Роберт ван Хюлик
Поети и убийци (13)

ГЛАВА XI
Съдията Ди оглавява поетическа сбирка; Гробар съчинява стихове.

Юлан залитна и съдията, който се намираше най-близо, скочи и я подхвана под мишницата.

— Ранена ли сте? — тревожно я запита той. Поетесата обърна към него невиждащите си очи.

— Тя… тя е заклана! — едва доловимо промълви поетесата. — Гърлото й… прерязано. Имам… по ръцете…

— Небеса! Какво говори тя? — провикна се академикът.

— Порязала ли се е?

— Не, изглежда, че е станало някакво произшествие с танцьорката — спокойно обясни съдията. — Сега ще видим какво може да се направи.

Съдията направи знак на Луо и изведе поетесата от залата. Тя се облягаше с цялата си тежест на ръката му. В малката съседна стая съветникът Као и домоуправителят даваха нареждания на една прислужничка. Щом видяха поетесата, те застинаха като вкаменени, а прислужничката изпусна на земята подноса, който държеше. В този миг дотича запъхтян магистратът Луо и съдията Ди му прошепна на един дъх:

— Танцьорката е убита.

— Тичайте при главния вход и им кажете никого да не пускат навън! — заповяда Луо на съветника си. — Пратете някой от съдебните чиновници да потърси регистратора на смъртните случаи! — после се обърна към домоуправителя и нареди: — Незабавно затворете всички изходи и извикайте икономката на съпругата ми! — а на сащисаната прислужничка извика: — Веднага заведете госпожица Юлан в стаята в края на коридора! Настанете я удобно и изчакайте с нея, докато дойде икономката.

Съдията Ди бе грабнал кърпата, втъкната в пояса на младата прислужничка, и внимателно бършеше ръцете на Юлан. По тях нямаше и драскотина.

— Откъде се минава за стаята на танцьорката? — попита той колегата си, оставяйки поетесата на грижите на прислужничката.

— Елате с мен! — рязко каза Луо и тръгна по тесен коридор, успореден на лявата страна на банкетната зала. Когато стигнаха до края му, той блъсна една врата и замръзна на прага с отворена уста. След като хвърли един поглед към тънещите в мрак стъпала точно срещу вратата, съдията Ди последва Луо в тясна продълговата стая, изпълнена с миризмата на пот и парфюм. Голям лампион от бяла коприна осветяваше полуголото тяло на Малък Феникс, проснато по гръб напряко на абаносова пейка. Беше облечена само с прозрачна долна риза, белите й мускулести нозе висяха над пода. Мършавите й ръце бяха широко разперени, невиждащите очи гледаха към тавана. Лявата страна на шията й представляваше зееща рана, от която кръвта бавно се оцеждаше на тръстиковата рогозка, с която бе покрита пейката. По кокалестите й рамене се виждаха кървави отпечатъци от пръсти. Застиналото, дебело гримирано лице с дълъг нос и изкривена уста, от която се показваха заострени зъби, напомни на съдията лисича муцуна. Магистратът Луо постави ръка под едната от малките й гърди.

— Станало е току-що, преди няколко минути! — промърмори той, като се надигна. — А, ето и оръжието на престъплението! — добави той, вдигайки от земята изпоцапани с кръв ножици.

Докато Луо се взираше в ножиците, съдията Ди огледа купчината женски дрехи, грижливо сгънати на един стол пред скромната тоалетна масичка. От висока закачалка в ъгъла на стаята висяха пищна роба от зелена коприна с дълги ръкави, червен пояс и два дълги прозрачни шала.

— Убили са я, когато е посягала да си облече костюма — забеляза той, обръщайки се към своя колега.

Съдията взе музикалния сборник на Сун от масата и го мушна в ръкава си. Погледът му падна на малка врата, разположена под прав ъгъл спрямо онази, през която бяха влезли.

— Накъде води тази вратичка? — попита той.

— В банкетната зала — обясни магистратът Луо. Излиза точно зад паното.

Съдията Ди завъртя дръжката, открехна лекичко вратата и чу гласа на дворцовия поет:

— …ва, Луо да има лекар в резиденцията? Защо…

Съдията Ди затвори тихо вратата.

— Вероятно вие ще направите оглед на местопрестъплението, Луо — каза той. — Не смятате ли, че е по-добре аз да се върна в залата и да се опитам да ви заместя като домакин?

— О, да, моля ви, Ди! За щастие вие обяснихте, че е станало някакво произшествие. Да поддържаме тази версия, не е необходимо да тревожим гостите. Кажете, че момичето се е порязало с ножица. Ще дойда при вас веднага щом приключа с разпитите.

Съдията кимна и излезе. Заповяда на подплашените слуги, скупчени в коридора, да си продължат работата и влезе в банкетната зала.

— Танцьорката си е забила една ножица в десния крак — оповести той, сядайки на мястото си. — Разрязала е вена и поетесата се опитала да спре кръвта, но за малко не припаднала. Затова дойде да търси помощ. С Ваше позволение ще замествам за известно време Луо.

— Човек може да е сигурен, че една жена винаги ще извърши някоя глупост в такъв момент — обади се академикът. — Радвам се, че Юлан не е ранена. Съжалявам, разбира се, за горката танцьорка. Но пък и едва ли мога да кажа, че съм особено опечален, задето няма да видя този лисичи танц. Тук сме се събрали с по-възвишена цел, отколкото да гледаме подрипванията на някаква хлапачка!

— Не е шега работа за една танцьорка да нарани крака си — отбеляза поетът. — Е, добре, сега сме само четирима и можем да минем без много церемонии. Защо да не съберем трите маси заедно? Ако Юлан се появи, ще й направим място.

— Чудесна идея! — възкликна съдията.

Той плесна с ръце и заповяда на слугите да избутат двете странични маси пред централната. Ди премести стола си, гробарят направи същото, като по този начин двамата се оказаха очи в очи с Чан и Цао на импровизирана правоъгълна трапеза. Съдията махна към слугите отново да напълнят чашите с вино. След като пиха за бързото възстановяване на танцьорката, им поднесоха печена патица, а оркестърът поде нова мелодия. Но академикът вдигна ръка и извика:

— Кажете им да приберат този поднос, Ди, и освободете музикантите. Стига сме яли и слушали музика! Вече можем да започнем сериозното пиене!

Дворцовият поет вдигна нова наздравица, после дойде ред на брат Лу и накрая съдията предложи на тримата си сътрапезници да пият за здравето на отсъстващия домакин. Академикът се впусна в сложна дискусия с поета относно достойнствата съответно на класическата проза и на модерната литература. Това даде на съдията възможност да си поговори с брат Лу. Гробарят беше пил много, очевидно въздържанието му не обхващаше и виното. Вадички пот се стичаха по грубото му лице и то още повече приличаше на жабешко.

— Преди вечерята казахте, че не сте будист — започна съдията. — Откъде тогава тази ваша монашеска длъжност — брат гробар?

— Такъв ме направиха на младини и името ми остана — обясни навъсено Лу. — Не е правилно, признавам. Защото аз оставям на мъртъвците да погребват своите мъртъвци — уточни той и изпразни чашата си на един дъх.

— Изглежда, има много будисти в този окръг. Видях една улица с пет-шест будистки храма, но успях да посетя само един — „Проникновено озарение“. Той на коя секта е?

Гробарят го изгледа с очищата си, в които сега припламваше странна червеникава светлина.

— На никоя. Там са разбрали, че всеки трябва да търси пътя към висшата истина вътре в себе си. Няма пищни олтари, няма шумни церемонии. Това е едно спокойно място и аз отсядам там, когато дойда в Цинхуа.

— Гробарю! — провикна се академикът. — Чан току-що ми каза, че стиховете му ставали все по-кратки! Ако продължи в същия дух, скоро ще станат само по два реда, досущ като вашите.

— Стига да можех да го постигна! — обади се поетът със съжаление в гласа и зачервено лице.

Явно на Чан алкохолът му понасяше по-зле, отколкото на академика, чиито увиснали бузи оставаха бледи, а изражението — безстрастно.

— На пръв поглед, брат Лу, вашите стихове изглеждат много банални — продължи поетът, поклащайки глава. — Понякога дори човек остава с впечатлението, че са съвсем безсмислени. Но по един тайнствен начин те не му дават мира, човъркат съзнанието му и един ден изведнъж ги проумява. Вдигам специална наздравица за нашия голям поет, господа! — и когато всички пресушиха чашите си, поетът продължи: — Сега, когато един вид сами разполагаме с тази зала, защо не изпишете нещо на това пано, за да остане на нашия домакин? Вашата несравнима калиграфия ще бъде утехата на Луо за всички наздравици, които пропуска!

Ужасният монах остави чашата.

— Спестете ми Вашето лекомислие, Чан! — каза студено той. — Аз се отнасям сериозно към творчеството си.

— Не, гробарю — провикна се академикът. — Не признаваме никакви извинения! Вие не смеете да напишете нищо, защото сте доста пийнал. Обзалагам се, че не можете да си стоите на краката. Хайде де, сега да ви видим!

Дворцовият поет прихна да се смее. Без да му обръща никакво внимание, гробарят невъзмутимо се обърна към съдията:

— Няма да е лесно да се свали това голямо пано, прислугата и без това е затрупана с работа точно сега. Ако ми намерите лист хартия, ще напиша няколко стиха за нашия домакин тук, на масата.

— Чудесно! — отговори академикът. — Ние сме великодушни. Понеже сте доста пиян, за да изрисувате вашите гигантски йероглифи, разрешаваме ви да напишете нещо дребничко. Наредете на прислугата да донесе туш и хартия, Ди!

Двама прислужници разчистиха масата и друг донесе свитък хартия и поднос с приспособления за писане. Съдията Ди избра един плътен бял лист, пет стъпки на две, и го разстла на масата, докато гробарят разтриваше блокчето туш, мърморейки нещо неразбрано с дебелите си бърни. Щом тлъстият монах грабна четката, съдията затисна с длани горния край на листа, за да не мърда.

Гробарят се изправи. За миг остана вторачен в листа, после притегна ръка и изписа две строфи с два замаха на четката — бързи и точни като удари с камшик.

— Небеса! — възкликна академикът. — Това е, което древните са наричали озарение! Не казвам, че съдържанието ме поразява кой знае колко, но си струва тази калиграфия да бъде гравирана върху някоя скала за поколенията!

Дворцовият поет прочете на глас:

Връщаме се, откъдето идем.

Където отива пламъкът на угасналата свещ.

— Ще бъдете ли така добър да ни обясните смисъла, гробарю?

— Не! — сопна се монахът, избра по-малка четка и написа посвещение на магистрата Луо, като накрая сложи и подписа си: „Старият Лу“.

Съдията Ди каза на слугите да закачат листа на централното пано и внезапно осъзна, че стиховете особено подхождат за епитафия на младата танцьорка, която лежеше в стаята отзад. Съветникът Као влезе в залата, наведе се към ухото на съдията Ди и му прошепна нещо.

— Моят колега ме моли да ви уведомя, господа, че за голямо съжаление няма да може да се присъедини към нас — обяви съдията. — Поетесата Юлан е получила силно главоболие и също моли да я извините. Надявам се, че уважаемите гости ще имат милосърдието да ме приемат за домакин.

Академикът изпразни чашата си.

— Справяте се чудесно, Ди, но ние ще спрем дотук! — каза той, приглаждайки мустаците си. — Утре сутринта ще благодарим на Луо, когато отидем заедно да се преклоним пред луната — добави той, като ставаше.

Съдията Ди го придружи до главното стълбище, съветникът изпрати поета и гробаря. Слизайки по стълбите, Цао каза ухилен:

— Иска ми се, Ди, следващия път да си поговорим по-дълго. Изгарям от нетърпение да науча мнението Ви по някои административни въпроси. Винаги ми е било интересно да чуя какво мислят младите служители за… — академикът млъкна и хвърли въпросителен поглед на съдията, усъмнявайки се, че вече е говорил всичко това, после побърза да заключи с приветлива усмивка. — Е, утре ще се видим. Лека нощ!

След като се сбогува с тримата гости, които тръгнаха към отредените им крила, съдията попита съветника:

— Къде е магистратът, господин Као?

— В преддверието, долу в главната сграда, Ваше превъзходителство. Ще Ви заведа там.

Дребният магистрат седеше до масичката за чай, потънал в креслото, с клюмнала глава и лакти на масата. Когато чу съдията да влиза, вдигна нагоре невиждащи очи. Кръглото му лице беше посърнало, увисналите мустаци му придаваха окаян вид.

— Свършено е с мен, Ди! — каза той дрезгаво. — Наистина!…