Катрин Каултър
Измамата (35)

Тридесет и пета глава

Беше тъмна и непрогледна нощ. Студът режеше. Еванджелин се загърна по-плътно с тъмната си пелерина и се насочи към пещерата. Вървеше решително.

Тази нощ щеше да даде на човека, с когото й предстоеше да се срещне, писмо до Еджъртън, с което го уведомяваше, че не може да продължи дейността си. Всичко трябваше да спре. Завинаги.

Спомни си как сутринта херцогът я беше открил в конюшните. Тъкмо се канеше да избяга, когато той се изправи до нея усмихнат.

— Почти успя. Бях сигурен, че рано-рано ще се опиташ да избягаш от мен и реших, че малко хитрост няма да е излишна. Трябва да поговорим, Еванджелин.

Беше кимнала. Какво друго можеше да направи.

— Май не си спала добре?

Разбира се, че не бе спала добре, но не си бе дала сметка, че й личи толкова много.

— Не се плаши. Нямам никакво намерение да те хвърляна рамо и да те понеса към леглото си. Много ми се ще отново да те видя гола, но в никакъв случай няма да те докосна.

И какво й оставаше да отвърне на подобно изявление? Че би дала всичко на света само за да го види и тя отново гол?

— Реших, че не те искам в леглото си, докато не се съгласиш да станеш моя съпруга. Аха, сведените ти очи ми подсказват, че все още не ме желаеш за съпруг. Значи ще предпочетеш да си моя метреса? От руменината, която се разлива по цялото ти лице и шия, ми става ясно, че сега пред мен стои мадмоазел Еванджелин дьо Бошан, а не вдовицата на непрежалимия Андре.

— Измислих Андре по образ и подобие на един млад французин, граф дьо Пуий. Той искаше да се ожени за мен.

— Надявам се, че си отказала на този идиот?

— Да, отказах му.

— Нали няма повече да се опитваш да отричаш, че ме обичаш?

— Не, никога повече. Може да ми се присмиваш и да ме дразниш колкото си искаш, макар че нищо чудно накрая да те пробода с някой от собствените ти наследствени мечове. Ала искам да те помоля, ако ме обичаш, да ми дадеш време, за да реша какво да правя. Твърде много ли искам?

Потри брадичка.

— Подобни думи звучат като истински компромис от твоята уста. Очевидно съм постигнал огромен напредък. Не, не искаш твърде много. Пред себе си виждаш най-търпеливия от всички мъже. Е, всъщност не съм чак толкова търпелив. Точно сега ми се ще да те съблека, да те хвърля в сеното и цялата да те изпия с устни. — Въздъхна дълбоко: — Имаш думата ми! Искам само да ми обещаеш, че няма да се опитваш да избягаш от мен.

И тя се бе съгласила.

Еванджелин придърпа качулката на пелерината под брадичката си. Ставаше все по-студено. Спусна се бързо по пътеката.

След като запали фенера и даде сигнала, се насочи към дока, за да посрещне лодката, която пореше вълните. Чу приглушения шепот. Двама мъже скочиха на дока и тихо размениха няколко думи с останалите в лодката.

Единият се приближи безшумно към Еванджелин.

— Вие ли сте Орела?

Вече бе привикнала към недоверието и скептицизма на мъжете, които посрещаше тук. Никой от тях не очакваше да види жена. Самоличността й бе пазена в дълбока тайна.

Кимна.

— Вие ли сте Пол Трейзон?

Той се усмихна.

— Да. — Подаде й дебел плик. — Ето инструкциите ми. Казаха ми, че трябва да ви дам време да ги прочетете.

Вместо да се върне в пещерата, Еванджелин приклекна на плажа, запали клечка кибрит и бързо зачете. Гласяха го да стане асистент на могъщия Ротшилд в Лондон. Боже мой, та това би му осигурило невероятен политически достъп!

Хвърли догорялата клечка, бързо изписа инициалите си в долния край на листа и се изправи.

— Добре, мосю. Става късно, трябва да побързате. Ах, да, моля ви да вземете с вас и това. Погрижете се да стигне до Риса.

Той се посмръщи, но после кимна.

— Хубаво. Ето ви и следващите указания.

Подаде й други два плика. На единия разпозна почерка на Ошар, а вторият беше от баща й.

— Няма да мине много време — отбеляза мъжът, — и вашата дейност ще придобие ново неподозирано значение. Само след няколко месеца Императорът ще нападне съюзниците и техния Железен херцог. И вие повече от всякога ще ни бъдете необходима.

Ръката на Еванджелин се сви в юмрук. Беше си въобразила, че за нея и баща й всичко ще свърши, щом Наполеон вземе властта. Оказа се пълна глупачка. Беше повярвала на Ошар. Ако в момента той беше тук, щеше да го убие без колебание и капчица съжаление.

— Вървете — беше единственото, което каза, и побърза да се оттегли в пещерата.

Спомни си как херцогът, приковал тъмните си очи в нея, й обещава, че ще й остави време да си помисли. Нямаше какво друго да му предложи като отговор, освен поредната лъжа. Щом получеше съобщение от Еджъртън, че е свободна, щеше да отиде при баща си в Париж. И никога повече нямаше да го види. Беше достойна единствено за презрение.

Внезапно отекнаха два изстрела. После се чу зловещ писък. След него още един изстрел. Отново агонизиращ вик. Еванджелин се завъртя като попарена и вдигна поглед към скалите. Разнесоха се гласове. Не знаеше какво да направи. Очевидно бяха разкрити. Боже господи, разкрити!

Приведе се и се втурна към пещерата, взирайки се напрегнато в непрогледния мрак. Дочу тежки стъпки от ботуши. Обърна се и видя мъже с черни пелерини. Те се спускаха бързо по скалната пътека, отрязвайки й пътя за бягство.

Един приятен глас надвика останалите:

— Претърсете всеки сантиметър от плажа! Другият сигурно е наблизо. Той е предател. Не му позволявайте да избяга!

Беше лорд Петигрю.

Еванджелин побягна към пещерата със свито сърце. Щяха да я убият или да я заловят. А баща й щеше да умре, защото тя се е провалила. Що се отнася до херцога, надали някой би повярвал, че той е извършил държавна измяна.

Сгуши се в дъното на пещерата и зачака. Чуваше приглушения плясък на водата и приближаващите се мъжки гласове. Седеше и не откъсваше поглед от входа. После си представи как Едмънд пищи от радост, когато каже нещо, с което я е разсмял. Ако я открият, и момченцето й ще умре. А Еджъртън ще продължи да се разхожда на свобода. Нямаше да го позволи! Побягна към входа на пещерата, но се закова на място, защото чу гласовете.

— Проклятие! Не можем да отидем по-нататък. Приливът настъпва. Пък и оня надали е тук.

— Прав си. Скалата навлиза в ледената вода. Хайде да се връщаме. Ще минем по другия път.

Чу ги как спират, а после прецапват и се връщат на брега.

Приливът настъпва! Това й даваше шанс да се измъкне. Водата вече се плискаше на нивото на глезените й и макар че наистина бе ледена, до този миг тя изобщо не я бе забелязала. Пристъпи бавно към входа и надигащата се стихия. Ослуша се за английски войници. Но единственият шум беше този на морето.

Наложи си да чака. Сякаш измина цяла вечност. Водата вече стигаше до бедрата й. Почти не си чувстваше краката. Не можеше да си позволи да чака повече — приливната вълна щеше да стане твърде мощна, за да успее да се справи. Събра всички сили и тръгна напред. Само още няколко крачки и щеше да заплува навън.

Неочаквано върху нея се стовари вълна, потопи я и я запрати към скалите при входа на пещерата. Остра болка прониза ребрата й и няколко секунди не успя да си поеме дъх. „Едмънд!“ Като обезумяла заби пръсти в една издатина, с мъка се пребори с тежките си подгизнали дрехи и започна да се изтласква от камък на камък по външната стена на пещерата. Когато вече нямаше за какво да се хваща, заплува, докато водата не я избута до надвисналите над морето скали. Тогава отметна полепналата по очите си коса и погледна нагоре. Нямаше никакъв начин да се изкачи по гладкия стръмен склон. Отново си спомни за Едмънд и си даде сметка, че няма избор. Трябваше да стигне до горе! Пое си дълбоко дъх и заплува напред, борейки се с всички сили с вълните. Когато отмаля напълно, се отпусна върху мразовитата вода и се остави да я изхвърли на брега. След известно време усети под себе си едър пясък и остри камъни. И никаква болка! Само облекчението, че все още е жива!

Лежеше по корем на брега и повръщаше солена вода. Накрая си даде сметка, че трябва да се раздвижи и да се скрие на безопасно място. Успя да се изправи на крака и се запрепъва към скалата. Нагоре по брега се чуваха приглушени гласове. Вдигна глава. Онова, което отдалече изглеждаше напълно гладък склон, се оказа повърхност с вдлъбнатини и корени. Можеше да го направи. Трябваше да го направи! Хвана се за една издатина, изтегли се нагоре и посегна към някакви корени, които стърчаха малко над главата й. Замоли се да я удържат. Удържаха я. Напипа още една издатина и отново се изтегли. Спря. А сега накъде? Почти се беше отказала, когато забеляза друга издатина, дълга и тясна. Можеше да я използва. Беше вече девет метра над брега, но внезапно, без никакво предупреждение, без дори отронване на камъче или пръст под краката й, скалата поддаде. Еванджелин увисна и зарита отчаяно с крака, за да намери някаква опора. След цяла вечност напипа нещо, достатъчно да се подпре поне с единия си крак. Прилепи се до скалата, а отгоре й се посипаха камъни. После настъпи тишина. Пълна. Не след дълго зърна ръба на скалата малко над главата си.

Претърколи се на равната земя и остана да лежи по корем. Не можеше да повярва, че е успяла. Надигна се бавно. Опита се да се изправи, но установи, че не е в състояние. Ребрата я боляха непоносимо.

В далечината зърна замъка Челси. Няколко от прозорците му светеха. Приведе се и побягна натам. В тъмнината се чу вик:

— Ето го! Виждам го! Стой!

Еванджелин падна на колене и запълзя. Чу се изстрел, после още един. Слава богу, не гонеха нея! Последваха още изстрели, но от още по-далече. Изправи се и побягна към липите, които ограждаха чакълената алея към северните порти. Прилепи се до едно дърво. Едва си поемаше дъх, бедрото й бе наранено, а ребрата я боляха мъчително.

В далечината чу вик:

— Не натам! Насам! Зърнах мръсника ей там, край пътя! — Като обезумял, лорд Петигрю изкрещя: — Не го убивайте! Искам го жив!

Еванджелин затвори очи и опря буза до грубата кора на дървото. Тежките стъпки се отдалечиха. Струваше й огромно усилие на волята да остане неподвижна.

По-късно запълзя покрай гъстия жив плет и се изправи едва когато стигна северното крило. Там извади ключа от джоба си, пое си дълбоко дъх и, приведена, побягна към замъка. Сенките на каменните стени я скриваха, докато премръзналите й пръсти се опитваха да пъхнат ключа в ключалката.

— Хайде, влизай, да те вземат мътните!

Накрая влезе. Трескаво го завъртя. Не помръдна. Облегна се на стената. Бе толкова изтощена и психически, и физически, че си представи как на сутринта я намират тук, на същото това място, с широко отворени очи и съвсем студена.

— Отваряй!

Накрая се завъртя. Бутна леко вратата и се провря през малката цепнатина. Най-сетне в безопасност! Сега трябваше по най-бързия начин да стигне до стаята си. Тръгна приведена нагоре. Единственият шум, нарушаващ тишината в замъка, бе собственото й тежко дишане.

Щом се озова в стаята си, запали една свещ и се обърна към огледалото. Там я посрещна изнуреното й, изпокъсано и изподрано отражение. Дрехите й бяха подгизнали, косата — сплъстена, а лицето и ръцете — целите изподраскани. Трепереше. Започна да се съблича, стискайки зъби, за да не се разкрещи от болката в ребрата. Навлече нощницата си, а отгоре и един от дебелите кадифени халати на Мариса. Но треперенето продължаваше. Събра всички одеяла и се зарови под тях. Постепенно се затопли, но не можеше да спре да трепери.

Бе победила. Наистина бе победила!

В съзнанието й все още отекваха виковете на хората на лорд Петигрю, когато си помислиха, че са я видели. А може би наистина я бяха видели. Може би просто ги бе изпреварила с няколко метра. И вероятно скоро щяха да нахлуят в стаята й. Обезумяла от страх, скочи от леглото и натъпка мокрите си дрехи под гардероба. После отново се пъхна в леглото и се насили да затвори очи. Дори и да искаше, не бе в състояние да стори нищо повече. Просто нямаше какво.