Катрин Каултър
Измамата (17)

Седемнадесета глава

— Буквите са твърде много. Никога няма да разбера коя къде трябва да е. Уж някои думи звучат еднакво, пък имат различни букви. Защо трябва да ги уча всичките?

Еванджелин потупа ръчичката на Едмънд.

— Буквите наистина са много. Ти си напълно прав. И комбинациите са безкрайни. Мисля, че трябва да простиш на всички отдавна починали хора, които са ги измислили, и да приемеш, че всички те съществуват въпреки нашата воля и са си тук завинаги. Нямаш никакъв избор по въпроса. Просто трябва да се стегнеш и да се пребориш с тях. Щом аз съм ги научила, какво остава за едно толкова умно момче като теб.

Като че ли успя да го убеди. Но за много кратко.

— А аз си мислех, Едмънд, че искаш да станеш като баща си.

Изведнъж цялото му изражение се промени. Стегна се и изрече властно:

— Аз съм като баща си! Баба ми е казвала безброй пъти, че съм като него и като дядо си. Имах си чудесен дядо, но той после умря като мама и оттогава повече не го видях.

— Баща ти знае да чете и пише. Дядо ти също е знаел. Просто са се стегнали, въоръжили са се с воля и са научили всяка буква и всички думи.

— Права си. Виждал съм татко да чете. Нали не мислиш, че просто се преструва само за да ме въвлече в тази работа?

— Мисля, че той обожава да чете.

Едмънд я изгледа подозрително. Еванджелин сведе поглед, съсредоточи се върху палеца си и уж между другото каза:

— Ако научиш буквите, обещавам ти, че след като баща ти замине за Лондон, аз ще плувам с теб в дните, когато е достатъчно топло.

В интерес на истината не можеше да си представи да натопи дори и пръст в тази ледена вода, но ако времето се задържеше така хубаво… Тъкмо ще научи Едмънд как да плува по-добре от баща си.

Детето я изгледа.

— Да, достатъчно си голяма.

После се приведе да опипа мускулите на ръката й. Еванджелин ги сви.

— Освен това си и силна! За момиче.

Едмънд обаче не го свърташе. Оглеждаше се безцелно наоколо и погледът му се спираше на всичко друго, само не и на картончетата с букви, разпръснати по бюрото.

Еванджелин въздъхна дълбоко и сключи ръце на сърцето си.

— Добре де, ако научиш буквите, аз ще се направя на разбойник и ти ще ме преследваш.

— Мога ли да те застрелям, щом те хвана?

— Да.

Едмънд се усмихна и изправи рамене.

— Добре. Ще ги науча.

— „А“ е за „агънце“, което блее кротко по зелената морава. — Хвана ръката му и му показа буквата. — Сещаш ли се за друга дума, която започва с „А“?

Детето отговори почти без да се замисля:

— „А“ е за „абдал“. Татко винаги нарича Филип Мерсьоро абдал. Но не мога да ти кажа как пък Филип нарича него. Татко казва, че думата не е красива, особено за чувствителния слух на една дама. Съветва ме никога да не я изричам на глас, освен ако не съм сам или с моето пони.

— Добре. „А“ е за „абдал“. Да, „абдал“ е отлична дума.

Продължиха по-нататък. Еванджелин не си позволи да се усмихне, когато Едмънд обяви, че „Г“ е за „горд“, също като баща му. Когато привършиха и тя погледна часовника, с изненада установи колко бързо е минало времето. Тогава прегърна детето, което накрая с гордост бе изписало името си. В този момент вратата на детската стая се отвори и вътре влезе един много висок мъж, толкова слаб, че чак мършав. Бе го виждала няколко пъти, но все още не се познаваше с него. Бе облечен целият в черно.

Едмънд скочи, втурна се към него и сграбчи крака му в прегръдката си.

— Бъниън! Дошъл си да ме спасиш!

— Не съм много сигурен точно кого трябва да спасявам. — По тънките устни на Бъниън пробяга лека усмивка. — Простете нахлуването ми, мадам. Негово благородие предложи да ви освободя от задълженията ви, преди лорд Едмънд да ви е превърнал в окаяна развалина. Аз съм Бъниън, камериерът на негово благородие.

— Виж, Бъниън, вече мога да пиша! Ето, това е моето име. Сам го написах!

За разлика от Елън, най-голямата поклонничка на Едмънд, Бъниън изобщо не се впечатли. Всъщност не удостои детето дори с поглед. Тъмните му очи не се откъсваха от лицето на Еванджелин.

Тя се усмихна и стана от стола.

— Все още съм далече от разрухата. Едмънд се съгласи да научи буквите и се справи доста добре. Ето, тук написа името си.

Сега вече Бъниън разгледа големите печатни букви с голямо внимание.

— Негово благородие ще остане много доволен. Справихте се добре. — Стисна ръката на Едмънд. — А сега е време да се насочите към леглото си, ваша светлост, и да затворите за малко очи поне за час.

— Ева ми обеща, че ще ми позволи да стрелям по нея, ако науча буквите. Ще ми помогнеш ли да си разработя стратегия, така че да мога да я хвана?

— За мен ще бъде чест да бъда използван за такава мисия! Знае ли мадам какво я очаква?

— Кажи му, Ева! Ти ми обеща да бъдеш разбойник. Аз ще те хвана, а после ще те застрелям.

— Подкуп. Чисто и просто подкуп. Моля те, Бъниън, разработи добра стратегия. Не ми се ще да бъда застреляна след някакво подобие на преследване. А сега да извикам ли Елън?

— О, не, мадам. Аз ще го завия. Той върти Елън на малкото си пръстче.

 

 

Херцогът яздеше лениво към Челси, доста доволен от себе си. Беше купил страхотен кон, при това на цена, която го устройваше. Дори бе проявил известно скъперничество. Наследство от баща му. Когато навлезе в двора пред конюшните, зърна Еванджелин, потънала в задълбочен разговор с Маккоумър. В очите му блеснаха весели пламъчета — тя жестикулираше така ожесточено, че не можеше да има и съмнение за какво приказва.

— Тази сутрин не можах да раздвижа Доркас, Маккоумър. А виж Императора. Изглежда направо величествено!

„Интересно“, помисли си Маккоумър и в този миг забеляза херцога. Затова прочисти гърлото си.

— Аз я раздвижих днес рано следобед, мадам. Няма да ви създаде никакви неприятности.

— Здравейте, Еванджелин! Както виждам, вече сте готова — Кларъндън се приведе, за да потупа коня по шията. — Моят приятел е уморен, така че можете да забравите за каквото и да било състезание. Днес няма да ви се предостави възможност да ми натривате носа.

— Тревлин би могъл да ви доведе Бискит, ваше благородие.

Погледна бялата й шия над дантелената якичка и сви юмруци.

— Мисля, че подобни думи не могат да останат ненаказани.

— Знам какво си мислите, но няма да стане. Аз съм много силна. Едмънд лично се увери в това.

След няколко минути херцогът я водеше на юг по един тесен, крайбрежен път. Тъкмо й разказваше за коня, който бе купил, когато се чу изсвирване на рог от приближаващия се пощенски дилижанс.

— Дръпнете се, Еванджелин — херцогът отби Императора встрани.

Еванджелин дръпна юздите на Доркас точно в момента когато дилижансът с трополене се показа иззад завоя. Кочияшът наду още веднъж рога си. Доркас се уплаши, изправи се на задните си крака, дръпна рязко глава и измъкна юздите от ръцете й.

В следващия миг Еванджелин се строполи на земята. Остана неподвижна, неспособна да реагира.

Херцогът скочи от коня си.

— Добре ли сте? Къде се ударихте?

— Ще се оправя. — Потърка бедрото си. — Ударих се там, където е най-меко.

— Не съм съгласен напълно с вас, но смятам, че е поне достатъчно меко.

— Съществува ли нещо, което би могло да ви е достатъчно.

— Вероятно… — Изправи я на крака.

Ръцете му се насочиха към бедрата й, за да ги разтрият, но си даде сметка какво се кани да направи, прокле се наум и ги дръпна.

— Колко нелепо! — Изобщо не го погледна, а остана втренчена в прахта след дилижанса. — Някакъв си глупав пощенски рог и аз политам от коня.

— Щом сте се приземили на задните си части, тогава защо перото на шапката ви е счупено?

— Нямам никаква представа. — Смъкна шапката си и косата й се разпиля.

Кларъндън се вторачи в разкошния водопад, който обливаше раменете и гърба й, дори челото, а един дълъг кичур си играеше с устните й. Вдигна ръка, за да приглади този немирник, а вероятно и за да притисне тялото й към себе си, но пак се прокле наум и я дръпна.

— Пощенският дилижанс ви е засипал цялата в прах. Може би трябваше да вземете Бискит. Тя надали щеше да ви хвърли — прекалено е ленива.

— Осмелявам се да отбележа, ваше благородие, че и вас щеше да хвърли. Доркас просто се уплаши. Очевидно е много чувствителна. А с тези нейни дълги силни крака…

— Да се надяваме, че вече се е успокоила. Хайде, нека се прибираме вкъщи.