Алън Кол, Крис Бънч
Стен (9)

Глава 9

Кръгът на въздушния люк се завъртя и прищрака. В камерата се стелеше гъст жълтеникав газ. Стен едва различаваше останалите работници в другия край на помещението.

Вътрешната врата на люка се отвори с плъзгане и Стен закрачи към работната станция през еднокилометровото полукълбо на Работна зона 35.

Беше пресметнал, че са минали около две години, плюс-минус няколко цикъла от началото на присъдата му. „Колко бързо лети времето, когато се забавляваш“ — помисли си той кисело.

Цистерните на равнището на пода бълбукаха и кипяха, нагоре към мостиците се издигаше мазна сивкава пелена. Стен запристъпва сред мръсната пяна покрай огромните буци кристал.

Спря до първата си станция и прегледа измервателните уреди, контролиращи потока на веществата, захранващи един от високите няколко метра балвани. Отне му половин час потене, докато премахне с горелката плъзналите по втория балван в участъка му тънки спирали на грануларния тумор. Изхвърли трошливата утайка от камъните-растения в най-близката цистерна и продължи през кипящата жълтеникава атмосфера.

Зона 35 представляваше изкуствен дубликат на някакъв далечен свят, където металите живееха свой собствен живот. Минералите „израстваха“, „разцъфваха“ и „умираха“.

Между мострите от различни метали се отличаваше един с доста редки свойства — невероятна лекота и въпреки това — със сила на натиск, надвишаваща многократно всяка позната сплав или метал.

Геолозите на Компанията бяха решили, че минералът е много интересен и има огромен търговски потенциал. Имаше само два проблема:

Родният му свят беше човекоубийствен. Това беше най-малката грижа. Инженерите на Компанията бяха в състояние да дублират почти всякаква околна среда. А при наличието на толкова много мигрита, осъдени на каторга в Екзотичната секция, които да отглеждат и обират минерала, нещастните случаи бяха „без съществено значение“.

Вторият и по-сериозен проблем обаче беше обработването на самия минерал. След дългогодишно експериментиране бяха успели да отгледат особени мутирали „вируси“ на метална основа от родината на скъпоценния минерал и да ги използват за автоматизирана обработка на кристала.

Така оформеният рядък минерал се използваше за свръхнатоварени инсталации — аварийни системи на корабни двигатели, сензори в ядрата на ядрени енергостанции, както и за производство на свръхскъпи снобски бижута. Цената, разбира се, беше астрономическа. Прекият шеф на Стен веднъж беше пресметнал, че само една бучка с размери на мъжки юмрук струва колкото годишния кредитен договор на един екзек.

Скоростта на растежа на всеки кристален балван внимателно се контролираше и следеше от компютър. Но Стен бе успял да изиграе измервателните сензори, следящи развитието на един от балваните. В продължение на шест цикъла на него се бе култивирала, бавно, грам след грам, малка, почти незабележима изпъкналост.

Стен провери „своя“ балван. Издутината беше узряла за жътва — и после да бъде оформена в един много полезен малък инструмент, с чиято помощ Стен смяташе да разкаже играта на Компанията.

Отвори капака на малка метална кутийка, съдържаща срязващата вирусна култура, и намести мундщука в основата на буцата. От отвора изхвърча почти невидима червеникава нишка, с която Стен очерта основата на отгледания израстък.

Веднъж бе видял какво сполетя един от работниците, който бе проявил неблагоразумието да остави капчица от вируса да се разлее по работния му костюм. Нещастникът не бе успял да неутрализира вируса преди той да си прояде път през защитния комбинезон, и се пръсна на мазно огнено кълбо, едва видимо сред мътната жълтеникава среда, когато кислородът под костюма му се съедини с атмосферата на Зона 35.

Изчака няколко секунди, след което неутрализира вируса и леко откърши бучката.

Отнесе я в биоцеха, заклещи я със стеги, затвори и запечата работния участък на цеха и напъха в терминалната верига грижливо изработената синя кутийка, така че работното време в цеха да не бъде отчетено в контролната секция на Зона 35.

Превключи контролните уреди на работилницата на ръчно управление и натисна нужните клавиши. По бучката се пръсна тънка струйка от вируса. Стен изчака, докато вирусът се неутрализира, и отново пръсна.

И отново изчака.

 

 

В Екзотичната секция имаше само два начина за отчитане на времето. Единият беше да броиш смъртните случаи. Но пък смъртността надвишаваше сто процента годишно, което само напомняше на Стен, че самият той все още се държи извън статистиката.

Другият начин бе да се осланяш на спомените.

 

 

Старшията, със зурла на шопар, едва изчака патрулите да изхвърлят Стен през люка и нетърпеливо да закрачат обратно по коридора към основния сектор на Вулкан. След което замахна с месестия си юмрук и го удари в лицето.

Стен се срина на пода, после бавно се изправи. Усещаше вкуса на собствената си кръв.

— Няма ли да ме попиташ за кво те ударих бе?

Стен не отговори.

Старшията го изгледа кръвнишки.

— За нищо. Обаче само направи нещо, и ще стане още по-лошо. Запомни: сега си в Екзотикс. Тук не си поплюваме като ония на Север. Тук мигритата правят квото им се каже. И запомни и това: Екзотикс е разделена на пет различни зони. Във всяка от тях средата е различна. Ще работиш в херметични костюми. Всички зони ги наричаме Високо рискови среди. ВРС. Което значи, че в тях бачкат само доброволци. Ти си точно такъв. Доброволец.

— Моташ се, спиш и почиваш само в Бараките — продължи старшията. — Това е съседната капсула, под секцията на Охраната, където се намираш в момента. И да не си стъпил по на север от Бараките, освен ако не си решил, че зоната ти няма да те убие достатъчно бързо… А, и още нещо. Какво става в Бараките, нас не ни интересува. Единственото, което е важно, е да се поддържат машините всяка смяна и да не се опитваш да клинчиш. Това са правилата. Други няма.

После кимна и двама от стражите на Екзотичната секция изхвърлиха Стен в Бараките.

 

 

Бучката почти бе достигнала подходящите размери. Стен отново прегледа своята „ферма“, настрои захранващите инсталации и се върна в биоцеха и се зае с последните оформящи срезове.

 

 

Първата работна зона началникът му я описа като „нищо работа“.

Представляваше прототип на високоскоростен жичен цех. Азотна атмосфера. За съжаление, все още не беше напълно завършен. Пресите се чупеха. Изтеглячите прилагаха твърде силно напрежение и барабаните на макарите за готовите кабели често се оголваха.

И всеки път, когато работният процес в цеха спираше, някой загиваше. Скъсана жица, изплющяла изпод счупената преса, разкъсваше ръката на някой от мъжете. Жична намотка, надигнала се от макарата си, се увиваше около врата на някой непредпазлив надзорник и моментално го гилотинираше.

В тази зона работеха стотина „доброволци“. Стен пресметна, че на всеки цикъл има поне по един смъртен случай.

Пресметна също така, че началникът му беше говорил смехории. Докато не го „повишиха“ и не разбра, че останалите зони избиват мигритата много по-бързо.

 

 

Вирусът беше оформил безформената буца в тъп черен правоъгълник с размери 10 на 15 на 30 сантиметра. Стен натисна бутона ЗАДЪРЖАНЕ и контролния клавиш на неутрализатора, след което пристъпи към друга конзола. Бързо очерта на екрана триизмерния модел на инструмента, който искаше да изработи и който включваше размерите на свободно стиснатия юмрук на десницата му.

Този инструмент щеше да стои добре в стиснатата ръка само на един човек.

 

 

— Значи ми даваш колкото поискам от твоя синталк?

— Точно така.

— И кво искаш от мен?

— Ти знаеш как да се биеш. Началникът и бичетата му гледат да не те закачат.

— Не щат, скапаняците му скапани. Научил съм ги аз да се крият като плъхове из цялата галактика. Момченце, аз и гвардейци съм учил! — Дребният мъж се усмихна гордо. — Значи искаш да те уча?

— Да.

— Ами добре. Що пък не? То има ли кво друго да правим тук? Освен да мрем.

 

 

Стен натисна клавиша за ПРЕХВЪРЛЯНЕ, пренастрои модела си като машинна програма и го прехвърли в терминала на биоцеха. Изчака, докато на монитора не се изписа ПРОГРАМА АКТИВНА, и натисна клавиша за СТАРТ.

Малките лазери грейнаха и се плъзнаха към металния блок. Върху повърхността се пръснаха капчици от вируса и от метала се отделиха стружки. След това лазерите „маскираха“ определени зони и вирусът започна да оформя метала, превръщайки го в овеществената реалност на видеомодела на Стен.

Часовете на смяната се изнизаха незабелязано и цехът щастливо забръмча. Стен трябваше да спре, когато през зоната премина един от охраната.

 

 

— Основна поза. Не така. Скапаняк! Забивката винаги минава през цялото ти тяло. Малко над кръста. Ето, така вече си готов за всякаква защита.

— Ами нож?

— Сега забиваш… ножа ще можеш да му го ръгнеш на двайсет и пет сантима над оная работа на типа, дет ще ти го извади. Дай сега. Едно — завърти наляво и нагоре. Забиваш право нагоре, после надолу. Влез му… О, не. Не и не! Забивката трябва да стигне до врата му. Не те карам да танцуваш с него бе, момче. Хайде пак.

 

 

Час преди новата смяна на екрана светна надписът ЗАДАЧА ИЗПЪЛНЕНА. Стен се зае внимателно да прочисти вътрешността на цеха с неутрализатор.

 

 

— Сега си в кръчма. Един чупи бутилка. Идва към теб. Кво ще направиш?

— Ще го сритам.

— Не. Не, и не, и не! Така само ще пострадаш. Хвърляш нещо по него. Квото и да е. Отпуснал е ръцете си, значи хвърляш в лицето му. Вдига шишето — сръгай го с някой стол в ташаците. Е, добре. Улучил си го. Отстъпва. Кво правиш?

— Ритам го. В капачката на коляното. Влизам му, ако успея да доближа. Удар във врата.

— Е, добре. Той пада. И кво?

— Завирам шишето в лицето му.

— Стен, започвам да се гордея с теб. Сега потренирай до началото на смяната. Следващия път ще ти покажа какво да правиш, ако ти си с нож.

 

 

Стен отключи секретното резе на капака на работния кът и вдигна сечивото.

Негово. За пръв път в живота си разполагаше с вещ, която не бе заел или взел на изплащане от Компанията. Това, че цената й надвишаваше годишните доходи на един богат търговец и че машинните техники за изработката й бяха изразходвали енергия, колкото за цял увеселителен купол, я правеше още по-сладка.

Държеше в дебелите ръкавици на защитния си скафандър тънка кама. Дръжката бе пригодена съвършено за пръстите му — за да я обгърнат в смъртоносна хватка на борец с нож, за какъвто го беше обучил дребничкият мъж.

Нямаше предпазител, само извивка между дръжката и острието — то беше дълго петнайсет сантиметра и завършваше с остър като игла връх. Целият нож беше дълъг двайсет и два сантиметра и широк два и половина.

Беше може би най-смъртоносното хладно оръжие, създавано от човек. Кристалът беше наточен като косъм, в острието едва петнайсет молекули, а тежестта на самото оръжие беше достатъчна, за да осигури налягане, способно да разреже дори диамант.

Стен затъкна ножа в един от празните джобове на работния си костюм. Вече разполагаше с канията.

Беше му я направил Хайт.

Двамата със Стен се бяха скрили в един неизползван участък с нормална атмосфера. Хайт му беше бил упойка. А после се бе заловил за работа.

Канията бе скрита в самата ръка на Стен, под лакътя. С нелегално внесените си микрохирургични инструменти Хайт бе отлепил част от кожата на Стен, беше присадил вътре жива тъкан от пласткожа, след което бе закрепил с медицински цимент U-образната сгъвка, която Стен вече бе изработил от специална сплав. Тя щеше да пази острието на ножа от допир с каквото и да било — включително и със самата сгъвка.

Един от мускулите на китката бе прекаран през канията, така че да задържа ножа вътре. След което Хайт постави отново дермиса и епидермиса върху хирургическите модификации и ги слепи.

Докато зарасне, трябваше да минат няколко цикъла. Но Хайт остана доволен, че пласткожата не раздразва раната и кожата върху канията зараства бързо.

Сигналният звънец в скафандъра на Стен забръмча за края на смяната. Той затвори работилницата и тръгна към люка.

 

 

Никой не знаеше какво точно е направил Хайт, за да го натикат в Екзотичната секция. Знаеше се, че е бил лекар в експедицията на някакъв новооткрит свят. Знаеше се освен това, че по някаква неизвестна никому причина е приел договор за тех на Вулкан. Но беше ясно, че сигурно е извършил някакво невероятно престъпление.

Хайт не казваше абсолютно на никого — включително и на Стен — какво е направил.

Беше просто единственият медик, до когото мигритата имаха достъп, и беше прекарал в Екзотичната секция години.

И освен това беше единственият приятел, когото Стен беше имал.

— Стен, момко. Твоят проблем е в това, че не се смееш достатъчно.

— Да се смея ли? Натикан съм в задника на Вулкан… и всеки тук се опитва да ме убие — при това ще успеят! — а ти искаш да се смея?

— Разбира се, момчето ми. Защото може ли да има нещо по-смешно от това?

— Не разбирам.

— Това е, защото боговете те мразят. Лично.

Стен се замисли. А после бавно се усмихна. И започна да се смее неудържимо.

— Ей това ти е другият проблем, момче. Твърде много се смееш.

— Какво?!

— Какво му е толкова смешното? Натикали са те в гъза на Вулкан и всички се опитват да те убият. На твое място щях да се разтревожа.

Стен го зяпна. След което поклати глава и зави като куче.

 

 

В стаята на смяната Стен захрани скафандъра си с дезинфектант под високо налягане и зачака. Нямаше изтичане. Изпразни дезинфектанта в рециклиращото устройство и постави костюма на закачалката. В Екзотичната секция се използваха стари вакуумни работни скафандри, отдавна отхвърлени от техниците. Утечките при тях бяха чести. А в зоната нямаше никакво време за кърпене. Стен се прозя и тръгна през Бараките към койката си.

Ножът беше затъкнат в ръката му. Стен нямаше търпение да го покаже на Хайт.

Бараките миришеха на Реда. Повдигнато на куб и още на куб. Без социопатрули. Двама едри биячи в дъното на коридора ритаха жалките останки на мършаво момче, плувнало в локва кръв. Единият вдигна ухилената си морда към Стен.

— Днес имаме пресно месце.

Стен сви рамене и ги подмина. Етаноловият щанд, както обикновено, беше претъпкан. Стен спря пред койката си. Женското мигри, чиято койка беше над неговата, беше провесило одеялото му като завеса и зад него се чуваше пъшкане.

Стен тръгна към отсека на Хайт. Старецът се беше разболял, но Стен се надяваше, че все още е в съзнание. Искаше му се да го поразпита за Първопроходния сектор.

Около койката на Хайт се бяха скупчили няколко души — старшият и неколцина от подмазвачите му. И малко встрани от тях — някакъв трътлест робот.

Двама от биячите вдигнаха отпуснатото тяло и безцеремонно го изтъркулиха на боклукчийската вагонетка.

Когато тя се затъркаля по коридора, Стен се затича, блъсна с юмрук контролния й панел и вагонетката спря.

— Няма полза — извика му един от биячите. — Дъртакът пукна.

— Как така?

— Ми пукна бе. От естествена смърт.

Стен понечи да се обърне… и обърна трупа на Хайт. Кръвта все още капеше от разреза в гърлото му. Стен погледна старшия тъмничар.

— Опъваше се и не искаше да отиде на бачкане. Та затова, както вика Малек, взе, че си пукна. От естествена смърт.

Старшият направи голяма грешка, че се разсмя.

Стен тръгна към него. Един от биячите го блъсна и Стен падна на пода, претърколи се и скочи.

И гласът на дребния мъж прокънтя в мозъка му. „Никога не си разгневен. Никога не искаш нищо. Ти си само реакция, без мозък.“

Един от биячите пристъпи към него и кракът на Стен замахна сам. Капачката на коляното на мъжа изпука и той рухна.

— Хванете го!

Биячите се хвърлиха към него. Един го спипа отзад и го стисна с две ръце. Стен измъкна едната си ръка и замахна назад с юмрук, с изпънат палец.

Здравенякът го изтърва и изрева в отговор, а от очната му кухина потече кръв.

Стен се завъртя и изрита основата на бичия врат. Мъжът се стовари на пода.

— Дръжте го, скапаняци! — прогърмя гласът на старшия.

Двамата останали мъже погледнаха началника си, после погледнаха Стен, мъчейки се да решат кое от двете е по-лошо. Единият измъкна подпорката на близкия нар, а ръката на другия се плъзна като змия в джоба му и изскочи навън, стиснала бляскав нож, наточен на ръчно точило.

Стен отпусна дясната си ръка и присви пръсти. Ножът се изсипа в дланта му. Студен. И съвършено удобен.

Мъжът със стоманената пръчка замахна пръв. Стен вдигна камата… и острието преряза стоманата като бръснач. Мъжът зяпна за миг стоманеното пънче в юмрука си, а Стен замахна и преряза гърлото му — камата мина като през масло.

Мъжът с ножа направи лъжливо движение, когато Стен се извъртя към него, и замахна към корема му. Стен блокира…

Старшията зяпна ужасен ръката на помощника си — тя все още стискаше ножа, когато тупна на пода.

А после старшията се обърна и побягна. В грешна посока. Надолу, далече от капсулата на охраната. Към работните зони.

Стен го догони точно пред помещението за преобличане на работната смяна. Старшията се обърна. В ококорените му очи се четяха паника и ужас.

Стен го перна само веднъж.

Старшият изврещя — червата му се изсипаха — и рухна сред локвата кръв.

— Това беше естествена смърт.

Стен затича към скафандъра си. И в същия момент алармите запищяха.

 

 

Чу блъскането по люка. Това не го обезпокои особено. Беше залостил въздушния люк и бе отворил широко вътрешната врата към коридора. Това щеше да им отнеме известно време, докато минат.

Охраната трябваше да си въобрази, че той е в клопка. Нямаше междинна връзка с друга от зоните. Извън Зона 35 имаше пълен вакуум.

Стен внимателно надигна контейнера с вирусния спрей от биоструга и с усилие го изтласка до външната стена на купола. Отвори вентила и хукна към грависледа. Червеният спрей на вируса засъска.

Грависледът беше най-голямото нещо, което му беше подръка, но можеше само да се надява, че ще издържи, докато всичко свърши.

Стената изпука, започна да се огъва и да се издува на мехури навън… а после се разцепи и се превърна във взривяваща се чернилка. Вихър излитащи газове зарева навън, към празното пространство. Кристални балвани с цена милиарди кредити, транспортни съдове и всевъзможни инструменти се затъркаляха към отвора.

Гравитационната шейна изпука, веригите на котвите се скъсаха и после с оглушително дрънчене шейната се понесе към вихъра в дупката на купола. Но се оказа твърде голяма, за да може да се промъкне между двете поддържащи греди.

А после воят спря. И това, което все още бе останало от Зона 35, потъна в тишина.

Кръв закапа в очите на Стен — беше се натресъл в рамката на визьора на скафандъра си. Примигна и внимателно провери дали има пробив в изолацията.

После се плъзна покрай шейната и се гмурна през отвора.

Олюля се, зашеметен за миг, когато се оказа обкръжен от непрогледния мрак, осеян с призрачната светлина на звездите.

Така или иначе, намираше се извън Екзотичната секция. И при това — дори успя да се усмихне кисело — бе осъществил една от мечтите си. Намираше се извън Вулкан.

И после започна да се движи. По-надалеч от дупката, все по-надалеч от Екзотичната секция. Понесе се право на север, към единствената дупка, в която можеше да се скрие — просналата се из пространството основна маса на Вулкан.

Нямаше никаква представа накъде точно се е запътил. Отначало пристъпваше предпазливо, после започна да възвръща куража си, разбрал, че в ботушите на скафандъра му е останал достатъчно магнетизъм, за да го задържи да не се превърти и да отхвърчи в празното пространство на космоса. Продължи на отскоци, по един метър всеки.

На няколко пъти когато към него полетяха съдове на ремонтните бригади и патрулни совалки, изпадна в паника.

Но после разбра… единственото, което ги тревожеше, бе неочакваната, ужасно скъпа експлозия в Екзотикс, вече на километри разстояние от него. Дори и да го забележеха, един човек в работен скафандър едва ли щеше да бъде свързан с опустошителния взрив.

Поне засега.

Задържа се навън толкова дълго, колкото беше възможно — докато най-сетне въздухът в скафандъра не започна да дращи в ушите му, и той не долови предупредителното хъркане на въздушния регулатор — и тогава се приближи до първия люк, който успя да забележи. Предположи, че е някой от предназначените за авариен ремонт.

Ръкавиците на костюма му трескаво зашариха по лостовете и люкът изведнъж плавно се отвори. Той пропълзя в тясната камера на люка, затвори външния капак и натисна бутона за въздушното налягане.

Вътрешната врата се отвори с прещракване — поне вътре имаше въздух, който да пренася звука — и Стен пристъпи през нея.

Пред и зад него се простираше дълъг пуст коридор. По пътеката беше полепнал дебел слой прах и повечето осветителни тела по тавана бяха изгорели. Стен се облегна изнемощял на извитата стена на тунела. Беше свободен. Беше си отново у дома.

Прецени и двете мисли, които бяха преминали през главата му. И се усмихна. Усмивката му прерасна в смях.

Свободен. Докато го хванат. У дома. На Вулкан?

Но продължи да се смее. Така, както го беше научил Хайт.

За момента това му се стори най-подходящото.