Джуд Деверо
Алисия (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

След като кръстиха детето, четиримата напуснаха града и вече два дни пътуваха с умерено темпо на юг. Алисия не позволяваше на Кирсти да напуска удобното си място в колата, но младата майка само й се смееше. Стивън твърдеше, че Кирсти действа от чист инстинкт за самосъхранение, след беше понасяла стоически готварското изкуство на Алисия.

— Това е най-ужасното заешко рагу, което някога съм ял — каза той.

— Заешко ли? — попита с отсъстващ вид Алисия, която беше прегърнала бебето и му показваше блестящата брошка на наметалото си, позлатена от залязващото слънце. — О, божичко! — извика тя и лицето й пламна от смущение. — Та те висят отстрана на колата! Аз…

Стивън избухна в луд смях.

— Какво стана с умницата, за която се ожених?

Алисия се усмихна самодоволно.

— Тук е, разбира се. Всеки може да готви. И аз мога… — Тя млъкна и се огледа объркано.

— Чакаме — напомни й Стивън.

— Престани да я дразниш — намеси се укорно Кирсти. — Когато една жена е красива като Алисия, няма нужда да готви. Освен това тя е смела, безстрашна и с много практичен ум…

Алисия избухна в смях.

— Чу ли, Стивън? Все още има хора, които откриват полезни качества в мен.

— Не му се сърди — усмихна се Кирсти. — Той също те цени много. Мисля, че никога не съм виждала съпрузи, толкова влюбени един в друг като вас.

Алисия вдигна стреснато глава, а Стивън я измери с поглед, който й напомни първата им среща в кабинета на сър Томас.

— Наистина е красива — промърмори замислено той. — А пък ако можеше и да готви! — Той се обърна с усмивка към жена си: — Нека и аз да подържа малко кръщелника си. И без това прекарва твърде много време с жени. — Алисия го заплаши с юмрук и той отново избухна в смях.

На следващата вечер пристигнаха в селото, където живееха родителите на Кирсти. Къщата беше типична за дребните шотландски селяни — варосани стени и сламен покрив. Нивите с овес бяха наблизо, а край къщата пасяха няколко овце и крави.

Родителите на Кирсти излязоха навън, за да ги поздравят. Бащата, на име Харбен, беше нисък, набит, кокалест мъж. Дясната му ръка беше отрязана до рамото. Лицето му беше скрито зад рунтава брада, сивите коси бяха дълги до раменете. Очите му святкаха дяволито.

Неста, майката на Кирсти, беше дребна, слаба женица. Посивелите й коси бяха строго опънати назад. Изглеждаше съвсем различна от сдържания Харбен, весела и сърдечна. Тя прегърна бебето, Кирсти и Алисия заедно, притисна ги до гърдите си, като през цялото време не спираше да благодари на Алисия и Стивън, че са помогнали на внука й да излезе на белия свят. Целуна въодушевено Доналд, след това прегърна и Стивън.

Стивън попита дали могат да пренощуват при тях, защото възнамерявали да продължат пътя си рано сутринта.

Харбен го изгледа мрачно, сякаш беше смъртно обиден.

— Как? — изрева той. — Защо искаш да останеш само една нощ? Що за мъж си ти? Жена ти е останала само кожа и кости! А къде са децата ти? — Той продължи, без да чака отговор: — Сега ще ти дам да опиташ от моето питие и ще видиш, че бебето няма да закъснее!

Стивън кимна, сякаш беше чул истинска мъдрост.

— Отдавна си знаех, че нещо й липсва, за да забременее, но никога не бях помислял за твоето питие!

Харбен издаде някакъв звук, който вероятно беше смях.

— Заповядайте в дома ми и бъдете добре дошли!

След скромна вечеря от мляко, масло, сирене и овесени питки всички насядаха около торфения огън в единственото помещение на къщата. Стивън дялкаше дървена играчка за кръщелника си. Алисия седеше на глинения под, опряла глава на коляното му. Кирсти и майка й седяха отсреща, Доналд и Харбен се бяха разположили удобно съвсем близо до огнището.

Доналд, който вече беше разказал няколко весели истории, започна да описва подробно идеята им да спечелят пари с напитката на Кирсти, търговския талант на Алисия и реакцията на Стивън. Описанието завърши със срещата между Алисия и Макгрегър.

Алисия се смееше не по-малко от другите слушатели. Изведнъж Харбен скочи и преобърна столчето си.

— Какво има, татко? — попита загрижено Кирсти. — Пак ли те боли ръката?

— Ами да — отговори горчиво мъжът. — Не е спряла да ме боли, откакто Макарън ми я отсече.

Стивън веднага сложи ръка на рамото на жена си.

— Сега не е време да говорим за това — намеси се укорно Кирсти.

— Не е време ли? — изгърмя недоволно Харбен. Той се обърна към Стивън и Алисия и размаха празния си ръкав. — Какво може мъжът без дясната си ръка? Макарън ми я отсече. Преди шест години нападна говедата ми и отнесе със себе си ръката ми.

— Преди шест години — прошепна Алисия. — А нима Макгрегър не опустошаваше нашите пасища и не убиваше хората ни?

Харбен махна със здравата си ръка.

— Така трябва. Защо Макарън краде говедата ни?

— Нима искаш Макарън да си седи спокойно у дома и да гледа как избиват хората му? Не е ли редно да потърси отмъщение?

— Алисия! — проговори предупредително Стивън.

— Остави я да говори! — изпухтя Харбен. — Тя има глава и може да мисли. Какво знаеш за Макарън?

— Той…

Кирсти побърза да се намеси в опасния разговор:

— Тя живее точно на границата със земите на Макарън.

— Горката, сигурно е преживяла страшни неща — промърмори съчувствено Харбен. — Лошо ли се отнасяха към теб?

— Разбира се, че не — отговори с усмивка Алисия.

— Гръм и мълния! Трябва да ми разкажеш как си успяла да се спасиш от дългите им мечове!

Кирсти стана от столчето си.

— Мисля, че е крайно време да си лягаме. Утре трябва да станем много рано, за да издоим кравите.

— Права си — усмихна се мрачно Харбен. — С всяка година денят започва няколко минути по-рано.

По-късно, когато Алисия и Стивън лежаха сгушени под наметките си върху коравия сламеник, тя го погледна втренчено и рече:

— Само не ми чети лекция сега, моля те!

Стивън я притисна силно към себе си.

— Не съм имал такова намерение. Много ми се искаше да послушам как се караш със стария Харбен. Обзалагам се, че той е човек, който може да ти противопостави сериозни аргументи. Никой от двамата нямаше да остави и едно добро качество у противниковия клан.

Той я целуна, за да предотврати избухването й, и скоро двамата заспаха прегърнати.

На следващата сутрин един пратеник донесе вест, която унищожи в зародиш плановете на Стивън да напусне колибата на Харбен колкото се може по-скоро. Хората на Макгрегър бяха узнали, че господарката на клана Макарън и английският й съпруг са изчезнали по пътя към Англия. Макгрегър беше обещал голяма награда за залавянето им.

Като чу заканите на Харбен, че с удоволствие ще предаде на Макгрегър грозната вещица Макарън, Стивън се ухили, но усмивката изчезна от устните му, когато бащата на Кирсти описа англичанина като безполезен паун, който изобщо не заслужавал да стъпва по свещената шотландска земя. Когато Алисия сподели мнението на Харбен за англичанина и го окуражи да избълва още по-страшни проклятия срещу сънародниците му, лицето му помрачня още повече. Трябваше да се намеси Кирсти, за да сложи край на тирадите на баща си.

— Един ден ще си платиш скъпо и прескъпо за днешните обиди — пошепна Стивън в ухото на Алисия, докато вървяха към пристройката, където бяха подслонени кравите.

— И как ще си отмъстиш? — попита дяволито Алисия. — Може би като ме преследваш по типично английски начин с похотливостта си? — И тя тръгна пред него с изкусително поклащащи се хълбоци.

Стивън понечи да отговори нещо, но само се усмихна многообещаващо и отиде да дои кравите.

Алисия беше свикнала със селската работа от детските си години, когато прекарваше много време в хижите на селяните. За разлика от нея Стивън знаеше само да ръководи въоръжени мъже. Затова сега седна на ниското столче и изгледа объркано вимето.

— Ето как се прави — обади се тихо Кирсти и му показа как да стиска вимето на кравата, за да изцеди млякото. Тя се направи, че не чува ругатните му, когато млякото опръска краката му, вместо да отиде в кофата.

По-късно разпределиха равномерно млякото във всички кофи и Неста се учуди, че днес кравите са дали толкова малко мляко. После се усмихна с разбиране и ги изпрати на полето.

Трябваше да съберат зимните зеленчуци и да поправят каменните зидове. Доналд и Алисия се спогледаха усмихнато, когато при вида на камъните Стивън се зарадва като дете. Най-после работа, в която можеше да покаже силата си. Той донесе цяла купчина камъни и започна да се ядосва, че другите не работят достатъчно бързо. Вдигна на раменете си един камък, който приличаше по-скоро на скала, и Харбен го погледна с уважение. Кирсти смушка Алисия и се засмя доволно.

— С такъв мъж можеш да си построиш къща, голяма като замък — прошепна заговорнически тя.

— Много ти благодаря — отговори с усмивка Алисия и отново изпита усещането, че Кирсти знае повече, отколкото казва.

Вечерта уморените работници се събраха отново в скромната селска къща. Всички бяха весели и непрестанно се шегуваха. Доналд предизвика взривове от смях, когато разказа как Стивън дои крави и вдига огромни камъни. Старият Харбен запали доволно лулата си и се облегна на стената. За първи път от много години не мислеше за отсечената си ръка.

 

 

След два дни Кирсти и Алисия отидоха от другата страна на скалния риф, за да потърсят лишеи. Бебето, на което бяха дали името Рори Стивън, спеше в кошницата си, увито в топлото наметало на Алисия. През нощта беше паднал сняг и жените не бързаха. Двете се смееха, разговаряха за фермата и за мъжете си, доверяваха си тайни. Алисия не преставаше да се учудва на себе си. Никога в живота си не се беше чувствала толкова свободна и безгрижна. През тези дни тя не беше господарката на Макарън, която вечно имаше грижи и носеше тежка отговорност.

Изведнъж тя наостри уши и застина на мястото си. Всъщност, не беше чула подозрителни звукове, но нещо във въздуха я предупреди за наближаваща опасност. Не напразно беше живяла години наред сред мъже.

— Кирсти — проговори съвсем тихо тя. Гласът й прозвуча като заповед.

Кирсти вдигна глава и я погледна стреснато.

— Не мърдай. Разбираш ли какво ти говоря? — това вече не беше усмихнатата Алисия, а господарката на клана Макарън.

— Рори — прошепна Кирсти и очите й се разшириха от ужас.

— Чуй какво ще ти кажа. Трябва да изпълниш заповедта ми съвсем точно — отвърна настойчиво Алисия. — Иди в онзи храсталак и се скрий добре.

— Рори — повтори беззвучно Кирсти.

— Имай ми доверие — отговори твърдо Алисия. Погледите им се срещнаха.

— Да — промълви едва чуто Кирсти. Тя знаеше, че може да се довери на новата си приятелка. Алисия беше по-силна и по-бърза от нея. Рори беше най-скъпоценното нещо в живота, но тя съзнаваше, че Алисия ще съумее да го защити много по-добре от нея. Затова се обърна и пропълзя безшумно в гъстия храсталак. Избра място, което й позволяваше да вижда кошницата с бебето. Знаеше, че Алисия има много по-голям шанс да избяга със сина й. Тя беше дребна и слаба и мъжете щяха да я настигнат много бързо.

Алисия остана спокойно на мястото си. Само очите й оглеждаха бдително околността. Тя чакаше, макар да не знаеше точно какво.

Водата на потока беше бърза и плискането й заглуши тропота на конските копита. Точно в мига, когато Кирсти се скри в храсталака, иззад скалния риф излязоха четирима ездачи. Оказаха се англичани, облечени с дебели ватирани жакети и клинове. И четиримата бяха дрипави и брадясали, очите им святкаха жадно.

Те забелязаха веднага Алисия и тя видя как очите им блеснаха похотливо.

Рори се разплака, тя отиде до кошницата и взе малкия на ръце.

— Я виж какво намерихме! — обади се весело един рус мъж и подкара коня си право към нея.

— Красавицата от шотландските блата — засмя се вторият и мина отзад, за да й пресече пътя за бягство.

— Погледни косата й! — промърмори възхитено третият и махна с ръка на четвъртия да затворят кръга.

— Шотландките са все курви — изрече със задоволство първият и продължи да настъпва към нея. Алисия отстъпи назад едва когато муцуната на коня му докосна гърдите й. — Не ми изглежда много уплашена — продължи мъжът. — По-скоро ми се струва, че ме моли да я отвикна от този високомерен поглед. Жените не бива да имат разделени брадички — прибави през смях той. — Не им подобава.

— Черна коса и сини очи — намеси се вторият мъж. — Виждал съм я някъде, но къде, по дяволите?

Ако аз я бях виждал някъде, със сигурност щях да си спомня — каза третият, извади меча си и опря острието му в трапчинката на брадичката й.

Алисия го погледна с корави, студени очи, докато обмисляше положението си.

— Велики Боже! — прошепна изумено вторият мъж. — Сега вече знам къде съм я виждал!

— Какво ме е грижа? — засмя се първият и скочи от седлото. — Няма да изпусна тази красавица, която и да е тя.

— Чакай! — извика вторият. — Тя е Макарън. Видях я в къщата на сър Томас Крайтън. Помните ли, че трябваше да я оженят за един от братята Аскот?

Мъжът, който бе слязъл от седлото, отстъпи крачка назад.

— Вярно ли е това? — попита тихо той, очевидно впечатлен от името й.

Алисия го погледна втренчено и се опита да успокои плачещото бебе. Третият мъж, който продължаваше да седи на коня си, избухна в смях.

— Само я погледни! Не може да бъде друга, освен Макарън! Виждал ли си жена с толкова гордост в погледа? Чух, че онзи Аскот трябвало да се бие заради нея, макар че лично крал Хенри му я обещал за съпруга.

— Вярно е — съгласи се вторият. — Само като я погледнеш, и разбираш защо Аскот е бил готов да се сражава до смърт с противника си.

— Лейди Алисия — проговори замислено първият мъж. Името й беше добре известно сред аристократичното общество на Англия.

— Къде е лорд Стивън?

Алисия не отговори. Само хвърли кратък поглед в посока към къщата, скрита зад скалната стена. Бебето отново заплака и тя се приведе към него, за да го успокои.

— Божичко, каква плячка! — проговори въодушевено четвъртият мъж, който досега стоеше настрана. — Какво ще правим сега с нея?

— Ще я предадем на семейство Аскот — предложи първият. — Сигурен съм, че Стивън я търси.

— Да не мислиш, че ще ни възнагради богато, като му я върнем? — попита през смях вторият.

Четвъртият насочи коня си към нея и Алисия се отдръпна уплашено.

— Какво ще кажете за клана й? — попита замислено той. — Хората на Макарън враждуват с Макгрегърови. А тази земя е на Макгрегър.

— Браво, Чарлз! — похвали го първият. — Мисля, че идеята ти е добра. Тази дама очевидно се крие. Само не мога да разбера чие е детето.

— Тя се омъжи за Аскот само преди няколко месеца и надали е нейно. Може пък да е избягала от него, за да роди копелето на някой шотландец.

Вторият мъж избухна в смях.

— Значи Стивън ще плати цяла купчина злато, за да си я върне. А после ще я пусне в казана е врящо масло…

— Какво ще кажете, ако поискаме откуп от всички — от клана й, от Макгрегър и от Стивън Аскот?

— Точно така. А ние ще се забавляваме с нея, докато пристигне откупът.

Кирсти не смееше да помръдне от мястото си. Очите й плуваха в сълзи, от изхапаната й долна устна капеше кръв. Тя знаеше, че Алисия можеше да се спаси с бягство. Скалата зад гърба й не беше много стръмна за силна жена като нея, а конете не можеха да я преодолеят. За да избяга обаче, Алисия трябваше да изостави бебето. Нуждаеше се от ръцете си, за да се изкатери по стената. Докато държеше в ръцете си бебето, тя нямаше възможност да се изплъзне от англичаните.

— Предложението ми харесва — усмихна се първият мъж и направи още една крачка към Алисия. — Най-добре е да не се противите, милейди. Няма да ви сторим зло. А сега ми дайте детето. — Той й говореше, сякаш не бе чула предишните му думи. Когато Алисия се отдръпна от протегнатата ръка, той смръщи чело. — Ясно е, че детето не е на Аскот. Не е ли по-добре да го отстраним веднага?

Алисия го погледна и проговори спокойно:

— Ако сториш зло на мен или на детето ми, кланът и братята Аскот ще се нахвърлят върху теб и хората ти като вълци.

Мъжът я погледна смаяно, но се овладя бързо.

— Опитваш се да ни сплашиш, така ли? — Той направи още една крачка към нея. — Дай ми детето!

— Не се приближавай — проговори заплашително тя. Един от мъжете на седлата се изсмя злобно.

— Внимавай, приятелю! Погледът й е убийствен. — Още един мъж се смъкна от коня.

— Май имаш нужда от помощ — проговори спокойно той. Другите двама останаха на седлата. Само приближиха конете си към желаната плячка.

Алисия не губеше спокойствие. Не можеше да остави детето, за да посегне към камата си. Единственият й шанс беше да избяга. Англичаните бяха свикнали да живеят върху гърба на коня и не умееха да тичат. Тя се изплъзна без усилия от ръцете на първия мъж, притисна бебето до гърдите си и хукна като подгонена сърна.

Ала дори най-бързата шотландка не може да се мери с бързите коне.

Единият от двамата ездачи съобразително й пресече пътя. Злобният му смях отекна в близката скала. Рори изплака уплашено и Алисия го скри под наметалото си. Знаеше, че ако го остави дори за миг на земята, мъжете ще го стъпчат безмилостно.

Англичаните я обкръжиха отново. Единият я сграбчи за рамото и я блъсна към другаря си, който стоеше зад нея.

В този миг отнякъде долетя стрела и се заби в гърдите на мъжа, който беше протегнал ръка да я улови.

Останалите трима замръзнаха по местата си и се загледаха смаяно в безжизненото тяло.

Алисия нямаше време да размишлява откъде бе дошла неочакваната помощ. Тя се възползва от моментното вцепенение на мъжете и хукна да бяга. Трябваше да се изкатери по скалата.

Мъжете се огледаха, за да намерят стрелеца, и скоро откриха шотландеца, който се беше скрил между камъните. В същия момент той вдигна лъка си и изпрати втора стрела. Още един мъж политна и се строполи на земята. Другите двама, които не бяха слезли от конете си, направиха рязък завой и препуснаха в луд галоп в посоката, от която бяха дошли.

Стивън се спусна пъргаво по скалата. Раб тичаше след него. Кучето го бе предупредило за опасността. Още докато тичаше, той опъна лъка си и третият мъж се свлече от седлото. Кракът му се заплете в стремето и конят го повлече след себе си. Стивън се втурна да преследва последния жив англичанин.

Кирсти се измъкна от скривалището си. Цялото й тяло трепереше като в треска. Шокът беше толкова силен, че тя едва се движеше. Алисия затича към нея и я пресрещна на половината път. Кирсти взе бебето от ръцете й, помилва го с безкрайна нежност и се огледа. Доналд се спусна по скалата и се втурна уплашено към двете жени. Кирсти му подаде бебето и падна в прегръдката на Алисия. От устните й потекоха несвързани слова.

— Ти спаси живота му! Можеше да избягаш, но не го направи. Ти рискува живота си заради детето ми! О, Алисия, как да ти се отблагодаря!

Алисия я гледаше, без да разбира. Още не можеше да се опомни от онова, което видя. Очите й търсеха Стивън, който продължаваше да преследва беглеца.

— Той уби англичани! — шепнеха невярващо устните й. Сърцето й беше пълно с любов към мъжа, който беше убил трима англичани, за да предпази съпругата си и едно шотландско бебе. Доналд сложи ръка на рамото й.

— Съжалявам, Алисия, но вие със Стивън трябва да се махнете оттук — проговори с мъка той.

— О, Доналд, не казвай това! — проплака Кирсти.

— Не, мила, трябва. Тези хора… — Той спря насред думите си, защото видя, че Стивън се връща.

Алисия се запъти към мъжа си. Движеше се като в транс. Огледа го внимателно, но не откри кръв по тялото му. По челото му се стичаха капчици пот и тя протегна ръка да го избърше.

— Ранен ли си? — попита тихо тя.

Стивън я погледна с възхищение и я притисна до гърдите си.

— Ти се държа много смело, Алисия. Спаси бебето на Кирсти.

Алисия не можа да отговори, защото в гърлото й беше заседнала буца.

Доналд се втурна към тях:

— Стивън! Какво стана с четвъртия англичанин?

— Избяга ми — отговори ядно Стивън и отново помилва жена си, сякаш искаше да се увери, че е цяла и невредима. Кирсти и Доналд се спогледаха с усмивка.

— Той ще отиде при Макгрегър и ще му съобщи за вас — проговори мрачно Доналд.

Алисия се отдръпна от Стивън и го погледна втренчено.

— Откога знаете, че аз съм Алисия Макарън? — попита тихо тя.

— Разбрах го още в мига, когато те видях — проговори колебливо Кирсти. — Виждала съм те преди около година, когато баща ти беше още жив. С мама събирахме ягоди, когато минахте на коне.

— Значи майка ти също знае — промълви несигурно Алисия и улови ръката на мъжа си. — А баща ти?

Кисти смръщи чело.

— Татко е много сърдит на клана Макарън и няма да прости толкова лесно. Ще му оставим още малко време да размисли. Смятахме да му кажем истината, като ви опознае по-добре. Знаехме, че няма да му бъде лесно. Той мрази вашия клан и…

— За съжаление нямаме никакво време — прекъсна я решително Доналд. — Избягалият англичанин ще разкаже всичко на Макгрегър.

— Трябва да се махнем оттук, Стивън — каза спокойно Алисия. — Нямаме право да излагаме семейството на Кирсти на опасност.

Стивън кимна и се обърна към двамата шотландци.

— Доналд, Кирсти… — започна развълнувано той.

— Не говори — прекъсна го Кирсти. — Вие сте кръстници на сина ми. Никога няма да забравя какво направихте за него.

Стивън я погледна с мека усмивка.

— Той би могъл да отрасне като осиновено момче на брат ми.

— Искаш да го заведеш при англичаните? — изпухтя сърдито Алисия. — Не, Кирсти, по-добре е да го отгледаме в нашия клан. Ще стане истински Макарън.

— Не бива да се карате за Рори — намеси се ухилено Доналд. — Ние с Кирсти ще си родим още момчета и тогава всяко ще си намери мястото. А сега вземете английските коне и препускайте към Англия! Имате достатъчно време, за да пристигнете за Коледа.

— О, Кирсти! — прошепна развълнувано Алисия и прегърна малката жена. — Как ще разкажа на хората си, че най-добрата ми приятелка е от клана Макгрегър?

— Трябва да се върнеш при нас и да преговаряш с Макгрегър — отговори сериозно Кирсти. — Той е добър човек и има слабост към красивите жени. Опитай се да сложиш край на враждата. Представи си, че един ден синовете ни се изправят едни срещу други! Можеш ли да понесеш тази мисъл?

— Не, разбира се, че не — отговори Алисия и се откъсна от прегръдката й. — Давам ти думата си, че един ден ще се върнем при вас.

Стивън сложи ръка на рамото й.

— Разбира се, че ще се върнем, макар и само заради вълшебното питие на Харбен. Иначе може да си останем без синове.

Доналд избухна в смях.

— Ние с теб също трябва да си уредим отношенията, Алисия. Само като си спомня какво надрънках за клана Макарън, докато ти седеше в купчината листа и ми се присмиваше!

— Всичко, което каза за тях, отговаря на истината — отговори весело Стивън. — Моята жена е най-упоритата, най-непокорната личност, която си виждал. Тя е…

— Най-прекрасната жена на света — завърши изречението Доналд и прегърна Алисия. — Никога не мога да ти се отплатя за онова, което направи за сина ми! — Той я целуна и се обърна към Стивън: — Тръгвайте, нямате време за губене! Вземете конете на англичаните и вървете. — Той стисна ръката на Стивън и продължи с усмивка: — Когато Кирсти ми каза, че си англичанин, не можах да повярвам. И днес не съм съвсем убеден.

Стивън се засмя поласкано.

— Сигурен съм, че го казваш като комплимент. Кирсти, за мен беше чест да се запозная с теб. Много ми се искаше да останем малко по-дълго при вас, за да научиш Алисия как да се отнася към съпруга си.

Доналд го удари по рамото и се засмя още по-силно.

— Видът й лъже, приятелю. Тя умее да налага волята си също като Алисия. Само че го прави по друг начин.

 

 

Алисия и Стивън яздиха бързо в продължение на няколко часа. Все пак се стараеха да не създават впечатление, че бягат, защото не искаха да привличат вниманието на враговете. Хората на Макгрегър бяха навсякъде. По пътя Стивън спря и изхвърли английското седло и стремената в храсталаците. Алисия убеди жената на един селянин да им продаде гърне с черна боя, за да замажат светлите петна по челата на конете. Стивън поиска да се отплати на жената с медните монети, които бяха намерили в чантите на седлата, но Алисия се изсмя и му напомни, че все още се намират на шотландска земя. Всички ги посрещаха като гости и дори най-бедният селянин беше готов да сподели с пътниците оскъдната си трапеза. Шотландците се отнасяха така не само към сънародниците си, но и към чужденците, стига да не бяха англичани. Алисия се забавляваше безкрайно с ироничните забележки, които Стивън отправяше по адрес на англичаните. Шотландците, при които гостуваха, му показваха опожарените си поля. Един мъж им представи внука си, роден след изнасилването на малолетната му дъщеря от англичанин. Стивън изслушваше съчувствено оплакванията на селяните и отговаряше с мек гърлен акцент, който изглеждаше толкова естествен, сякаш се беше родил с него.

Нощем двамата се увиваха в дебелите наметала и се любеха до изнемога. Денем също им се случваше да се погледнат и в следващия миг да скочат от седлата и да се втурнат към крайпътните храсти, събличайки дрехите си. Стивън трябваше само да погледне Алисия и тя знаеше какво трябва да направи. Очите й започваха да пламтят, от тялото й струеше топлина. Когато ръката му се протягаше, за да я свали от седлото, тя избухваше в изкусителен смях.

— Мисля, че никога няма да ти се наситя — пошепна в ухото й Стивън и нежно захапа меката й шия.

— Причината обаче не е в невъзможността да задоволиш апетита си — отвърна дяволито тя, затвори очи и се надигна срещу него. — Господи, Стивън! — извика изведнъж тя и го отблъсна. Стивън се изправи и видя, че на пътя са застанали няколко души и ги зяпат любопитно.

— Добро утро — поздрави любезно той и отново целуна нежната шия на жена си. Алисия го блъсна сърдито и се надигна.

— Ти нямаш ли чувство за срам? — попита сърдито тя. — Трябваше поне да… — Като видя блясъка в очите му, гласът й пресекна. — Наблизо има горичка — прошепна в ухото му тя.

— Двамата се скриха между дърветата и отново се прегърнаха. Раб стоеше на стража. Алисия не преставаше да се възхищава на тялото на мъжа си. Светлината, която се процеждаше през гъстата шума, хвърляше танцуващи сенки върху бронзовата му кожа, под която се очертаваха силните мускули. В него имаше упорито сдържана сила, самочувствие и увереност. Имаше и още нещо — умение да наелектризира тялото й. Тя се опита да го подразни, като се отдръпна от него, но той трябваше само да протегне ръка към хълбока й и съпротивата й отслабна изведнъж.

Двамата се любеха във всички възможни пози. Алисия беше забравила тежката отговорност, която носеше като господарка на клана Макарън, и се чувстваше свободна и щастлива. Тя търсеше близостта на Стивън също така жадно, както той нейната. Харесваше й да опитва нови пози и тялото й често поемаше контрола над разума. Тя лягаше по гръб и увиваше краката си около тялото му, докато той лежеше настрана. Привличаше го в скута си и стенеше сладостно, докато ръцете му милваха коленете й. Тялото й беше пълно с любов, с пулсираща страст.

След като се любиха да насита, двамата лежаха дълго прегърнати, без да усещат студения вятър и влажната, на места замръзнала земя.

— Разкажи ми нещо за семейството си — помоли тихо тя и гласът й трепереше от изживяната възбуда.

Стивън се усмихна и помилва гърдите й. Харесваше му, че тя е също така слаба и изтощена като него. Потрепери от студената милувка на вятъра и застана така, че да не й духа.

— Облечи се. Ще си изпечем няколко овесени питки.

Двамата се облякоха бързо и той извади от чантата на седлото си метална плоча и чувалче овесено брашно. Това беше единствената им покупка досега. Алисия приготви огнището. После забърка брашното с вода, докато плочата се нагорещяваше на огъня, и изля рядката смес на тънка струя върху нажежения метал. Стивън обръщаше питките с пръсти.

— Още не си отговорил на въпроса ми — напомни му Алисия, докато се хранеха.

— Семейството ми… — започна Стивън и спря. Вече нямаше желание да я представи на братята си. Предпочиташе да я запази само за себе си.

— Защо ме гледаш така странно, Стивън?

Той се усмихна и обърна следващата питка.

— Гевин е най-големият. После съм аз, след това Рейн и накрая Майлс.

— Как изглеждат братята ти? Приличат ли на теб?

— Много ми е трудно да ги опиша. Гевин е грамаден мъж. Много е своенравен. Той управлява семейните имоти и им посвещава цялото си време и сили. Живее в стария семеен замък и почти не се мярка в Лондон.

— Той е единственият от братята ти, който е женен, нали?

— Защо забравяш мен? — попита весело той. — Гевин и Джудит са женени почти от една година.

— Каква е снаха ти?

— Красива! Мила, сладка и незлобива. — Той се засмя тихо. — Като спътница на Гевин тя просто не може да си позволи да бъде злобна; защото той не познава жените и често прави глупости.

— Радвам се да чуя, че поне един от братята Аскот не познава жените.

Стивън не обърна внимание на иронията й и продължи:

— Рейн е като Там. Не много висок, набит и силен като мечка. Той прилича най-много на баща ни. Рейн е… как да се изразя… добър. Не понася несправедливостта. Готов е да пожертва живота си, но няма да изложи крепостните си на опасност или да допусне някой от хората му да загине от чужда ръка.

— А Майлс?

— Той е много тих — отговори с усмивка Стивън. — Винаги мълчи и никой не може да проникне в душата му. Обикновено е сдържан, но когато избухне, никой не смее да му се мярка пред очите. Темпераментът му е невероятен! Когато бяхме още деца, се разгневи на един паж и тримата едва успяхме да го удържим.

— Какво беше сторил пажът? — попита с интерес Алисия и пое горещата овесена питка.

Стивън се беше унесъл в спомените си.

— Опита се да изнасили едно момиче. Майлс обича жените.

— Всички жени?

— Всички — отговори мрачно Стивън. — А те тичат подире му, сякаш е скрил в тялото си ключа от рая. Още не съм срещал жена, която не харесва Майлс.

— Сигурно е много интересен мъж — промълви замислено Алисия и облиза пръстите си.

— Само да смееш! — изгърмя той, но млъкна изведнъж, забелязал учудването в очите й. Обърна й гръб и се зае отново с питките. — Не ти разказах за Мери…

— Коя е Мери?

— Сестра ни.

Тонът му я смая.

— Никога не си споменавал, че имаш сестра. Каква е тя? Ще ви гостува ли за Коледа?

— Мери е светица — отговори със страхопочитание Стивън. — Още като деца усещахме, че е различна. Тя е най-голямата и винаги се грижеше за малките си братя. Не допускаше да им се случи нещо лошо. Гевин и Рейн непрекъснато се биеха. Гевин знаеше, че един ден семейното богатство ще бъде негово, и много се ядосваше, когато Рейн прощаваше грешките на крепостните. Смяташе, че само той е отговорен за управлението. Мери винаги заставаше между двамата и ги успокояваше с благия си глас.

— Как го постигаше, за Бота? — попита учудено Алисия, припомнила си задълженията си към клана.

— Така и не разбрах как успяваше. Когато Майлс се хвърли върху бедния паж, Мери беше единствената, която успя да го укроти.

— Сигурно вече е омъжена. Добър ли е мъжът й? Обича ли я?

— Мари няма мъж. Помоли Гевин за разрешение да не се омъжва и тъй като не познавахме мъж, който би бил достатъчно добър за нея, уважихме желанието й. Мери постъпи в манастира, който се намира недалече от семейното имение.

— Много добре сте сторили — проговори тихо Алисия. — Малко са братята, които се съобразяват с желанията на сестрите си. Чувала съм, че английските девойки нямат право да решават бъдещето си.

Стивън не се разсърди на забележката й.

— Мисля, че си права. Може би трябва да вземат пример от шотландците.

— Говориш за англичаните, сякаш са ти чужди — прошепна изненадано Алисия.

Стивън избухна в смях.

— Знаеш ли, вече се чувствам почти шотландец. — Той стана и протегна голия си крак. — Мислиш ли, че собствените ми братя ще ме познаят в този вид?

— Не съм съвсем сигурна — отговори с усмивка тя. — Братята ти може би ще те познаят, но само те. — В гласа й имаше гордост.

— Ще почакаме и ще видим — заключи философски Стивън. — Не е лошо да си починем още малко, преди да се явим пред братята ми.