Джуд Деверо
Алисия (8)

СЕДМА ГЛАВА

Алисия стоеше сама на стълбищната площадка, която водеше към върха на старата кула. Преди един час стар селянин й донесе сребърна тока за колан. На обратната страна беше гравирано посвещението: „На Енис от Джеймс Макарън“.

Алисия помнеше церемонията, на която баща й връчи сребърните токи на тримата млади мъже, между които тя трябваше да направи избора си. Беше истинско празненство. Присъстваше целият клан, всички ядоха и пиха, смяха се и танцуваха. Много хора й намигаха и я питаха кого си е избрала. Алисия им отговаряше само с весел смях и с обяснението, че никой от тримата не може да се мери с баща й.

Сега и тримата бяха мъртви. Красивите млади мъже, с които беше флиртувала, гниеха някъде под земята. Собственият й брат й беше обърнал гръб. В Ларенстън вече нямаше смях и любов. Английският крал я бе омъжил за един от убийците на баща й. Тя погледна с копнеж към оръжията на баща си, окачени по стените: брадви, клеймъри, стрели и лъкове. Докосна мястото, където любимият лък на баща й беше изтрит от ръката му, и се отпусна в стария дървен стол толкова тежко, че се вдигна прах. Не беше влизала в това помещение след смъртта на Джейми.

Англичаните бяха виновни за всичко. Те си въобразяваха, че светът е техен. Как мразеше начина, по който рицарите на Стивън заставаха пред господаря си, кланяха се, потропваха с токове и го наричаха „милорд“. Англичаните бяха студен народ. Тя се опитваше да му внуши, че трябва да се държи като шотландец, но той беше твърде суетен, за да я чуе.

Алисия се усмихна на себе си. Поне хората й знаеха кой е господарят тук. Всички се присмиваха на Стивън. Цяла сутрин си разправяха истории за неуспялата експедиция срещу крадците на говеда. Колко ли смешен беше изглеждал съпругът й в тежкото си рицарско снаряжение…

Веселите викове и шумът на двора отвлякоха вниманието й от неприятните мисли. Тя стана и отиде до прозореца.

Отначало не можа да познае Стивън. Видя само един мъж с прекрасно тяло, който крачи през двора с преувеличено самочувствие. Карираното наметало, стегнато с колан на хълбоците, се мяташе предизвикателно около голите му крака. Тя извика възмутено, когато осъзна, че мъжът, който върви гордо през двора и носи шотландския плейд, сякаш имаше пълното право да го стори, беше съпругът й.

Много от хората й се бяха събрали в двора и Алисия се зарадва, като забеляза, че никой не направи опит да го поздрави. Сигурно бяха разпознали още от пръв поглед, че англичанинът просто се е преоблякъл и това е всичко!

Само след минута обаче усмивката й угасна. Мъжете, които в първите мигове оглеждаха недоверчиво съпруга на господарката си, започнаха един по един да се приближават към Стивън и да му подават ръка. Той им каза нещо и с бърз жест вдигна краищата на наметалото си. Многогласен мъжки смях огласи двора.

Дъглас — нейният Дъглас! — също излезе пред Стивън и му подаде ръка. Стивън му отговори с яко ръкостискане и двамата почнаха да си мерят силите. Само след минута Дъглас се търкулна в праха.

Възмутена до дън душа, Алисия проследи как Стивън предизвика всички мъже в двора на двубой. Пое шумно въздух, когато се появи дъщерята на Маргарет, тази дръзка малка мръсница, и повдигна предизвикателно полите си, за да покаже на Стивън стройните си крака. Това проклето хлапе посмя дори да го покани на танц, за да му покаже шотландските стъпки!

Алисия се обърна рязко, излезе от кабинета на Джейми и затвори вратата с трясък. Затича се надолу по стълбата, без да може да овладее гнева си.

Стивън стоеше насред двора с блестящи очи и зачервени бузи. Косата му беше мокра от дългото тичане с Там. Няколко от рицарите му се бяха събрали зад него, а от другата му страна стояха много шотландци и повечето от красивите млади прислужници.

Стивън я погледна като момче, което желае да достави удоволствие на майка си.

— Е, как се справих?

Тя го измери с мрачен поглед, без да смее да сведе очи към мускулестите му крака.

— Може би си успял да измамиш някои от тези лековерни люде, но за мен си англичанин и ще си останеш винаги такъв. Променил си дрехите си, но това още не означава, че си променил нрава си! — Тя се обърна рязко и се запъти към входната врата.

Стивън смръщи чело и се загледа след нея. Той наистина искаше новите му сродници да забравят че е англичанин. Искаше дори… Там го удари по рамото.

— Я не увесвай нос! Какво толкова е станало?

Стивън се огледа бързо и забеляза, че шотландците се смеят.

— Тя е чудесен водач на клана — продължи невъзмутимо Там, — но все пак си остава жена. Нищо чудно, че се ядоса, като те видя да танцуваш с младите хубавици.

Стивън се усмихна измъчено.

— Много бих искал да си прав…

— Защо не отидеш при нея и не се опиташ да я успокоиш?

Стивън искаше да му отговори, че каквото и да стори, Алисия няма да е доволна, но каква полза, ако започнеше да се оплаква пред всички от брачните си неволи? Той кимна кратко и влезе в къщата. Намери жена си наведена над един стан. Уж съсредоточена в работата си, тя даваше указания на жените какви цветове да подберат за новите наметала.

— Стивън! — извика изненадано една от тъкачките. — Много добре изглеждате! — Очите й се вторачиха жадно в голите му крака.

Стивън се обърна, но като видя лицето на Алисия, усмивката замръзна на устните му. Тя избяга от стаята и той успя да я настигне едва в края на стълбището.

— Какво ти става, за Бога? Аз исках да те зарадвам с шотландските дрехи, а ти ме посрещаш като смъртен враг! Напи ти поиска да стана шотландец!

— Шотландските одежди няма да те превърнат в истински шотландец — отговори ледено тя и му обърна гръб.

Стивън улови ръката й.

— Не е само това. Има и нещо друго, което те потиска. Ще ми кажеш ли какво е?

— Какво толкова би могло да ме потиска? Омъжиха ме за един враг. Аз…

Стивън сложи пръст на устните й.

— Тъгата ти е предизвикана от друго — поправи я меко той и погледна изпитателно лицето й. Тя сведе очи, за да скрие болката си. Не искаше той да види тъгата й. Стивън спусна ръце към китките й и усети, че лявата й ръка стиска някакъв предмет. — Какво носиш? — попита предпазливо той.

Алисия се опита да се изтръгне от яката му хватка, но той разтвори пръстите й. Взе сребърната тока и прочете гравираните думи.

— Някой ти е дал това днес, така ли?

Тя кимна безмълвно.

— Токата е била на баща ти, така ли? Алисия сведе глава и отново кимна.

— Алисия — заговори бавно Стивън и в гласа му имаше искрено вълнение, — искам да ме погледнеш. — Той сложи ръка под брадичката й и я повдигна към лицето си. — Искам да разбереш, че много съжалявам за случилото се с баща ти и другите.

— Откъде знаеш как се чувствам? — изфуча разярено тя. Издърпа бързо ръката си, като вътрешно се проклинаше, че при пастелните му думи сърцето й направи огромен скок. За малко да му повярва!

— Знам какво означава да загубиш майка си и баща си — продължи търпеливо той. — Убеден съм, че моята болка не е била по-малка от твоята.

— Аз не съм убила баща ти!

— И аз не съм убил твоя баща! Или поне не със собствените си ръце! — Стивън започваше да се ядосва. — Изслушай ме поне веднъж, опитай се да вникнеш в думите ми! Говоря ти като съпруг, не като пионка в политическия шах на кралете. Ние с теб сме мъж и жена. Това е факт и не може да се промени. Можем да бъдем щастливи. Знам, че можем, ако ти проявиш готовност да ми повярваш поне малко.

Лицето й помрачня, очите се вледениха.

— За да можеш да се хвалиш пред хората си, че една шотландка яде от ръката ти, нали? Сега сигурно ще се опиташ да привлечеш и мъжете на своя страна, както направи това с жените ми?

— На моя страна? — изкрещя вбесено Стивън. — Проклятие! Прекарах цял ден навън в това студено време, за да се харесам на теб и на хората, които са ти толкова скъпи, а ти се държиш като… — Той я отблъсна от себе си и й обърна гръб. — Върви и се удави в омразата си! Вече няма да ти досаждам — нито денем, нито нощем! — После се отдалечи с големи крачки.

Алисия не смееше да се помръдне. Мина много време, докато се овладя и се запъти нагоре по стълбата с натежали като олово крака. Толкова искаше да му повярва. Имаше нужда от съпруг, на когото да може да разчита. Но как, как да му се довери? Какво щеше да стане, ако жадните за плячка англичани нападнеха отново земите й? На чия страна щеше да застане Стивън? Нима можеше да поиска от него да се бие срещу сънародниците си?

Най-страшното беше, че тялото й жадуваше за него. Най-лесно беше да забрави какво ги разделяше и да се подчини на сладката власт на любовта. Нежният му глас я замайваше и когато се наложеше да прояви бдителност и предпазливост, сетивата й щяха да бъдат притъпени. Не можеше да си позволи това. Не можеше да изложи на опасност клана си само защото изпитваше безкрайно удоволствие да се люби с мъжа, който можеше да бъде английски шпионин.

Тя отиде в малката градина зад голямата каменна къща, за да остане сама. Не можеше да му се довери. Знаеше, че той има трима братя. Може би щеше да открие слабото място в защитата й и да ги повика на помощ? Или щеше да се хвали пред братята си, че е опитомил дивата шотландка и тя е готова да запълни всяко негово желание, когато започне да целува коленете й?

— Алисия!

Младата жена се обърна бавно.

— Какво има, Дъглас? — В меките кафяви очи на мъжа се четеше съшият ням въпрос, който измъчваше и нея, и хората й. Никой не знаеше дали може да има доверие в Стивън. Всички чакаха присъдата й. И щяха да я преценят според нея. Ако направеше грешка, щеше да загуби доверието на клана си.

— Донесоха ми, че тази вечер Макгрегърови са замислили ново нападение над стадата ни.

Алисия кимна. Знаеше, че Дъглас има шпиони при враговете.

— Съобщи ли на другите?

Дъглас я погледна колебливо, но като разбра, че въпросът й се отнася изключително до Стивън, поклати решително глава.

— Никой не знае.

Алисия погледна към разбунтуваното море.

— Тази вечер аз лично ще поведа въоръжения отряд и ще покажем на Макгрегърови кой е водач на клана Макарън. Няма да им позволя да се подиграват е мен.

Дъглас се усмихна с разбиране.

— Ще се радвам да изляза пак с вас.

Тя го погледна заклинателно.

— Не издавай пред никого какво сме замислили. Пред никого, чуваш ли!

— Разбрах. Отивам да се приготвя. — Той се обърна и се отдалечи с бързи крачки.

Масата за вечеря се огъваше от многобройните ястия, едно от друго по-примамливи. Стивън погледна недоверчиво изобилието, защото познаваше добре шотландската пестеливост на Алисия и навика й да му поднася оскъдна вечеря. Днес всичко беше различно. Дори тя му се усмихваше. Това го изненада още повече от разкошната вечеря. След днешната разгорещена караница беше подготвен повече за злобни погледи. Може би думите му я бяха накарали да се замисли. Може би беше готова да му даде шанс.

Той се облегна назад в стола си и помилва бедрото й. Усмихна се, като усети реакцията й, и продължи милувката. Алисия се обърна към него е полуотворени устни и топъл поглед.

— Сега не е нито времето, нито мястото за такива неща — прошепна тя и в гласа й имаше искрена тъга.

— Тогава да се качим в стаята си.

Тя се усмихна изкусително.

— След малко. Първо искам да опиташ новата ми напитка. Приготвих я от вино и плодов сок и я подправих с шотландски билки. — Тя му подаде сребърната чаша и го погледна с очакване. Стивън не обърна внимание какво пие. Алисия флиртуваше с него! Това не се беше случвало никога и кръвта му закипя. Дългите й мигли се сведоха над огромните очи, блестящи като сини перли. Върхът на езика й помилва долната устна и по гърба на Стивън пролазиха тръпки.

— Ела с мен! — прошепна дрезгаво той и стисна ръката й.

Тя изглеждаше готова да се подчини на желанието му!

Той започна да се прозява още преди да изкачат стълбата. Когато Алисия отвори вратата на спалнята им, очите му вече се затваряха.

— Нещо не е наред — промърмори сънено той. Дори езикът отказваше да му се подчинява.

— Уморен си, това е всичко — прошепна съчувствено тя. — Цял ден си бил навън с Там, а аз знам колко досаден е той, когато иска да постигне нещо. Ела, ще ти помогна!

Тя го улови през кръста и го отведе до леглото. Стивън падна тежко върху завивката. Крайниците му тежаха като олово и бяха негодни за нищо.

— Много съжалявам. Аз…

— Тихо, не говори повече — усмихна се Алисия. — Сега ще си отпочинеш. След като се наспиш, ще се чувстваш много по-добре.

Стивън нямаше друг избор, освен да я послуша, и само след минута потъна в дълбок сън.

Алисия смръщи чело и го погледна изпитателно. Дано не беше сложила твърде много упойващо средство във виното му. Като го видя дълбоко заспал, отпуснат и раним, тя изпита необичайни угризения на съвестта. После тръсна решително глава и си каза, че е била длъжна да постъпи така. Той нямаше право да й се пречка с железните си рицари. Тя трябваше да докаже на Макгрегърови, че никой няма право да краде безнаказано говедата й.

Тя беше готова да излезе, когато хвърли бърз поглед назад и въздъхна недоволно. Върна се при Стивън и събу ботушите му. Той не се помръдна, не я попита нищо, не я погледна, не поиска нищо от нея. Алисия приглади назад непокорните руси къдрици и, подчинявайки се на някакъв внезапен импулс, се наведе и целуна нежно зачервената му буза. После изведнъж отскочи назад, укорявайки се за глупостта си. Какво толкова се беше загрижила за някакъв си англичанин?

Десетина въоръжени мъже вече я чакаха с оседлани коне. Тя заметна дългата си пола над коленете и възседна любимия си кон. Нямаше нужда от заповеди. Всички знаеха какво трябва да направят и препуснаха безшумно след водачката си по тесния скалист мост към сушата.

Осведомителят на Дъглас беше казал истината. Предстоеше нападение над стадата им. Малкият отряд напредваше толкова бързо, колкото позволяваха конете. След около два часа слязоха от седлата и се промъкнаха навътре в гората.

Алисия вървеше напред и скоро чу чужди стъпки. Тя се спотаи в сянката на едно дърво и вдигна ръка — сигнал за хората й да спрат. После описа кръг и мъжете се разпръснаха безшумно по околните дървета, за да обградят крадците. Само Дъглас остана до нея.

Когато инстинктът и опитът й подсказаха, че хората й са заели позиция, тя нададе пронизителен вик, който подплаши задрямалите говеда. Макгрегърови захвърлиха въжетата и извадиха късите си мечове. В следващия момент хората на Алисия се втурнаха срещу тях. Всички бяха захвърлили наметалата и се движеха свободно в широките си ризи. Варварските им бойни викове отекваха оглушително и стените на долината. Алисия захвърли полата си и продължи да се бие само по късата риза и карирания плейд, който едва скриваше коленете й. Все пак тя се стараеше да остане на заден план, за да ръководи битката, без да пречи на мъжете със слабите си сили. В такива минути винаги се проклинаше, че е само слаба жена.

— Йърл! — изкрещя предупредително тя и викът й дойде тъкмо навреме, за да предпази един от младите мъже от двуострия меч, който изсвистя над главата му. След секунда Алисия се втурна през тревата, за да попречи на друг Макгрегър да нападне един от хората й в гръб. На лунната светлина блесна кама, която сочеше право в сърцето на Дъглас — а той беше изпуснал оръжието си! — Дъглас! — извика Алисия и му хвърли своя меч. Мъжът от клана Макгрегър се обърна да види какво става и в същия момент Дъглас заби камата си под ребрата му. Мъжът политна напред и падна, по лице в тревата.

Падането на този мъж сложи край на битката. Алисия усети внезапната промяна в поведението на мъжете и хвърли изненадан поглед към падналия.

— Това е самият Макгрегър — прошепна изненадано тя. — Мъртъв ли е?

— Не, само ранен — отговори мрачно Дъглас. — След минута ще дойде на себе си.

Алисия се огледа бързо. Останалите от клана Макгрегър бяха избягали в гората, уплашени от раняването на господаря си. Тя коленичи до ранения и заповяда на Дъглас:

— Върни ми камата.

Момъкът се подчини без колебание.

— Искам Макгрегър да запомни завинаги тази нощ. Как мислиш, да напиша ли инициалите си върху кожата му?

— На бузата ли? — попита усърдно Дъглас.

Алисия го изгледа студено. Очите й святкаха сребърни на лунната светлина.

— Нямам намерение да започвам нова война, Дъглас. Искам само да му оставя спомен от тази нощ. Освен това съм чувала, че Макгрегър е красив мъж. — Тя отвори ризата му.

— В последно време сте много чувствителна към красивите мъже — отбеляза горчиво Дъглас.

— А ти си станал много дързък. Ревност ли те измъчва или честолюбие? Остави тези детински забележки и се погрижи за хората ми!

Дъглас веднага изпълни заповедта.

Алисия беше слушала най-различни истории за водача на клана Макгрегър и знаеше, че той ще оцени белега, оставен му от жената, която го бе победила в честен бой. Тя одраска кожата му с върха на камата си и написа на рамото му малко А. Това беше достатъчно предупреждение и урок за всички крадци на говеда.

Когато написа първата буква на името си върху тялото на Макгрегър, тя се върна с усмивка при мъжете си. Малкият отряд прекоси безшумно гората и стигна до мястото, където бяха завързали конете. Алисия се чувстваше великолепно. За първи път беше постигнала победа като господарка на клана Макарън!

— Отиваме при Там! — нареди кратко тя, когато отново се метна на седлото. — Ще го измъкнем от леглото. Сигурно ще се радва да узнае, че господарят на Макгрегър носи клеймото на Макарън. — При тази мисъл тя избухна в смях. Макгрегър щеше да побеснее от яд, като откриеше подаръка, оставен му от една жена.

Ала съдбата им беше отредила друго. Изведнъж небето отвори шлюзовете си и върху нощните ездачи се изсипаха потоци леден дъжд. Мъжете се увиха с наметалата си и Алисия се сети едва сега, че беше оставила полата си на бойното поле. По небето се стрелкаха светкавици, конете се стряскаха от оглушителните гръмотевици.

Малкият отряд препускаше по ръба на крайбрежната скала. Това не беше най-сигурният, но затова пък най-краткият път към Ларенстън. Знаеха, че Макгрегърови няма да се осмелят да ги преследват по стръмния бряг.

Изведнъж небето бе прорязано от огромна светкавица, която падна точно пред Александър и се заби в мократа земя. Конят на младежа промени посоката и в следващия момент предните му крака увиснаха над ръба на скалната стена. В продължение на няколко секунди конят и ездачът сякаш плуваха между сушата и въздуха, после полетяха в пропастта и Алекс се преметна от седлото.

Алисия скочи от коня си и се втурна към ръба на скалата. Леденостуденият дъжд шибаше лицето й, краката й бяха посинели от студ.

— Той е загубен! — извика подире й Дъглас. — Морето го е погълнало.

Алисия се наведе напред и започна да претърсва морето с поглед. Блесна нова светкавица и тя видя коня, разкъсан сред скалите. От Алекс нямаше и следа.

— Да вървим! — настоя Дъглас. — Вече не можеш да му помогнеш!

Алисия се изправи. Беше висока колкото Дъглас и очите им бяха на едно равнище.

— Откога си почнал да ми даваш заповеди? — попита ледено тя и отново се обърна към разпенения прибой. — Дръж ме здраво за глезените. Ще се плъзна надолу и ще се опитам да го открия.

Алисия легна по корем и Дъглас хвана здраво стъпалата й. Дотича още един мъж и го улови за раменете.

Алисия пропълзя надолу по ръба на скалата и втренчи поглед в мрака. В това положение тя успя да огледа цялото крайбрежие. Първият й импулс беше да помоли двамата мъже да я изтеглят отново на здрава земя. Беше ужасно да се носи между небето и земята и да съзнава, че животът й зависи от здравата хватка на един мъж. Не, тя нямаше право да изостави Алекс, докато не се убеди, че е жив или мъртъв. Може би той беше оцелял след падането! Не й оставаше нищо друго, освен да чака търпеливо следващата светкавица.

Тя обърна глава и претърси с очи другия край на скалата. Кръвта се стичаше към очите й и замъгляваше погледа й. Усещаше студена буца в корема, главата й бучеше. Когато блесна третата светкавица, тя видя на половината височина на стената, малко вляво от нея, нещо червено — любимото наметало на Алекс. Даде знак с ръка и мъжете я изтеглиха на платото.

— Алекс е ей там! — изпъшка тя и дъждът плисна в устата й. Вдигна ръка, за да зашити очите си, и продължи: — Свил се е там долу на една тясна издатина. Завържете ме през кръста с дебело въже, за да мога да стигна до него.

— По-добре е да сляза аз — предложи бързо Франсис.

— Не. Ти си едър и широкоплещест. Издатината е много тясна за двама мъже. Намерете бързо въжета, за да ме вържете през кръста и раменете! — Тя придружаваше заповедите си с изразителни жестове и всички мъже разбраха какво се иска от тях. Те извадиха скритите под седлата въжета и побързаха да ги развият.

Алисия пъхна края на едното въже в ръката на Дъглас.

— Когато дръпна два пъти, ще го изтеглиш — нареди кратко тя. После привърза другото въже за кръста си. — Щом издърпате Алекс, ще изтеглите и мен.

Тя отиде до ръба на скалата, без да смее да погледне в пропастта. Поколеба се за миг, обърна се към хората си и обяви кратко:

— Ако нещо се случи с мен, наследникът ми е Там.

Мокрото въже се вряза болезнено в хълбоците й, макар че мъжете я спускаха по скалата колкото се може по-бавно и предпазливо. На няколко пъти тя се удари в издадени камъни и простена задавено. Когато се опита да спре бързото падане, ожули ръцете си и от дланите й потече кръв. Мисли само за Алекс, повтаряше си отчаяно тя.

Мина цяла вечност, преди да стигне тясната скална издатина. Едва успя да намери място за краката си в близост до едрото тяло на младежа.

— Алекс! — извика зарадвано тя и гласът й заглуши сипещия се дъжд.

Младият мъж отвори очи.

— Господарке… — прошепна беззвучно той и очите му пак се затвориха.

— По дяволите, Алекс, събуди се! — изкрещя ядно Алисия.

Момъкът отново отвори очи.

— Ранен ли си? Трябва да ми помогнеш да завържа въжето.

Изведнъж Алекс осъзна къде се намира.

— Кракът ми е счупен. Мисля обаче, че ще мога да се движа. Как слязохте?

— Не питай! Завържи бързо възела! Здраво!

Тя се люлееше застрашително на ръба на скалата. Приведе се внимателно напред, без да разхлабва крака, за да не загуби равновесие, и уви второто въже около кръста на ранения. Прекара го между краката му, после около раменете.

— Готов ли си? — попита задъхано тя.

— Вие ще се изкачите първа. Аз ще чакам.

— Не ми противоречи! Това е заповед! — Тя дръпна два пъти въжето и усети опъването му. Мъжете започнаха да теглят. Смръщила чело, Алисия се взираше загрижено след издигащия се Алекс. Той се удари в един остър камък и изохка от болка. Счупеният му крак трябваше да изтърпи още удари.

Когато Алекс изчезна от погледа й, тя се притисна до скалата и затвори за миг очи. Изведнъж се почувства съвсем сама, изоставена от всички. Обзе я луда паника. Мисълта за Алекс бе успяла да отвлече вниманието й от страха, но сега нямаше за кого да мисли. Куражът я напусна. Алекс беше на сигурно място и тя си пожела да беше сега при Стивън, в силната му прегръдка, а в стаята да гори буен огън.

Въжето около талията й се опъна и тя разбра, че сега не е време за мечти. Ала дори когато се понесе нагоре, стиснала с две ръце дебелото въже, за да намали натиска върху хълбоците си, не можа да прогони образа на Стивън от съзнанието си.

Затова и изобщо не се изненада, когато видя, че именно Стивън, подпомогнат от Там, я изтегли на платото. Той протегна ръце към нея, хвана я под мишниците и я изправи на крака. После я притисна до гърдите си с такава сила, че ребрата й изпукаха. Алисия не се възпротиви. Изпитваше единствено радост, че не е сама, че е спасена. Той я отдалечи малко от себе си, взе лицето й между ръцете си и я разгледа внимателно. Очите му бяха тъмни, обрамчени от дълбоки сенки. Тя понечи да му каже колко се радва да го види, но изразът в очите му не й позволи да произнесе тези думи.

Ръцете му се отделиха рязко от лицето й и започнаха да опипват тялото — безлично и безстрастно. След малко Стивън я метна на рамото си и провери здрави ли са краката й. Като откри изранените места по коленете и бедрата, устата му изтъня в гневна линия. Нежните чувства, които вълнуваха Алисия допреди миг, отлетяха някъде много далеч. Как смееше да се отнася така с нея пред най-добрите й мъже!

— Пусни ме веднага! — нареди ледено тя.

Стивън се направи, че не я чува, и вдигна глава към Там, който ги наблюдаваше загрижено.

— Няколко драскотини, няколко охлузвания, но нищо тревожно.

Там кимна и се изправи. Изглеждаше остарял с десет години, макар че на лицето му грейна облекчена усмивка. Алисия риташе с крака и се бранеше срещу ръцете на Стивън.

— Свърши ли с прегледа? — попита високомерно тя. — Крайно време е да се приберем в къщи.

Стивън обърна глава и тя потръпна от страх. Мъжът й беше бесен от гняв. Дъждът отслабна, на изток се очерта сива ивица. Тя се опита да се освободи от хватката му, но не успя.

— Трябва да се погрижа за Алекс.

— Всичко необходимо е вече сторено — проговори през стиснати зъби Стивън. После стисна здраво китката й и я повлече след себе си към коня си.

— Заповядвам ти да ме пуснеш веднага — изсъска ядно тя, но не смееше да говори високо, за да не я чуят сънародниците й.

Стивън се обърна рязко и я дръпна с все сила към себе си.

— Ако кажеш само още една дума, ще ти вдигна ризата и ще ти нашаря задника, както заслужаваш! Няма да те пусна, докато не те насиня от бой. Алекс е много по-добре от теб, затова не ме предизвиквай. Разбра ли ме?

Алисия вирна брадичка и го изгледа с искрящи от гняв очи. Ала не посмя да му даде повод да изпълни заплахата си.

Стивън я сложи грубо на седлото. Зъбите й вече тракаха от студ. Той се метна на своя кон и улови юздите на жребеца й.

— Ще ме следващ ли доброволно или трябва да те тегля като товарно животно?

Алисия стисна здраво зъби, за да не изкрещи. Той наистина смяташе да я води за юздите като непослушно дете!

— Ще яздя след теб — отговори тя и изпъна тесните си рамене. — Доброволно.

Двамата тръгнаха напред и скоро се отдалечиха от мъжете, които още не бяха възседнали конете си. Алисия не се обърна нито веднъж. Унижението, на което я бяха подложили, пареше като огън. Нейните хора я уважаваха, подчиняваха й се, а Стивън се отнасяше с нея като с малко дете, лишено от правото на глас. Раб тичаше след коня й, макар че досега не беше направил опит да се намеси в разправията й със Стивън.

Яздиха повече от три часа и Алисия разбра, че целта на пътуването им са най-северните й имоти. Страната, която прекосиха, беше сурова, хълмиста, с много рекички, които трябваше да прецапат. Стивън запазваше равномерно темпо и никога не се оглеждаше. Очевидно усещаше по инстинкт кога трябва да се забави, за да не я загуби.

Алисия беше уморена до смърт. Не беше хапвала нито залък хляб от снощи, а битката в пасището й изглеждаше отдавнашна и нереална. Беше толкова гладна, че стомахът й се беше свил на топка. Дъждът беше отслабнал, но студените капки изсмукваха топлината от тялото й и зъбите й не преставаха да тракат. Краката й бяха подути и разранени. Не можеше да си намери място на седлото, защото задните й части също бяха пострадали.

Все пак тя беше готова по-скоро да умре, отколкото да помоли Стивън за кратка почивка.

Той спря едва към обед и Алисия не успя да скрие облекчената си въздишка. Преди да успее да слезе от коня, той стоеше до нея и я свали от седлото. Тя се чувстваше твърде разбита и измръзнала, за да си спомня събитията от изминалата нощ.

Стивън я остави на земята и се отдалечи на няколко крачки от нея. Когато я погледна, Алисия разбра, че гневът продължава да бушува в гърдите му.

— Защо? — попита той и гласът му потрепери от усилието да говори спокойно. — Защо ме упои?

Тя се опита да посрещне спокойно погледа му, но не успя.

— Макгрегърови бяха замислили ново нападение. Трябваше да защитя говедата си.

Очите му станаха още по-студени и твърди.

— Никой ли не ти е казвал, че е задължение на мъжа да води война или да напада крадците на говеда?

Алисия вдигна рамене.

— Така е в Англия. В Шотландия е различно. Още на седем години можех да си служа с меч, когато обстоятелствата го изискваха.

— И си помисли, че аз съм неспособен да поведа хората ти! Затова захвърли дрехите си — той посочи подигравателно голите й колене — и ги поведе срещу врага. Нима мислиш, че си по-добър мъж от мен?

— По-добър мъж! — повтори възмутено тя. — Това ли е цялата ти грижа? Не искаш да загубиш мъжката си гордост, нали? Миналия път излезе срещу Макгрегърови в цялото си желязно снаряжение! Знаеш ли, че целият им клан се надпреварва да ми се подиграва — на мен, не на теб! Говорят, че кланът Макарън е воден от жена, която изпраща срещу крадците една буца желязо. Тази нощ се погрижих да изтрия насмешката от лицата им. Написах инициалите си върху рамото на водача им.

— Какво си направила? — попита смаяно Стивън.

— Много добре чу какво казах — отговори високомерно тя.

— Велики Боже! — извика вбесено Стивън и зарови пръсти в мократа си коса. — Ти още ли не си разбрала, че мъжете имат гордост? Сега водачът на Макгрегър ще се разхожда цял живот с клеймото на една жена на рамото си! Той ще те намрази, както не те е мразил никога досега. И ще направи всичко, за да унищожи клана ти!

— Лъжеш се! Освен това нашите кланове враждуват от столетия насам.

— Това не е вярно. Нападенията на пасищата и кражбите на говеда са само един вид спорт, премерване на силите. Това не е истинска война.

— Какво разбираш ти! Ти си англичанин. — Тя му обърна гръб и затърси нещо в чантата на седлото си.

Стивън сложи ръка на рамото й.

— Обещай, че никога вече няма да слагаш упойващи вещества във виното ми.

— Не мога да дам такова обещание!

Той я обърна към себе си и я погледна право в очите.

— Няма да допусна капризите на едно глупаво момиче да застрашат живота на хората ми!

Алисия го блъсна с все сила.

— Момиче! Аз съм господарката на клана Макарън. Стотици мъже и жени се подчиняват на заповедите ми и ме уважават.

— И те оставят да правиш, каквото си искаш, защото познават дързостта ти! Ти си умна жена, преценките ти са мъдри. Ала нямаш опит, за да водиш война. Не си способна да поведеш мъжете в истински бой. Това е моя задача.

— Моите мъже няма да те последват.

— Разбира се, че ще ме последват. Трябва само да съм буден, за да ги поведа. — Тя не отговори и той я погледна втренчено. — Помолих те да ми дадеш едно обещание. Сега ще си го взема сам. Ако ме упоиш още веднъж, ще загубиш кучето си.

Алисия го погледай стреснато.

— Раб винаги ще се връща при мен.

— Не и ако лежи на няколко стъпки под земята.

— Нима си готов да убиеш кучето ми, за да получиш онова, което искаш?

— Готов съм да убия стотина коне и кучета, за да спася един мъж, все едно шотландец ли е или англичанин. Когато не съм при тях, за да ги пазя, животът им е изложен на опасност. Освен това не мога да живея цял живот със страха, че жена ми не ми позволява да изпълня дълга си и предпочита да ме упои и да ме захвърли в леглото.

Изведнъж случилото се й дойде твърде много. Битката на пасището, дългата езда, страшната буря и страхът, който преживя при спасяването на Алекс, бяха опънали нервите й до скъсване. Тя коленичи в калта, прегърна Раб и раменете й се разтресоха от ридания.

— Англичаните ми взеха всичко — заговори през сълзи тя. — Убиха баща ми и тримата помощници, между които трябваше да си избера съпруг. — Тя вдигна глава и в очите й пламна дива омраза. — Защо не убиеш Раб още сега? И Там? Защо не опожариш замъка ми? Защо не…

— Ти си толкова уморена, че изобщо не чуваш какво говориш.

Алисия пусна кучето и се изправи с последни сили.

— Как да обичам един мъж, като не мога да му имам доверие? — изплака тя и се отпусна безсилно в прегръдката му.