Катрин Каултър
Измамата (18)

Осемнадесета глава

— Бъниън показва по много специфичен начин неодобрението си — отбеляза херцогът по време на вечеря, надвесен над огромното парче печено говеждо, което в замъка приготвяха само за тържествени случаи.

— Не мога да си представя, че някой ще се осмели да ви покаже неодобрението си.

— Смятате ме за тиран?

— Не точно. По-скоро за безспорен господар.

— Разбира се, че съм безспорен. Кой друг би могъл да ръководи всичко тук?

— Никой, естествено. Просто си спомних как се отнесохте към мен, когато ме открихте в библиотеката. Държахте се като истински владетел на замъка, за когото аз съм само едно досадно дразнение.

— И все още сте. — Свъси вежди и отправи поглед към нея през дългата маса. Тъмносинята рокля на Мариса, която Дори също бе преправила, й отиваше невероятно. Плитките й бяха вдигнати на главата. Две нежни къдрави кичурчета галеха ушите й. — Знаете много добре какво имам предвид.

Знаеше. Но не смяташе да си го признава. Кларъндън се втренчи смръщено в чашата си с вино — не беше много разумно да гледа тази жена.

— Оня ден бях в мрачно настроение. А вие ме изненадахте. — Сви рамене. — Но трябва да ви призная, че още първия път, когато ви видях, разбрах, че се налага да бъдете поставена на място.

— На място ли? — запита го с измамно сладък глас.

Той се втренчи в чинията си и се засмя.

— Да, мястото ви не е по-различно от това на която и да е дама. — Вдигна чашата си за наздравица. Забавляваше се страхотно. Очакваше да я види как почервенява, залива го с виното си, промърморва нещо и накрая се засмива. — А дамата трябва да се грижи за съпруга си, да се прекланя пред всяко негово желание и, най-важното, да пази за себе си мнения, които се различават от неговите.

Не му се наложи да чака дълго реакцията й. Еванджелин тутакси захапа стръвта. Не хвърли обаче по него чашата си с вино. Просто метна салфетката на масата, скочи и едва не преобърна стола. Гневът й изригна неконтролируемо.

— Надут арогантен задник! Имам добре обосновани мнения по много въпроси, защото съм чела и учила. А за теб мога да се обзаложа, че си прекарал много часове в лекомислие и нехайство, загрижен единствено за собственото си удоволствие!

— Значи арогантен задник, а? — Усмихваше се. — Е, ако в момента обучавахте Едмънд, бихте могли да кажете: „А“, като „арогантен задник“.

— Откъде знаете това?

— Разговарям със сина си, Еванджелин. Вие надали можете да се похвалите с големи познания в областта на лекомислието. А що се отнася до удоволствието, може би ще трябва да се срещнете с някои от познатите ми дами. Никога не съм поставял собственото си удоволствие над тяхното. — Приведе се напред. — Не си ли спомняте какво се случи снощи в библиотеката? Егоист ли бях?

— Отказвам да си спомня, защото в момента съм ви доста ядосана. А дори и да си призная, че си спомням, вие няма да спрете да ме дразните. Ще ми натяквате непрекъснато, че ми е било приятно да ме докосвате, да ме целувате и… О, боже! Пак много се разприказвах. Сменям темата! Мога да го направя. И не искам да чувам повече за вашите метреси!

— Но именно вие повдигнахте тази тема, Еванджелин. Аз просто се опитах да ви обясня.

Забеляза, че цялата гори. Прииска му се да я притисне силно, да я завърти, после бавно да я постави на пода и да я целува, докато отмалее в ръцете му. Пое си дълбоко дъх. Стига! Тогава се сети да каже нещо, с което се надяваше да не я предизвика да го нарече „задник“ и което всъщност щеше да й достави удоволствие.

— Доколкото си спомням в началото на вечерята започнах да ви разказвам как Бъниън ми показа неодобрението си.

— Виждам, че наистина искате да смените темата. Много разумно от ваша страна. Вече съм спокойна. Та какво направи Бъниън?

— Заплаши да ме удуши с шалче.

— Боже господи! И защо?

Херцогът разклати тъмночервеното бургундско вино в кристалната си чаша.

— Смята, че не трябва да оставя единствено вас отговорна за Едмънд. Грижата е огромна.

Разговорът вземаше насока, която не й се понрави особено.

— Не ви разбирам.

Възможно ли е да се интересува толкова от мнението на камериера си?

— Бъниън мисли, че Едмънд е достатъчно голям да ме придружи до Лондон. Освен това не е на мнение, че трябва да му позволявате да стреля по вас, за да го накарате да научи буквите. Накратко — смята, че сте прекалено мила и прекалено млада, за да бъдете отговорна за крайно своенравния ми син.

В гърдите й се надигна паника. Приведе се напред. Гласът й затрепери.

— Но ако вземете Едмънд с вас в Лондон, за мен няма никаква причина да оставам в Челси!

— Именно. Следователно, Еванджелин, двамата с Едмънд тръгвате утре с мен.

— Не-е!

Кларъндън примигна. Тя пребледня, изчерви се, пак пребледня. Херцогът свъси вежди.

— Какво казахте?!

— Беше само една дума. Не може да не сте я разбрали. При това я изкрещях.

Не можеше да е истина! Тя не трябваше да напуска Челси! Бъниън я бе вкарал в беда, макар и от най-благородни подбуди. Трябваше да се срещне с Джон Еджъртън след по-малко от два часа. Бе й казано съвсем недвусмислено, че е длъжна да остане в Челси. В противен случай Ошар щеше да убие баща й.

— Мисля, че е най-добре да ми обясните тази простичка дума, Еванджелин. Тази единствена думичка, която така изкрещяхте, че едва не съборихте полилея.

Беше отчаяна, но не можеше да му позволи да го разбере.

— Не исках да ви крещя. Просто не желая да ходя в Лондон. Моля ви, ваше благородие, позволете ми да остана тук! Ще се справя с Едмънд. Няма да ви разочаровам. Какво от това, че ще се опитва да ме застреля? Пъргава съм и ще му създам доста трудности, докато ме залови. А трудностите са най-доброто предизвикателство. Знам как да се справям с малки момченца. Моля ви! Аз трябва да остана. Трябва!

— Мисля, че малко прекалявате, Еванджелин.

— Знам и съжалявам. Но онова, което най-много искам, е да остана тук, в Челси. Няма да ви разочаровам, ваше благородие. След месец Едмънд вече ще чете семейната библия. Ще го карам всеки ден да ви пише и всяко следващо писмо ще бъде поне с едно изречение по-дълго от предишното. Моля ви, ваше благородие!

Странно… Какво значение имаше за нея дали ще остане тук, или ще замине за Лондон? Всеки друг на нейно място несъмнено би предпочел Лондон. Изобщо не я разбираше. Реакциите й бяха прекалено крайни. Необичайни. Първоначално предположи, че ще й бъде неудобно да се натрапва в качеството си на бедна роднина. Но толкова искаше да я вземе със себе си, да й покаже забележителностите и да я запознае с майка си. Изобщо не беше наясно какви намерения има спрямо нея. Та той я познаваше само от два дена! Със сигурност обаче знаеше, че никога досега не е срещал жена като нея. Тя го очароваше непрекъснато. Желаеше я повече от всяка друга. Тя събуждаше сетивата му. А да не говорим пък за похотта, която предизвикваше у него без ни най-малко усилие.

За да придаде по-благопристоен вид на желанията си, си беше внушил, че не иска да я оставя сама в Челси, в компанията единствено на малкия си син.

— Ще се тревожа за вас… Не, няма да го позволя! Двамата с Едмънд утре тръгвате с мен за Лондон!

Беше отчаяна. Бе го умолявала толкова много! И нищо! Пое си дълбоко дъх. Гласът й стана леден.

— Разбирам. Заповеди на господаря. Добре тогава, ваше благородие, щом не ми позволявате да остана в Челси с Едмънд, то аз си тръгвам. Няма да дойда с вас в Лондон.

— Няма къде другаде да отидете. Ще направите онова, което аз ви казвам.

— Явно не ме разбирате, ваше благородие. Повече не е ваша грижа къде ще отида и какво ще правя.

Изправи се и я фиксира с поглед.

— Достатъчно, Еванджелин! Не мога да разбера защо упорствате толкова по този въпрос. Кажете ми незабавно!

— Мразя Лондон.

— Никога не сте ходили в Лондон.

— Няма значение.

— Седнете и си изяжте вечерята. Не сте на себе си. Започвате да ставате истерична. Това никак не е приятно. А за заминаването ще поговорим по-късно.

Еванджелин не помръдна.

— Няма какво да говорим. Вие не можете да ми заповядате. Аз не съм ви прислужница. Но също като Бъниън, и аз изпитвам желание да ви удуша с шалчето ви.

Кларъндън седна и скръсти ръце.

— Ясно. От студеното ви непоколебимо изражение разбирам, че няма да си промените решението. — Хвърли салфетката си върху чинията.

— Довиждане, ваше благородие. Прекараното от мен време тук беше много интересно, макар и доста кратко.

Херцогът скочи от стола си и го прекатури.

— Проклятие, Еванджелин! Никъде няма да ходите! Ако посмеете да направите още една стъпка, ще ви натупам здравата!

— Вървете по дяволите! — Тя се врътна и тръгна към вратата. Запита се дали Басик, лакеите и прислужниците не подслушват. Със студен и презрителен глас подхвърли през рамо: — Ако пистолетът на Едмънд ми беше под ръка, щях да ви застрелям!

Ала не успя да стигне до вратата. Той я сграбчи за ръката и я извъртя към себе си. Не се опита да се бори не искаше да си пилее силите напразно. Беше побеснял. Вената на шията му пулсираше ожесточено. Разтресе я, приведе се над нея и просъска в лицето й:

— Никъде няма да ходите! Разбрахте ли ме?

Очите му се насочиха към устните й. После към гърдите. Моментално всяка капчица гняв се изпари. Не можеше да издържа повече. Придърпа я грубо към себе си, хвана брадичката й и я принуди да го погледне.

За Еванджелин времето спря. Вдигна поглед към него и се потопи в очите му. Целуна я. Езикът му леко натисна затворените й устни.

— Отвори си устата, да те вземат мътните!

За първи път вкуси от гнева му. А после и от бясното му желание.

Целуваше я отново и отново. После я притисна още по-силно и обсипа с целувки шията и раменете й. Изстена. Рязко смъкна красивата синя рокля до кръста. Втренчи се в гърдите й, а миг след това горещият му език вече обхождаше плътта й.

Беше поразена. Зашеметена.

Явно това е страстта. Почти болезнена.

Рязко я пусна. Втренчи се невиждащо в нея. Опитваше се да се овладее. Зарови лице в косата й.

— О, боже! Съжалявам!

Опита се да се стегне. Все още бе гола до кръста. Тогава я осени една идея. Това беше единственият й шанс да остане в Челси! Нямаше друг избор.

Погледна го така, като че ли той не беше нищо друго за нея освен неизбежна досада. Опита се да си придаде напълно безразличен вид и заяви с леко развеселен глас:

— Започвам да си мисля, ваше благородие, че сте прекарали прекалено дълго време без жена. Може би точно затова държите толкова много да тръгна с вас за Лондон? — Дали в момента няма дама, която да се грижи за удоволствията ви. Така ли гледате на мен като на една беззащитна жена, която е на ваше разположение?

Отдръпна се от нея като попарен. Страстта му бе отлетяла. Остана единствено бавно надигащата му се ярост. Почувства се ужасно, но знаеше, че не може да отстъпи и крачка, без значение какви ще са последствията. Изтръпна и се запита дали пък няма да я удари.

Накрая проговори. Гласът му прозвуча толкова тихо, че трябваше да се напряга, за да го чува:

— Има кучки, които обичат само да дразнят. Вие от тях ли сте? Признавам си, че ме изненадахте… Можете да останете в Челси, щом така желаете. Ще очаквам редовните ви доклади за напредъка на Едмънд. Пожелавам ви „лека нощ“ и „довиждане“.

Остави я да си седи там, с рокля, смъкната до кръста. Дори не погледна назад.

Еванджелин се вторачи в затворената врата. В този миг разбра, че не би могла да го предаде. Ще му каже истината. Той ще й повярва. Двамата с лорд Петигрю ще арестуват Джон Еджъртън. После ще освободят баща й. Не може да не успеят.

Изнервено и припряно се намъкна отново в роклята си. Трябваше да побърза. Да му каже, че има среща с Еджъртън само след час. Да съставят план. Излезе от трапезарията и побягна по дългия коридор към главния вход, но там видя само Басик, който стоеше до масивната врата и клатеше глава.

— Басик, да не се е случило нещо?

Погледна я и отново бавно поклати глава.

— Не, мадам, не се е случило нищо, или поне не такова, каквото вие или аз можем да поправим.

— Не те разбирам.

— Негово благородие… Замина си. Просто ей така. Преди по-малко от три минути.