Катрин Каултър
Измамата (6)

Шеста глава

— Ваше благородие!

Херцогът се закова в подножието на широкото масивно стълбище и се обърна към иконома си:

— Не се притеснявай, Басик. Нямаш никаква вина. Аз отказах да те изслушам. Благодаря ти, че си се погрижил за удобството на моята братовчедка.

Басик приближи и зашепна:

— За мен беше удоволствие, ваше благородие. Тя е много приятна млада дама. Ще поостане ли?

— Точно това все още не е изяснено. Ще те уведомя, когато взема решение по въпроса.

— Разбира се, ваше благородие. Успях най-накрая да изкопча от Джунипър, че сте получили писмо от лорд Петигрю. Лоши ли са новините, ваше благородие?

— Възможно най-лошите. Изменникът все още е на свобода. Дрю не иска аз да се забърквам, но така или иначе вече съм го направил. Смъртта на Роби няма да остане неотмъстена. Заклех се пред съпругата му. По дяволите! Две момченца близначета, малко по-големи от лорд Едмънд, останаха без баща! — Обзе го безсилна ярост. После се овладя. — Извинявай, Басик. Та, доколкото разбрах, мадам дьо ла Балет е пристигнала с двуколката на ковача?

Икономът кимна и прошепна:

— Тя не ме забеляза, но аз платих на човека. Той се надяваше да получи нещичко, а мадам явно бе в пълно неведение по въпроса. Млада дама да пътува съвсем сама! Направо настръхнах, като я видях. Защото тя безспорно е дама. Разбира се от пръв поглед.

— И аз настръхнах, като разбрах как се е добрала дотук. Но, слава богу, сега е при нас, в абсолютна безопасност.

С тези думи херцогът се обърна и се за изкачва по стъпалата, ала внезапно спря и се засмя.

— Както правилно си се досетил, тя е пристигнала без никакви средства. Не виждам защо да не ти кажа и това, че иска да стане бавачка на лорд Едмънд. Но засега нищо не е решено. Ти какво мислиш по въпроса?

— Косата ми побелява само като си го представя, ваше благородие.

— Тя вече е побеляла, Басик.

— Не използвах най-подходящите думи, ваше благородие. Засега единственото, което се сещам да кажа, е, че дамата май има непоколебим дух и желязна воля.

— Скоро ще разберем — изсумтя херцогът и се насочи нагоре към детския апартамент.

Зави към източното крило. Знаеше, че навсякъде има прислуга, но наоколо не се виждаше никой. Тръгна по коридора, покрай редицата от портрети. Пред вратата спря и се заслуша в смеха на момчето. Той винаги извикваше усмивка на устните му.

Едва бе отворил и Едмънд се втурна към него, за да скочи в обятията му. Херцогът, който бе свикнал с подобно посрещане, го вдигна високо, а после го сложи на пода и притисна към гърдите си жилавото малко същество.

Едмънд се отдръпна леко и гордо заяви:

— Татко, Елън подреди масата ми точно както Басик сервира твоята. Тъкмо започвах третото си блюдо. Риба. Нали така, Елън? Ти каза, че сега трябва да се преструвам, че ми поднасяш печен морски костур?

— Точно така, лорд Едмънд. Костурът е по рецепта на госпожа Дент и е много вкусен.

— Елън е моят иконом — поясни детето.

Херцогът забеляза, че обикновено твърде срамежливата деветнадесетгодишна дъщеря на местна шивачка сега носеше черен фрак, вероятно зает от Басик. Беше навила ръкавите, а около врата си бе вързала бяла кърпа, която заместваше задължителното мъжко шалче.

— Използва ли вече правилно приборите, Елън?

— Той е направо блестящ, ваше благородие.

— Татко, какво не е наред?

— Чудя се добре ли чух. Никога не съм допускал, че си блестящ. Така ли е наистина?

— Напълно вярно, ваше благородие! — възкликна момичето и отстъпи три крачки назад.

Херцогът я плашеше, макар че правеше всичко възможно да се държи благо с нея. Тя се справяше отлично с работата си. Кларъндън й се усмихна и отново прегърна сина си.

— Щом ти преценяваш така, Елън, няма да споря.

Всеки път, когато влизаше в детската стая на Челси, у него нахлуваха цял рояк спомени. Именно това беше най-значимото помещение в замъка, а не голямата приемна на долния етаж. Защото тук преминаваха най-важните години за оформянето на характерите на всички момчета и момичета от рода. Когато Едмънд бе започнал обучението си миналата година, Кларъндън бе поръчал да пребоядисат стаята и да сменят тапетите в цветовете, които синът му харесва. Тук всеки обитател оставяше по нещо от себе си. От Кларъндън бе красиво резбованата лавица за книги в дъното, която носеше неговите инициали. Бе работил почти година върху тази поставка, а накрая, след много експерименти, я бе боядисал с онзи особен светъл нюанс на кафявото, който толкова бе търсил. Родителите му го бяха засипали с хвалебствени слова.

Сега премина с широки крачки по дебелия килим и застана до камината, пред която Елън бе приготвила тържествената трапеза за детето. Остави сина си на пода и го проследи с поглед как се насочва към масата и изчаква момичето да му дръпне стола. Изражението му бе сериозно и някак си отнесено. Дали не се опитваше да му подражава. После осъзна, че точно така се държеше и баща му, а вероятно и бащата на баща му. Не бе за пренебрегване и благотворното влияние на Басик. В този момент Едмънд избра правилната вилица и вдигна изпълнен с радостна възбуда поглед към баща си.

— Наистина блестящо! — Херцогът се усмихна на Елън. — Напълно си права.

Петгодишният му син започна внимателно да реже едно сладкишче, което готвачката бе приготвила във формата на малка рибка. После постави деликатно хапката в устата си, задъвка бавно и кимна замислено:

— Превъзходно! Моля те, предай комплиментите ми на готвачката.

Постигаше дори тембъра на баща си. Това откритие бе едновременно плашещо и успокояващо. Елън наруши за кратко почтителната си поза — колкото да прегърне детето. Очевидно тя обичаше Едмънд много повече, отколкото собствената му майка. Но по-добре да не мисли за Мариса. Вече нямаше никакъв смисъл.

— Докато се справяш с този морски костур, нека ти кажа, че Басик ме информира, дето днес следобед си яздил Панзи^[1].

Лорд Едмънд предложи на ужким на баща си въображаема чаша вино, уж отпи от своя красив бокал и отвърна:

— Да, сър, а след като оставихме Панзи в конюшните, двамата с Гримс предприехме изследователска експедиция по плажа. Построихме замък с кулички и ров. Гримс предложи да си представим, че приливът е Уилям Завоевателя^[2]. После се изкачихме на скалата и наблюдавахме как замъкът изчезва. Нищо не остана от него. Уилям победи.

Херцогът клекна до сина си, за да се изравни с него, и каза:

— Приливът не е мислещо същество, Едмънд. Той просто унищожава. Ако ти или аз обаче решим да атакуваме замъка, няма да искаме да го разрушим, а ще го превземем. Ще искаме да го укрепим, за да могат нашите поданици да работят спокойно в него, да живеят добре и да се замогнат. А сега имам една изненада за теб — дошъл е гост.

— Кой? Филип?

— Не, не Филип Мерсьоро. Той е в Динуити Манор с новата си съпруга, Сабрина. Сигурен съм, че ще я харесаш. Тя може да поведе дори кавалерията.

— Не знаех, че дамите са и войници.

— Образно казано. Имах предвид, че е много храбра жена, с характер. Нали познаваш Филип? Една дама трябва да е добър стратег, за да се справи с него.

— Тогава Дрю?

— Не, не е и Дрю. И тъй като не искам да прекарам три часа в игра на отгатване, ще ти кажа, че гостът ни е дама, която никога не си виждал. Тя е братовчедка на майка ти. Казва се… — Почувства се като глупак — нямаше представа как е името й. — Ще я наричаш мадам дьо ла Валет. Може би, ако се държиш мило с нея, тя ще ти каже и малкото си име.

— Чужденка ли е, татко?

— Само наполовина. Всъщност е типична англичанка. А сега трябва да се преоблека за вечеря. Утре сутринта ще я доведа да се запознаете. Елън, приготви го предварително за срещата с неговата братовчедка.

— Да, ваше благородие.

— Нямам избор, татко, нали?

— Не. Едмънд, нямаш.

— Тя сигурно ще ме потупва по главата и ще се опитва да изглежда заинтересувана от мен — омърлушено промърмори детето. — Или още по-лошо — ще иска да ме целуне и да ми шепне мили думички в ухото.

— Ако се покажеш достоен за проява на интерес, може би наистина ще се заинтересува от теб. А ако не — ще бъде просто учтива, нищо повече. Ще се радвам да не си толкова безочлив.

— Може ли да се сравни по красота с Елън или баба?

Елън ахна изумено, а херцогът отговори:

— Може би. Сам ще прецениш.

— Е, знам, че не може да бъде хубава като майката на Роуън. Тя е най-красивата дама в целия свят.

Вероятно бе така. Шарлот Карингтън бе истинска богиня, вълшебно създание, Венера в английско облекло. Херцогът бе дочул, че тя давала на Сабрина уроци по флиртуване с очи, за да омае съпруга си.

— Премини към четвъртото блюдо, Едмънд. — Кларъндън потупа сина си по рамото, кимна на Елън и излезе от детската стая.

 

 

В интерес на истината, след като се натъпка с разкошните сладкиши, Еванджелин изобщо не беше гладна, ала храната, която все пак опита по време на вечерята, бе наистина несравнима.

— Превъзходно, ваше благородие. Готвачката ви е истинска магьосница. Направо гений! — Еванджелин въздъхна доволно, облегна се и изтри пръсти във фината салфетка.

— Благодаря ви. Басик, моля те предай на готвачката комплиментите на мадам. Бихте ли желали малко шери?

Докато изричаше тези думи, като че ли чу как ги повтаря синът му. Усмихна се и отправи поглед към гостенката си.

Еванджелин преглътна с мъка. Пак тази усмивка! Би трябвало да бъде обявена извън закона. На никой мъж не трябва да се разрешава да се усмихва така на една беззащитна жена! Насили се да не откъсва поглед от иконома, който вече наливаше шери в елегантната чаша.

— Няма да имам повече нужда от теб, Басик — обърна се към него херцогът. — Знам, че с госпожа Роли всяка сряда вечер играете вист. Трябва да защитиш мъжкото ни достойнство. Очаквам от теб да победиш.

— Ще се опитам, ваше благородие. Ала госпожа Роли е изключително опасен противник.

След като Басик подкара пред себе си двамата лакеи, херцогът се отпусна на високата облегалка на изкусно резбования стол, достоен за кралска особа, и отправи поглед през масата към братовчедката на жена си.

— Разстоянието е прекалено голямо. Досега не съм си давал сметка за това. Ще поръчам на Басик да свали допълнителните крила на масата. Така ще ни делят не повече от три метра. — Вдигна чашата си. — Добре дошли в Челси, мадам. Ще бъде ли много нахално от моя страна, ако пия за вашето здраве?

— Много мило, ваше благородие! — Еванджелин също вдигна чаша и отпи много малка глътка. Шерито беше божествено, силно и гъсто, с разкошен аромат. — Трапезарията ви е грандиозна. Предполагам, че капацитетът на масата е четиридесет души.

— Да, приблизително. Басик обича да я оставя в цялото й великолепие. Поне махна трите вътрешни плоскости, та да можем да се виждаме. Между другото, докато бях със сина си, се сетих, че не знам името ви.

— Дьо ла Валет.

— Малкото ви име.

— Еванджелин, ваше благородие.

— Прекрасно!

По време на вечерята тя се бе държала изключително изискано и точно според етикета — в присъствието на иконома и лакеите говореше само протоколно. Херцогът партнираше великолепно, с уместни паузи, точно като учтив домакин, който не се интересува особено нито от вечерята, нито от госта си.

— Майка ми го е избрала. Родила ме е в по-напреднала възраст и ме е приела като божие чудо. С името ми е изразила своята благодарност.

Изведнъж осъзна, че онова, което току-що му разказа не бе споделяла с никой друг. Втренчи се безмълвно в него.

— Баща ми ми е разказвал — поде на свой ред той, — че когато съм се родил, майка ми ме погледнала и възкликнала: „Слава на Бога! Най-накрая дарих рода с наследник!“ Преди мен е имала три помятания.

— Значи и вие сте били чудо.

— Когато се запознаете с майка ми, ще трябва да я попитате.

— Съмнявам се това да стане някога.

В този миг забеляза, че е изцапала ръкава на роклята си със сос. Пое дълбоко дъх, за да овладее паниката — това беше единствената й прилична вечерна рокля. Дрехата бе с висока талия, от тъмносин муселин, без къдрички, дантели и бродерии. Но поне си беше нейна, а не нещо, избрано от Ошар или проклетата му метреса. Еванджелин отправи поглед през масата към домакина си — на светлината от свещите тъмната му коса проблясваше, а официалното му черно вечерно облекло и снежнобялата риза бяха достойни за възхищение. Бе великолепен и очевидно напълно го съзнаваше.

Тази мисъл я накара да се усмихне. Тя изглеждаше точно така, както искаше той да я възприеме. Следователно и двамата имаха вида, който държаха да покажат пред света.

— Усмихвате се на чашата си с шери?

— О не, усмивката ми няма нищо общо с питието.

— А с какво?

— Ще ви кажа истината, ваше благородие. Мислех си, че двамата с вас отговаряме абсолютно точно на онова, което искаме да сме.

— Аз съм джентълмен, а вие сте дама. В това не виждам нищо смешно. Онова, на което бих се усмихнал, е една красива жена на прага, покрита само с воали.

— Съмнявам се, че е джентълменско. Значи с воали, а?

— Майка ми би предпочела само да си мисля за подобни неща. Макар че сега, като се върна назад, струва ми се, че си спомням как чувах родителите ми да се смеят, без да знаят, че съм наблизо.

— Великолепно! Моите родители също се смееха. И то в най-невероятни моменти.

— Много добре ви разбирам. Веднъж видях баща ми да целува майка ми. Беше я притиснал до стената и я покриваше с целувки. Това е сцена, която никога няма да забравя. Макар че навремето изобщо не я разбрах. — Направи пауза, а после тихо добави: — Мама много трудно прие смъртта на баща ми.

— Вие също.

— Да. Всички мои приятели се изредиха да ме посетят след смъртта му просто защото той беше най-добрият родител на света. Разбираше се с всички, отнасяше се с тях като със синове, вдъхваше им смелост и чувство за стабилност и лично достойнство.

Нещо като че ли заседна в гърлото му. Колкото и да искаше, не можеше да се овладее. Представи си Едмънд и си помисли колко много изгуби това дете със смъртта на дядо си. Поклати глава, сякаш да пропъди тези мисли, и запита:

— Харесва ли ви спалнята?

— Много. Мариса имаше изискан вкус. Стаята съчетава любимите й цветове: светлосиньо и кремаво.

— Нямам никаква представа за вкуса на Мариса. Никога не съм стъпвал в спалнята й.