Роберт ван Хюлик
Поети и убийци (20)

ГЛАВА XVIII
Една отчаяно влюбена жена разкрива душата си; академикът прави голяма крачка напред.

Дебелите бърни на брат Лу се разтеглиха. После той каза умислено, въртейки в едрата си космата длан чашата с вино:

— И аз съм го виждал това момиче, един-единствен път. Много ми е интересно заради близостта й с лисиците. Там гъмжи от тях. Знаете ли историята й? Продали я в някакъв долнопробен бардак и там е отхапала езика на първия си клиент. Съвсем като лисица, нали? Онзи едва не умрял. В суматохата тя скочила през прозореца, скрила се в светилището на Черната лисица и оттогава не е мърдала оттам.

— Кога я видяхте за последен път? — небрежно попита съдията.

— Кога ли? О, трябва да има една-две години. Преди три дни, когато пристигнах тук, исках да пообщувам малко с нея, за да разбера нещо за отношенията й с лисиците. На два пъти ходих — уточни той, поклащайки глава. — Всеки път стигах до портала и се връщах обратно. За мен там има твърде много призраци — гробарят отново напълни чашата си и се обърна към магистрата Луо: — Снощната танцьорка в лице също напомняше лисица. Как е кракът й?

Дребничкият магистрат се облещи въпросително към Ди. Той кимна и Луо изстреля почти в скоропоговорка:

— Снощи не искахме да ви безпокоим, господа, затова ви казахме, че е било нещастен случай. Момичето бе убито.

— Така си и помислих! — измърмори гробарят. — Трупът е бил съвсем близо до нас, докато ние пиехме и бъбрехме…

Дворцовият поет гледаше Юлан с изплашено лице.

Поетесата кимна и академикът се обади раздразнено:

— Трябваше да ни предупредите, Луо! Ние, видите ли, не сме от хората, дето се разстройват толкова лесно. А и моят дългогодишен опит като съдия можеше да се окаже полезен. И така, Луо, вече си имате две убийства на гърба, така ли? Някаква следа при това на танцьорката?

Съдията Ди забеляза, че колегата му се колебае, и побърза да се намеси:

— Двата случая са тясно преплетени. По отношение на кандидата Сун и неговите проучвания тук съм напълно съгласен с вас, че баща му, генералът, е бил виновен. Младежът наистина се е лъгал. Но ние двамата с моя колега смятаме, че Сун е бил на път да изобличи издайника на баща му, защото онзи го е направил не от любов към родината, а поради напълно егоистичен, личен мотив. Става дума за…

Съдията млъкна, прекъснат от ужасения вик на Юлан.

— Ще свършите ли най-накрая това зловещо обсъждане? — с треперещ глас изрече тя. — Този ваш начин бавно и неотклонно да се приближавате към жертвата си… Нима забравяте, че аз също съм обвиняема и смъртното наказание виси над главата ми? Как можете…

— Спокойно, Юлан! — намеси се академикът. — Безполезно е да се вълнувате. Вашето оправдание не подлежи на съмнение. Съдиите от Столичния съд са прекрасни хора, познавам ги до един. Мога да ви уверя, че вашият процес ще бъде чиста формалност и че ще приключи много бързо.

— Това не подлежи на съмнение — добави дворцовият поет.

— Имам много добри новини за вас, госпожо — съобщи Ди. — Преди малко казах, че анонимното писмо, разобличаващо генерал Мо, и другото, което обвинява вас, са писани от голям литератор. Установихме също, че са дело на един и същ човек. Това дава възможност вашият случай да се представи в съвсем нова светлина.

Академикът и дворцовият поет смаяно се втренчиха в съдията.

— По-напред кажете за убийството на танцьорката лисица! — намеси се гробарят. — Все пак беше в съседната стая.

— Така е, наистина. Вие, естествено, знаете историята за Стълбището на съпругата и освен това ви е известно, че жената на Деветия принц се е вмъквала през една врата зад паното в дъното на залата, за да…

Нещо изтрополя и съдията се обърна към поетесата. Тя беше скочила на крака, прекатурвайки тежкия стол.

— Вие сте глупак! — изкрещя тя и прониза с изпепеляващ поглед съдията Ди. — Стига с тези изсмукани от пръстите истории! Как не можете да видите истината, та тя ще ви избоде очите. Не мога повече да слушам тези глупости — запъхтя се тя и се хвана с две ръце за гърдите, сякаш не й достигаше въздух. — Това са два месеца, не издържам повече, нямам сили. Аз убих момичето! — изкрещя тя и удари с юмрук по масата. — Тя ме шантажираше, глупаци такива! Аз забих ножицата в мършавия й врат и после ви изиграх комедия.

Настъпи дълбока тишина. Юлан местеше пламналите си очи от човек на човек. Съдията Ди я гледаше изумен.

— Свършено е с мен… — промълви Луо. Най-сетне поетесата сведе очи и продължи с малко по-спокоен глас:

— Кандидатът Сун ми беше любовник. Знаех за неговото убеждение, че баща му е бил осъден несправедливо. Танцьорката ми каза, че Сун ходел при Шафран, една луда нещастница, която имала еротични халюцинации. Облякла един скелет в саван и го наричала свой любовник. Много страдала, че е сираче, и за утеха си въобразявала, че баща й идва от време на време да я посещава. Каза ми го Малък Феникс. Тя не я разубедила, дори напротив — за да й угоди и онази да продължава да я учи на странните си песни. Малък Феникс си беше една долна мръсница и си заслужаваше смъртта. Научи за моята любов със Сун и реши да ме изнудва, за което разбрах вчера привечер. Трябваше да танцува „Пурпурните облаци“, но после реши да избере „Напев на Черната лисица“, за да ми подскаже, че е виждала Сун в изоставения храм.

Поетесата отново се задъха. Съдията се опита да сложи някакъв ред в объркания й разказ. Ето че внимателно изградените му хипотези рухваха, преди дори да ги бе изказал. Издрънча оръжие. Тримата войници, обезпокоени от падането на стола и крясъците на поетесата, бяха пристъпили до павилиона. Облегнат на една колона, сержантът наблюдаваше със смутен вид сцената, но гостите не гледаха към него. Всички бяха вперили поглед в поетесата. Тя стоеше изправена, с длани на масата.

— Каква тайна е научила от Сун танцьорката? — попита най-сетне съдията Ди и сам не позна гласа си.

Поетесата се обърна и махна на войника.

— Ела насам, сержанте! Ти се отнасяше добре с мен и имаш право да чуеш всичко.

Войникът притеснено погледна Луо и неуверено се приближи до масата. Юлан заговори:

— Сун ми беше любовник, но бързо ми омръзна и го изоставих. Това беше миналата есен. Преди шест седмици прекара няколко дни с мен в езерната област. Дойде да ме моли отново да заживея с него. Отказах му. Бях отвратена от любовниците си, дори започнах да ненавиждам мъжете. Останаха ми само няколко приятелки, макар че и те не бяха стока. Открих, че прислужничката ми ме мами с някакъв хамалин, и я изгоних. Върна се по някое време, защото мислела, че съм излязла на вечерна разходка, и я сварих, докато изпразваше кутията ми с бижута.

Юлан замълча и отметна един кичур коса от развалената си прическа.

— Исках да й дам един урок, но стана така, че… вече не удрях нея с камшика, ударите бяха предназначени за мен самата, за моята нетърпима, разкъсваща лудост. Докато дойда на себе си и разбера какво върша, тя вече лежеше безжизнена на земята. Извлякох трупа в градината, а там пред вратата ме чакаше Сун. Той дума не обели и ми помогна да я заровя под черешовото дърво. После ми каза, че тази тайна ще ни свързва. Обясних му, че става съучастник в престъпление и че е най-добре веднага да изчезва. Така и направи. Тогава помислих и за себе си, разбих ключалката на градинската врата и зарових двата свещника под олтара — Юлан въздъхна и отново се обърна към сержанта, като каза кротко: — Моля те да ме извиниш. Ти дискретно изчака навън, когато преди три дни отидох при оня златар. Там налетях на Сун и той ми прошепна, че очевидно анонимното му писмо се е оказало недостатъчно, за да ме изпрати на дръвника, та затова бил приготвил и друго, но може би, подметна той, все пак бих се съгласила да обсъдя преди това всичко с него. Обещах му да отида при него в полунощ. Ти ми имаше доверие, сержанте, и не постави караул пред стаята ми онази нощ. Аз излязох от странноприемницата и отидох при Сун. Убих го веднага щом ме пусна вътре, с една пила за гравиране, която намерих в купчина боклук на уличката. Това е всичко!

— Много съжалявам, госпожо — каза войникът и безстрастно започна да размотава тънката верига, увита около кръста му.

— Винаги сте били много силна в импровизациите — прокънтя един глас.

Академикът се бе изправил и стоеше зад стола си. Светлината от окачените по гредите фенери озаряваше внушителната му фигура и високомерното му невъзмутимо лице. Той грижливо оправи гънките на широката си роба и с непринуден тон каза:

— Каквото и да става, не ми се иска да бъда длъжник на една вулгарна курва.

След това спокойно прекрачи през парапета.

Поетесата изкрещя неистово, съдията Ди се хвърли към парапета, последван от сержанта и гробаря. Отдолу, от черното дъно на бездната, долиташе единствено тихият ромол на реката.

Когато съдията се обърна, поетесата беше престанала да крещи. Стоеше вцепенена, вкопчена в парапета до дворцовия поет. Магистратът Луо даваше накъсани заповеди на домоуправителя, който се втурна да ги изпълнява. След известно време поетесата се върна и седна на мястото си.

— Това беше единственият мъж, когото някога съм обичала — с равен тон каза тя. — Да изпием още по една чаша заедно. Скоро ще се разотидем, ето вижте, луната вече се вдига.

Гостите насядаха отново, а сержантът отстъпи до най-отдалечената колона и тримата му другари застанаха около него.

— От моя домоуправител научих — каза Луо, докато съдията Ди пълнеше чашата на Юлан, — че имало някаква пътечка до най-долу. Изпратих част от моите хора да потърсят тялото. Вероятно обаче ще го намерят една-две мили по-надолу, защото тук течението е много бързо.

Поетесата се облакъти на масата.

— От години беше изработил план за величествен мавзолей, който да бъде издигнат в родното му село. А сега тялото му… — тя зарови лице в дланите си.

Гробарят и Луо мълчаливо наблюдаваха потреперващите й рамене. Дворцовият поет бе извърнал глава и втренчено съзерцаваше планинската верига, окъпана в лунната светлина.

— Така е, това беше единственият мъж, когото наистина съм обичала — продължи Юлан. — Обичах поета Уън Тунян, той беше благороден и чаровен… освен това още няколко души. Но Цао Факуън го носех в себе си, в тялото си. Деветнайсетгодишна бях, когато се влюбих в него. Той тайно ме отмъкна от дома, в който работех, защото отказваше да ме откупи. Насити ми се и ме заряза без пукнат грош. Наложи ми се да работя като най-долнопробна проститутка, името ми го записаха в черния списък, защото бях бягала, вратите на по-изисканите заведения бяха затворени за мен. Разболях се, издъхвах. Той знаеше всичко това, но не си помръдна пръста за мен. После, след като Уън Тунян ме изправи на крака, на няколко пъти се опитвах да го върна. Той ме изрита също както се изритва прекалено досадно с любвеобилието си куче. Как ли не съм страдала заради него! И през цялото време не престанах да го обичам… — тя пресуши чашата си на един дъх и се обърна към магистрата Луо с доста жалък вид: — Когато ме поканихте да ви гостувам, Луо, отначало отказах, защото си мислех, че вече нямам никакво желание да го виждам… да слушам този надут глас, да гледам този… — тя сви рамене: — Но обичаш ли истински един мъж, обичаш и недостатъците му. И ето че дойдох. Беше истинско мъчение да бъда тук с него и все пак се чувствах щастлива… Изгубих самообладание само когато ме накара да импровизирам ода в прослава на нашето „весело събиране“. Моля за извинение, Луо. Аз бях единственият човек, пред когото той можеше да се перчи със злодеянията си. А много ги беше натрупал. Смяташе се за най-великия мъж на всички времена и от това следваше, че по право му се пада да изживее всичко, което тялото и душата на един мъж могат да изживеят. Когато прелъстил наложницата на генерала и Мо научил, Цао го предал. Сам възнамерявал да се включи в заговора, но навреме се усетил, че е обречен на провал. Познавал всички съзаклятници на генерала, без те да го познават. Цензорът благодарил на Цао за мъдрите съвети — не можете да си представите с каква наслада ми го каза. Генералът не споменал неговото име на процеса, защото не можел да представи никакво доказателство за включването му в заговора, а освен това бил прекалено горд, за да разкрие прелюбодеянието на наложницата си. Впрочем тя се била обесила, генералът и срещу нея не можел да докаже нищо. Цао много обичаше да ми разказва тази едновремешна история… Миналата пролет дойде в манастира „Бялата чапла“, защото нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от гледката на нещастия, които сам е предизвикал. Затова и не пропускаше да навести незаконната си дъщеря всеки път, когато минаваше през Цинхуа. Уверявал я, че този неин живот с любимия и с лисиците е прекрасен… Всъщност всичко, което казах за моята прислужница, беше истина. Само че не ставаше въпрос за Сун, а за Цао. Клетият кандидат, очите му не съм виждала. Вчера за пръв път чух от Цао за него. Окаяната Шафран му казала каквото й било известно за Сун. Отишъл през нощта и почукал на вратата му. Казал на Сун, че идва да му предаде важни сведения за делото на генерала. Сун отворил и Цао го убил с една пила, която намерил в боклуците до входа. Похвали ми се, че носел нож, но винаги било за предпочитане да се използва импровизирано оръжие, намерено на самото място. Затова уби и танцьорката с ножица. Цао се страхуваше само от едно: да не би Сун да е разкрил връзката му с неговата майка, стари писма или някакъв документ. Затова претърсил основно стаите, но напразно. Налейте ми още една чаша, брат Лу! — тя изпи виното на един дъх и продължи малко по-спокойно: — Няма смисъл да ви обяснявам, че когато Цао ми помогна да заровим тялото на прислужничката, аз не го карах да си върви. Напротив, на колене го молех да остане, да се върне при мен. Той каза, че много съжалява, задето не могъл да наблюдава как убивам момичето с камшик, но пък негов дълг било да ме предаде на властите. И се заливаше от смях на тръгване. Знаех, че наистина ще го направи, затова се постарах да прикрия, колкото мога, нещата. Щом научих за анонимното писмо, бях сигурна, че е работа на Цао и че той желае гибелта ми. Много добре познаваше безмозъчната ми, отвратителна преданост към него и бе наясно, че никога няма да го разоблича, че по-скоро ще предпочета смъртта. — Юлан уморено повдигна глава и посочи колоната: — Можете да видите колко го обичах. Това стихотворение го написах още докато бяхме заедно. А тази ваша мрежа — обърна се тя към съдията с пламнали очи, — докато безмилостно се затягаше, мен душеше! Затова проговорих. Опитах се да го спася, като свързах в едно всички брънки, които познавах. Но нали чухте последните му думи… — тя остави чашата си на масата и стана, като оправи прическата си със сръчни и бързи движения. — Сега Цао е покойник — добави невъзмутимо тя — и аз, естествено, мога на него да стоваря вината за смъртта на моята прислужничка. Беше напълно способен да я пребие до смърт с камшик. Но той вече не е жив, а това значи, че и за мен няма живот. Мога да скоча в пропастта след него, но тогава този сержант ще трябва да плати с главата си. Освен това и аз съм горда по своему и ако има много неща, за които да се укорявам, то поне никога не съм била малодушна. Убих прислужничката си и ще си получа каквото заслужавам. Запознанството ми с вас беше истинска привилегия, Чан — обърна се тя с измъчена усмивка към дворцовия литератор, — защото вие сте голям поет. А от вас, брат Лу, се възхищавам, защото успях да доловя суровата ви мъдрост. На вас съм искрено признателна, Луо, за вашето здраво приятелство… Моля ви, магистрате — обърна се тя към Ди, — да ми простите, че преди малко ви говорих с такъв тон. Моята връзка с Цао беше обречена рано или късно да завърши с катастрофа, а вие просто изпълнихте дълга си. Така стана по-добре: откак Цао се беше оттеглил и разполагаше с много време, бе започнал да крои демонски планове за нови забавления. Що се отнася до мен, животът ми свърши. Сбогом!

Юлан се обърна към сержанта, който окова ръцете й и я поведе, следван от останалите войници. Смъртно пребледнял, дворцовият поет седна с кръстосани нозе на мястото си и започна да разтърква слепоочията си.

— Страшно ме боли главата. Като си помисля само, че мечтаех за някакво разтърсващо преживяване! Хайде да се прибираме, Луо — добави той и скочи на крака. — Вашата кариера е осигурена! — бледо усмихнат добави той. — Чакат ви високи почести, вие ще…

— Знам много добре какво ме чака — сухо отвърна дребничкият магистрат. — Безсънна нощ в кабинета, докато подготвя служебния доклад. Заповядайте в паланкина, аз идвам след миг.

Когато поетът ги напусна, Луо впери очи в съдията Ди и проломоти:

— Беше, беше… ужасно, Ди. Тя… тя…

Гласът му секна. Съдията Ди внимателно положи ръка върху дланта на приятеля си.

— Ще можете да довършите биографията й, Луо, като цитирате дума по дума всичко, което тя каза. Вашето издание на нейните произведения ще я реабилитира истински и тя ще живее със стиховете си во веки веков. Вие се върнете с Чан, на мен ми се иска да остана още малко. Имам нужда да поразмисля спокойно за всичко, което се случи. Наредете на служителите си да приготвят каквото трябва в съдилището, аз няма да се бавя и ще ви помогна за доклада.

Ди проследи с очи отдалечаващия се магистрат и се обърна към гробаря:

— А вие какво възнамерявате да правите? — попита той.

— Да постоя с вас, Ди. Хайде да преместим столовете си до парапета, за да се полюбуваме на луната. Нали сме тук в нейна чест!

Двамата мъже се облегнаха на полуразтребената маса. Нямаше никой друг в павилиона. След като магистратът тръгна, прислужниците се завтекоха към импровизираната кухня в гората, нетърпеливи да обсъдят потресаващите събития. Съдията съзерцаваше мълчаливо планината отсреща, където всяко дърво се открояваше ясно в потока лунна светлина.

— Вие проявявате интерес към Шафран, нали? — внезапно попита той. — Тъжно ми е да ви съобщя, но тя умря от бяс днес следобед.

— Зная — отвърна монахът. — Докато се изкачвах по пътеката, видях една черна лисица, за пръв път през живота си. Само зърнах за миг издълженото гъвкаво тяло и лъскавата черна козина, преди да изчезне в храстите… Имахте ли някакви доказателства срещу академика, Ди? — нехайно попита Лу, докато потриваше дебелите си небръснати бузи.

— Никакви. Но поетесата смяташе, че имам, и разкри всичко. Ако не беше проговорила, щях да продължа още малко с натиска, а накрая щях да се измъкна с някакво мъгляво предположение. Академикът щеше да определи изказването ми като интересно упражнение по дедукция и всичко щеше да свърши дотук. Очевидно той прекрасно знаеше, че не разполагам с никакво сериозно доказателство срещу него. И той се самоуби не от страх пред съдебния процес и наказанието, а само защото болезненото му високомерие нямаше да му позволи да живее с мисълта, че някой го е съжалил.

— Странна драма се разигра, Ди — замислено поклати глава гробарят. — Човешка драма, в която определена роля играеше лисицата. Не бива да гледаме на нещата само от ограничената гледна точка на нашия малък човешки всемир. Съществуват и много други, които преливат отвъд него, Ди. Погледната от всемира на лисиците, това беше една лисича драма, в която няколко окаяни човешки същества изпълняваха второстепенни роли.

— Може би имате право. Изглежда, всичко е започнало преди четирийсет години, когато майката на Шафран, малко момиче по онова време, е донесла в дома си малко черно лисиче… Но едно знам със сигурност — добави той и протегна дългите си крака — …и то е, че съм много изморен.

Гробарят го стрелна с крайчеца на окото си.

— Идете да си починете, Ди. И на двамата ни остава още доста път напред, всеки в своята посока… Доста път, дълъг и изтощителен.

Гробарят се намести на стола и вторачи в луната огромните си безстрастни очи.