Катрин Каултър
Измамата (5)

Пета глава

Появи се след не повече от десет минути, понесъл в ръце огромен поднос. Беше съвсем сам.

— За толкова непочтен гост ли ме смятате, че не желаете прислугата ви да ме вижда? Или се страхувате, че ще започнат да шушукат, че сте сам с една млада жена, която изобщо не би трябвало да е тук?

Усмивката му бе опустошителна. Тя осъзна, че е не само порочно красив, а и че излъчва неповторим чар — ако, разбира се, решеше да го покаже, какъвто очевидно бе настоящият случай, защото чарът му се таеше в усмивката. Тя би могла да обезоръжи и най-силната жена.

— Как се досетихте? А, да, вероятно вече сте чули някои неща от прислугата ми. Често се случва да забавлявам млади дами в бърлогата на порока. — Постави подноса на масичката и умело наля чай. — Не се ли сещате за някакъв пиперлив отговор? Е, не ви обвинявам. Пък и казаното от мен бе изключително глупаво, мадам. А сега опитайте лимоновите тарталети. Все още не желая да ви виждат, докато не реша какво ще правя с вас. Не мога да си представя, че сте дошли чак до замъка Челси за един следобеден чай… Хайде, заповядайте, опитайте лимоновите тарталети! Малко сте слабичка, макар че дамските ви прелести са в добра форма — поне от моя гледна точка. А сега, след като си напълнихте устата, разкажете ми за вашия съпруг. В Англия ли го срещнахте?

— Да — отвърна тя, докато дъвчеше.

Сладкишът бе толкова хрупкав и с толкова остър лимонов вкус, че очите й се насълзиха. Това бе най-прекрасната лимонова тарталета, която бе яла през живата си. Веднага посегна за втора. За нейна изненада, херцогът хвана ръката й.

— Няма смисъл да се тъпчете с едно и също. Ето, опитайте и ябълковите пирожки. Нашата готвачка е такава майсторка на сладкишите, че коремът ти направо запява.

Еванджелин изяде ябълковата пирожка на две хапки. После посегна за още, но сама си дръпна ръката. Струваше й огромно усилие на волята да не лапне онова самотно сладкишче, натъпкано, доколкото можеше да види, със стафиди и круши.

— Много умно от ваша страна, че се въздържате. Възхищавам се на човек с подобна воля. Един мой приятел, Филип Мерсьоро, е също горд и ревнив работодател на отлична готвачка. Замислили сме състезание между двете кухни, но все още не сме решили кога да го направим. Като Филип, и аз много внимавам колко ям, когато съм тук. Така беше и с баща ми. — Усмихна й се и допълни: — Той винаги ми казваше, че дамите не си падат особено по мъже с дебели кореми.

— Вашият не е дебел.

— Благодаря, че забелязахте.

— Все пак не мога да бъда сигурна. Вие сте все още с пелерината си.

Точка за нея. Той стана, развърза наметалото си и го хвърли на облегалката на канапето. Остана прав за момент, давайки й възможност да го разгледа.

— Мисля, че все още нямате тлъстини.

— Естествено. Бях послушен син. Винаги изпълнявах съветите на баща си. — Седна отново, сключи ръце и продължи: — А сега нека се върнем на съпруга ви.

— Срещнах го тук, докато живеехме в Кент. И тук се оженихме.

— Как е цялото му име?

— Андре дьо ла Валет. Баща му беше граф. Но името му си отиде с него, което е жалко.

„Не казвай нищо повече“, я бе предупредил Ошар. „Нека се чуди. Доставя му удоволствие да гадае. Не забравяй, че лесно се отегчава.“

— Разбирам. А сега като че ли трябва да ви запитам защо сте тук.

Тя се приведе напред.

— Както знаете, ваше благородие, никога не съм виждала братовчед си Едмънд. Мама беше много болна и трябваше да се грижа за нея. Освен това, струва ми се, че имаше разрив между нашите две семейства и гостуванията не бях препоръчителни.

— Предполагам, че нито баща ви, нито многоуважаваният ви чичо са ви разказали причината за това отчуждаване? — появиха се гневни пламъчета в очите му.

— Много бих искала да я разбера, ваше благородие. Бях привързана към Мариса и тя много ми липсваше, когато се омъжи. Отдавна ми се иска да се запозная със сина й.

Херцогът се изсмя. Ала този път в смеха му имаше повече гняв, отколкото веселие.

— Вероятно някой ден ще я разберете. Щом баща ви не ви е казал, не е моя работа да го правя. Що се отнася до вашия братовчед и мой син, той е едно чудесно петгодишно момченце.

Тонът му се смекчи. Бащинска гордост проблесна в тъмните му очи. Безспорно много обичаше сина си. Еванджелин зачака. Херцогът постави на масичката празната си чаена чаша и заяви:

— Стига увъртания, мадам. Надали сте дошли чак дотук само за да се насладите на гледката от моите прозорци, макар тя наистина да е величествена, стига проклетият дъжд да спре и да просветне. Кажете ми какво мога да направя, за да ви помогна.

Еванджелин го погледна право в очите и простичко рече:

— Нямам пари. След смъртта на баща ми французите ми взеха всичко. Уж не сме били лоялни към родината си, затова аз не получих нищо от неговото състояние.

— Защо просто не ми писахте?

— Нямаше време. Пък и вие бихте могли да не обърнете внимание на едно писмо. Друго е да застана лично пред вас.

Кларъндън не отговори, просто продължи да я наблюдава.

— Нямаше къде другаде да отида. Доста мислих, преди да предприема тази стъпка, ваше благородие. Не искам да бъда бедна роднина, която ви тежи на врата. Затова, ваше благородие, бих искала да остана тук, в замъка Челси, и да стана бавачка на Едмънд. — Най-накрая го каза! Повече не можеше да издържа на напрежението. — Моля ви, ваше благородие! Аз не съм безотговорно момиченце. Образована съм — баща ми се погрижи за това. Той беше блестящ философ. Познавам класиците. Обичам децата.

— Това много ме успокоява.

Над лицето й се спусна тъга и той прочете в очите й огромна самота и уязвимост, когато я чу да казва:

— Похарчих последните си франкове, за да се кача на пощенския кораб от Кале до Дувър. Имах късмет, че видях един от ковачите ви — той ме докара с каручката си дотук.

— Валеше ли? — Сам се изненада от въпроса си.

— Спря малко след като излязохме от Дувър.

— А откъде знаехте, че в момента съм в замъка?

Еванджелин отпи от чая си.

— Всъщност не знаех. Просто се надявах да ви открия тук.

Знаеше, разбира се, но не можеше да му каже истината.

— Баща ви успя ли да ви настрои срещу мен?

— Той доста ви харесваше, макар че бе прекъснал всякакви връзки с брат си. Не ми е известно обаче защо и много бих искала да узная.

Това беше истина. Тя не знаеше нищо. Преди години бе дочула прислугата да шушука, че чичо й бил влюбен в майка й, но сигурно причината се коренеше в нещо съвсем различно. А преди да я натоварят като пощенска пратка от Париж за Англия, изобщо не й бе хрумнало да занимава баща си с нещо толкова маловажно.

— А ако не ме бяхте открили тук какво щяхте да правите?

— Ами — насили се да се усмихне, — вероятно щеше да ми се наложи да си построя колиба от върбови клони в края на гората Грампстън и да ви чакам.

— Посред зима! Щяхте да се разболеете от пневмония!

— Да, но вие сте тук! — Пое си дълбоко дъх и продължи смело: — Ще ми позволите ли да видя Едмънд? Ако се харесаме, ще ми разрешите ли да остана като негова бавачка?

— Допреди няколко часа изобщо нямах представа за вашето съществуване, мадам, а сега вие седите в библиотеката ми и си предлагате услугите. Трябва да се съгласите, че това е твърде неочаквано за мен.

— Напълно съм съгласна с вас и много съжалявам. Просто нямах никакъв друг избор. Не исках да ставам метреса на мосю Дюморни. Това беше единствената алтернатива.

— Кой е този Дюморни?

— Един от така наречените приятели на баща ми. Сигурна съм, че съпругата му няма ни най-малка представа, че той с радост би ми купил къща и би ме издържал. Тя е прекрасна жена, а той е жалък похотлив пръч.

— Повечето мъже от неговата прослойка са такива. И така, водите ли си камериерка?

Еванджелин поклати глава и крадешком хвърли поглед към една особено съблазнителна кифличка. Май със стафиди…

— Нямах пари. Маргьорит остана във Франция.

— Ясно.

Отново се бе превърнал в студения учтив благородник. Седеше втренчен в пламъчетата, които от време на време литваха от тлеещите въглени в камината. Изглеждаше така, като че ли всеки момент ще задреме.

Ако имаше в ръцете си камък, щеше да го захвърли по него. В следващия миг Еванджелин скочи и грабна пелерината си. Очевидно той не проявява никакъв интерес към нея. Изобщо не му пукаше дали ще умре насред пътя, или ще хване пневмония.

Бе си позволила да наруши усамотението на един арогантен мръсник! Единственото, което искаше сега, бе да напусне проклетия му замък и никога да не се връща.

Ала не можеше.

Пое си дълбоко дъх и се овладя.

— Гладна съм. Преди да ме изхвърлите, може ли да хапна нещо? В кухнята, при божествената ви готвачка.

— Засега изяжте кифличката, от която не можете да откъснете поглед — херцогът бавно се изправи.

Еванджелин осъзна, че се взира в снежнобялото му копринено шалче на врата. Тя бе висока, много по-висока от всички други жени, които познаваше. Томи Баркли като дете я наричаше „върлина“. Но когато вдигна глава и погледна херцога в очите, се почувства смешно ниска. Усещането бе много странно. Той я съзерцаваше замислено, с поглед, който все още й бе много трудно да разгадае.

Не отронваше и дума. Просто стоеше и я наблюдаваше.

Всичко свърши. Беше се провалила.

Завладя я ярост. Изпъна рамене, стегна се и заяви:

— Ясно. Не съм чак толкова гладна. И не желая онази кифличка. Тръгвам си.

Той обаче я сграбчи за лакътя с големите си ръце и меко каза:

— Ще ви нахраня, макар че не смятам, че онази кифличка ще задоволи лакомията ви. Май искате месо и зеленчуци?

Направи пауза, после добави:

— И все пак не мога да повярвам, че млада дама като вас е пропътувала целия този път от Франция дотук без придружител.

— И е какво щях да му платя на този придружител? С ботуша си ли?

— Ако аз бях придружителят, щях да поискам да ми платите и с двата си ботуша, както и с възможността да се възползвам от вас.

Не можеше да повярва, че я бе обидил така. Очите й си смениха цвета от наситено кафяво в светло уиски. Това го зашемети.

— Аз съм вдовица, ваше благородие — изрече го много бавно, — а не уличница.

— Знам го, по дяволите! — И все пак не се извини, а само каза: — Ще извикам икономката Роли да ви настани. А с Едмънд ще се запознаете утре сутринта. Имате ли някакъв багаж?

Очевидно все още се колебаеше. На негово място тя би реагирала по същия начин. В крайна сметка се отнасяше за сина и наследника му, когото той толкова обичаше.

— Само един куфар. Оставих го при Басик. — Не издържаше повече. — Не съм дошла да прося за помощ. Дойдох, за да предложа услугите си като бавачка. Единственото, за което моля, ваше благородие, е почтена работа. Няма да ви открадна среброто. Напълно отговорна съм, кълна се! Няма да останете разочарован.

Тонът й бе отбранителен. Не приличаше много на бавачка. Или поне не приличаше на неговата собствена бавачка, госпожа Такър, която го притискаше към масивната си гръд, пееше му, удряше го през пръстите, когато заслужаваше, и го обичаше до сетния си дъх преди десет години.

Възнамеряваше да остане цяла вечер в самота и да се отдаде на гнева в душата си и на абсолютната безпомощност пред факта, че мръсникът, който уби Роби Фарадей, е все още на свобода и се присмива на всички. Ала вече мисълта за самотна чаша бренди съвсем не го привличаше.

Не можеше да я остави да вечеря уединена в стаята си. Щеше да бъде изключително невъзпитано от негова страна. А май и нямаше нищо против да вечерят заедно.

— Знам. — Каза го след дълга пауза. Изобщо не си спомняше последните й думи. Като че ли обаче звучаха изключително жално. Прокара пръсти през косата си. — Проклятие!

— Боже мой, не съм предполагала, че ще ви разстроя толкова, ваше благородие!

От нея бликаше остроумие — поне когато не изпитваше ужас, че ще я изрита. Дори се опитваше да го надприказва с хапливия си език още от мига, в който бе прекрачил прага на библиотеката.

— Имам предвид благоприличието, мадам. Майка ми е в Лондон. Тук няма никой, който би могъл да пази доброто ви име.

— Но това няма никакво значение! — усмихна се тя. — Аз съм вдовица, ваше благородие, а не някое младо момиче, чисто и невинно, с надежда за богат съпруг. А и в известен смисъл съм ваша роднина. Никой не би и допуснал, че ще се държите с мен непочтено.

— Явно изобщо нямате представа за репутацията ми, мадам.

— Напротив, чувала съм много пикантни истории за вас. Но, както вече казах, аз съм вдовица, зряла жена, която не би представлявала никакъв интерес за никого.

— Вие сте не само ужасяващо невежа, но и несъобразителна.

— Аз съм ваша братовчедка. С роднините нещата стоят по съвсем различен начин.

Явно не знаеше нищо за репутацията му. Безспорно обаче нямаше никакви средства. Къде би могла да отиде? Налагаше се да остане тук. Кларъндън реши да направи всичко възможно никой да не разбере причината за идването й. Фактът, че е братовчедка на починалата му съпруга, още повече влошаваше нещата.

— Вие несъмнено сте права, мадам. Забравихте обаче напредналата си възраст.

— Напротив, казах ви, че съм зряла жена. Зрелостта означава именно напреднала възраст.

— Винаги съм мразел тази дума. Красивата ми майка също не я обича.

В следващия миг се появи госпожа Роли. Стъпваше леко като самодива, а безупречно изгладената й пурпурна пола приятно шумолеше. Беше дребна, с разкошна бяла коса, вдигната в красив кок и изключително младолика. На тънката й талия висеше огромна блестяща халка за ключове, която майката на херцога й бе подарила преди няколко години.

— Госпожо Роли — заговори с усмивка господарят. В дни, когато носеше пантофи с токчета, тя му стигаше едва до рамото. — Това е мадам дьо ла Валет, моя братовчедка. Всъщност тя е братовчедка на нейно благородие, лека й пръст. Дошла ни е на гости, за да се запознае с лорд Едмънд. Ако успея да я убедя, възможно е да стане и негова бавачка. За нещастие всичките й куфари са потънали по време на буря в Ламанша. Останал е само един. Придружителката й пък се е разболяла и настояла да се върне във Франция.

Еванджелин толкова хареса разказа му, че едва не изръкопляска. Постъпката му наистина бе благородна.

— Госпожо Роли — обърна се към дребната жена с огромната халка за ключове и й кимна приветливо.

Икономката направи изящен лек реверанс и възкликна:

— Колко сте висока — също като майката на негово благородие! Радваме се, че сте сред нас, мадам! Лорд Едмънд ще бъде очарован. Бихте ли ме последвали до спалнята? В шест ли желаете да вечеряте, ваше благородие?

— Да, госпожо Роли — кимна херцогът. — И на всяка цена предайте на госпожа Дент, че си има още един почитател.

— Госпожа Дент ще бъде много поласкана, ваше благородие. Освен това ще й кажа, че мадам е прекалено слабичка и има нужда от подсилване. Сигурна съм, че това ще се превърне за нея в свещена цел!

— Защо не настаните мадам в спалнята на херцогинята?! Предполагам, че ще се чувства добре там.

Госпожа Роли се обърна към нея и поясни:

— Поддържаме я в изрядна чистота, но никой не е отсядал там, откакто нейно благородие ни напусна преди повече от две години. Беше такъв тежък удар за всички ни. Надявам се, че ще ви хареса, мадам.

— Сигурна съм. — Еванджелин кимна на херцога и последва младоликата икономка.

До ушите на Кларъндън достигна мелодичният глас на госпожа Роли:

— Представям си какъв удар е било за вас, мадам, да изгубите не само багажа, но и камериерката си. Цяло чудо е, че сте успели да закопчаете сама всички тези копчета на роклята си! Ще изпратя Дори да ви помогне. Ако ви допадне, може да стане ваша камериерка по време на престоя ви в замъка.

Само преди час той бе съвсем сам. А сега в дома му имаше някаква братовчедка. Млада и, ако не се лъжеше (а той никога не се лъжеше, когато ставаше въпрос за жена), с красиви гърди.

Неведоми са пътищата божи.

Кларъндън заключи смачканото писмо от Дрю Халси в най-горното чекмедже на бюрото си. После се приближи до камината и се втренчи замислено в тлеещата жарава. Сега си спомняше добре високото тринадесетгодишно момиче. Тогава я бе възприел като необикновено надраснала годините си. Имаше гордо изправени слаби рамене и огромни сериозни тъмнокафяви очи. Сега, седем години по-късно, магнетичната сила на тези умоляващи очи бе толкова огромна, че той, като неин родственик, не можа да остане безразличен.

— В какво ли се забърках току-що?