Джуд Деверо
Алисия (11)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Алисия мачкаше стрък трева между пръстите си. Едва днес си даде сметка, че знае твърде малко за всекидневните задължения на жената. Можеше да язди и да стреля, но готвенето беше затворена книга за нея.

— Отдавна ли си омъжена? — попита Кирсти.

— Не — отговори Алисия. — А ти? — Тя не беше запозната и с всекидневните разговори между жените.

— Около девет месеца — отговори с усмивка Кирсти и поглади огромния си корем.

За първи път Алисия осъзна колко реална е възможността един ден и тя да се разхожда с такъв корем. Тя се бе вживяла напълно в ролята си на господарка на клана и изобщо не беше помисляла, че също трябва да ражда деца.

— Причинява ли ти болка бебето? — попита разтревожено тя.

— Само от време на време. — Изведнъж лицето на Кирсти потъмня от болка и страх. — Днес обаче е много неспокойно — обясни задъхано тя.

— Да ти донеса ли нещо? Прясна вода? Възглавница? Нещо друго?

Кирсти я погледна измъчено.

— Нищо не ми трябва. Достатъчно ми е да седиш до мен и да си говорим. Отдавна не съм говорила с жена. Кажи ми, разбираш ли се с мъжа си?

— Със Стивън?

Кирсти избухна в смях.

— Не се сърди, че съм толкова любопитна. Смятам, че не трябва да живееш дълго с един мъж, за да го опознаеш истински.

Алисия я погледна изпитателно.

— Да не би Доналд да те е разочаровал?

— О, не! Преди сватбата беше плах и сдържан, а сега е мил и деликатен. Твоят Стивън също изглежда добър мъж.

Алисия, която беше свикнала да гледа на съпруга си като на англичанин, следователно враг, се поколеба, преди да отговори:

— Той… той ме кара да се смея. Винаги когато съм сериозна и замислена, той ме разсмива.

Кирсти се усмихна отново, после обаче притисна с ръка корема си и се приведе напред.

— Какво ти е? — попита уплашено Алисия. Помогна й да седне на един камък и я настани колкото се можеше по-удобно.

— Ти си добра — прошепна с благодарност Кирсти.

Алисия направи опит да се усмихне.

— Изобщо не съм добра. Аз съм… — Тя се овладя бързо. Едва не беше издала, че е господарката на клана Макарън. Всъщност, каква беше, когато беше далече от клана си?

Кирсти сложи ръка на рамото й.

— Защо се опитваш да криеш добротата си пред другите? Разкажи ми за живота си. Това ще отклони вниманието ми от болките.

— Слушай, ти сигурно раждаш! Трябва да повикам помощ.

— Не! — прошепна умолително Кирсти. — Не искам да плаша Доналд. Още не ми е дошло времето. Бебето трябва да се роди най-малко след седмица. Доналд реши да ме заведе при родителите ми. Мама трябва да присъства на раждането. Тя знае какво да прави. Сигурно съм яла повече, отколкото трябва. Често имам такива болки.

Алисия я погледна изпитателно, но не настоя.

— Разкажи ми за себе си — помоли отново Кирсти. Очите й бяха станали стъклени. — Какво означава да си омъжена за…

Алисия скочи от мястото си, но Кирсти не довърши изречението си. Тя се сви от силната болка и Алисия я прегърна, за да я подкрепи.

— Бебето е! — извика уплашено малката жена. — Бебето идва. Ти си единствената, която може да ми помогне.

Алисия се разтрепери от ужас. Намираха се в пустата гора, насред земята на Макгрегър. Откъде да намери акушерка? Тя прегърна по-силно Кирсти и усети как тялото й се разтърсва от нов пристъп на болките.

— Раб — проговори тихо тя, — намери Стивън. Веднага го доведи тук.

Раб хукна към гората още преди да бе довършила думите си.

— Ела, ще те отведа в колата — рече загрижено Алисия. Вдигна на ръце крехката жена и я отнесе без усилие до колата. Настани я на меката постеля и й донесе чаша вода. Очите й постоянно претърсваха началото на гората. Стивън трябва да знае какво се прави в такива случаи, повтаряше си отчаяно тя. Изобщо не забелязваше, че за първи път се уповава на неговата помощ. Като чу сърдитото тропане на ботушите му, на лицето й грейна облекчена усмивка.

— Алисия!

Тя скочи от колата и се затича насреща му.

— Какво, по дяволите, искаше от мен това чудовище? — попита недоволно той. — Скочи на гърба ми тъкмо когато бях взел на мушка чудесна сърна. Когато отказах да го последвам, едва не ми откъсна крака.

Алисия се усмихна с разбиране.

— Кирсти ражда.

— Велики Боже! — извика Доналд, който беше дотичал след Стивън, и се втурна към колата.

— Кога ще роди? — попита спокойно Стивън.

— Сега, доколкото виждам.

— Ти трябва да знаеш! — погледна я сърдито той. — Не можеш ли да ми кажеш по-точно?

— Откъде мога да знам?

— Жените трябва да имат опит в тези неща! — заекна развълнувано той.

— Докато четях, смятах и се упражнявах в бой с меч, не научих почти нищо за живота на жената — отговори иронично тя.

— Ако питаш мен, възпитанието ти е напълно погрешно. Сигурно е имало и време, когато семейството ти не е организирало нападения над чуждите стада. Какво правехте тогава?

Доналд беше наблизо и Алисия предпочете да не отговаря.

— Тя те вика — проговори задъхано притичалият съпруг. Челото му беше прорязано от дълбока бръчка. Устните му бяха побелели от напрежение. Той взе наръч дърва, за да засили огъня, но ръцете му трепереха толкова силно, че ги изпусна.

— Мен ли вика? — учуди се Алисия.

— А кого другиго? Не виждам друга жена — отговори Стивън и я бутна към колата.

Алисия побледня като платно.

— Стивън, та аз изобщо нямам представа как се раждат бебетата!

Той сложи ръка на бузата й.

— Страх ли те е?

Алисия погледна треперещите си ръце.

— Мисля, че е почти същото като при кравите. Или при конете — рече той, опитвайки се да й помогне.

— И ти сравняваш жената с крава! — изсъска тя. После кимна решително. — Стой наблизо. Помогни ми, Стивън!

Стивън никога не беше чувал жена си да го моли за помощ. И то в такъв момент.

— Как да ти помогна? Мъжът няма работа при родилката. Ако й бях роднина, да, но сега…

— Погледни мъжа й! — прошепна Алисия и махна обезкуражено с ръка. — Той се тревожи за жена си и това е разбираемо. А сега тя ще ражда и той е загубил ума и дума.

— Алисия! — извика Кирсти от колата и двамата се стреснаха. Гласът й беше пронизителен, умоляващ.

— Моля те! — повтори Алисия и сложи ръка на гърдите му. — Никога не съм те молила за нещо…

Искаше само да се откажа от името си, от националността си, от английското облекло…

Алисия му обърна гръб, но той улови ръката й.

— Заедно ще се справим — прошепна окуражително той. — Нека поне този път свършим работата заедно!

Раждането беше трудно и продължително. Кирсти имаше тесен таз, а бебето беше голямо. Никой от тримата нямаше представа как излиза бебето и как биха могли да му помогнат. Алисия и Стивън се потяха не по-малко от Кирсти и в същото време й бяха благодарни, че им е позволила да присъстват на едно истинско чудо. Стивън подкрепи родилката, за да може да види как Алисия улови внимателно главата на бебето и предпазливо освободи раменцата му.

Долната половина на бебешкото тяло излезе много по-бързо от утробата на майката и Алисия го вдигна на ръце.

— Успяхме! — прошепна задавено тя.

Стивън се ухили и звучно целуна Кирсти по устата.

— Много ти благодаря — прошепна изтощено младата майка и се отпусна в ръцете му.

След няколко минути бебето и майката бяха почистени и всички се взираха засмяно в малкото същество, което жадно търсеше гърдата на майка си.

— Ела да кажем на Доналд, че си има син — прошепна с усмивка Стивън.

Доналд стоеше пред колата и не смееше дори да надникне. Лицето му беше разкривено от страх.

— Не ме гледай така сърдито! — засмя се Стивън. — Иди и виж сина си! Прекрасен момък ще стане!

— Син… — прошепна с треперещ глас Доналд и се втурна при жена си.

— Скоро се стъмни. След ясния, студен ден падна ледена нощ.

Алисия стоеше пред огъня и се протягаше доволно. Обзе я странно чувство за свобода. Тя отметна глава назад, протегна ръце към небето и се завъртя в кръг.

Стивън, който не сваляше очи от нея, избухна в смях. Улови я през кръста и я вдигна високо във въздуха.

— Беше прекрасна! — заговори възбудено той. — Държа се спокойно и вдъхна сила на Кирсти да се справи. Много й помогна, наистина много.

Алисия го прегърна с две ръце и се засмя щастливо.

— Много ти благодаря. Трябва обаче да призная, че ти също имаш участие. Аз изобщо нямах представа какво трябваше да направя, когато главата на детето се показа. Ако бях сама с родилката, сигурно щях да полудея от страх.

Стивън не й повярва, но мъжката му гордост беше поласкана от признанието й.

— Уморена ли си? — попита тихо той, притисна я до гърдите си и зарови лице в косата й.

— Много — отговори тя, макар че се чувстваше невероятно лека и безгрижна.

Той се наведе и я вдигна на ръце.

— Ела, ще си потърсим спокойно местенце за спане. — Пренесе я през билото на хълма и я сложи да легне в една падинка. Сръчните му пръсти откопчаха колана и наметалото я покри цялата. Много скоро двамата се сгушиха един в друг, за да се стоплят. Раб се опря в гърба на Алисия.

— Стивън? — прошепна нерешително Алисия. — Какво ще правим сега? Как ще стигнем до Англия? Не мислиш ли, че твърде много бием на очи?

Стивън лежеше неподвижно, докато мислите му работеха трескаво. Алисия нямаше обичай да го пита за мнението му, нито пък се беше сгушвала така доверчиво до него. Той се усмихна, целуна тила й и я притисна силно до себе си. Гърдите му буквално пораснаха с няколко сантиметра от гордост.

— Нямах време да помисля по този въпрос. Струва ми се, че ако продължим пътя си с Доналд и Кирсти, никой няма да ни забелязва. Разбира се, ако те са съгласни. — Той направи кратка пауза и попита: — А ти какво ще кажеш? — Едва произнесъл тези думи, той осъзна колко много се е променил. Само преди няколко месеца и насън не би му хрумнало да се съобрази с мнението на жена. А сега питаше Алисия за съвет.

Той усети кимането й на гърдите си.

— Двамата са тръгнали на юг. Ако останем с тях, ще можем да си купим отнякъде коне.

— Да си купим коне? — засмя се Стивън. — И как ще ги платим? С красотата си може би? Знаеш, че нямаме нито пени. Нямаме даже с какво да се отплатим на Доналд за гостоприемството му.

— Шотландците не позволяват на гостите си да плащат.

— И Макгрегърови ли са шотландци? — попита дяволито Стивън.

Алисия се засмя, оценявайки шегата му.

— Докато не знаят, че сме от клана Макарън, няма нужда да плащаме за гостоприемството им. А що се отнася до храната, ти си много по-добър ловец от Доналд. Трябва само да помислим как да се сдобием с коне. — Тя въздъхна тежко. — Жалко, че Дейви не ни нападна по-близо до границата.

— Защо?

— Защото щях вече да съм облякла английските дрехи, а те са обшити със скъпоценни камъни. Щяхме да ги продадем и готово.

— Ако беше облечена като англичанка, щяхме вече да сме мъртви. И нямаше да си имаме плейд, който да ни топли.

Алисия го погледна изненадано.

— А аз си мислех, че не харесваш шотландската носия. Ако си спомням добре, веднъж ми каза, че най-важните части на тялото ти ще се простудят и за нищо няма да те бива.

— Не ставай безсрамна! — отговори с престорено възмущение той. — Този недостатък се компенсира от бързия достъп. Шотландецът сваля плейда си за същото време, за което англичанинът обмисля дали изобщо да се съблече.

Алисия се усмихна в мрака.

— Май чувам в гласа ти гордост? И къде, по дяволите, си придобил този тежък шотландски акцент?

— Вероятно съм го прихванал от носенето на плейда — отговори с усмивка Стивън.

— Харесвам го — промърмори замечтано Алисия и мушна голото си коляно под ризата му. — Как предпочитате да ви любя, сър — като акушерка или като господарка на клана?

Стивън зарови ръка в косата й.

— В момента нямам предпочитания. Стига ми, че си моята Алисия, моята сладка, скъпоценна жена, която язди като дявол, спасява живота на мъжа си и изражда бебе — и всичко това само за няколко часа.

— През цялото време имах добър помощник — прошепна тя и вдигна устните си към неговите, за да получи целувката му.

Алисия също изпитваше върху себе си въздействието на това място и на този час. Казваше си, че би трябвало да се тревожи за клана си, макар да знаеше, че хората й ще бъдат много добре под умното ръководство на Там и че няма нищо лошо известно време да поживеят и без нея. Освен това кланът й нямаше да страда от ожесточените караници между нея и Стивън. Тази нощ тя забрави усещането, че лежи до неприятел. Обзе я съвсем ново чувство. Чувстваше се като жена, настроена да дарява нежност. Нямаше нужда да взема решения, да се ядосва, да размишлява дали Стивън е английски шпионин. В момента и двамата бяха дивеч, преследван от жестоки ловци.

— Защо ме гледаш така замечтано? — попита с усмивка Стивън. — Готова ли си да споделиш мислите си с мен?

— Мислех само колко съм щастлива в този момент. Откакто татко ме определи за своя наследница, нямах нито една спокойна минута.

Стивън се усмихна. Очевидно Алисия вече не го причисляваше към убийците на баща си.

— Ела тук, любов моя. Може би ще успея да те направя още по-щастлива.

Двамата не бързаха. Търкаляха се в меката шума, играеха си, смееха се и се радваха на свободата си.

Този път Алисия прие милувките му тихо и с нежна отдаденост. Беше разбрала, че любовната игра доставя невероятно удоволствие. Тя целуваше лицето и шията му и с учудване следеше играта на светлините и сенките върху топлата му кожа.

Стивън плъзна устни по раменете и се насочи към гърдите й. Алисия усети как по тялото й се разливат сладостни тръпки.

— Стивън! — прошепна пресипнало тя. Ръцете му милваха хълбоците й. Силата им я възбуждаше още повече. Изведнъж тя се почувства малка и слаба и това усещане беше много приятно.

— Толкова си красива — повтаряше той и не се насищаше да я гледа.

Алисия се усмихваше. Тя също се чувстваше красива и това беше, защото той я гледаше. Стивън помилва вътрешната страна на бедрата й и потръпна, усетил треперенето й.

Двамата се любиха бавно и нежно, докато Алисия впи нокти в гърба му и поиска още. Тласъците му станаха толкова силни, че заплашиха да я разкъсат, а когато достигна върха, тя се вкопчи отчаяно в него, сякаш никога вече нямаше да го пусне…

 

 

Алисия се събуди първа. Стивън я беше прегърнал здраво и тя едва дишаше. Вдигна глава към лицето му и се усмихна на себе си. Къдриците му падаха почти до раменете. Промяната беше толкова голяма, че никой нямаше да познае предишния англичанин. Тази сутрин беше първата, в която щеше да го събуди с целувки.

Стивън отвори очи и се усмихна.

— Добро утро — прошепна нежно тя.

— Страх ме беше да те погледна — призна сънено той. — Сигурно някой е превърнал моята Алисия в горски дух…

Алисия го захапа за ухото.

— Олеле! — Стивън отвори широко очи и я погледна стреснато. — Не бих те заменил и за всичко духове на земята — увери я тържествено той и се наведе над нея.

— О, не! — извика Алисия и го блъсна настрана. — Искам да видя бебето ни.

— Нашето бебе? Предпочитам да остана тук и да си направя едно.

Алисия се претърколи настрана.

— Не знам дали бих могла да преживея онова, което изтърпя Кирсти вчера. Хайде да се надбягваме до хълмчето!

Стивън се облече бързо и се обърна чак когато Алисия беше стигнала билото и весело размахваше ботушите му. Той извика Раб и му заповяда да донесе поне единия ботуш. Борбата между кучето и господарката му даде възможност да настигне Алисия на хълма. Спечели битката за ботушите и хукна към колата на Доналд, облечен само в късия си вълнен панталон. Седна спокойно в тревата и когато Алисия дотича задъхана, поздрави, сякаш не се бяха виждали няколко дни:

— Добро утро. Добре ли спа?

Тя се засмя и се качи в колата да види Кирсти.

След закуската мъжете отидоха на лов, а Алисия се занимаваше с майката и детето. След това разгледа оскъдните запази на Кирсти и почувства угризения на съвестта. Семейството имаше само две малки чувалчета с овесено брашно. Не искаше да обиди Кирсти, затова не попита дали в колата са скрити и други запаси. Когато мъжете се върнаха на смрачаване само с две зайчета, които едва щяха да им стигнат за вечеря, Алисия отведе Стивън настрана и заговори възбудено:

— Не може да продължаваме така. Те нямат достатъчно за себе си, камо ли за нас.

Стивън се облегна на дървото.

— Знам. От друга страна обаче, не можем да ги оставим сами. Доналд няма представа как се стреля с лъка. А дивечът в тази област усеща ловците отдалече. Не знам кое е по-добре — дали да ги напуснем, или да останем с тях и да изядем запасите им.

— Много искам да им помогнем по някакъв начин. Вземи, изпий това. — Тя му подаде калаено канче. — Рецептата е на Кирсти. Приготвя питието от ейл и лишеи. Твърди, че лекува всички болести. Притеснява се, че може да сте настинали по време на лова.

Стивън отпи от горещата течност.

— А ти? И ти ли се притесни за нас?

Алисия се усмихна.

— Само за Доналд. После обаче си казах, че ти можеш да се грижиш достатъчно добре и за двамата.

Той понечи да отговори, но горещото питие отклони вниманието му.

— Знаеш ли, напитката на Кирсти е чудесна. Главоболието ми веднага изчезна.

Алисия смръщи чело.

— Не знаех, че имаш главоболие.

— Откакто стрелата на брат ти ме улучи в тила, постоянно усещам бодежи. — Той побърза да смени темата: — Лесно ли се намират лишеите?

— Напротив, има ги в изобилие.

Очите на Стивън засвяткаха възбудено.

— Доналд ми каза, че наблизо има град. Смята да отведе сина си там, за да го кръстят. Ако можем да сварим поне една бъчвичка с това питие, ще го продадем и ще спечелим добри пари.

— Идеята е чудесна! — отговори въодушевено Алисия.

Двамата отидоха да събират лишеи и се върнаха чак когато се стъмни. Доналд взе малкото пари, които му бяха останали, и отиде в града за още ейл. Алисия не се отделяше от Стивън. За първи път се чувстваше спокойна и защитена извън леглото. За първи път стоеше до него, без да изпитва плътско желание. Това беше съвсем ново преживяване за нея.

На следващата сутрин впрегнаха конете и потеглиха към малкия, обграден със стени град. Стотици дюкянчета и къщурки бяха наблъскани гъсто едни до други и хората сякаш нямаха въздух за дишане. Алисия се почувства толкова зле, че едва не се върна сама в гората.

През живота си беше виждала твърде малко градове. Когато имаше нужда от нещо, търговците идваха в замъка Ларенстън.

Доналд спря колата под една арка в близост до главната улица и разпрегна конете. Двамата мъже свалиха бъчвичката на земята и започнаха да хвалят стоката си. Кирсти и Алисия седяха в колата и слушаха гръмките им гласове. Дълбокият тембър на Стивън отекваше из целия град. Той обещаваше чудеса на всеки, който опита питието, и намекваше, че самият той е бил излекуван от него, и то от проказа.

Хората се спираха и го слушаха с интерес, но никой не купуваше.

— Може би ще имаш повече успех, ако направиш няколко акробатични номера — закачи го Алисия.

Стивън не й обърна внимание. Тъкмо се опитваше да убеди един застаряващ мъж, че питието ще подобри любовните му умения.

— Ти може би имаш нужда от него, но аз нямам — отговори гордо мъжът. Зрителите се изсмяха и се разпръснаха.

— Сега е мой ред — обяви решително Алисия и разкопча роклята си.

— Не бива така, Алисия! — възпротиви се Кирсти. — Не ядосвай Стивън!

Алисия се усмихна с осъзнато превъзходство.

— Нищо няма да му стане. Достатъчно дълбоко ли е деколтето ми?

— Повече от достатъчно — отговори страхливо Кирсти, като вида полуразголените гърди на Алисия. — Ако се покажа така пред мъжете, Доналд ще ми оскубе косата.

— Англичанките носят още по-дълбоко изрязани рокли — съобщи триумфално Алисия.

— Но ти не си англичанка!

Алисия се усмихна многозначително и слезе от другата страна.

Когато хората започнаха да се тълпят от тази страна, Стивън се усмихна изненадано. Алисия започна да хвали питието си като средство срещу слабост в леглото.

— Нещастна ли е жена ти? — извика тя. — Сигурно ти си виновен за това. Ако изпиеш една чаша, ще станеш най-силният мъж в този град. Нашето питие е ненадминато като любовен еликсир.

— Как мислиш, дали питието ще ми помогне да си намеря жена като теб? — попита дрезгаво един мъж.

— Само ако изпиеш цялата бъчва — отговори веднага Алисия. Хората избухнаха в смях.

— Не е лошо да опитаме — предложи един от мъжете.

— А аз ще купя на мъжа си — обади се една жена и изтича към другата страна на колата, където Доналд и Стивън чакаха купувачи.

Стивън беше много зает да пълни съдчетата, които му подаваха желаещите, и да прибира дребните им пари и нямаше време да погледне към Алисия. Изпитваше гордост от успеха на жена си и се радваше, че ще разпродадат всичко. Мисълта, че една английска лейди печели пари като улична продавачка, го развесели още повече.

Като чу дълбокия, похотлив смях на мъжете, той наостри уши. Един от тях му подаде голямо канче и се обърна към съседа си.

— Малката ми даде да разбера, че иска да се срещнем край градския кладенец.

Лицето на Стивън се вледени.

— А каза ли ти, че си има мъж? — попита заплашително той. Мъжът хвърли бърз поглед към лицето му и като видя предизвикателството в дълбоките сиви очи, отстъпи назад.

— Не съм виновен аз. Тя ме подведе.

— Проклятие! — изсъска Стивън и хвърли чашата на земята. Какво ли правеше отзад жена му?

Когато отиде от другата страна, той спря като закован. Алисия беше разкопчала ризата си и красивите, високи гърди бяха почти разголени. Беше свалила наметалото и полата беше залепнала за хълбоците й. Разхождаше се напред-назад с ръце на кръста и грациозно поклащаше задника си.

Отначало Стивън беше толкова изумен, че не беше в състояние да се помръдне. Само след минута обаче се втурна към нея, сграбчи я за рамото и я блъсна в уличката зад колата.

— Какво правиш, по дяволите? — процеди през здраво стиснатите си зъби той.

— Продавам чудодейното питие — отговори спокойно тя. — Вие с Доналд нямахте успех, затова реших, че не е зле да се намеся.

Стивън пусна ръката й и се зае да закопчава блузата.

— Хареса ти, нали? — попита гневно той. — Приятно ти беше да се фръцкаш пред мъжете като последна уличница!

Алисия го погледна и се засмя развеселено.

— Ти май ревнуваш?

— Разбира се, че не! Само че онези старци започват да си мислят разни мръсни работи, като те гледат!

— О, Стивън, това е… Не знам точно, но изпитвам нещо като радост, че ме ревнуваш.

— Значи се радваш? — попита объркано той. После я прегърна и я целуна буйно, жадно и със самочувствието на собственик.

Внезапно зад гърба им се разнесе гръмотевичен глас, от който стените на къщите затрепериха:

— Къде е момичето, което продава чудодейната напитка?

Алисия се изтръгна от прегръдката на Стивън и очите й потъмняха.

— Къде е момичето? — прокънтя отново гласът.

— Това е самият Макгрегър — прошепна задавено тя. — Вече съм чувала гласа му.

— Да не мислиш да излезеш пред господаря на клана? — попита уплашено Стивън.

— Защо не? Той никога не ме е виждал. Няма да ме познае. А и как бих могла да отклоня желанието му? Нали съм в земята на Макгрегър… Ето ме! — извика тя и излезе от уличката. Макгрегър седеше гордо изправен на коня си. Очите му зашариха по тялото й. Той беше едър, силен мъж с посивели слепоочия и енергична брадичка. Зелените му очи святкаха развеселено над орловия нос.

— Кой ме вика? — попита високомерно Алисия.

Макгрегър отметна глава назад и избухна в смях.

— Откога не познаваш собствения си лерд? — попита той и очите му потъмняха като тъмнозелени смарагди.

Алисия се усмихна сладко.

— Това ли е лердът, който не познава членовете на собствения си клан?

Мъжът не преставаше да се усмихва.

— Ти си една дръзка малка женичка. Как ти е името?

— Алисия — отговори гордо тя. — Името ми е същото като на господарката Макарън.

Очите на Макгрегър станаха корави и студени.

— Не произнасяй името на тази жена в мое присъствие!

Алисия сложи ръце на хълбоците си и вирна брадичка.

— И защо не? Защото носиш знака й на тялото си?

Изведнъж площадът утихна. Хората не смееха дори да дишат.

— Алисия, опомни се! — прошепна зад гърба й Стивън.

Макгрегър вдигна ръка.

— Ти си нахална, но имаш кураж. Никой досега не е посмял да ми напомни за онази нощ.

— Кажи ми, господарю, защо се ядоса толкова на един малък белег?

Макгрегър я погледна слисано, после се замисли над въпроса й.

— Ти май знаеш много за случилото се. — Гневът в очите му отслабна, на устните му отново се появи усмивка. — Мисля, че причината беше в жената. Ако приличаше поне малко на теб, щях да нося белега й с гордост. Ала един Макгрегър не може да позволи тялото му да бъде обезобразено от някаква си грозна вещица.

Алисия понечи да отговори, но Стивън стисна до болка ръката й.

— Простете на жена ми, господарю — помоли смирено той. — Тя говори прекалено много.

— Прав си — засмя се Макгрегър и кимна с глава. — Надявам се, че я държиш здраво.

— Нали виждате! — отговори весело Стивън и улови жена си през кръста.

— Харесвам темпераментните жени — продължи Макгрегър. — Твоята е не само красива, а има и глава на раменете си.

— Така е, но понякога ми се иска да пази мислите си само за себе си.

— Не съм срещал жена, която умее да мълчи. Желая ви всичко най-хубаво! — С тези думи господарят на клана обърна коня си и препусна към градската порта.

— Проклятие! — изруга ядно Алисия и се обърна към Стивън със святкащи от гняв очи.

Стивън я стисна здраво и я повлече отново към уличката.

— Стига толкова, Алисия! — Гласът му звучеше спокойно. — Нима не разбираш какво можеше да стане? От жена като теб може да се очаква всичко. Като нищо щеше да му се представиш като Алисия Макарън!

— И какво от това? — озъби се тя. — Нали чу какво каза той…

Стивън я прекъсна енергично:

— Кога най-после ще разбереш, че онова, което мъжът казва на красивите жени, и онова, което се чувства длъжен да направи пред очите на десетки свидетели, са две съвсем различни неща? Забрави ли Кирсти и Доналд? Те ни дадоха подслон и храна!

Учудването му беше безкрайно, когато Алисия се облегна на гърдите му и пошепна смирено:

— Ти си напълно прав, Стивън. Дали някога ще поумнея?

Стивън я притисна към себе си и започна да милва косата й.

— Дали ще се науча да се владея във всяка ситуация? — продължи замислено тя. — Дали някога ще заслужа титлата господарка на Макарън?

— Разбира се, скъпа моя — увери я тържествено той. — Ти имаш воля и един ден… Много скоро ще постигнеш тази цел.

— Алисия!

Двамата подскочиха стреснато и засрамено се отделиха един от друг. Доналд беше застанал на капрата и им махаше.

— Кирсти пита дали сте готови да посрещнете свещеника. Трябва да кръстим бебето още преди да се стъмни. Вие ще бъдете кръстници.

— Разбира се, че сме готови — отговори с усмивка Стивън. Веднага беше забелязал, че младият му приятел изглежда потиснат. Защо Доналд се обърна първо към Алисия? Може би беше подслушал разговора им и знаеше, че жена му е господарката на клана Макарън. Поведението му можеше да означава само, че не иска да ги предаде.