Джуд Деверо
Алисия (3)

ВТОРА ГЛАВА

Стивън беше яздил през целия ден и половината нощ, преди да пристигне пред къщата на сър Томас Крайтън, придружен само от личната си охрана. Колите с багажа и свитата му бяха останали далеч назад. Преди няколко часа ги изненада буря и реката, покрай която препускаха, излезе от бреговете си. Трябваше да яздят през тинята и когато слязоха от конете в двора на господарския дом, бяха целите в кал. Един отчупен клон беше улучил Стивън точно над окото. От раната потече кръв, мястото се поду и сега лицето му изглеждаше грозно и обезобразено. Той хвърли юздите в ръцете на изтощения си паж и застана под една арка, за да свикне с ярката светлина. Господарският дом беше осветен от безброй свещи, чуваше се нежна музика.

— Стивън! — извика изненадано сър Томас и се втурна да го посрещне. — Толкова се тревожехме за теб. Утре сутринта щях да изпратя войници да те търсят.

Още един мъж излезе навън и застана зад възрастния, измъчван от подаграта рицар.

— Ето го най-после загубеният младоженец! — заговори през смях той, докато оглеждаше изпитателно Стивън. Жакетът му беше скъсан, панталоните мръсни, ботушите окаляш. — Не всички тук са загрижени като вас, сър Томас.

— Прав си — засмя се старият рицар. — Младият Чатауърт се старае да го замества и май постига известни успехи. — Той сложи ръка на рамото на Стивън и го отведе в една стая близо до голямата зала. — Влез тук, момчето ми. Трябва да обсъдим някои неща. — Помещението беше просторно, оскъдно мебелирано, стените бяха облицовани с дъб. По тежките дървени етажерки бяха наредени книги. Имаше дълга маса върху дебели пънове и четири стола, обърнати към камината, в която пламтеше огън.

— Каква е тази работа с младия Чатауърт? — попита мрачно Стивън и застана пред камината, за да се изсуши.

— Първо седни да си починеш. Изглеждаш уморен. Искаш ли нещо за ядене? Вино?

Стивън се отпусна благодарно в един от ореховите столове. Пое чашата с вино, която му подаде сър Томас, и заговори глухо:

— Извинявам се за закъснението. Снаха ми падна по една стълба и пометна. Тя също беше много зле и едва не я загубихме. Боя се, че при всичките тези тревоги забравих датата на сватбата си. Спомних си едва преди няколко дни и веднага тръгнах на път. Яздих като дявол, за да стигна колкото се може по-скоро. — Той откъсна парче втвърдена кал от жакета си и го хвърли в камината.

— Веднага разбрах, че си яздил бързо — отговори с усмивка сър Томас. — Ако пазачът на кулата не беше съобщил, че към дома ми приближава леопардовото знаме на семейство Аскот, изобщо нямаше да те позная. Раната над окото ти изглежда ужасно. Имаш ли болки?

Стивън попита мястото с отсъстващ вид и отговори:

— Изтече малко кръв, това е всичко. Яздих толкова бързо, че нямах време да свеждам глава пред клоните.

Сър Томас се засмя и зае място насреща му.

— Радвам се да те видя отново, момчето ми. Как са братята ти?

— Гевин се ожени за дъщерята на Рейвдаун.

— Чудесно! Тя е богата наследница.

Стивън се усмихна. Гевин вече не се интересуваше толкова от парите на Джудит, колкото от самата нея.

— Рейн продължава да кове безумни планове за реформиране на крепостничеството.

— А Майлс?

Стивън изпразни чашата си.

— Миналата седмица ни дари с още едно незаконно дете. Вече не помня колко станаха, три или четири. Ако беше жребец, щеше да ни донесе много пари.

Сър Томас избухна в смях и отново напълни чашата му.

Стивън погледна стария рицар и се усмихна с обич. Сър Томас беше приятел на баща му и често носеше играчки на момчетата от пътуванията си в чужбина. Преди двадесет и шест години му беше станал кръстник.

— А сега — проговори провлечено Стивън — мисля, че е време да ми кажете онова, което досега премълчавахте.

Сър Томас го погледна с разбиране.

— Ти ме познаваш много добре, момчето ми. Всъщност, онова, което ще ти кажа, няма особено значение, макар че ще ти прозвучи неприятно. Нищо сериозно не се е случило. Роджър Чатауърт прекарва много време в компанията на годеницата ти. Това е всичко.

Стивън се надигна бавно от стола си и застана пред камината. При всяка крачка от дрехите и ботушите му падаха парчета кал и се търкаляха по пода. Сър Томас нямаше представа какво означаваше за него името Чатауърт. Лилиан Валенс беше любовница на брат му Гевин от години. Той бе помолил за ръката й, но получи отказ, защото Лилиан предпочете да се омъжи за богатия Едмънд Чатауърт. Малко след сватбата Едмънд беше убит в леглото си и Лилиан се опита отново да завладее Гевин. Тя беше коварна змия и успя да го подмами, като сложи някакъв прах във виното му и след това завлече опиянения, полузаспал мъж в леглото си. Една слугиня осведоми Джудит и съпругата на Гевин намери двамата в леглото на съперницата си. Така се стигна до падането от стълбата, при което Джудит загуби бебето си и едва не умря.

Роджър Чатауърт беше роднина на Лилиан и само това беше достатъчно на Стивън да заскърца със зъби от гняв.

— Зад тази история се крие нещо повече — проговори най-после той.

— Вчера Алисия ми намекна, че би предпочела за съпруг Роджър, а не мъжа, който е бил… толкова малко галантен.

Стивън се усмихна и отново седна.

— А как се държи Роджър?

— Всяка сутрин я извежда на езда, вечер седи до нея на масата и двамата се разхождат в градината.

Стивън изпразни и втората си чаша.

— Цяла Англия знае, че Чатауърт са алчни за пари и коварни; но не вярвах, че ще стигнат дотам. Роджър сигурно си е загубил ума, след като понася компанията на шотландката.

— Понася? Какво искаш да кажеш? — попита смаяно сър Томас.

— Няма нужда да криете истината, стари приятелю. Чух, че когато нашите хора я обкръжили, повалила с меча си четирима души. Има обаче и друго, много по-страшно — баща й очевидно е смятал, че дъщеря му може напълно да се мери с мъжете, след като й е поверил водачеството на клана. Почти съжалявам бедния Роджър. Би трябвало да му отстъпя грозната шотландка, за да му отмъстя.

Сър Томас скочи от стола си. Очите му се разшириха от изненада, но след малко засвяткаха развеселено.

— Грозна значи… — Той се извърна настрана, за да скрие смеха си.

— А нима би могла да бъде друга? Не забравяйте, че съм прекарал много време в Шотландия. Никъде не съм срещал толкова див и варварски народ. Но нима можех да се възпротивя на кралската заповед? Крал Хенри е убеден, че ми прави добро. Ако позволя на Роджър да заеме мястото ми и да се ожени за шотландката, той ще ми бъде много задължен. Тогава бих могъл да се оженя за някоя сладка малка женичка, която и насън няма да си помисли да държи меч в ръка. Да — завърши с усмивка той, — мисля, че точно това ще направя.

— За съжаление си прав — въздъхна сър Томас. — Алисия е наистина страшна жена. Убеден съм, че Роджър се интересува единствено от земите й. Бих ти предложил обаче първо да се срещнеш с нея, за да имаш и формален повод да отклониш желанието на крал Хенри. Сигурен съм, че щом види затвореното ти око и мръсния костюм, тя веднага ще откаже да се омъжи за теб.

— Добре — ухили се Стивън и блестящите бели зъби направиха лицето му да изглежда още по-мръсно. — Повикай дамата. Ако постигнем съгласие, тя може да се омъжи за Роджър още утре, а аз да се върна в Лондон. Много ви благодаря, сър Томас, предложението ви е изключително умна.

Старият рицар се засмя и сякаш се подмлади с двайсет години.

— Ти си необичайно зрял за възрастта си, момко. Почакай тук. Ще преведа дамата през задното стълбище.

Стивън подсвирна през зъби.

— Така значи. Сигурно е още по-грозна, отколкото си я представях.

— Почакай, докато я видиш, драги — засмя се отново сър Томас и бързо излезе от стаята.

Алисия седеше в горещата вана, покрита с ароматна пяна. Тя бе затворила очи и си мечтаеше как ще се върне в Шотландия, придружена от Роджър. Той беше подходящ съпруг за нея и щеше всеотдайно да й помага в ръководенето на клана. Тази представа за него се беше затвърдила още повече през последните дни. Роджър беше англичанин, но проявяваше готовност да разбере шотландците и да живее сред тях.

Мораг се втурна като хала в стаята й и Алисия отвори стреснато очи.

— Той е тук — обяви тържествено старицата.

— Кой е тук? — осведоми се небрежно Алисия, макар да знаеше много добре за кого става дума.

Мораг продължи възбудено.

— В момента разговаря със сър Томас, но вероятно ще пожелае да ви види веднага след този разговор. Затова излезте от водата и се облечете както подобава. Най-добре е да сложите синята рокля.

Алисия облегна глава на дървения ръб.

— Още не съм свършила с банята. Нямам желание да му се показвам само защото е благоволил най-после да дойде. Той ме накара да чакам четири дни, затова ще потърпи още един.

— Държите се детински и сама го знаете. Момчето от обора каза, че е уморил коня си. Това означава, че е бързал да дойде.

— Може би винаги се отнася зле с конете си.

— Я да ставате! Да не мислите, че сте твърде голяма за един добър урок с камшика? Излезте от коритото или ще излея върху главата ви кофата със студената вода!

Мораг пристъпи заплашително напред, но в този момент вратата на стаята се отвори. Влязоха двама стражи.

— Как смеете! — изсъска гневно Алисия и се потопи до брадичката. Раб скочи светкавично от мястото си пред ведрото, готов да се хвърли върху чуждите мъже. Двамата едва успяха да огледат набързо Алисия. Само след миг сто и двадесетфунтовото куче се стовари с цялата си тежест върху им и лицата им се озоваха и опасна близост до острите му зъби.

Мораг посегна към тънката ленена риза и я хвърли на господарката си. Алисия скочи и бързо я облече. Излезе от ведрото и се уви цялата в тартана си.

— Мирно, Раб! — заповяда спокойно тя. Кучето се подчини веднага, остави двамата мъже и се върна при нея.

Стражите се надигнаха тромаво, опипвайки раменете и китките си, влезли в съприкосновение с кучешките зъби. Те не знаеха, че Раб убива само по заповед на господарката си. Докато само я защитаваше, той не нанасяше значителни вреди. Мъжете бяха видели как отнесоха ведрото в стаята на Алисия и бяха разбрали, че шотландката ще се къпе. Престъпиха заповедта на сър Томас, за да се порадват малко на голотата й, но не постигнаха нищо. Сега тя беше увита от главата до петите в карирания си тартан и двамата виждаха само лицето й, изкривено в подигравателна усмивка.

— Какво искате? — попита спокойно тя.

— Вика ви сър Томас. Нареди да отидете в работната му стая — обясни мрачно единият страж. — А ако още веднъж насъскате кучето срещу нас…

— Ако още веднъж влезете неканени в стаята ми — прекъсна го безцеремонно Алисия, — ще му дам заповед да ви убие. А сега ме отведете при сър Томас.

Мъжете хвърлиха боязливи погледи към огромното куче и предпазливо му обърнаха гръб. Алисия вдигна високо глава и тръгна след тях по стълбата. Нямаше смисъл да показва гнева си. Стивън Аскот не само беше закъснял с цели четири дни за сватбата си, ами и беше заповядал да я отведат при него, сякаш беше робиня.

Когато влезе в библиотеката, Алисия погледна първо застаналия до прозореца сър Томас, после очите й се устремиха към мъжа, който стоеше пред камината. Беше едър, почти огромен, но в същото време безкрайно мръсен. Едната половина на лицето му беше подута и тя неволно се запита дали носи този белег от рождение. Лицето му беше толкова мръсно, че тя не можа да различи чертите му.

В този миг единият от стражите откри благоприятната възможност да си отмъсти за нападението на кучето. Настъпи края на наметалото й и я блъсна към камината. Алисия се олюля и политна напред. Наметалото падна от раменете й.

— Негодник! — изкрещя сър Томас. — Как смееш да се отнасяш така безсрамно с една дама! Изчезвай оттук и да не съм те видял повече. Ако се покажеш в околността, ще заповядам да те обесят!

Двамата мъже се обърнаха и побързаха да напуснат стаята. Сър Томас се наведе да вдигне наметалото.

Алисия падна на колене, но се опомни бързо и скочи на крака. Съзнаваше, че мократа риза не може да скрие тялото й, затова побърза да закрие с ръце най-важните места. Изражението на Стивън веднага привлече вниманието й. Той се бе изправил като свещ и я зяпаше с отворена уста. Очите му бяха ококорени и сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите. Тя изкриви презрително устни, но той изобщо не го забеляза. Беше твърде зает да зяпа тялото й. Без да се срамува от себе си, Алисия опря ръце на хълбоците си и очите й засвяткаха от гняв.

Ръцете на сър Томас бяха сковани от подаграта и вдигането на наметалото се проточи доста дълго. Най-после Алисия грабна дебелия плат от ръцете му и се уви от главата до петите.

— Е, Стивън, няма ли да поздравиш годеницата си?

Стивън примигна няколко пъти, за да се отърси от вцепенението си. После бавно направи няколко крачки към Алисия. Тя трябваше да вдигне глава, за да може да го погледне в очите, макар че беше по-висока от всички жени, които беше познавал досега. Осветено от трепкащите пламъчета на свещите, покрито със засъхнала кръв и кал, лицето му изглеждаше призрачно — и ужасно грозно.

Стивън улови един черен кичур, паднал на гърдите й, и го разтърка между пръстите си.

— Да не са ви измамили, сър Томас? — попита тихо той, без да я изпуска от поглед нито за миг. — Сигурен ли сте, че това е водачката на клана Макарън?

Алисия отстъпи крачка назад.

— Аз също имам език и достатъчно разум, за да ви отговоря! Не се дръжте така, като че в стаята няма никой освен вас! Аз съм Алисия Макарън от клана Макарън и съм се заклела да мразя англичаните. Особено онези, които обиждат клана ми и мен, като закъсняват за собствената си сватба и имат наглостта да се явят пред лицето ми неизмити. — Тя се обърна към сър Томас: — Съжалявам, но нямам желание да остана повече тук. Много съм уморена. Ако позволите на бедната си пленница да се оттегли, ще ви бъда много благодарна.

Тя се обърна отново към Стивън, измери го с гневен, презрителен поглед и напусна стаята без позволение.

Сър Томас погледна развеселено слисания Стивън.

— Боя се, че не е научена на добри маниери. Шотландците би трябвало да се отнасят малко по-строго с жените си, не намираш ли? Е, нека не обръщаме внимание на острия й език. Кажи ми, още ли я намираш грозна?

Стивън не можеше да откъсне поглед от вратата, през която беше излязло прекрасното видение. Образът на Алисия не искаше да изчезне от съзнанието му. Какво тяло, какво невероятно тяло! Черни коси, сапфиреносини очи и уста, която жадуваше за целувки. Такива жени се срещаха само в сънищата. Пълните гърди под мократа риза, тънката талия, закръглените хълбоци, изкусителните бедра — какво мъчение!

— Стивън!

Младият мъж се опомни бързо. За малко щеше да седне на земята, вместо на стола си.

— Ако знаех това — прошепна задавено той — щях да се втурна насам още в деня, когато кралят ми я предложи за съпруга.

— Значи ти харесва?

Стивън разтърка очите си.

— Сигурно сънувам. Не може да съществува такава жена! Тя надминава и най-смелите мечти на един мъж. Кажете ми, че не ме правите на глупак! Кажете ми, че утре ще ме венчаете за това възхитително създание, а не за истинската Алисия Макарън.

— Уверявам те, че това беше истинската Алисия Макарън. Как мислиш, защо съм наредил да я охраняват толкова строго? Хората ми са като побеснели кучета, които всеки момент ще се изпохапят заради нея. По цял ден си разказват истории за варварските шотландци, но всеки от тях е готов да те замести в брачното легло при това момиче.

Стивън прехапа устни.

— Но все пак успяхте да ги задържите далече от нея, нали?

— Да, въпреки че не ми беше лесно.

— Ами Чатауърт? И той се опитва да ме замести…

Сър Томас избухна в смях.

— Ти май ревнуваш? Нали само до преди минути беше готов да му я отстъпиш? Не, Роджър никога не е оставал насаме с нея. Тя е превъзходна ездачка и той не смее да я изведе на разходка без свита, защото се бои, че шотландците ще я освободят.

Стивън изпухтя презрително.

— Сигурно се страхува по-скоро от многото врагове на семейство Чатауърт. — Той стана от стола си. — Трябваше да я държите под ключ в стаята й, вместо да й разрешавате да излиза на езда с него.

— Не съм чак толкова стар, че да не омекна при вида на такава прекрасна жена. Винаги, когато ме молеше за нещо, Алисия получаваше позволението ми.

— Сега обаче аз отговарям за нея. Мога ли отново да получа стаята в югоизточното крило? Бихте ли поръчали да ми приготвят баня и нещо за ядене? Не искам и утре да обидя Алисия с вида си.

Сър Томас се усмихна. Утрешният ден обещаваше да бъде интересен.

 

 

Алисия стоеше до масата и четеше със смръщено чело посланието, което й беше предадено рано сутринта. Днес беше облечена в пауновосиня кадифена рокля с буфан-ръкави, подплатена с бледозелена коприна.

— Той желае да говори с мен в градината — рече мрачно тя.

— Изглеждате чудесно и спокойно можете да му се покажете — отговори с усмивка Мораг.

Алисия смачка хартията и се намръщи още повече. В писмото на Стивън Аскот нямаше и дума за извинение — само заповед. От нея се очакваше да се подчини безпрекословно.

Тя погледна прислужницата, която чакаше отговор.

— Кажи на лорд Стивън, че няма да сляза в градината.

— Няма да слезете? Какво има, милейди? Не ви ли е добре?

— Нищо ми няма. Чувствам се чудесно. Предай му каквото ти казах, а после иди при Роджър Чатауърт и му съобщи, че след десет минути го чакам в градината.

Момичето я погледна смаяно, после безмълвно напусна стаята.

— По-добре беше да сключите примирие със съпруга си — укори я строго Мораг. — Нищо няма да спечелите с това предизвикателство. Само ще си навлечете гнева му.

— Съпругът ми! Съпругът ми! Само това чувам от теб! Още не сме венчани. Защо искаш да подскачам, когато ми свирне, след като ме направи за посмешище пред всички англичани? Той трябва да проумее, че няма да му позволя такова отношение. Трябва да заживее с мисълта, че мразя и него, и сънародниците му.

— Така ли? Да не би Роджър Чатауърт да не е англичанин?

Алисия се усмихна замечтано.

— Роджър е половин шотландец — не само по произход, но и по светоглед. Може би ще успея да направя от него истински шотландец, ако го заведа в планината. Ела, Раб, имаме среща!

 

 

— Добро утро, Стивън! — извика сър Томас. Сутринта беше прекрасна: яркосиньо небе, свеж въздух, приятна хладина след бурята, бушувала през нощта. Въздухът беше изпълнен с уханието на розите, които цъфтяха в градината. — Изглеждаш много по-добре от снощи.

Стивън носеше жакет от кафява вълна, който подчертаваше широките рамене и могъщия гръден кош. Краката му бяха обути в клин, който разкриваше всеки мускул по силните бедра. Тъмнорусите къдрици обрамчваха силната брадичка и блестящите сини очи. Изглеждаше зашеметяващо красив.

— Тя отказва да ме види — отговори мрачно той.

— Нали ти казах, че е опърничава?

Изведнъж Стивън вдигна глава и се загледа към близката алея. Алисия идваше към тях и в първия момент той не забеляза крачещия редом с нея Роджър Чатауърт. Очите му бяха приковани в прекрасното видение. По обичая на шотландките Алисия носеше косата си открита. Гарвановочерните къдрици падаха на гъсти вълни по раменете и блестяха на слънчевата светлина, сякаш бяха напудрени със злато. Дълбоките сини очи изпъкваха още повече на фона на синята рокля. Тя вървеше с гордо изправена глава и Стивън неволно си припомни как снощи го бе дарила с унищожителен поглед в библиотеката на кръстника му.

— Добро утро — проговори равнодушно Роджър, когато двамата спряха за момент.

Алисия поздрави сър Томас с любезно кимване и погледът й се устреми към Стивън. Не го позна и първата й мисъл беше, че никога не е виждала мъж с такива очи. Погледът му проникваше в най-интимното кътче на душата й. Тя го гледаше омаяна и се овладя едва когато Роджър притисна ръката й, за да й напомни да продължат пътя си.

Когато успя да откъсне поглед от Алисия, Стивън забеляза, че Роджър Чатауърт придружава жената, която бе определена да му стане съпруга. Изръмжа разярено и понечи да се втурне след двамата, но сър Томас му препречи пътя.

— Не сега, момчето ми. Роджър само чака удобен случай да те предизвика на дуел. А ако питаш мен, такова е и желанието на Алисия.

— С готовност ще изпълня желанието им!

— Стивън, първо ме изслушай! Ти постъпи зле с момичето. Алисия е горда, много по-горда, отколкото подобава на жена. Баща й я е направил своя наследница. Дай й малко време. Изведи я утре на езда и поговори с нея. Тя има ум в главата си и ще разбере.

Стивън го изгледа колебливо и свали ръката си от дръжката на меча.

— Искаш да говоря с нея? Как да обсъждам сериозни въпроси с жена, която е толкова красива? Тази нощ изобщо не спах, защото образът й ме преследваше и в сънищата ми. Добре, ще изляза на езда с нея, но не вярвам, че ще успея да се сдържа.

— Венчавката е определена за другиден. Не й посягай дотогава.

Стивън вдигна рамене.

— Тя е моя собственост. Мога да правя с нея, каквото искам.

Сър Томас поклати укорително глава. Младият му кръщелник беше дяволски дързък мъж.

— Ела с мен. Ще разгледаме соколите, които купих наскоро.

Докато крачеше редом с Роджър по алеите, Алисия се оглеждаше да открие мъжа, който й бе представен снощи в библиотеката. Единственото чуждо лице, което видя, беше на мъжа със странните очи, който разговаряше със сър Томас. Рицарите и войниците, които я зяпаха с обичайното си безсрамие и подхвърляха дръзки забележки зад гърба й, й бяха познати от един месец насам.

Тя се обърна, за да види още веднъж непознатия. Никога нямаше да забрави втренчения му поглед. За съжаление той беше изчезнал. Тя примигна, разтърси глава, за да се овладее, и се обърна към мъжа, с когото се чувстваше сигурна — Роджър Чатауърт. Очите му бяха дружелюбни и не я вълнуваха.

— Кажете ми, сър Роджър, що за човек е Стивън Аскот? Засега знам само, че е много грозен…

Роджър беше безкрайно учуден от този въпрос. Нито една жена, представена на Стивън, не го беше намерила грозен.

— По-рано Аскотови бяха едно от най-богатите семейства в страната — заразказва с усмивка той. — Ала кралят се разгневи на високомерието им и отне почти всичките им имоти.

Алисия вдигна вежди.

— Вероятно са решили да забогатеят, чрез женитби?

— Точно така — отговори решително Роджър.

Алисия си припомни мъжете, които беше избрал баща й. Тя се готвеше да избере един от тях за свой съпруг, да се свърже с човек, когото обича и който не я взема само заради земите й.

Докато вадеше вода от кладенеца, Мораг не сваляше очи от красивия млад мъж, облегнат на стената. През последните дни тя не се отделяше от Алисия, макар че момичето почти никога не я забелязваше. Не харесваше начина, по който Алисия се показваше открито с този Роджър Чатауърт, нито мъжа, който си позволяваше да ухажва жена, определена за съпруга на друг.

След срещата между Алисия и Стивън Аскот младата жена беше побесняла от гняв. Мораг изслуша с интерес твърденията й, че бъдещият й мъж е само един похотлив, ухилен идиот и че тя никога няма да се омъжи за такова отвратително същество, но не каза нищо.

Старата жена въздъхна тежко и остави ведрото на земята. Вече цял час наблюдаваше синеокия хубавец, облегнат на стената и втренчил поглед в Алисия, която пееше, докато Роджър й акомпанираше на лютнята. Стивън дори не мигваше. Само стоеше и не откъсваше поглед от двойката.

— Значи вие сте мъжът, който ще я вземе — заговори високо тя. Стивън едва успя да откъсне поглед от Алисия. Сведе глава към дребната, сбръчкана старица и се усмихна.

— Откъде знаеш?

— Разбрах го по начина, по който я гледате. Като че е ваша собственост.

Стивън избухна в смях.

— Тя каза, че сте най-грозният мъж, който Бог е създават някога.

В очите му затанцуваха огнени искри.

— И ти си съгласна с нея, така ли?

— Според мен не ви се налага да се криете от жените — отговори ухилено Мораг. — И не се опитвайте да си просите комплименти.

— Е, след като ме укори за глупостта ми можеш да ми кажеш коя си. Ако се съди по произношението ти, сигурно си шотландка като Алисия.

— Аз съм Мораг от клана Макарън.

— Слугинята на Алисия?

Мораг се изпъчи и го погледна сърдито.

— Ще бъде добре веднага да проумеете, че всички шотландци са свободни хора. Аз печеля хляба си като всеки друг. Защо закъсняхте за сватбата си?

Погледът на Стивън се върна към Алисия.

— Снаха ми беше много болна. Останах при нея, докато се уверих, че няма опасност за живота й.

— Защо поне не изпратихте човек да ни уведоми?

Стивън я погледна смутено.

— Забравих. Бях толкова разтревожен за снаха си, че не мислех за нищо друго.

Мораг се изсмя с обичайния си кратък, грачещ смях. Тя също не можа да устои на очарованието на едрия, представителен рицар.

— Значи сте добър човек. Обичам хората, които се грижат повече за здравето на другите, отколкото за собствените си изгоди.

В очите на Стивън отново затанцуваха искри.

— За съжаление нямах представа каква е господарката ти.

Старата се изсмя отново.

— Вие сте добро, честно момче… за англичанин. Елате с мен в къщата. Каня ви на чаша уиски. Нали не ви е страх да опитате уискито ми толкова рано сутринта?

Стивън й подаде ръка.

— Май ще се опитам да те напия, за да ми разкажеш всичко за Алисия.

Смехът на Мораг отекна в градината.

— Имаше време, млади човече, когато мъжете се опитваха да ме напият по съвсем друга причини. — Двамата влязоха в залата в най-добро разбирателство.

Алисия смръщи чело. Защо се смееше старата Мораг? Разбира се, тя бе забелязала красивия млад мъж, който стоеше до градинския зид и я наблюдаваше неотстъпно. Погледът му я караше да се чувства странно несигурна. От време на време тя го поглеждаше скритом и всеки път откриваше някое ново качество в него. Непринуденост, очарование, властност, упорито сдържана сила. Дружелюбното отношение на Мораг я стресна. Старата й бавачка се унижаваше да говори с англичанин, с непознат… Никога досега не беше проявявала такава доверчивост.

— Кой е мъжът, който отведе Мораг в къщата?

Роджър вдигна вежди.

— А аз си мислех, че вече са ви го представили. Това е Стивън Аскот.

Алисия изгледа смаяно мъжа, който галантно подаваше ръка на сбръчканата старица. Главата на Мораг стигаше едва до лакътя му.

Изведнъж младата жена се почувства смъртно обидена. Що за човек беше бъдещият й съпруг? Как можеше да стои и да гледа, докато друг ухажваше годеницата му? Той беше само на няколко крачки от нея, а изобщо не направи опит да й заговори.

— Разтревожи ли ви нещо, лейди Алисия? — попита Роджър, който я наблюдаваше внимателно.

— Не, разбира се, че не — усмихна се измъчено тя. — Нищо ми няма. Моля, продължете да ми акомпанирате.

 

 

Алисия видя старата си прислужница малко преди здрачаване. Тя беше в стаята си и разресваше гъстата си черна коса, а Раб седеше в краката й и я наблюдаваше.

— Чух, че си имала гост — проговори сърдито тя, макар че отчаяно се опитваше да не придава значение на думите си.

Мораг вдигна рамене.

— Добре ли си поговорихте?

Отново вдигане на раменете.

Алисия захвърли гребена си, стана и отиде до прозореца.

— Няма ли да ми отговориш?

— Ставате нахална. Откога съм длъжна да ви отговарям за неща, които са моя лична работа?

— Пила си. Миришеш от сто мили.

Мораг се ухили доволно.

— Това момче е невероятно издръжливо. Обзалагам се, че ще надпие всеки шотландец.

— Кой? — попита гневно Алисия. Мораг я изгледа развеселено.

— Кой друг, ако не съпругът ви? Кой друг би си направил труда да ме разпита подробно за вас?

— Аз не съм… — Алисия стисна зъби, за да се овладее. — Той не ми е съпруг. Не се яви навреме за сватбата си, а днес в градината изобщо не ми проговори.

— Аха, ето какво ви измъчва! Видяхте ме да влизам в къщата с него, нали? А вие защо го унижихте? Нима искахте да ви заговори, докато вървяхте под ръка с друг мъж?

Алисия й обърна гръб.

— Така си и мислех. Искам да ви кажа, че Стивън Аскот не е свикнал да бъде унижаван от жени. Ако все пак реши да се ожени за вас, макар че се държите безсрамно и флиртувате с онзи Роджър Чатауърт пред очите му, трябва да се смятате за щастлива!

— Да се смятам за щастлива? — изфуча разярено Алисия. — Ела, Раб! — извика тя и бързо излезе от стаята. Ако беше останала още малко, щеше да се нахвърли върху Мораг и да й издере очите. Как се осмеляваше старата да й говори с този тон!

В градината беше вече тъмно и луната хвърляше сребърни сенки върху дърветата и храстите. Алисия се поразходи по алеите, после приседна на една каменна пейка край стената. Как копнееше да се върне у дома, далеч от всичките тези мъже, които я смятаха само за част от военната плячка…

Изведнъж Раб скочи и изръмжа предупредително.

— Кой е? — попита стреснато Алисия. Мъжът излезе на светло.

— Стивън Аскот — отговори спокойно той. Облян от лунната светлина, той изглеждаше още по-грамаден, отколкото през деня. Заприлича й на кула.

— Ще позволите ли да седна при вас?

— Защо не? Нима имам какво да кажа, след като англичаните решават живота ми?

Стивън седна и проследи как Алисия успокои Раб с едно единствено движение на ръката. Облегна се на стената и изпъна дългите си, силни крака. Алисия се отмести към другия край на пейката.

— Ако продължавате да се дърпате, ще паднете на земята.

Тя замръзна на мястото си.

— Кажете каквото имате да ми кажете, и ме освободете от присъствието си.

— Нямам какво да кажа — отвърна равнодушно той.

— Сигурно не сте имали какво да кажете и когато сте се опитали да напиете Мораг.

Стивън се усмихна и равните му бели зъби блеснаха в мрака.

— По-скоро тя се опита да ме напие.

— И успя ли?

— Който е израснал с трима братя, отрано се е научил да понася алкохола.

— Значи само сте пили, без да разговаряте?

Стивън не отговори веднага.

— Защо се държите така враждебно?

Алисия скочи от мястото си.

— Нима сте очаквали, че ще ви приема с отворения обятия? Стоях шест часа в параклиса, облечена в сватбената си рокля, и ви чаках. Видях как цялото ми семейство бе избито от англичаните, а после получих кралска заповед да се омъжа за англичанин. Бъдещият ми мъж се държа така, сякаш аз изобщо не съществувам. Дори сега не чух нито дума за извинение, само въпрос защо не се държа любезно!

Тя му обърна гръб и тръгна към къщата. Стивън я последва, улови ръката й и я обърна към себе си. Погледна я право в очите и Алисия се почувства несигурна. Не беше свикнала да стои срещу мъж, който я надвишаваше с цяла глава.

— Ако ви помоля за извинение, ще го приемете ли? — Гласът му беше спокоен и дълбок. За първи път беше толкова близо до нея и дори я докосваше. Той стисна силно китката й, прокара пръсти нагоре по ръката и помилва кожата й под меката коприна.

— Крал Хенри желае само мир — заговори отново той. — Вярва, че ако един англичанин заживее между шотландците, те ще разберат, че не сме толкова лоши.

Алисия го погледна почти със страх. Сърцето й биеше до пръсване и тя много искаше да се откъсне от него, но собственото й тяло не се подчиняваше.

— Вашата суетност ме ужасява. Като знам какви лоши маниери имате, моите шотландци ще се убедят, че англичаните са много по-лоши, отколкото се опасяват.

Стивън избухна в тих смях, макар че я слушаше само с едното ухо. Лявата му ръка милваше нежната й шия.

Алисия се опита да се изтръгне от прегръдката му.

— Нямате право да ме докосвате… нито да ми се надсмивате!

Стивън нямаше намерение да я пусне.

— Вие сте прекрасна жена и не преставате да ме предизвиквате. Мисля само за това, че сега бих могъл да ви грабна и да ви отнеса в стаята си. Искрено съжалявам, че пропуснах сватбения си ден. Защо не забравите, че венчавката ще бъде чак вдругиден, и да ме последвате в стаята ми?

Алисия извика задавено и Раб веднага скочи. Очите му засвяткаха, зъбите се оголиха заплашително. Тя се изтръгна от ръцете на Стивън и кучето застана пред господарката си, за да я защити.

— Как си позволявате! — изсъска вбесено тя. — Радвайте се, че не заповядах на Раб да ви нападне. Но ще ви се отплатя за тази обида, ще видите!

Стивън я гледаше смаяно.

— Но, Алисия, аз не исках да те обидя…

— Лейди Алисия, къде сте? Имате ли нужда от помощ? — извика Роджър Чатауърт и излезе от сянката на живия плет.

— Значи вие се промъквате при годеницата ми и нощем, Чатауърт? — попита гневно Стивън.

Роджър го погледна равнодушно и отговори с усмивка:

— Смятам се по-скоро за спасител. — После се обърна към Алисия и й предложи ръката си. — Желаете ли да ви придружа до стаята ви?

— Чатауърт, предупреждавам ви!

— Престанете и двамата! — намеси се решително Алисия. — Благодаря ви за предложението, лорд Роджър, но ако имам нужда от придружител, Раб ще се справи най-добре. — Тя хвърли леден поглед към Стивън и заключи: — Благодарна съм ви, че ми дадохте възможност да се отърва от отвратителната ви компания!

Двамата мъже я проследиха мълчаливо, после се разделиха, без да се поздравят.

 

 

Тази нощ Алисия не можа да спи добре. Сънува как мъжете от клана й участват в кървава битка пад английското знаме, а Стивън Аскот държи с лявата си ръка знамето и без да обръща внимание на падащите, облени в кръв мъже, се опитва да вдигне полите й.

Рано сутринта тя получи покана от Стивън да излезе с него на езда и настроението й се развали още повече. Скъса писмото и заяви на Мораг, че няма намерение да ходи никъде. Ала старицата знаеше как да се справя с капризите на възпитаницата си. Подигравателните й забележки накараха Алисия да промени решението си.

— Той е здрав млад мъж и просто ви е попитал дали желаете да прекарате нощта с него — каза й спокойно Мораг. — Спомням си, че и други мъже са ви питали същото и вие никога не сте се обиждали.

Алисия не можа да намери думи за отговор. Знаеше само, че англичанинът ще сложи край на свободата й и няма да й позволява да флиртува непринудено с мъжете.

Мораг не се излъга в мълчанието й.

— Той ви моли да прекарате деня с него. Венчавката е определена за утре.

— Откъде знаеш? Пак ли си говорила с англичаните?

— Стивън ми каза тази сутрин — отговори търпеливо старицата.

— Аха. И какво толкова ти харесва в него? Има много по-добри мъже, дори сред англичаните!

Мораг махна пренебрежително.

— Никога досега не съм срещала мъж като него.

— Роджър Чатауърт е любезен, интелигентен мъж и има шотландска кръв във вените си.

— Той ли ви го каза? — Мораг я гледаше с открито недоверие. — А не ви ли каза, че гори от желание да се сдобие с шотландска земя? Тогава аз ще ви го кажа: Роджър Чатауърт желае единствено земята, която ви принадлежи.

Очите на Алисия засвяткаха гневно.

— Всички англичани искат земята ми! Даже ако бях стара и дебела, щяха да ме вземат за жена, за да си присвоят имотите ми.

Мораг я погледна сърдито и поклати глава.

— Първо проклинате Стивън, защото горещата кръв го е накарала да ви прегърне. А в следващия миг се оплаквате, че мъжете искат само земите ви и не се интересуват от жената, която ги притежава. Дайте му възможност да се оправдае. Попитайте го защо е закъснял за сватбата.

Алисия се взираше мрачно пред себе си. Не искаше да се среща със Стивън Аскот. Искаше да излезе на езда с Роджър. Ала съзнаваше, че ако и този път не изпълни желанието на Стивън, може да последва нещо страшно. Този мъж не беше свикнал да му отказват. Тя погледна нерешително Мораг.

— Е, добре, ще се опитам да поговоря с него… ако успее да усмири ръцете си и ми даде възможност да го сторя.

Мораг се изкиска доволно.

— Думите ви ме изпълват с надежда!