Катрин Каултър
Измамата (24)

Двадесет и четвърта глава

— Влизай и сядай, скъпи! Налей си чай. Еванджелин хареса кифличките. Тъкмо й разказвах за Цар Иван.

— Истинска напаст! От смеха ти разбирам, Еванджелин, че майка ми не се е опитвала да те разпитва за величието на предците ти, да те обвинява, че крадеш обичта на сина ми, или да те заплашва, че ще изтръгне ноктите на краката ти, ако се осмелиш да отправиш дори и една критика срещу мен или моя наследник.

— Обсъждахме единствено предците на Цар Иван, ваше благородие.

— Той е стар методист^[1]. Изпитвах ужас от него, когато бях момче. Така е и до ден днешен.

Херцогът си наля чаша чай, после доля и на майка си.

Еванджелин отново се засмя — един прекрасен волен звук, който изпълни гърдите му и от който му се при иска да я сграбчи и да я целува до припадък, да смъкне роклята й до кръста, да погали гърдите й, да вкуси от нея и… Боже господи, седи в гостната на майка си и си пие чая, а в същото време си представя как се люби с Еванджелин и я целува дотогава, докато не започне да крещи името му. Опита се да се овладее и… се задави.

Майка му го потупа по гърба. Когато се възстанови, й се стори доста изчервен, но прояви благоразумието да отклони темата.

— Все още не сме говорили за убийството на госпожа Нийдъл. Използвам ужасна дума, но това е истината. Е, какво знаеш по този въпрос?

— Барон Линдли нагостил Еванджелин с порция идиотизъм. Уж някоя от отварите на госпожа Нийдъл била убила нечия любовница или съпруга и човекът решил да си отмъсти. Абсолютни глупости! Старият тъпанар — хм-м, моля за извинение — старият идиот просто е бързал да се прибере вкъщи, за да надигне бутилката с бренди и да си постави възглавничка под болния от подагра крак. Дължим огромна благодарност на Еванджелин. Беше се справила почти с всичко, преди да пристигна. — Тъмните му очи се втренчиха в тежкия пръстен със смарагд и герб. — Предприех необходимото за осигуряване безопасността на замъка Челси. В убийството няма абсолютно никакъв смисъл. Тя беше напълно безобидна. Побиват ме тръпки. Защо? Защо точно госпожа Нийдъл?! Ще разровим тази работа. Изобщо не възнамерявам да загърбя случая и да го забравя. Ще открия кой е извършителят и каква е причината.

Еванджелин се запита какво ли е направил досега и какво ли смята да предприеме. Дали ще открие, че предатели използват частния му плаж за проникване в Англия. Дали ще открие, че тя самата е предателка. Не смееше да вдигне очи от чашата от дрезденски порцелан.

— Получих писмо от госпожа Роли — каза след известна пауза Мариан Клотилд. — Всички в Челси са много обезпокоени. Радвам се, че няма да оставиш нещата, скъпи. Госпожа Нийдъл беше мила старица, която виждаше много неща. Казвала ли съм ти, че съвсем точно предрече раждането ти? Разправяше ми още, че ще бъдеш по-красив от баща си и по-умен от мен — нещо, което тогава ми се виждаше невъзможно. И голям любовник. Което пък изобщо не ме интересуваше. — Усмихна се и го потупа по рамото. — Ще поговорим по-късно.

Херцогът рязко стана на крака.

— Еванджелин е уморена. Ще я заведа в Розовата стая, за да си почине до вечерята. Хайде, Еванджелин.

Протегна й ръка. Тя вдигна очи, кимна много бавно и му подаде своята.

— О, боже — възкликна Мариан Клотилд. — Тази вечер имаме гости. Ще ме застрелят, ако отложа поканата толкова късно. Какво ще правим?

Еванджелин чу как херцогът си мърмори нещо под носа.

— Дали по някаква случайност лейди Пембърли не е между поканените? И госпожица Сторли?

Мариан Клотилд я дари с обезоръжаваща усмивка.

— Значи вече се познавате с Юдора? Уелингтън^[2] спокойно може да я назначи за свой генерал. Да, и тя е поканена.

— Двамата с Цар Иван са си лика-прилика — намеси се херцогът. — Акостира в подножието на моя замък още втората вечер от пристигането на Еванджелин. Искаше да се увери, че не съм попаднал в ноктите на някоя закопняла за богатство уличница. Довлече със себе си и Дрю, и Джон Еджъртън. Но когато си тръгна, бе в отлично настроение. Очевидно одобри Еванджелин.

— Лорд Петигрю и Джон Еджъртън също ли ще идват, ваше благородие?

— Ще ги поканя. — Мариан Клотилд се засмя. — Точно от още двама господа имах нужда на масата. Да се надяваме, че ще дойдат.

„Поне Джон Еджъртън със сигурност“, помисли си Еванджелин.

Херцогинята се обърна към сина си:

— Много странно! Дрю постоянно е с Фелиша. Навсякъде! — Поклати глава. — Никога няма да разбера точно кой тип жени карат мъжете да падат на колене!

— Но това е отблъскващо, майко! Никой мъж не трябва да пада на колене!

— Говорех образно…

— Няма значение. Никой мъж, който държи на себе си, не трябва да слиза толкова ниско. Съмнявам се Фелиша да спре да бърбори дори когато… Е, няма значение.

Изтракването на чашата на майка му в чинийката спря тирадата.

Еванджелин изобщо не ги слушаше. Тъкмо се чудеше как да предаде съобщение на Джон Еджъртън и ето, че Мариан бе разрешила проблема й. Облиза дискретно устни.

— Благодаря ви, че ми позволявате да присъствам, ваше благородие.

— Какво ще кажеш, Ричард? Дали да не взема пък да изпратя на Еванджелин в стаята й вечерята?

— Бих предпочел двамата да вечеряме сами в библиотеката ми, пред камината.

— Изключено! Трябва да се стегнеш!

— Е, поне ти ще имаш възможност да си починеш. — Херцогът придърпа още по-близо до себе си, Еванджелин.

Майка му направо не можеше да повярва на очите си. Това бе зашеметяващо. Тонът му бе безапелационен.

Еванджелин не каза нищо — просто кимна. Искаше да остане сама, за да помисли и да реши какво ще каже на Еджъртън. Единственото й желание беше да го убие.

— Защо трепериш?

Еванджелин се стресна.

— Не, не треперя, ваше благородие.

— Ще се видим по-късно — обади се Мариан Клотилд. — Наистина ми изглеждате малко уморена. Розовата стая е много приятна.

Заизкачваха се един до друг по широката вита стълба.

— Къщата е много елегантна.

— В по-голямата си част е обзаведена по вкуса на майка ми. Тя никак не харесваше наредбата на свекърва си. Майка ми има усет за нещата. И не само за вещите, а и за хората.

— Освен това е много добра.

— Не е задължително да присъстваш на тази вечеря, която е планирала.

— Наистина ли смятате, че майка ви не иска да присъствам? Тя е толкова любезна, че не мога да разбера истинските й чувства. За разлика от вас. Винаги съм наясно какво си мислите.

— Тук не съм напълно съгласен с теб. — Ако знаеше, нямаше да си стои спокойно само на сантиметър от него и да му се усмихва. — А що се отнася до чувствата на скъпата ми майка, те са без значение. И нямат нищо общо с онова, което имах предвид. Изобщо не ме разбра.

— Добре, кажете ми тогава какво е вашето желание, ваше благородие?

— Просто не искам да се преуморяваш. Нищо повече.

Продължиха напред. След малко Кларъндън спря.

— Това е Розовата стая. Доколкото ми е известно, възможно е тук да е преспала веднъж кралица Шарлот^[3], но нямам никаква представа поради каква причина. А дали пък не беше кралица Елизабет^[4]?

Вдигна ръката й към устните си. Усети горещината му дори през ръкавицата си. Несъзнателно се притисна към него.

— Не — прошепна той. — Не!

Еванджелин се отдръпна.

— Аз съм много силна! Няма нужда да се притеснявате за мен. Аз съм силна.

Вдигна ръка и докосна бледата й буза.

— Наистина ли си толкова несломима?

Вдигна очи към тъмното му лице. Беше вперил поглед в устните й. Искаше й се повече от всичко на света да го притисне до себе си, да усети силните удари на сърцето му, да почувства плътта му.

— Разбира се, че не. Ще се видим довечера, ваше благородие.

Когато след няколко минути херцогът се върна в гостната, майка му каза:

— Тя е приятна, всъщност — красива. Не че това има особено значение, нали?

— Естествено, че няма. Но не ме разпитвай повече, майко. Нямам намерение да ти предоставям възможност за размишления и догадки.

— Надали вече има място за догадки. Доста умело я въртиш на пръста си.

— Но това е нелепо! Отнасям се с нея подобаващо. Тя е зряла жена. Вдовица. Вероятно е свикнала да взема сама решения. Смяташ ли, че баща й или съпругът й са й заповядвали какво да прави?

— Просто не я разбирам.

— Познаваш я сравнително отскоро.

— Но нямам абсолютно никакви съмнения, че ще бъда с нея до края на живота си. Единственото, от което тя има нужда, е една силна ръка. Моята.

— Много бързо си взел това решение.

— Да — сви рамене, — вероятно си права. Но какво ще стане оттук нататък — нямам никаква представа.

Мариан Клотилд никога не бе виждала сина си толкова загрижен за някого. Поведението му към тази млада жена беше невероятно очарователно. Вдигна към устните си полупразната чаша с изстинал чай и бавно отпи. Знаеше отлично репутацията му, но също и, че красивите жени, които досега бяха влизали и излизали от живота му, с нищо не бяха докоснали сърцето му. И ето че нейният горд циничен син най-сетне беше намерил жената, способна да го задържи при себе си.

Вдовица. Полуфранцузойка.

Млада жена, която очевидно обожава и сина й, и внука й.