Роберт ван Хюлик
Поети и убийци (6)

ГЛАВА IV
Дребничък магистрат свири на флейта и отива да избере танцьорки

Съдията Ди изгледа изпитателно своя колега, разположи се удобно в креслото и бавно поглади бакенбардите си.

— Да, Луо — каза той след известна пауза, — напълно споделям вашето мнение. Това убийство не е дело на скитник, случайно проникнал в жилището. Дори да допуснем, че Сун е бил толкова разсеян, че е забравил да залости градинската портичка и да заключи стаята си, един крадец, който се натъква на отворена врата през нощта, първо ще огледа обстановката и чак тогава ще действа. Могъл е например да пробие малка дупчица в хартията на прозореца на Сун и като види, че младият мъж се готви да си ляга, да изчака час-два, за да се увери, че човекът е заспал, и чак тогава да се вмъкне — Луо енергично изрази с кимане съгласието си и съдията продължи: — Склонен съм да мисля, че в момента, когато Сун си е свалял шапката и дрехите, за да си ляга, някой е почукал на портичката отвън. Сун отново си е сложил шапката и е излязъл да види кой е.

— Точно така! — възкликна Луо. — Вие също забелязахте засъхналата кал по подметките на пантофите му.

— Изглежда, Сун е познавал своя посетител. Свалил е гредата и го е пуснал да влезе, като вероятно го е накарал да изчака в библиотеката, докато отново се преоблече. Както е бил с гръб, посетителят му го е ударил отзад. Именно отзад, тъй като раната е зад дясното ухо на жертвата. Но пък е сериозен пропуск от негова страна да остави нощната шапка там, където я намерихме. Защото никой мъж не се съблича с шапка на главата. Убиецът е можел да я изчисти от кръвта и да я сложи на обичайното й място, до свещта на нощната масичка.

— Съвършено вярно! — съгласи се Луо. — Но засега официално ще продължаваме да твърдим, че това е убийство с цел грабеж, за да не тревожим извършителя. А що се отнася до мотива, Ди, нещо ме кара да мисля, че става въпрос за изнудване.

— Изнудване? — учуди се съдията Ди и се надигна в креслото си. — Защо решихте така?

Дребничкият магистрат взе една книга от етажерката и я отвори на страница, отбелязана с изписано листче хартия.

— Погледнете, старши братко. Майката на Мън е била много спретната възрастна дама и книгите й са в изряден ред. И все пак на няколко места томовете са нахвърляни безразборно по рафтовете. Освен това всеки път, когато е откривала някое стихотворение, което особено й е допадало, тя си е водила записки на листче като това тук и после го е поставяла на съответното място в книгата. Докато разлиствах книгите, разговаряйки с Мън, забелязах, че доста от листчетата са разместени и сложени, където падне, а някои дори са подгънати. Разбира се, не е изключено Сун да ги е разбъркал, но освен това забелязах, че има пресни следи от пръсти върху прахта на етажерката зад книгите. Според мен убиецът е обърнал наопаки стаята само за да ни накара да повярваме, че някакъв скитник е търсил пари, докато всъщност е търсил документ. А какво по-добро скривалище за важни книжа от страниците на една книга в претъпкана библиотека? И когато някой толкова държи на даден документ, че е способен да убие, за да се добере до него, това навежда на мисълта за компрометиращи сведения и следователно за изнудване.

— Уцелихте, Луо! Тези записки тук подкрепят вашата теза, че убиецът наистина е търсил документ — каза съдията Ди и потупа купчината листа върху бюрото. — Това са историческите проучвания на Сун. Първите шест страници са изписани със ситния му почерк на прилежен учен, останалите петнайсет са празни. Сун, както разбрахме, е бил много методичен младеж и съвестно е номерирал всяка страница. А ето че те са разбъркани и тук-там по празните листа личат отпечатъци от пръсти. Това означава, че някой ги е прелиствал. Кой разбойник ще си даде труда да прехвърли купчина листа със записки и бележки?

Луо се надигна и въздъхна:

— Смятам, че престъпникът е намерил търсения документ. Имал е на разположение цялата нощ. Но си мисля, Ди, че не е зле отново да поогледаме наоколо. Човек никога не знае! — и той се изправи.

Съдията Ди също стана и двамата мъже се заеха да претърсят цялата библиотека. След като извадиха и подредиха чекмеджетата и разхвърляните по пода листа, съдията Ди отбеляза:

— Само фактури, квитанции и други документи на семейство Мън. Единственото, което принадлежи на Сун, е тази малка брошура „Мелодии за права флейта“, изписана с неговия почерк и подпечатана с личния му печат. Много сложна партитура, доколкото мога да разбера, при това е използван някакъв неизвестен за мен бързопис. Има десетина мелодии, но без заглавия и думи.

Луо, който бе надигнал килима, за да разгледа пода, стана и каза:

— Да, Сун е свирел на флейта. На стената в стаята му виси една — дълга бамбукова. Веднага ми направи впечатление, понеже и аз свиря.

— Виждали ли сте някога такава система за записване на музика?

— Не, никога. Винаги съм свирил по слух — гордо заяви Луо. — Но хайде да идем в стаята, Ди. Тук няма нищо.

Съдията Ди пъхна сборника с мелодии в ръкава си и последва своя колега в съседната стая. Регистраторът на смъртните случаи пишеше доклада си за аутопсията. Магистратът Луо взе окачената с копринен конец флейта, запретна с решителен жест ръкави и поднесе инструмента към устните си. Успя да изтръгне само няколко пискливи звука. Рязко дръпна флейтата от устните си и раздразнено заяви:

— Изобщо не свиря зле, но отдавна не ми се е случвало. Това всъщност е много добро скривалище за някой навит на руло документ…

Той внимателно надникна във вътрешността на флейтата и поклати разочаровано глава. После двамата магистрати провериха съдържанието на сандъка за дрехи, където намериха единствено документите за самоличност на Сун и някои административни книжа, свързани с литературните му изпити. Нямаше никакво писмо или лична бележка.

— Според хазаина — припомни съдията Ди, като изтупваше робата си — Сун не е познавал никого в този окръг. Впрочем Мън призна, че доста рядко е виждал наемателя си. Трябва да разпитаме слугините, които са му носели храна.

— Добре, погрижете се вие за това, старши братко! Аз трябва незабавно да се прибера у дома. Длъжен съм да изразя подобаващо почитанията си на моите многоуважавани гости, нали? Освен това първа, седма и осма съпруга изявиха желание да се посъветват с мен за покупките във връзка с предстоящия Празник на луната.

— Добре, ще ги разпитам — и изпращайки колегата си до вратата, съдията добави: — Този празник доставя голяма радост на децата. Вашите колко са?

— Единайсет момчета и шест момичета — гордо обяви Луо, след което лицето му придоби трагично изражение. — Съпругите ми са осем! Тежък кръст, Ди… в емоционално отношение. В началото на кариерата си имах само три съпруги, но знаете как стават нещата. Човек току се увлече и реши, че ще е по-просто да доведе дамата в дома си, и ето ти го с още една съпруга. А трябва да ви кажа, че промяната, която настъпва с характера на жената, щом я вземеш за съпруга, е отчайваща. Като си спомня колко чаровна и приятна беше осмата ми съпруга, когато танцуваше в „Сапфиреният будоар“… — Луо внезапно се плесна по челото. — О, небеса, щях да забравя! Трябва да мина през „Сапфиреният будоар“, за да избера танцьорки. Учтиво ще е лично да го направя, защото гостите ми имат право на най-доброто. Добре, че „Сапфиреният будоар“ е съвсем наблизо.

— Това заведение за срещи ли е?

— О, не, скъпи приятелю, как можахте да си помислите подобно нещо! Нека го наречем ателие, школа за развитие на местните таланти или училище за развлекателни изкуства.

— Наречете го, както искате, било ателие, било школа — сухо отвърна съдията Ди, — но не е изключено и кандидатът Сун философски да е потърсил разтуха за своята самота в този будоар. Не би било излишно, струва ми се, да се разбере дали млад мъж с неговата външност не се е появявал там.

— Да, да, ще се осведомя непременно… Освен това трябва да подготвя и една малка изненада за тази вечер — добави Луо, тънко усмихнат. — Специално за вас, Ди!

— И дума да не става — кисело отвърна съдията. — Да ви призная, наистина ми е трудно да си обясня как можете да мислите за разни лудории, след като това разследване…

— Не ме разбрахте, старши братко — възкликна Луо, надигайки се. — Малката ми изненада е свързана с един поразителен юридически случай.

— О, така ли… — обърка се за миг съдията Ди. — Както и да е — продължи енергично той, — струва ми се, че можем да минем и без допълнителни криминални загадки. Убийството на Сун е достатъчно сложен случай. Ако този злочест момък беше родом оттук, можехме да потърсим някакви следи в миналото, някаква отправна точка. Но той, така да се каже, е паднал от небето и се страхувам…

— Както ви е известно, аз никога не смесвам удоволствията с работата, Ди — намеси се Луо. — Убийството на Сун е част от служебните ми задължения. А изненадата, която съм ви приготвил, е чисто теоретичен проблем, като юридическите последствия от него не засягат никого от двама ни. На угощението ще се срещнете с главното действащо лице. Наистина завладяваща загадка за вас.

Съдията Ди недоверчиво погледна колегата си.

— Луо, моля ви, помолете домоуправителя да доведе прислужничките, които обикновено са носели храна на Сун — каза той. — И бихте ли изпратили носилка, за да ме отведе по-късно?

Когато Луо се запъти по алеята през овощната градина, двамата стражници, понесли бамбукова носилка, се отдръпнаха, за да му сторят път. Съдията Ди ги пусна в стаята. Завиха тялото с рогозка, качиха го на носилката, като в това време съдията прегледа доклада на регистратора на смъртните случаи и го пъхна в ръкава си.

— Вие отбелязвате само че фаталният удар е бил нанесен с остър предмет. На мен ми се стори, че раната не е като от бръснач. Как мислите, дали не е длето? А може би пила или друг дърводелски инструмент?

— Възможно е, ваше превъзходителство — отговори малко нацупено чиновникът, — но предпочетох да не се впускам в предположения, докато не открием оръжието.

— Добре, свободен сте. Ще предам доклада ви на магистрата Луо.

Прегърбен възрастен мъж въведе две прислужнички в стаята. И двете носеха сини роби, пристегнати в кръста с широки червени колани. По-младата беше ниска и не особено привлекателна, докато другата имаше миловидно закръглено лице и държанието й подсказваше, че добре осъзнава хубостта си. Съдията им направи знак да го последват в библиотеката. Там се настани в креслото, а старият домоуправител избута напред по-ниската прислужничка и я представи с дълбок поклон:

— Това е Божур, ваше превъзходителство, тя носеше обяда на Сун и оправяше леглото му. Тази е Астра, тя му носеше вечерята.

— И така, Божур — започна съдията, обръщайки се ласкаво към по-неугледното девойче, — господин Сун сигурно ти е създавал доста грижи, особено когато е бил с компания.

— О, не, ваше превъзходителство! Господин Сун никога никого не е приемал. Малко повече работа не може да ме уплаши, защото след смъртта на старата госпожа в къщата няма кой знае какво за правене. Малко хора останаха: господарят, първата и втората господарка, синът, дъщерята и толкоз. Всички са много мили, ваше превъзходителство. И господин Сун също беше мил господин. Даваше ми по нещо, когато му перях бельото.

— Приказваше ли си с него?

— Ами просто „добър ден“ и „добър вечер“, ваше превъзходителство. Той беше голям учен. Като си помисля, че сега…

— Благодаря ти, Божур. Отведи момичето — обърна се съдията към домоуправителя.

Щом остана насаме с по-едрата девойка, съдията поде:

— Божур е малко простовата, нали, Астра? Ти като доста по-оправно и съобразително момиче…

Съдията очакваше да съзре усмивка върху лицето на девойката, но Астра го гледаше с широко разтворени очи и в тях се четеше страх.

— Вярно ли е това, което разправя домоуправителят, ваше превъзходителство? — внезапно запита тя. — Че го били заклали.

— Заклали ли? — учуди се съдията и повдигна вежди. — Какви са тези глупости! Вратът на господин Сун е бил пронизан с… — съдията спря по средата на изречението и внезапно си припомни ужасяващата рана на врата на Сун. — Говори! — продължи той с раздразнение. — Защо каза „заклан“?

— Господин Сун си имаше приятелка — отвърна момичето със сведени към преплетените си длани очи. — Аз излизам с главния сервитьор от голямата чайна, на една пряка оттук, и онази вечер, тъкмо си говорехме на ъгъла на задната уличка, когато господин Сун се шмугна навън като крадец, облечен в черно от главата до петите.

— Виждала ли си го да се среща с приятелката си?

— Не, ваше превъзходителство. Но преди пет-шест дни ме попита дали при златаря зад храма на Конфуций се намирали от ония игли за коса с кръглите главички. Сигурно е искал да направи подарък на приятелката си. А тя… тя го е убила…

Съдията я изгледа недоумяващо.

— Какво всъщност искаш да кажеш? — попита бавно той.

— Тя беше лисица, ваше превъзходителство! Лисица, превърнала се в красиво младо момиче, за да го обае. И когато той е изпаднал изцяло във властта й, го е заклала — и като видя насмешливата гримаса на съдията Ди, побърза да продължи: — Той бе омагьосан, ваше превъзходителство, кълна се! И сам си го знаеше, защото един ден ме попита дали наоколо има много лисици и къде…

— Едно младо и разсъдливо момиче като теб не бива да надава ухо за такива измишльотини. Лисиците са чудесни малки зверчета, много умни и съвсем безопасни.

— Но хората тук не мислят така, ваше превъзходителство — упорито продължи момичето. — Казвам ви, той беше обаян от жена лисица. Само да го бяхте чули какви мелодии свиреше вечер на флейтата си! Чак от другия край на градината се чуваше тази магьосническа музика. Слушах я, докато решех косите на дъщерята на господаря.

— На минаване покрай жилищното крило на семейство Мън забелязах едно хубаво девойче, което гледаше през прозореца. Това е дъщерята на господин Мън, така ли?

— Да, ваше превъзходителство. Не само е хубава, но е и много мила и щедра. Само на шестнайсет години е и хората разправят, че имала голяма поетична дарба.

— А какво казва твоят приятел, Астра? Господин Сун посещавал ли е чайната, където той работи? Нали е наблизо…

— Не, ваше превъзходителство, приятелят ми никъде не е виждал Сун. А той добре познава всички чайни и кръчми наоколо. Моля ви, ваше превъзходителство, не казвайте на господаря ми за моя приятел, той е малко старомоден и…

— Не се притеснявай, Астра, думичка няма да обеля — обеща съдията Ди, ставайки. — Много ти благодаря.

Той излезе навън и помоли домоуправителя да го придружи до главния вход, където го очакваше малка носилка. Докато пътуваше към съдилището, съдията Ди си мислеше, че убийството на Сун вероятно няма да бъде изяснено преди заминаването му за Пуян. По всичко личеше, че случаят е много заплетен. Но магистратът Луо щеше да се справи. Колегата му бе подел много умело и с твърда ръка следствието, освен това показваше остра наблюдателност. Сигурно щеше да стигне до заключението, че ключът към загадката се намира в дома. Търговецът на чай вложи голямо старание, за да ги убеди, че престъплението е дело на случаен скитник. Имаше и други интересни и доста разнопосочни вероятности. Съдията извади от ръкава си шестте страници с бележките на Сун и внимателно се зачете. После се отпусна назад и замислено поглади бакенбардите си. Бележките бяха много подробни, с имена на водачи на въстанието, които не се споменаваха в официалната история, както и сведения за икономическото състояние на окръга по време на селския бунт преди два века. И все пак резултатът беше твърде скромен за две седмици всекидневен труд в архивите. Съдията реши да подскаже на Луо възможността историческите проучвания на Сун да са били само претекст, докато истинската причина за пребиваването на младия мъж в Цинхуа да е била съвсем различна.

Изглежда, суеверието, свързано с лисиците, бе пуснало особено дълбоки корени сред населението в този окръг. Из цялата страна народът вярваше, че лисиците са надарени със свръхестествени способности, и едни от любимите приказки на разказвачите по пазарите бяха за лисици, приели образа на красиви жени, които омагьосват младежи или почтени старци и развращават невинни юноши. А в класическите книги се твърдеше, че лисицата притежавала магическите способности да прогонва зли духове. Затова в старите дворци или обществените сгради не бяха рядкост малките олтари, посветени на духа на лисицата, за да пъдят злото. Минаваха и за пазители на официалните печати, символи на властта. Съдията си спомни, че бе зърнал такъв олтар и в резиденцията на своя колега Луо.

Той притеснено се зачуди каква ли изненада му е приготвил неговият приятел за тази вечер, защото доста се опасяваше от закачките на Луо. Каква ли щуротия бе измислил този път? Луо беше споменал, че един от присъстващите бил забъркан в съдебно следствие. Това не можеше да е академикът, нито пък дворцовият поет: и двамата сановници бяха прочути литератори, във всеки случай — напълно способни да се справят със своите юридически и всякакви други проблеми. Сигурно ставаше дума за онзи тайнствен брат гробар. Но, така или иначе, скоро всичко щеше да се изясни. Съдията затвори очи.