Метаданни
Данни
- Серия
- Китайски загадки (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Poets and Murder, 1968 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Груева, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- maskara (2009)
Издание:
Робърт Ван Хюлик. Поети и убийци
Книгоиздателска къща „Труд“, 1996
Редактор: Красимир Мирчев
Коректор: Юлия Шопова
Художествено оформление и корица: Виктор Паунов
Технически редактор: Стефка Иванова
ISBN 954-528-037-9
История
- — Добавяне
ГЛАВА VIII
Съдията Ди се интересува от музика, общуване на чашка с един флейтист пияница
Здрачаваше се. В предния двор две прислужнички палеха фенерите, окачени по гредите. Гъмжащата тълпа на централната улица го повлече още от главния вход на съдилището и съдия Ди въздъхна със задоволство. Нищо чудно потиснатото му настроение да се дължеше на факта, че в резиденцията на своя колега се чувстваше откъснат от света, от живота на този град, който изобщо не познаваше. Раздвижването изведнъж го облекчи. Остави се на тълпата да го води, зяпайки по празнично украсените витрини на дюкяните. Не след дълго зърна надпис „Музикални инструменти“, проправи си енергично път и почука на вратата.
Вътре го посрещна неописуема врява: десетина клиенти опитваха едновременно барабани, флейти, двуструнни гусли. Всички любители музиканти се приготвяха за тържествата на следващия ден по случай Есенния празник. Съдията се упъти към дъното на магазина, където собственикът зорко следеше своите продавачи и клиентите, като същевременно лакомо нагъваше юфка от купичката пред себе си. Стреснат от достолепния вид на съдията, той побърза да скочи и го попита с какво може да му бъде полезен. Съдията подаде партитурите.
— Това са пиеси за права флейта — каза той. — Дали случайно не можете да ми кажете за каква музика става въпрос?
Търговецът хвърли един поглед на партитурите и ги върна на съдията с извинителна усмивка:
— Не познавам тази система на записване, господине. Сигурно е някакъв старинен начин. Обърнете се към специалист. Всъщност Лаолю е човекът, който ви трябва, той е най-добрият флейтист в града и е в състояние всичко да разчете, и старинните, и новите музики, както и да са записани. Единствената неприятност — добави той, като потъркваше тлъстата си брадичка — е, че, как да ви кажа… Лаолю пие. Започва от обяд, след часовете си по музика, и обикновено по това време вече е направил главата. Малко по-късно поизтрезнява, ако трябва вечерта да свири на някой прием. Изкарва добри пари, но пръска всичко за вино и жени.
Съдията Ди изсипа шепа грошове на масата.
— Нека някой от вашите служители ме отведе при него.
— Разбира се, господине, благодаря, господине! Ей, Уан! Заведи този господин при Лаолю. После веднага да се върнеш, ясно ли е!
Докато се спускаха по улицата към дома на Лаолю, младият помощник внезапно дръпна съдията за ръкава. Посочи му една питиепродавница и каза с лукава усмивка:
— Ако искате да се разберете с Лаолю, господине, най-добре ще е да се явите при него с подаръче. Колкото и пиян да е, на часа ще вдигне глава, ако разклатите пред носа му стомничка с вино.
Съдията купи стомна бял силен алкохол, който се пиеше леден и последва момчето по един тесен пасаж до воняща уличка между два реда дървени съборетини. Беше тъмно, тук-там през мръсната хартия на прозорците се процеждаха светлинки.
— Четвъртата врата вдясно, господине.
Съдията даде бакшиш на момчето и то веднага затича обратно към магазина. Въпросната врата едва се държеше на пантите си. Отвътре долитаха свирепи ругатни, примесени с писклив женски смях. Съдията само опря ръка до вратата и тя се разтвори широко. В малка гола стая, осветена от пушлива газена лампа, тегнеше острата миризма на евтин алкохол. Едър мъж с червендалесто лице седеше на бамбукова пейка в дъното. Беше с по широки панталони и къса, зейнала отпред куртка, която откриваше голия му лъснал корем. На коленете му седеше жена — Малък Феникс. Лаолю вдигна към съдията невиждащи очи, танцьорката побърза да придърпа дрехата си над своите мускулести, учудващо бели бедра и изтича да се скрие в най-далечния ъгъл на стаята. Лицето й почервеня, но изражението й си остана невъзмутимо и застинало като маска.
— Я гледай! Вие пък кой сте? — изломоти флейтистът с надебелял език.
Без да обръща внимание на момичето, съдията седна до ниската бамбукова масичка и постави отгоре й стомната. Лаолю ококори кръвясалите си очи.
— Велики небеса, стомна „роса от рози“, и то истинска! — провикна се той и се надигна с мъка. — Добре сте дошли, нищо, че приличате на господаря на долния свят с тази рунтава брада! Отпушвайте, скъпи приятелю!
Съдията положи длан върху гърлото на стомната.
— Трябва да си заслужиш пиенето, Лаолю — заяви той и извади на масата музикалния сборник. — Искам да зная нещо за музика е тази тук.
Изправен до масата, едрият мъж отвори книжката с дебелите си, смайващо подвижни пръсти.
— Проста работа! — избоботи той. — Ще ида все пак да се освежа малко.
Той се заклати към тоалетката и разтри лицето и гърдите си с някаква мръсна кърпа. Съдията го наблюдаваше мълчаливо, без да обръща внимание на танцьорката. Какво правеше тук, си беше лично нейна работа. Малък Феникс се поколеба известно време, после пристъпи до масата и промърмори притеснено:
— Аз… аз се опитвах да го предумам да дойде да свири на празненството тази вечер, господине. Той е грубиян, но е изключителен музикант. И понеже се дърпаше, оставих го малко да ме погали…
— И до сутринта да останеш, няма да свиря този проклет „Напев на Черната лисица“! — тросна се едрият мъж, докато прехвърляше десетината флейти, закачени на пирони.
— Бях останал с впечатлението, че ще танцувате „Феникс сред пурпурни облаци“ — небрежно подхвърли съдията Ди.
Танцьорката по-скоро предизвикваше жал у него с погасналото си лице и с тесните се сгърбени рамене.
— Да, господине. Но след като разгледах прекрасната зала на магистрата… и ме представиха на двамата висши чиновници от столицата и на известния брат Лу, си рекох, че друг такъв случай едва ли ще ми се представи някога. И си помислих, че бих могла да танцувам и на друга музика, която позволява бързи въртеливи движения…
— Ти си върти колкото искаш задничето, само че на хубава музика — провикна се Лаолю. — „Напев на Черната лисица“ не струва.
Флейтистът седна на едно ниско столче и разтвори нотите на едрото си коляно.
— Хм… Мисля си, че едва ли ще пожелаете да чуете първата мелодия: „Белите облаци ми напомнят роклята й, цветята — лицето й“… Това всеки го знае. Виж, втората, тя като че ли…
Той поднесе флейтата към устата си и изсвири първите тактове в подчертан, забързан ритъм.
— Ами да, това е „Възхвала на есенната луна“. Миналата година беше много на мода в столицата.
Едрият мъж прелистваше сборника, като от време на време изсвирваше по някой такт, колкото да разпознае мелодията. Съдията слушаше разсеяно обясненията му. Беше разочарован, че смелата му хипотеза се оказа погрешна, но и нямаше как да не признае, че тя поначало беше изсмукана от пръстите. Липсата на заглавия и думи, странният, съвсем непознат начин, по който бе записана музиката, го бяха навели на предположението, че това са тайни бележки на кандидата Сун, представени за музика.
Сочна ругатня прекъсна мислите му.
— Проклет да бъда! — извика флейтистът, забол очи в последната пиеса. — Но пък първите тактове са други — изръмжа той и поднесе флейтата към устните си.
Разнесоха се тъжни, протяжни звуци. Танцьорката се надигна поразена. Ритъмът се ускори, звуците ставаха все по-остри и пронизителни, дълбоко смущаващи. Едрият мъж свали флейтата.
— Пак този проклет „Напев на Черната лисица“! — с отвращение извика той.
Танцьорката се наведе над масата.
— Дайте ми тази партитура, господине, моля ви! — големите й бадемови очи блестяха трескаво. — Имам ли това, всеки що-годе добър флейтист може да ми акомпанира!
— Няма да съм аз! — изсумтя дебелият музикант и хвърли партитурата на масата. — Предпочитам да си остана здрав и читав!
— На драго сърце ще ви дам партитурите — обърна се съдията Ди към танцьорката. — Но не бихте ли ми казали първо какво знаете за този „Напев на Черната лисица“? Интересувам се от музика.
— Това е старинна, почти неизвестна пиеса, господине, няма да я намерите в нито един сборник за флейта. Шафран, пазителката на светилището на Черната лисица, я пее непрекъснато. Карах я да ми я запише, но тя, горката, не е съвсем с ума си, а и не знае да чете и да пише! Трудна партитура! Но това е най-добрата музика за танц при…
— Ще ми го върнете тази вечер, на приема — каза съдията Ди и й подаде сборника.
— Хиляди благодарности, господине! Сега трябва да бързам, защото музикантът има нужда поне малко да порепетира. Моля ви, господине, не казвайте на никого, че ще танцувам на тази мелодия. Искам това да е изненада! — добави тя от вратата.
Съдията кимна.
— Давай чаши! — обърна се той към едрия флейтист. Музикантът грабна две глинени чаши от поличката и съдията отпуши стомната.
— Добра е стоката! — възкликна музикантът, вдъхвайки аромата, преди да вдигне чашата. Пресуши я на един дъх.
Съдията отпи малка глътка и почти нехайно рече:
— Странно момиче е тази танцьорка.
— Ако изобщо е момиче! Хич няма да се учудя, ако излезе, че е жена лисица и че опашката й е скрита под роклята. Точно това се мъчех да проверя, когато вие дойдохте — флейтистът се усмихна криво, напълни отново чашата си, отпи глътка, млясна и продължи: — Лисица или не, много я бива да изстисква клиентите си, тая малка мръсна шафрантия. Приема си подаръците, оставя се да я пощипе човек и да я помачка, но стигне ли се до главната манджа, няма никой: аз не съм от тия, господине! Не и не! Става вече една година, откак я познавам. Дума да няма, добра танцьорка е — той сви рамене. — Може пък и да е права, сума ти добри танцьорки пропаднаха пред очите ми само защото вдигаха под път и над път краката.
— Как ви е попаднал „Напев на Черната лисица“?
— Чух я преди години, пееха я две стари кози. Иначе бабуваха и си докарваха нещо допълнително, като пъдеха зли духове от къщите на родилките. Честно казано, не зная съвсем точно мелодията. Но оная малка вещица от светилището я знае.
— Коя е тя?
— Проклетата му вещица! Истински дух лисица е тя! Една дърта вехтошарка я намерила на улицата, такова едно бебе сладуранче. Поне така изглеждала! Израснала полулуда, проговорила едва на петнайсет години. И припадничава: мине се, не мине, обелвала очи и почвала да ломоти страхотии. Бабичката се уплашила и я продала в един бардак. Изглежда, е била хубавка. Поне съдържателката на бардака прибрала добри парици от някакъв стар мераклия за девството й. Дъртакът трябва да си е проклел живота, задето се е хванал с жена лисица. Да си налеем още, господине, днес за пръв път пийвам като хората — той изпразни чашата и тъжно поклати глава. — Оная му отхапала езика, когато понечил да я целуне, после се метнала през прозореца и се скрила в изоставеното светилище до Южната врата. Не можеш накара и най-якия бияч от гилдията на съдържателите на публични домове да си навре гагата тъдява. Нали разбирате, мястото е пълно с призраци! Стотици хора са изпогинали там, мъже, жени, деца, и нощем духовете им бродят из пущинака наоколо. Суеверни хора подхвърлят в развалините на храма храна, а оная си я дели с лисиците. На месечина танцува между тях и пее ттта-зи… проклета песен — флейтистът изведнъж запелтечи. — Тттази… тттази тттанцьорка, и тття е лисица. Само тття дръзва да се мотае там. Проклет… проклета лисица, това е тя…
— Ако имаш да свириш тази вечер, позабави малко, карай по-полекичка — посъветва го съдията, като се надигна от стола. — Довиждане!
Съдията се насочи към главната улица и попита един минувач как да стигне до Южната врата.
— Не е близо, господине. Спускате се по тази уличка, пресичате големия пазар, хващате Храмовата улица и карате до края. Там вече е право напред.
Съдията нае малка носилка и нареди на носачите да го откарат до светилището в южния край на Храмовата улица. Реши, че ще е по-добре там да освободи носилката, защото носачите бяха известни с бъбривостта си.
— За храма „Проникновено озарение“ ли става дума, господине?
— Точно така. Стигнем ли бързо, ще има бакшиш.
Мъжете вдигнаха дългите дръжки на мазолестите си рамене и потеглиха в лек тръс със звучни провиквания „Ей! Хей!“, за да си проправят път сред тълпата.