Джуд Деверо
Алисия (5)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Стивън стоеше до жребеца си, целият в стомана, и слънцето напичаше безмилостно бронята му. Въоръжението му беше много тежко, но той беше свикнал с него от най-ранна възраст и изобщо не го усещаше.

— Слънцето ще ви заслепява, милорд — проговори предпазливо младият паж.

Стивън кимна мрачно. Отдавна беше забелязал този факт.

— Нека и Чатауърт да има едно предимство. Ще му е необходимо.

Момчето се усмихна гордо. Трябваше му много време, докато увие сър Стивън в памучната подплата и го опакова в кожа, за да може да му сложи бронята. Сега проследи със задоволство как младият рицар се метна без усилие на коня си и му подаде щита и копието. Стивън не погледна нито веднъж към лейди Алисия, макар да знаеше, че тя е настояла да присъства на двубоя. Решителна, с бледо лице, облечена във великолепна рокля с цвят на слонова кост и златна шарка, тя стоеше зад бариерата. Не му се искаше да влошава още повече настроението си при вида на жената, която му желаеше смъртта.

Стивън стисна здраво дългото дървено копие. След снощния разговор не беше разменил нито дума с Роджър. Сър Томас удържа на думата си и не се яви на турнира. Затова и двубоят щеше да се проведе без строги правила. Двамата щяха да се бият, докато единият паднеше от коня.

Бойният жребец на Стивън, могъщ черен кон с развяваща се грива, нетърпеливо потропваше с копита в пясъка. Тези животни бяха обучени в сила и издръжливост, не в бързина.

Хората на Стивън стояха в кръг около него и чакаха появата на Роджър в другия край на посипаното с пясък поле. В средата беше издигната ниска ограда, която го разделяше на две равни части.

Стивън спусна наличника на шлема си. Само очите му останаха открити. Един млад мъж вдигна предупредително копието си и когато го спусна, двамата участници в двубоя се втурнаха един срещу друг с високо вдигнати копия. Основното в тези битки беше не бързината, а силата. Само мъжът, който се намираше в най-добрата си форма, можеше да се задържи на гърба на коня при сблъсъка между копието и щита на противника.

Стивън притисна бедра към тялото на жребеца си и когато копието на Роджър улучи шита му, дори не се помръдна. При първия сблъсък се счупиха и двете копия. Стивън обърна сръчно коня си и препусна към края на полето.

— Той е добър, милорд — заговори възбудено пажът, докато му подаваше ново копие. — Внимавайте за върха на копието. Мисля, че противникът иска да ви удари под щита.

Стивън кимна кратко и отново спусна наличника.

Щандартът бе спуснат. Започна вторият сблъсък. Стивън трябваше само да хвърли противника си от седлото и според обичайните правила битката щеше да се смята за спечелена. При втората атака на Роджър той свали щита и умело посрещна силния удар. Изненадан от тази маневра, Роджър не обърна внимание на противниковото копие, което го улучи в хълбока. Олюля се застрашително и едва не падна в пясъка. Все пак успя да се задържи за гривата на кога и да остане на седлото.

— Добре го ударихте — прошепна зарадвано пажът. — Ако го улучите още веднъж, ще падне от коня.

Стивън кимна и спусна наличника.

Роджър се съсредоточи единствено върху атаката и занемари защитата си. Когато сведе копието, за да нанесе удар, Стивън го улучи повторно и този път замахът му беше много по-силен. Роджър политна назад и се строполи в пясъка точно пред краката на Стивъновия жребец.

Стивън хвърли бърз поглед към падналия противник и се обърна към Алисия. Ала Роджър Чатауърт не беше от мъжете, на които спокойно можеш да обърнеш гръб. Той посегна към обкования с желязо боздуган, окачен на седлото, размаха го над главата си и се втурна побеснял след противника си.

— Внимавай, Стивън! — изкрещя възбудено някой.

Стивън реагира светкавично, но все пак закъсня. Главата на боздугана го улучи болезнено в бедрото. Ризницата му се изкриви и се заби в незащитената плът. Той направи опит да се задържи на седлото, но неочакваният удар го свали на земята.

Все пак успя да се изправи бързо и видя, че Роджър отново размахва боздугана си и се готви да нанесе удар. Хвърли се настрана и стоманената ризница изскърца протестиращо.

Някой му хвърли боздуган, но в същия миг Роджър го улучи в рамото. Стивън простена от болка и без бавене нанесе удар в бедрото на противника си. Роджър политна настрана, но Стивън нямаше намерение да го остави да избяга. Трябваше да спечели тази битка.

Следващият удар улучи врага в дясното рамо и го изпрати в пясъка. Бронята го предпази от железните шипове, но силата на удара го събори и отне дъха му.

Роджър остана в пясъка, свит на кълбо, със замаяна глава. Стивън извади меча си, застана пред него с широко разкрачени крака и отвори наличника му.

Роджър погледна мрачно към победителя.

— Довършете започнатото! — изхърка задавено той. — Убийте ме, както аз щях да ви убия!

Стивън го погледна презрително.

— Аз спечелих. Това ми е достатъчно. — Той направи крачка напред, свали стоманената си ръкавица и протегна ръка на противника си.

— Обиждате ме — изсъска Роджър, вдигна глава и се изплю върху протегнатата за помощ ръка. — Няма да забравя това.

Стивън изтри ръката си в бронята.

— Ще го запомня. — Той прибра меча си в ножницата и му обърна гръб.

Запъти се право към Алисия, която стоеше заедно с Мораг в края на полето. Когато застана пред годеницата си, той свали шлема и го хвърли на Мораг, която го улови сръчно и се ухили с цялото си лице. Алисия се скова и бързо отстъпи крачка назад.

— Този път няма да ми избягате — проговори с усмивка Стивън и голата му ръка се сключи около рамото й. Привлече я към себе си и тя усети, че ръката му е по-силна от цялото й тяло. Той притисна меката й плът към стоманената броня и тя спря да диша. Стивън я обгърна и с другата си ръка и студеният метал я уплаши още повече.

— Сега си моя — прошепна пресипнало мъжът и впи устни в нейните.

Алисия знаеше как се целуват мъжете. При нощните походи в планините воините на баща й си бяха откраднали няколко целувки, но познанията й за този вид интимност между мъжа и жената бяха бегли и непълни.

Никога не беше преживявала целувка като тази. Мека и нежна и в същото време й отне нещо, което досега не бе посмяла да дари на нито един мъж. Целувката на Стивън беше завладяваща. Устата му си играеше с нейната, милваше я, вкусваше сладостта й. Алисия се надигна на пръсти, за да се нагоди по-добре към устата му, и наклони глава. Стивън поиска устните й да се отворят и тя се подчини с готовност. Върховете на езиците им се срещнаха и по гърба й пролазиха сладостни тръпки. Тялото й се разтопи като сняг на слънце, тя отметна глава назад, но неумолимите мъжки устни продължиха страстната си игра. Той я бе направил своя пленница и нямаше намерение да я освободи.

Изведнъж Стивън се отдръпна от нея и когато Алисия отвори очи, на лицето му грееше безсрамна усмивка. Тя усети, че е увиснала с цялата си тежест на ръката му, че целувката е обезсилила тялото й и ако той я пуснеше, тя щеше да се строполи безсилно на земята. Стисна здраво зъби, за да се овладее, и стъпи на краката си. Стивън избухна в тих смях.

— Вие просто не съзнавате колко много ми принадлежите. — Той я пусна и се обърна към Мораг: — Приготви господарката си за венчавката. Няма да чакате още дълго.

Алисия му обърна гръб, разтърсена до дън душа. Не искаше никой да види пламтящото й лице и сълзите, които се стичаха по бузите й. Досега не беше заплакала от обидите му, но целувката…

— Какво сте се разциврили? — попита сърдито Мораг, когато се прибраха в стаята си. — Стивън е красив мъж и умее да се бие. Съгласи се с претенциите ви и се би заради вас. Отдавна не бях виждала толкова добър боец. Какво повече искате?

— Той се отнася с мен като с уличница!

— Той се отнася с вас като с жена. Другият, онзи Роджър, искаше само земята, която ви принадлежи. Съмнявам се, че изобщо е помислил за интимната страна на брака.

— Това не е вярно! Той е… като Иън!

Мораг смръщи чело. Не искаше да си спомня за младия мъж, загубил живота си само на двадесет и пет години.

— Иън ви беше като брат. Израснахте заедно. Ако беше поживял малко повече, за да се ожени за вас, сигурно нямаше да ви отведе в леглото си. Вие му бяхте като сестра, а мъжът не може да спи със сестра си.

Алисия изкриви лице.

— Стивън Аскот няма никакви скрупули!

— Защо искате да се измъчва от угризения на съвестта, когато легне при вас?

Алисия изгледа прислужницата си с такова отчаяние, че старицата избухна в луд смях.

— Ето какво било! Вие сте девица. Не бях сигурна дали сте успели да се опазите, защото господарят често ви пускаше на езда с млади мъже и…

— Никога не съм излизала без охрана и ти го знаеш много добре.

— Вярно е, но младият мъж никога не е сигурен защитник — усмихна се с разбиране Мораг. — Хайде, стига сте хленчили. Предстои ви нещо много хубаво. Ако не ме лъжат старите ми очи, Стивън ще стане добър съпруг. Той е от мъжете, които се стараят много да доставят удоволствие на жена си.

Алисия отиде до прозореца.

— Сигурно си права. Той се държи така, сякаш е спал с половината Англия.

Мораг се вгледа изпитателно в гърба й.

— Май ви е страх, че неопитността ви може да го отблъсне…

Алисия се обърна разярено.

— А ти си позволяваш да ме сравняваш с бледите, мършави англичанки!

Мораг се изкиска доволно.

— Много се радвам, че си възвърнахте поне малко от жизнеността. Хайде, свалете тази рокля, за да ви облека за сватбената нощ. Остават само няколко часа до венчавката.

Алисия побледня като платно. Съзнаваше, че няма смисъл да се противи. Въздъхна тежко и се остави в ръцете на Мораг.

 

 

Стивън се бе потопил до брадичката в горещата вода и си почиваше. Кракът и рамото му пареха от силните удари на Роджър. Когато вратата на стаята му се отвори, той дори не се обърна да види кой влиза.

— Махни се оттук — проговори сърдито той. — Ако ми трябваш, ще те повикам.

— И за какво ще ви потрябвам? — попита развеселено добре познат глас.

Стивън отвори смаяно очи, а в следващия момент вече тичаше чисто гол към вратата.

— Крис! — извика зарадвано той и прегърна стария си приятел. Кристофър Одли побърза да се откъсне от сърдечната прегръдка и се дръпна назад.

— Какво правиш, за Бога? Да не искаш да се явя на венчавката ти в мокри дрехи? Надявам се, че не съм я пропуснал?

— Седни до коритото, за да те разгледам по-добре — заповяда Стивън и отново се потопи в топлата вода. — Отслабнал си. Толкова лошо ли те хранеха във Франция?

— Напротив, напротив. Само че жените ме изтощиха до смърт — отговори весело Крис и придърпа един стол към ведрото. Младият мъж беше нисък, тъмнокос и изглеждаше слаб, почти крехък. Късата, добре поддържана брадичка, чипото носле и големите, меки, напомнящи на сърна очи упражняваха неустоимо очарование върху жените. Той изгледа критично подутото рамо на приятеля си и продължи обвинително: — Още една рана? Нямах представа, че пак си се забъркал в някоя каша.

Стивън изля върху раната кофа гореща вода и въздъхна доволно.

— Трябваше да се бия с Роджър Чатауърт за жената, която ще стане моя съпруга.

— Да се биеш? — попита смаяно Крие. — Преди да дойда тук, говорих с Гевин и той ми каза, че не си имал никакво желание да се ожениш. — Той се усмихна меко и с копнеж. — Видях и съпругата на Гевин. Прекрасна е, наистина. Вдигнала е голям шум в двора.

Стивън само махна с ръка.

— В сравнение с Алисия Джудит е плаха сърничка.

— Алисия? Така ли се казва богатата шотландска наследница? Гевин я описа като дебела и грозна.

Стивън избухна в тих смях и насапуниса краката си.

— Грозна значи! Скоро ще я видиш и съм сигурен, че ще загубиш ума и дума. Можеш да се огледаш в блестящите й черни коси като в огледало. Когато грее слънце, те искрят като злато. Очите й са сини и бездънни, а брадичката е толкова гордо вирната, когато говори с мен, та човек би могъл да помисли, че се обръща към слугиня.

— Какво друго ще ми кажеш за нея? — попита любопитно Крис.

— Тя е прекрасна във всяко отношение — въздъхна замечтано Стивън.

Крис се развесели още повече.

— Не е честно! И двамата с Гевин имахте невероятен късмет в избора на съпруга. Все пак не разбрах защо е трябвало да се биеш за нея. Нали ти беше дадена лично от крал Хенри?

Стивън излезе от ведрото и улови хавлията, която му подхвърли Крис.

— Закъснях за венчавката с цели четири дни и се боя, че тя не може да ми го прости. Има странни представи за брака. Твърди, че като неин съпруг трябва да стана истински шотландец, дори да променя името си. Не съм съвсем сигурен, но предполагам, че Чатауърт е обещал да изпълни всичките й желания, само и само да стане неин съпруг.

— Без съмнение, тя му е повярвала — изпухтя презрително Крис. — Роджър умее да общува с жените, но не бива да му се има доверие.

— Организирахме турнир и когато го свалих от седлото, той ме нападна в гръб с боздугана си.

— Това копеле! Брат му Едмънд беше съшият — подъл и коварен. Не бих се учудил, ако и Роджър се окаже подлец. И ти въпреки това успя да спечелиш?

— Толкова побеснях от непозволената му атака, че едва не го убих. Всъщност, той ме помоли да го сторя и заяви, че като съм пощадил живота му, съм му нанесъл смъртна обида.

Крис погледна замислено приятеля си.

— Спечелил си си смъртен враг. Кой знае какво те очаква в бъдеще…

Стивън отиде до леглото, където бяха оставени сватбените одежди.

— Не мога да му се сърдя. Всеки мъж би пожелал жена като Алисия.

Крис се ухили с разбиране.

— Никога не си бил луд по жена.

— Никога не бях срещал жена като Алисия. — На вратата се почука и в стаята влезе млада камериерка, която носеше блестяща официална роба, извезана със сребърни конци. Тя погледна разплакано Стивън, който стоеше пред нея с увита около хълбоците кърпа. — Какво има? — попита нетърпеливо той. — Защо не остави роклята на лейди Алисия?

Момичето трепереше с цялото си тяло. Стивън навлече ризата си и взе роклята от ръцете й.

— Говори спокойно — окуражи я меко той. — Знам, че лейди Алисия има остър език.

Момичето вдигна глава.

— Тя беше в залата, милорд, когато отидох при нея. Присъстваха и няколко мъже. Дадох й роклята и тя я хареса.

— Добре. Продължавай!

Момичето говореше все по-бързо:

— Ала когато й казах, че роклята е от вас и е определена за венчавката, тя ми я хвърли в лицето. Каза, че си е приготвила сватбена рокля и никога няма да облече вашата. О, милорд, беше ужасно! Каза го много високо и всички се разсмяха.

Стивън облече жакета си. Лицето му побеля от гняв.

— Достатъчно съм търпял капризите й. Крайно време е някой да научи младата дама на добри маниери.

Той метна роклята на рамото си и се запъти с дълга крачки към голямата зала. Роклята струваше много пари. Алисия го обвини, че е развалил костюма й за езда, макар че той не беше виновен за падането в реката. Той пожела да я обезщети за загубата, затова отиде специално в града, претърси всички магазини, докато открие извезания със сребро плат, и заплати щедро на шивачките, за да ушият роклята за една нощ. Роклята беше от най-фина вълна, украсена със сребърни конци. Платът беше скъп и тежък, среброто разпръскваше мек блясък по тъмните коридори. Тази рокля струваше повече от всичките й тоалети, взети заедно, а тя бе отказала да я облече.

Стивън влезе в голямата зала и веднага я видя. Тя седеше в едно меко кресло, облечена в роклята от сатен с цвят на слонова кост. Един млад мъж беше коленичил пред нея и свиреше на арфа.

Стивън застана между двамата. Алисия го погледна бързо и извърна глава.

— Много бих се радвал да облечете тази рокля — заговори спокойно той.

— Имам си сватбена рокля — отговори Алисия, без да го погледне.

— Пак ли имате проблеми с шотландката, Стивън? — попита подигравателно мъжки глас от дъното на залата.

Стивън изобщо не се обърна. Погледна втренчено Алисия, после я сграбчи за рамото и я изправи на крака. Не каза нито дума, но мрачното му лице беше недвусмислено предупреждение. Стисна китката й като в клещи и я поведе към вратата. Краката й се заплетоха в копринените поли и тя вдигна бързо края на роклята. Съзнаваше, че той щеше да продължи да я влачи след себе си даже ако беше паднала.

Стивън буквално я блъсна в стаята й и метна роклята на леглото.

— Облечете я! Веднага! — заповяда кратко той.

— Няма да се подчинявам на заповедите ви нито сега, нито в бъдеще! — изсъска вбесено Алисия.

Очите му бяха тъмни и корави.

— Направих всичко възможно, за да се извиня за закъснението си.

— Закъснение! — изкрещя тя. — Да не мислите, че съм толкова суетна и ви презирам заради селските ви маниери? Колко зле ме познавате! Исках да загубите турнира само защото Роджър Чатауърт е много по-подходящ за клана ми. Сега ще дойдете с мен в Шотландия, но хората ми ще ви презират поради същата причина, поради която ви презирам и аз: заради високомерието ви. Защото си въобразявате, че всичко е ваша собственост.

Стивън направи крачка към нея и улови брадичката й. Палецът и показалецът се забиха болезнено в бузите й.

— Омръзна ми да слушам постоянно за вашия клан. А още повече ме възмущава произнасянето на името Чатауърт. Тази рокля е подарък. Беше ушита специално за вас, а вие се противите като глупаво момиче!

Алисия се опита да освободи главата си, но не успя.

— Вие сте моя жена и сте длъжна да ми се подчинявате. Не знам нищо за хората ви и ще се занимая с тях едва когато ми дадете възможност да ги опозная. Обаче знам как трябва да се държат жените. Не пожалих нито усилия, нито пари, за да ви подаря тази рокля. Затова ще я облечете.

— Не! Няма да ви се подчиня! Аз съм господарката на Макарън!

— Проклятие! — изръмжа ядно мъжът, сграбчи я за раменете и я разтърси здравата. — Това не е въпрос между Англия и Шотландия или между господаря на клана и сподвижника му. Това е частен въпрос, между нас двамата, между мъж и жена! Ще облечете тази рокля, защото аз съм ваш съпруг и ви казвам, че трябва да я носите!

Той я пусна и видя, че думите му не са оказали желаното въздействие. Затова отново протегна ръце към нея и я метна като чувал на рамото си.

— Веднага ме пуснете!

Без да обръща внимание на протестите й, той я хвърли по лице на леглото.

— Престанете! Причинявате ми болка!

— Не забравяйте вие какво ми причинихте — отговори злобно той и се зае да разкопчава дребните копченца на гърба й. Настани се удобно върху дупето й и продължи да я съблича. — Тази вечер ще ви покажа раните, които Роджър ми нанесе заради вас. Стойте мирно или ще разкъсам на парченца проклетата ви рокля!

Алисия замръзна на мястото си и Стивън изгледа презрително гърба й.

— По всичко изглежда, че се нахвърляте върху мен само когато не става въпрос за парите ви.

— Ние сме бедна страна и не можем да си позволим разкоша и пилеенето на англичаните. — Тя не смееше да се помръдне и остави Стивън да разкопчее всички копченца. — Вие… тази сутрин се бихте много добре.

Стивън спря за миг, толкова голямо беше учудването му.

— Вероятно ви струваше много да произнесете тези думи, особено като се има предвид, че желаехте смъртта ми.

— Не желая никому да умре. Исках само…

— Вече знам какво искахте! Роджър Чатауърт!

Това беше странен момент помежду им. Алисия се чудеше на себе си. Не се чувстваше притеснена от близостта му, сякаш двамата бяха заедно от години. Съзнаваше, че не може да му обясни защо е пожелала Роджър Чатауърт за съпруг. Достатъчно пъти беше опитвала да му внуши логиката си. Сега изпитваше удоволствие от ревността в гласа му. Нека си въобразява, че тя е пожелала Роджър като мъж. Падаше му се.

— Готово! А сега станете и облечете роклята.

Алисия не се помръдна. Стивън се приведе и целуна тила й.

— Мисля, че не мога да чакам до довечера — промърмори дрезгаво той.

При тези думи младата жена се дръпна като опарена. Претърколи се настрана и се изправи, като притискаше роклята към гърдите си.

— Ще облека подаръка ви, ако напуснете стаята ми! — проговори сърдито тя.

Стивън се облегна на лакът.

— Нямам такова намерение.

Алисия се опита да го убеди, макар да съзнаваше, че е безсмислено. Пък и той вече я беше виждал по бельо. Стивън проследи с жадни очи как тя съблече роклята и грижливо я сгъна, за да я прибере в раклата. После вдигна сребърната рокля и я протегна към нея. В момента, в който Алисия я пое, той залепи гореща целувка на голото й рамо.

Платът беше великолепен и Алисия не можа да остане равнодушна. Тя помилва възхитено роклята и я облече през главата си. Стоеше й като излята и когато се уви меко около хълбоците й, тя изгледа бъдещия си съпруг с безкрайно учудване. За разлика от английската мода, характерна с големите деколтета, тази рокля беше затворена чак до брадичката. Стивън вдигна рамене.

— Не искам всички мъже да гледат онова, което принадлежи само на мен.

— На вас! — изсъска вбесено тя. — Цял живот ли смятате да ми заповядвате какво трябва да правя и какво не? Няма ли да ми позволите поне да избирам дрехите си?

— Знаех си, че миролюбието ви няма да трае дълго — промърмори примирено Стивън. — А сега елате при мен, за да закопчея копченцата на гърба ви.

— Ще се справя и сама.

Стивън я остави да се помъчи, после се надигна и я привлече към себе си.

— Кога най-после ще проумеете, че не съм ваш неприятел?

— Вие сте мой враг. Всички англичани са врагове на моя клан.

Стивън я сложи между разкрачените си крака и се зае да я закопчава.

— Надявам се един ден да разберете, че съм много повече от англичанин. — Пръстите му се плъзнаха по ръцете й. — Радвам се на предстоящата нощ…

Алисия се дръпна с все сила.

— Свещеникът и гостите чакат.

Пажът на Стивън чакаше господаря си пред вратата с официалния кадифен жакет. Той му помогна да се облече и Алисия видя, че лицето на момчето грееше от гордост и възхищение. То се усмихна смутено и им пожела щастие. Стивън отговори на усмивката му и поднесе ръката на Алисия към устните си.

— Щастие? — проговори със съмнение той. — Дали някога ще бъдем наистина щастливи?

Алисия не отговори, само обърна лице към стената. Двамата слязоха бавно по широкото стълбище. Сребърната рокля беше тежка и Алисия пристъпваше с мъка. Всяка крачка й напомняше, че е във властта на един омразен чужденец.

В голямата зала ги очакваха гостите — все мъже, които бяха водили безброй битки със сънародниците й под командата на сър Томас. Те не се опитваха да крият враждебните си чувства към шотландците. Присмиваха се на Алисия, която бе продължила да се съпротивлява след убийството на баща си. Сега сигурно мислеха, че ако тя се държи и наполовина толкова войнствено в брачното легло, Стивън ще има доста работа.

Алисия вдигна гордо глава и си напомни, че е от клана Макарън и трябва да се държи с достойнство. Англичаните бяха груб, надменен народ. Тя нямаше да се принизи до тяхното ниво, като отговори на грубите им шеги със същата монета.

Пръстите на Стивън стиснаха ръката й и тя го погледна изненадано. Лицето му беше неподвижно, устата опъната в тънка линия, мускулите на скулите му потръпваха. Алисия беше очаквала, че той ще се вслушва с удоволствие в злобните забележки на сънародниците си, които доказваха, че тя му се е паднала като военна плячка. Вместо това той я погледна почти с тъга и сякаш беше готов да я помоли за извинение.

Венчавката беше кратка. Всъщност, тази церемония изобщо не приличаше на сватба. В този момент тя осъзна болезнено самотата си. Другояче си бе представяла сватбата си. В родните й планини хората се женеха напролет, когато земята се будеше за нов живот, а булката беше заобиколена от приятелите и роднините си, познаваше и обичаше бъдещия си съпруг.

Тя обърна леко глава и погледна към Стивън. Двамата бяха коленичили един до друг в малкия параклис на сър Томас. Стивън беше склонил глава и като че се молеше. Колко далече беше от нея, колко чужд изглеждаше. Тя не знаеше почти нищо за него. Двамата бяха израсли в два различни свята, при съвсем различни условия. През целия й живот й бяха втълпявали, че има власт и права. И че народът ще се обръща към нея винаги когато се нуждае от помощ. А този англичанин беше отрасъл в общество, където жените бяха възпитани да си седят в къщи, да шият и плетат и да са в услуга на мъжете. Тя беше осъдена да прекара живота си с мъж, за когото жената беше собственост.

А през нощта… Алисия не смееше дори да си помисли какво я очакваше. Този мъж беше чужденец за нея… Тя нямаше представа дори за любимите му ястия, не знаеше дали може да чете или да пее, от какво семейство произхожда. Затова пък беше длъжна да сподели леглото му и да преживее какви ли не ужаси.

Стивън се обърна и я погледна право в очите. Забеляза как веждите й се вдигнаха в знак на съпротива и се усмихна самоуверено. Алисия побърза да сведе глава и се загледа в стиснатите си ръце.

 

 

Денят сякаш нямаше край. Двамата седяха начело на дългата маса. Мъжете ядяха и пиеха с наслада и шегите им ставаха все по-дръзки. Всичко се въртеше около предстоящата нощ и омразата на Алисия към всичко английско се увеличаваше с всяка минута. Никой не се съобразяваше с чувствата на младоженката. Тя беше само военен трофей.

Алисия не хапна почти нищо и пи съвсем малко. Напразно се опитваше да си внуши, че не й липсва смелост. Колко пъти беше водила нощните походи на клана си, когато отвличаха говедата на Макгрегър. Беше спала навън в снежна буря, увита само в наметалото си. Беше воювала срещу англичаните редом с баща си. Знаеше какво я очаква през нощта, но нямаше представа за чувствата, които придружаваха съвкуплението. Дали, след като станеше жена, щеше да се промени? Дали след това щеше наистина да принадлежи на Стивън Аскот, както си въобразяваше той? Мораг й беше казала, че нощите с истински мъж са приятно преживяване за жената. Алисия беше виждала мъже, които ставаха меки като восък, когато бяха влюбени. Беше виждала и жени, които бяха щастливи и весели, но когато се омъжеха, изпадаха в мрачно, тромаво униние. Изглежда в брачното легло ставаше и нещо друго, нещо тайнствено, което я плашеше особено много.

Когато Мораг пристъпи зад стола й и пошепна в ухото на господарката си, че е време да се оттегли в стаята си, лицето на Алисия побеля като сняг. Тя стисна до болка резбованата рамка на стола си и се изправи. Стивън я погледна и помилва окуражително ръката й.

— Мъжете ревнуват. Не им обръщайте внимание. Скоро ще се заключим в спалнята си и ще ги забравим.

— Бих предпочела да остана тук — отговори злобно Алисия и излезе след Мораг от голямата зала.

Старата прислужница не каза нито дума. Свали внимателно сребърната рокля и я прибра в раклата. Алисия беше като покорна кукла и се остави без съпротива да я съблече гола и да я завие до брадичката. Раб полегна на пода край леглото.

— Ела, Раб! — повика го Мораг, но кучето не се помръдна. — По-добре е да изпратите кучето навън, Алисия. Стивън няма да погледне с добро око на присъствието му в стаята.

— Боиш се за кучето, нали? — изфуча злобно Алисия. — Защо не се страхуваш за мен? Всички ли ме изоставихте? Раб ще остане тук.

— Престанете да се самосъжалявате. Щом всичко свърши, ще се чувствате много по-добре, повярвайте ми. — Мораг млъкна изведнъж. Вратата на стаята се отвори. На прага застана Стивън.

— Върви си, Мораг! — проговори задъхано той. — Излез бързо! Онези долу ще побеснеят от яд, като открият, че съм се измъкнал тайно. Не мога да ги понасям повече, разбираш ли? Не искам да слушам как говорят за Алисия. В ада да идат дано!

Мораг се ухили добродушно и сложи ръка на рамото му.

— Вие сте добро момче. — Тя се надигна към ухото му и зашепна съзаклятнически: — Внимавайте за кучето! — Помилва още веднъж ръката му, излезе от стаята и тихо затвори вратата зад себе си.

Стивън се обърна към Алисия и се усмихна. Тя седеше в леглото и черните й коси се спускаха на буйни вълни по бялата завивка, която беше вдигнала до брадичката. Пръстите на ръцете й бяха бели като лицето.

Стивън се отпусна тежко на ръба на леглото и свали кадифения си жакет. Изхлузи обувките от краката си и разкопча ризата.

— Много съжалявам, че сватбата ни не беше по-празнична — проговори спокойно той. — Къщата на сър Томас е много близо до границата и дамите се страхуват да идват тук.

В този момент по вратата затропаха с юмруци и той замлъкна.

— Не е честно, Стивън! — изреваха развеселени мъжки гласове. — Искаме да видим невестата! Ти ще я гледаш цял живот!

Стивън стана и се обърна към жена си, докато разкопчаваше колана и изваждаше камата.

— Ей сега ще се махнат. Пияни са и няма да ти сторят зло.

Той се съблече гол и се пъхна под завивката. Усмихна се, когато Алисия продължи да се взира с невиждащи очи в празното пространство. Протегна ръка и докосна меката й буза.

— Толкова ли съм страшен, че дори не смееш да ме погледнеш?

Изведнъж в очите й се появи живот и тя скочи от леглото. Грабна завивката, уви се бързо и се долепи до стената. Стреснатият Раб застана пред господарката си, за да я защити. Алисия се загледа като замаяна в Стивън, който остана на леглото. Голото му тяло, мускулестите крака, покрити със светли косъмчета, изглеждаха странно раними. Гърдите му бяха още по-широки, отколкото изглеждаха под жакета и ризата.

— Не ме докосвай! — изсъска заплашително тя.

Стивън стана от леглото. Беше решен да действа бавно и с търпение. Алисия разбра, че той счита избухването й за дребен каприз. Проследи го с изумен поглед, когато отиде до масата и й наля чаша вино от голямата сребърна кана.

— Заповядай — усмихна се той и й подаде чашата. — Изпий виното и се успокой.

Алисия изби чашата от ръката му.

— Няма да ти дам да ме докоснеш!

— Алисия, ти си нервна. Всяка млада съпруга се страхува от първата нощ.

— Първата нощ! — повтори с пронизителен глас тя. — И ти си мислиш, че това е първата ми нощ? Спала съм с половината клан. Не разбираш ли, че не искам да ме докосват мръсните ти английски ръце!

Стивън не губеше търпение.

— Знаеш много добре, че това е лъжа. Нямаше да изпитваш такъв ужас, ако вече беше спала с мъж. Отпусни се, моля те. Защо само влошаваш положението си? Какво всъщност искаш да постигнеш?

Алисия побесня от гняв. Този мъж си въобразяваше, че тя е безсилна срещу него! Макар и съвсем гол, от него се излъчваха непобедима сила и воля. Тя го погледна злобно, защото беше уверена, че ей сега ще изтрие самоуверената усмивка от лицето му.

— Раб, дръж! — заповяда властно тя.

Огромното куче се поколеба само секунда, после се хвърли право срещу шията на Стивън.

Мъжът отскочи настрана. Реакцията му беше по-бърза от тази на кучето. Когато вълчакът полетя срещу него със заплашително ръмжене и оголени зъби, той протегна светкавично ръка и юмрукът му се заби с все сила в черепа на животното. Раб полетя към стената, удари се и се свлече безсилно на пода.

— Раб! — изпищя Алисия, пусна завивката и се втурна да помогне на защитника си.

Стивън хвърли бърз поглед към падналото куче, за да се убеди, че не го е наранил сериозно. Много скоро гледката на голата жена погълна вниманието му. Розовите връхчета на гърдите й и закръглените хълбоци, покрити сякаш с най-фин сатен, го подлудяваха.

— За това ще ви убия! — изкрещя гневно Алисия. Стивън беше омагьосан от красотата й и изобщо не забеляза как ръката й се стрелна към ножа, оставен край купата с плодове. Ножът не беше достатъчно остър, но можеше да му причини сериозна вреда. Той видя само блясъка на острието и усети как металът се заби в рамото му. В последния момент успя да се отмести и ножът се плъзна по кожата, без да проникне навътре.

— Проклятие! — прошепна задавено той и притисна длан към раната. По пръстите му потече кръв. Изведнъж се почувства безкрайно уморен. Седна на леглото и заповяда:

— Откъснете парче от чаршафа, за да се превържа!

Алисия стоеше като прикована към мястото си. Треперещите пръсти продължаваха да стискат окървавения нож.

Стивън я погледна и тялото й се разтрепери.

— Откъснете парче от чаршафа! — заповяда повторно той и тя се подчини. Коленичи на пода, откъсна крайчето на ленения чаршаф и му го подаде. После бързо се уви със завивката.

Стивън не я помоли за помощ, а се превърза сам с помощта на другата ръка и зъбите си. После посвети вниманието си на кучето.

— Ела тук, Раб — нареди спокойно той. Кучето се подчини веднага. Стивън го прегледа внимателно и когато не откри никакво нараняване, помилва зарадвано гъстата козина. Раб изръмжа тихо и потърка огромната си глава в дланта му.

— Добро момче — проговори меко Стивън. — Легни си в ъгъла и заспивай. — Раб отиде на мястото, посочено от Стивън, излегна се и скри муцуна в предните си лапи.

— Върни се в леглото, Алисия — нареди Стивън със същия тон, с който беше говорил на кучето.

— Аз не съм Раб, който забрави толкова бързо дълга и верността си.

— О, по дяволите! — изръмжа гневно мъжът, скочи от леглото, отиде при нея и улови китката й. Дръпна с един замах завивката и я хвърли на пода. — Ще се покориш на волята ми, дори ако трябва да приложа насилие. — Той я сложи в скута си и нанесе няколко силни удара върху твърдото кръгло дупе. Когато пръстите му оставиха достатъчно следи по задника й, той се надигна и я хвърли в другия край на леглото, без да обръща внимание на сълзите, които болката и унижението бяха извикали в очите й. Изтегна се до нея, сложи едната си ръка на кръста й и вдигна бедрото си върху краката й. Отпусна се във възглавниците и затвори очи. Беше прекрасно да усеща голата й кожа под своята. Искаше да я прегърне с две ръце, но се чувстваше невероятно уморен. Сутринта беше водил тежък бой с Роджър, а през останалото време се беше сражавал с Алисия и кучето й. Обзе го неземно спокойствие. Тази жена беше негова и щеше да му принадлежи до края на дните си. Мускулите му се отпуснаха.

Алисия лежеше сковано под бедрото му и се съпротивляваше вътрешно срещу всичко, което я очакваше. Дупето я болеше от ударите. Когато усети, че той се отпусна, и чу равномерното му дишане, което й показа, че е заспал, тя въздъхна облекчено. В следващия момент се почувства ужасно обидена. Понечи да се отдръпне от него, но голата му ръка я стискаше с такава сила, че сигурно щеше да си счупи някое ребро. Тъй като не можеше да промени положението си, тя се постара да се отпусне и да заспи. След малко започна да изпитва дори удоволствие от близостта на телата им. Рамото му беше толкова кораво и силно. Тя допря бузата си до неговата и се загледа в догарящите свещи. Стивън измърмори нещо насън и зарови лице в ухаещата й коса. Алисия се усмихна замечтано и скоро потъна в дълбок сън.