Роберт ван Хюлик
Поети и убийци (16)

ГЛАВА XIV
Необичайна находка в архива; годината на Кучето разкрива тайните си

Дебелият гробар носеше кафява шаячна наметка, прихваната на лявото рамо с ръждясала закопчалка. Той изслуша безстрастно поздравленията на двамата магистрати, не каза думица и докато Луо се разливаше в благодарности за снощния надпис. Най-накрая потупа с дебелия си пръст папката пред себе си и изрече дрезгаво:

— Дойдох да попрочета нещо за бунта отпреди двеста години. При Южната врата е станала жестока сеч. Ако всички загинали на това място още се намираха там, нямаше да можете път да си пробиете! Може би се нуждаете от тази папка, Луо?

— Не, дойдох да потърся едни документи.

Гробарят вторачи в него жабешките си очи.

— А, така ли? Ако не ги намерите, не ви остава друго, освен да затворите тази стая и да покадите благовония пред олтара на Черната лисица. След това, като се върнете, ще откриете, че търсеният документ се подава с единия край сред другите книжа на полицата. При нужда духът на лисицата може да помогне на чиновниците — той затвори досието и се изправи. — Не е ли вече време да ходим при олтара на луната?

— Тръгваме веднага. Ди, надявам се и вие скоро да се присъедините към нас. А, ето го и съветника ми! Као, помогнете на моя колега да се ориентира в досиетата!

Луо почтително отвори вратата и последва гробаря навън.

— Какво мога да направя за негово превъзходителство? — попита Као с ясен, отчетлив глас.

— Чух, че преди осемнайсет години, в годината на Кучето, тук е било извършено убийство, останало неразкрито, господин Као. Бих желал да хвърля поглед на документите по това дело.

— Годината на Кучето остана паметна със заговора на Деветия принц, ваше превъзходителство! Но за неразкрито убийство не си спомням. Може би онзи старец там ще може да ни каже нещо, той е тукашен. Хей, Лю, чувал ли си за някакво неразкрито убийство, станало в годината на Кучето?

Старецът се замисли, прокарвайки пръсти през рядката си брадица.

— Не, господин Као. За нас тук това беше лоша година заради предателството на генерал Мо Дълин. Но неразкрито убийство… не, не си спомням да е имало.

— Запознат съм с делото на генерал Мо — каза съдията. — Той е участвал в заговора на Деветия принц, нали?

— Точно така, ваше превъзходителство. Всички документи са в онази голяма кутия горе, на петата полица вдясно. Свитъкът отстрани е с всички съдебни дела от нея година.

— Нека да свалим всичко на масата, господин Као.

Възрастният архивар опря стълбичката на етажерката и започна да подава досиетата едно след друго на Као, който ги подреждаше хронологически на масата. Колкото по-голяма ставаше редицата от папки, толкова по-ясно съдията осъзнаваше трудността на задачата си. При това може би съвсем не ставаше въпрос за неразкрито убийство. Нищо чудно делото да бе завършило със смъртна присъда над невинен. В такъв случай убиец на практика е бил обвинителят в процеса.

— Архивът ви е поддържан в блестящ ред, господин Као — забеляза съдията. — Няма и прашинка!

— Един път месечно сваляме всички досиета, ваше превъзходителство — поласкан се усмихна съветникът. — Кутиите се намазват с восък, документите се проветряват, като по този начин се предпазват и от насекомите.

Съдията си помисли, че в този случай щеше да е по-добре архивът да не бе толкова чист. Ако досиетата по горните полици бяха покрити с прах, може би щяха да се открият отпечатъци по онези, които Сун бе преглеждал.

— Убитият Сун е работил на тази маса, предполагам?

— Да, ваше превъзходителство. Досиетата, подредени на долната етажерка, се отнасят до селския бунт, който изучаваше той. Извънредно интелигентен младеж, интересуваше се и от административните въпроси. Често го виждах да преглежда и по-скорошни документи. Беше от най-сериозните проучватели — никога не ме е спрял просто така, да си побъбрим. Това е всичко, ваше превъзходителство.

— Благодаря ви. Не бих желал да ви задържам повече, господин Као. Ако ми потрябва някакъв документ, ще се обърна към вашия архивар.

Щом съветникът се оттегли, съдията се настани на масата и отвори първото досие. В другия край старецът отново се зае да подрежда своите книжа. Скоро съдията се оказа залян от безброй дела. Две-три от тях се оказаха много интересни, но нямаше и помен от евентуална съдебна грешка, а името Сун изникна само веднъж във връзка с дребна измама. Когато един млад чиновник му поднесе чай, съдията стреснат установи, че часът е един следобед. Служителят го уведоми освен това, че магистратът все още се намира в четвъртия двор заедно с гостите си. Изглежда, обядът щеше да бъде поднесен там.

Съдията въздъхна и посегна към кутията с документите по делото на генерал Мо, осъден за държавна измяна и екзекутиран заедно с всички съучастници. Не беше изключено някой от тях да е бил обвинен по погрешка. Въздишка на задоволство се изтръгна от устните му веднага щом отвори кутията. Папките бяха разбъркани, небрежно нахвърляни. На фона на безукорния ред в останалите кутии и в целия архив това може би означаваше, че напипва прясна следа. Може би кандидатът е проучвал тъкмо тази кутия и набързо е напъхал папките, когато е чул някой да идва. Съдията внимателно подреди папките на масата по реда на номерацията им.

Първата съдържаше в обобщен вид обвинението срещу Деветия принц. С намеци, непряко, се заявяваше, че принцът е бил доста неуравновесен по характер — болезнено мнителен, ревнив, избухлив, нерядко изпадащ в пълно обезсърчение. В пристъп на гняв убил един придворен и императорът го пратил в Цинхуа, надявайки се, че здравословният живот далеч от двора ще му повлияе благоприятно. Но станало тъкмо обратно, принцът започнал да трупа гняв заради въображаеми обиди. Обкръжен от ласкатели и угодници, които му внушавали, че е любимият избраник на народа, подтикван от властна и амбициозна съпруга, той стигнал до налудничавата идея да организира бунт и да завладее Драконовия трон. Но докато се опитвал да привлече към каузата си недоволни цивилни и военни служители, несръчно организираният заговор бил разкрит. Императорът веднага изпратил в Цинхуа цензор със специални пълномощия придружен от един полк на императорската гвардия. Гвардейците обкръжили резиденцията, цензорът извикал на разпит принца и съпругата му. Обявил, че императорът е в течение на всичко, но е готов да прости, при положение че принцът нареди на личната си стража да предаде оръжието си, а той самият незабавно се завърне в столицата. Принцът извадил меча си и убил съпругата си, после си прерязал гърлото. Гвардейците завзели резиденцията и цензорът конфискувал цялата налична документация. Това се случило на четвъртия ден от втория месец преди осемнайсет години.

Цензорът започнал следствието още на другия ден. Всички придворни, които знаели за заговора, както и други съмишленици на принца били незабавно екзекутирани. Императорът възнамерявал да прости на принца заради психическото му състояние, но останалите съзаклятници нямали извинение. През следващите дни постъпили много лъжливи обвинения злонамерени люде се възползвали от случая, за да се освободят от личните си врагове, както често става при делата с множество разклонения. Цензорът проучвал най-подробно обвиненията, в повечето случаи анонимни. Между тях имало и едно дълго писмо, в което се твърдяло, че и генерал Мо Дълин участва в заговора и че в женското отделение на генералския дом можело да се открие изобличаваща кореспонденция между Мо и Деветия принц. Цензорът наредил да претърсят дома на генерала и писмата наистина се оказали на посоченото място. Мо Дълин бил арестуван и обвинен в държавна измяна. Той категорично отричал обвиненията и твърдял, че писмата са изфабрикувани и подметнати в дома му от негови стари врагове. Цензорът обаче знаел, че, разочарован от забавено повишение, генералът бил напуснал армията огорчен и се бил оттеглил в родното си място Цинхуа. Според показанията на бивши приближени на генерала той често говорел за неизбежни промени, след които способните хора най-сетне щели да получат полагаемото им се. Цензорът проучил внимателно писмата и ги обявил за напълно автентични. Генералът бил осъден и екзекутиран заедно с двамата му големи синове според безмилостните законови разпоредби при държавна измяна. Цялото му имущество било конфискувано в полза на държавата.

Съдията Ди се намести по-удобно в креслото си. Историята наистина беше много интересна, а фактът, че този прочут процес се бе състоял именно тук, в това съдилище, я правеше още по-жива и вълнуваща. Той взе папката със списъка на членовете на семейството на генерала и другата, с конфискуваното имущество, и се зачете. Изведнъж затаи дъх. Генералът имал три съпруги и две наложници. Името на втората наложница беше Сун. За нея липсваха други сведения, тъй като не е била разпитвана. Обесила се на третия ден от втория месец — непосредствено преди цензорът да пристигне в Цинхуа. Била родила на генерала един син, наречен Айуен, петгодишен по време на разигралата се в дома на генерала трагедия. Всичко съвпадаше! Най-сетне! Това бе следата, на която съдията се бе надявал да попадне. Доволна усмивка се разля по лицето му.

Но усмивката бързо застина. Кандидатът беше дошъл да мъсти за смъртта на баща си, което означаваше, че Сун е открил доказателство за невинността на генерала. Излизаше, че авторът на анонимното съобщение сам е подхвърлил уличаващите писма в дома на Мо и че е бил фактически убиец. Погубването на Сун от неизвестния злодей представляваше неопровержимо доказателство, че младият мъж е бил на прав път. Каква ли ужасна, гибелна съдебна грешка е била допусната тук преди осемнайсет години!

Съдията взе досието с протоколите от съдебните заседания и ги запрелиства, поглаждайки умислено бакенбардите си. Един-единствен аргумент имаше в полза на генерала: никой от останалите заговорници не знаеше за привличането на Мо. Цензорът бе отхвърлил този довод, тъй като принцът е бил известен с изключителната си подозрителност и не се е доверявал дори на сподвижниците си. Цялото обвинение всъщност се градеше върху писмата, открити в дома на генерала. Всичките били собственоръчно написани от принца, на неговата хартия за кореспонденция, с личния му печат в края.

Съдията извади анонимното писмо. Беше копие, направено от съдебен писар с безличен чиновнически почерк. Но безупречният стил със сигурност говореше, че авторът е бил високообразован човек. В полето се четеше, преписана, една забележка на цензора: „Вероятно съобщението е писано от някой засегнат придворен. Незабавно да се проверят съдържанието и почеркът!“ От следващия документ ставаше ясно, че независимо от усилията авторът на писмото не е бил открит. Губернаторът обявил солидна парична награда, ако се представи, но така и никой не се явил.

Съдията се замисли, поглаждайки бавно бакенбардите си. Не е било възможно да се изфабрикуват фалшиви писма на Деветия принц с личния му печат, който той носел постоянно със себе си. А и цензорът се ползваше с репутацията на безукорен чиновник, изключително прозорлив в криминалните дела. Беше разрешил по блестящ начин няколко щекотливи случая, засягащи високопоставени особи. Съдията Ди си спомни, че неговият баща, по онова време държавен секретар, бе споменал за тези скандали и беше споделил възхищението си от проницателността на цензора. И след като един толкова съвестен служител е преценил, че генералът е виновен, значи е бил напълно убеден в достоверността на доказателствата. Съдията стана и се заразхожда из стаята.

Какво ли ново доказателство е могъл да открие Сун? Бил е само на пет годинки по време на събитията и това означаваше, че е търсил някакво писмено потвърждение на отдавнашен слух. Как съдията можеше да разбере до какво се бе добрал Сун? След смъртта на кандидата убиецът сигурно бе унищожил документа, който Сун е криел някъде в дома си. Първото нещо, което трябва да направя, помисли си съдията, е да се свържа с роднините на Сун по майчина линия. Той направи знак на възрастния служител.

— Много ли са в Цинхуа родовете с име Сун? — попита той.

Старецът поклати глава.

— Много са, ваше превъзходителство, богати и бедни, местни и пришълци. Едно време този край се наричал Сун и затова…

— Дайте ми данъчния регистър от годината на Кучето, но само за фамилията Сун.

Старият служител веднага донесе регистъра и го отвори на името Сун. Съдията започна от долу на горе, от семействата с най-ниски доходи. Майката на Сун е била само втора наложница, което означаваше, че баща й навярно е бил дребен чифликчия, собственик на малко дюкянче или занаятчия. Имената бяха десетина. Третото беше на Сун Уънта, собственик на зарзаватчийска лавка, с жена и две дъщери. По-голямата се бе омъжила за собственик на железарски магазин, по-малката била продадена като наложница на генерал Мо.

— Моля ви да проверите в тазгодишния граждански регистър дали господин Сун е още жив — каза съдията, поставяйки пръст на името Уънта.

Възрастният служител потътри крака към полиците и се върна при съдията, натоварен с цяла камара свитъци. Разгъна няколко и започна да проверява, като мърмореше под нос: „Сун Уънта.“ Най-сетне вдигна очи и поклати глава:

— Съпругата му и самият господин Сун сигурно са починали, без да оставят наследник, ваше превъзходителство, защото вече няма никой с тази фамилия. Негово превъзходителство иска ли да узнае годината, в която са починали?

— Не, не е необходимо. Дайте ми списъка на гилдията на железарите.

Съдията се изправи, това беше последният му шанс. Старият чиновник отвори голяма кутия с надпис „Малки гилдии“, извади от нея тънка брошура и я подаде на съдията. Докато архиварят връщаше на местата им свитъците на гражданския регистър, съдията прелисти брошурата. Скоро откри един Хуан, собственик на железарски дюкян, с жена на име Сун по баща. До името имаше малко кръгче, което означаваше, че Хуан бе закъснял с плащането на вноските за гилдията. Живееше в квартала до Източната врата. Съдията запомни адреса и с доволна усмивка метна брошурата на масата.

Съдията бе научил от досието, че след екзекуцията останалите живи членове на семейството се разпръснали. Синът на самоубилата се наложница Сун Айуен бил осиновен от някакъв чичо в столицата. Съдията измъкна от връзката документи анонимното писмо и го пъхна в ръкава си. Благодари на възрастния служител и го помоли да върне досиетата на местата им. После се отправи към резиденцията.

Когато наближи четвъртия двор, до ушите му достигнаха детски смях и възгласи. Гледката беше наистина прекрасна: десетина дечица, облечени в яркоцветни дрехи, се боричкаха около олтара на луната, издигнат в средата на павирания двор. На височината на човешки бой върху пиедестал царстваше белият дългоух Лунен заек, изваян от тесто и кацнал върху малка планина от кръгли сладкиши, пълнени със захаросани бобови зърна — лунните курабии. Основата на пиедестала бе отрупана с пресни плодове и всевъзможни сладки лакомства. В четирите посоки около олтара бяха приготвени големи червени свещи и бронзови кадилници, за да бъдат запалени с настъпването на нощта.

Съдията прекоси двора и се запъти към широката мраморна тераса, откъдето малка групичка наблюдаваше сцената: дворцовият поет и брат Лу се бяха облегнали на парапета, а магистратът Луо и академикът с поетесата зад тях бяха обкръжили огромно абаносово кресло, цялото в дърворезба, разположено на малък подиум. В него седеше крехка възрастна жена с дълга черна роба. Белите й коси бяха опънати назад, сбръчканите й пръсти стискаха зелената нефритова дръжка на абаносово бастунче. Зад облегалката се бе изправила висока хубава жена на средна възраст с изпънати рамене, облечена в зелена копринена роба — навярно първата съпруга на магистрата. Двайсетината жени, които сновяха напред-назад в неосветената зала отзад, явно бяха останалите съпруги на Луо и техните прислужнички.

Съдията се насочи право към възрастната жена и направи нисък поклон. Докато тя го изучаваше с жив поглед, Луо се наведе към нея и каза:

— Представям ви моя колега Ди от Пуян, майко.

Старата жена поклати глава и поздрави съдията с тих, но учудващо ясен глас. Той почтително попита за възрастта й и научи, че е на седемдесет и две години.

— Имам седемнайсет внуци, магистрате! — гордо заяви тя.

— Голямата челяд е благословията на добродетелния дом, госпожо! — гръмко се обади академикът.

Възрастната жена кимна с доволна усмивка. Съдията Ди поздрави Цао, поднесе почитанията си на дворцовия поет и на брат Лу и накрая попита поетесата как се чувства. Била по-добре, отвърна му тя, благодарение на грижите на първата съпруга на магистрата. На съдията все пак му се стори доста бледа, с напрегнато лице.

— Кандидатът Сун е бил син на генерал Мо Дълин и на една официална наложница по фамилия Сун — тихо прошепна той на Луо, като го дръпна настрана. — Синът е дошъл, за да докаже невинността на баща си, както впрочем е казал и на Шафран. Не е скрил името си, защото е напуснал Цинхуа на пет години, а тук е останала само една негова леля, сестра на майка му. Смелост, Луо! Като че ли поетесата наистина е убила танцьорката, но ако успеете да заявите едновременно, че осъждането на генерал Мо е било съдебна грешка, имате шанс да се измъкнете от неприятното положение.

— Велики небеса, какви прекрасни новини ми носите, Ди! На трапезата ще ми разкажете по-подробно. Ще обядваме на чист въздух, ей там!

Луо посочи с пръст преградения с решетка проход в единия край на верандата. Между колоните бяха наредени маси, отрупани със студени предястия, които се редуваха с артистично разположените пирамиди от лунни курабии.

— Трябва да тръгвам, Луо. Налага се да проведа една среща в града, после ще отида до светилището на Черната лисица. Но ще се опитам да бъда тук в четири часа за вашата поетическа сбирка.

Двамата магистрати се присъединиха към останалите гости, а възрастната дама изрази желание да се оттегли. Академикът се поклони дълбоко, след него и останалите гости. Луо и първата му съпруга поведоха възрастната жена към покоите й. Съдията обясни на академика, че е получил важно съобщение от Пуян, и помоли да бъде извинено отсъствието му от обяда.

— Работата преди удоволствието… Принизявате се, Ди!