Алън Кол, Крис Бънч
Стен (18)

Глава 18

— Казвам се Ланцота — изпръхтя гласът. — Обучаващ старши сержант Ланцота. През следващата Имперска година можете да ме смятате за свой бог.

Стен, който се беше сврял безопасно сред пъстрия разнороден строй на наемниците новобранци, погледна с бялото на окото си застаналия почти пред него дребен мъж на средна възраст. Ланцота носеше кафявата маскировъчна полева униформа на Ударната гвардейска дивизия и заострената нагоре широкопола плъстена шапка на Обучаващата команда. Единствените отличителни знаци по униформата му, освен малките черни ромбове, показващи званието му, бяха износени от времето многобройни звезди на Планетарен щурмови боен ветеран.

От двете му страни се стърчаха заплашително леко изгърбените туловища на двама ефрейтори.

— Поклоните и изгарянията на жертвени животни не са необходими — продължи Ланцота. — Най-обикновеното боготворене и абсолютното подчинение ще ме направят повече от щастлив.

Ланцота огледа обучаемите с нежна усмивка. Един от тях, облечен с яркоцветни цивилни копринени тъкани от някакъв туристически свят, допусна грешката да му отвърне с усмивка.

— Ах. Имаме си един с чувство за хумор. — Ланцота пристъпи към мъжа. Ефрейторите го последваха. — За забавен ли ме намираш, момче?

Усмивката се беше стопила от лицето на момчето. Не отвърна нищо.

— Струва ми се, че зададох на този човек въпрос — каза Ланцота. — Не се ли изразих достатъчно ясно, ефрейтор Карудърс?

Едно от туловищата до него леко се размърда.

— Аз ви чух идеално, сержант — отвърна тя.

Ланцота кимна. Ръката му се изстреля напред и стисна новобранеца за гърлото. Сякаш без никакво усилие, той вдигна обучаемия над земята и го задържа; краката на нещастника заритаха безпомощно във въздуха.

— Обичам да се отговаря на въпросите ми — каза той някак замислено. — Попитах, за забавен ли ме намираш?

— Н-не — изхърка момчето.

— Много държа да се обръщат към мен по ранг — каза Ланцота. И неочаквано хвърли новобранеца настрана. Той тупна тежко на земята. — Ще се уверите, че тук чувството за хумор е много полезно — добави Ланцота и продължи: — Днес пристигнаха двеста души като вас. Вие сте избрани да се влеете в редиците на Гвардейски първи щурмови полк. Поздравявам ви.

Той огледа строя.

— Знаете ли, нашата полкова кадрова секция е много горда от себе си. Те ми казват, че по-малко от един на десет хиляди души притежава необходимите качества за Гвардията. При тези обстоятелства вие, мъже и жени, може би се смятате за елит. Ефрейтор Холстед, тези… каквото и да са там… наистина ли ви приличат на елит?

— Съвсем не, сержант Ланцота — изтътна вторият хипопотам. — Приличат ми на утайка на дъното на клоака.

— Хм — размисли Ланцота. — Може би не чак толкова ниско.

Закрачи между вкочанените, безмълвни редици, оглеждайки новобранците отблизо. Спря се до Стен, изгледа го отгоре до долу и леко се подсмихна. После обиколи още няколко редици.

— Моите извинения, ефрейтор. Вие сте прав.

Ланцота се върна пред строя и поклати скръбно глава.

— Имперската гвардия е най-съвършената бойна формация в историята на човечеството. А Първи гвардейски щурмови е най-добрият в Гвардията. Ние никога не сме губили сражение, и никога няма да загубим.

Замълча.

— Не помня кой генерал беше казал, че работата на войника била не да се бие, а да умира. Ако някой от вас, скапани мърши, доживее до края на обучението си, ще е готов да помогне на войника на противника да умре за отечеството си. Тук, в Гвардията, пушечното месо не ни интересува. Тук изграждаме убийци, а не губещи. Тук, в полковия резерв, ще тренирате една година. След това, ако аз лично ви допусна, ще бъдете транспортирани до полевия щурмови полк. Вие, жалки твари, имате три възможности за избор през тази година. Можете да напуснете по всяко време и ние с най-голямо удоволствие ще ви изритаме в някой лайнян тилов батальон. Или да се научите да бъдете истински войници.

Той изчака.

— Има ли някой любопитен за третата алтернатива?

Не се чу никакъв звук, освен вятъра, задухал над огромния казармен плац.

— Третата възможност е да умрете. — Ланцота отново се усмихна. — Ефрейтор Холстед, ефрейтор Карудърс и аз лично с най-голямо удоволствие ще ви убием, само ако си помислим, че в един или друг момент можете да застрашите живота на своите другари по време на бойна операция и няма никакъв друг начин да се отървем от вас… Защото аз вярвам, хора. Вярвам в Империята и служа на Вечния император. Той ме измъкна от боклукчийската яма на един свят, в който се бях родил, и направи от мен това, което съм сега. Сражавал съм се за Империята на сто различни свята и ще се сражавам на още сто, преди някой скапаняк да ми пръсне черепа.

Очите на Ланцота светнаха.

— Но аз ще бъда най-скъпото парче месо, което някога е съсичал.

После, сякаш несъзнателно, докосна щурмовата значка на гърдите си.

— Сега. Ще ви кажа четирите правила да останете живи и щастливи. Първо — за себе си трябва да мислите като за нещо, което е две нива под мръсотията в клозета. Аз лично ще ви уведомя, когато преценя, че сте достатъчно квалифицирани, за да се смятате за разумни същества. В момента не допускам, че това изобщо някога ще се случи. Второ. Когато някой от командния състав се обърне към вас, ще застанете мирно, ще отдадете чест, ще му отговорите по звание тънко, ясно и високо, и ще изпълните точно това, което ви нареди.

Той кимна на Карудърс. Ефрейторката се затича към един от новобранците.

— ТИ!

— Слушам!

Юмрукът й се заби в корема на новобранеца и той рухна на колене и повърна.

Карудърс пристъпи крачка встрани и изрева на една разтрепераната млада жена:

— ТИ!

— Слушам… ефрейтор — заекна обучаемата.

— СКАЧАЙ!

Момичето зяпна. Юмрукът на Карудърс се заби в брадичката й и тя се срина на плаца.

— НЕ СЛУШАТ, СЕРЖАНТ. — Тя отстъпи встрани.

— ТИ!

— Слушам, ефрейтор — започна третият.

— СКАЧАЙ!

— Слушам, ефрейтор!

Новобранецът започна да подскача.

— ТОВА НЕ Е ДОСТАТЪЧНО!

Обучаемият заподскача по-високо.

Карудърс го изгледа, кимна одобрително и зае мястото си встрани от Ланцота.

— Трето — продължи невъзмутимо Ланцота, като че ли не се беше случило нищо особено. — Ще тичате навсякъде, освен в сградата, или ако не ви заповядат нещо друго.

— И четвърто… — Ланцота направи малка пауза. — Четвъртото правило е, че всичко, което можете да правите, е погрешно. Вие вървите погрешно, вие говорите погрешно, вие мислите погрешно, вие самите сте една голяма грешка. Ние сме тук, за да ви помогнем да започнете да вършите нещата както трябва.

Ланцота се обърна към Холстед.

— Ефрейтор. Махнете този боклук от очите ми и вижте дали не можете да направите нещо да придобият малко по-приличен вид.

— СЛУШАМ, СЕРЖАНТ. — Ефрейторът отсечено отдаде чест и изтича на десния фланг.

— Надяс… но! — изрева той.

Стен примигна, усетил как тялото му само откликна на хипносигнала, програмиран в съзнанието му по време на лекциите насън.

— Хо-о-дом… марш!… Бегом… марш!

Новобранската колона хукна.

 

 

— Това е вашият дом, деца — закънтя гласът на Холстед в дългата барака на отделението. Стен като всички останали новобранци стоеше мирно пред един от наровете.

— Осигуряваме ви легло, което ще имате щастието да виждате в продължение на четири часа през нощта — продължи Холстед. — Имате и по един шкаф, в който да прибирате облеклото и снаряжението. Ще ви покажем как да го подреждате. Знам, че повечето от вас са отраснали из каналите. И все пак ще пазите тази барака чиста. Но запомнете, че тя никога няма да бъде достатъчно чиста.

Холстед тръгна към вратата. Имате две минути да позяпате. След което да ви видя вън, за прогонка на облеклото и снаряжението.

Вратата на бараката се затръшна. За миг се възцари тишина, след което забръмчаха възбудени разговори. Стен огледа колегите си новобранци из помещението. Изглеждаха яки, здрави и много уплашени. Той самият беше почти най-дребният от групата.

— Селяни. Всички тук са селяни — изсумтя обучаемият до съседния нар. Стен го погледна. Беше онзи младеж, от туристическия свят. Той протегна отпусната си ръка към Стен. — Грегър.

Стен стисна ръката му и се представи.

— Има ли нещо лошо да си селянин? — попита той с любопитство.

— Нищо. Просто са това, от което Империята има нужда, за да ги направи герои. — Горната устна на Грегър като че ли се изкриви.

— Но не и ти?

Грегър се усмихна.

— Виж, тук улучи. Не и аз.

Стен повдигна вежда.

— Офицер. Това ми е само пропускът. Стой и гледай. Когато започнат да прочистват губещите… — Грегър отново се усмихна.

Отвън свирката на Холстед изведнъж разцепи въздуха. Затопуркаха ботуши и обучаемите се понесоха на бегом през вратата.

— МНОГО СТЕ БАВНИ, ЗАЙЧЕТА. МНОГО… МНОГО… БАВНИ. ПОСЛЕДНИТЕ ПЕТИМА В НАРЯД! — изрева Холстед.

 

 

— СЛЕДВАЩИЯТ! — изкрещя ефрейторът. Стен, застанал съвсем гол на опашката, се зачуди дали Холстед изобщо може да говори нормално. Сигурно не можеше. Новобранецът пред Стен се затича към големия ковчег, скочи вътре, постави пръстите на краката си на чертата и Холстед затвори капака с трясък.

Изчака миг, след което рязко го отвори и изрева:

— ВЪН ВЪН ВЪН!

Мъжът скочи и се затича по коридора към контейнера, който вече се изпълваше с опаковани униформи.

 

 

Стен измъкна главата си от ултразвуковия бръснар. Прокара невярващо пръсти по внезапно оголения си череп.

Карудърс му се ухили и изръмжа:

— Да, изглеждаш дори по-тъп, отколкото се чувстваш.

— Покорно благодаря, ефрейтор — извика Стен и затича към очакващия го строй.

 

 

Стен, чиято мешка се поклащаше на рамото му, тичаше към бараките.

— ПО-БЪРЗО, ПО-БЪРЗО — закрещя Холстед. — ТОВА ТЕЖИ САМО ЧЕТИРИЙСЕТ КИЛА, КИР!

С крайчеца на окото си Стен мерна Карудърс, опряла колене в гърдите на един от новобранците, който се беше сринал под тежестта на торбата.

— Разбери — изкрещя Карудърс, — че ние просто се опитваме да ти помогнем, смотаняк. — И изведнъж изрева, без да слиза от тежко дишащия мъж. — ИЗПРАВИ СЕ ВЕДНАГА! БЕГОМ!

 

 

— Ох-ох-ох! — изстена Ланцота, крачейки пред дългата редица новобранци. — И си мислите, че приличате на войници?

Спря пред един от обучаемите. Карудърс и Холстед мигновено се озоваха от двете му страни.

— Синко, куртката ти се е измъкнала от колана.

— ТИ ЧУ ЛИ СЕРЖАНТА? — изрева Холстед и нахлузи кепето на новобранеца над очите му.

— ТОЙ КАЗА, ЧЕ ПРИЛИЧАШ НА ГЛИСТ! — изпищя Карудърс в другото ухо на слисаното момче. Ланцота продължи напред, сякаш двамата ревящи ефрейтори изобщо не съществуваха.

— А ние искаме да изглеждате възможно най-добре. — Той поклати тъжно глава и продължи напред, а Холстед замахна и блъсна новобранеца върху нара, който се килна настрани.

Ланцота спря пред Стен.

Стен чакаше мирно.

Ланцота го изгледа отгоре до долу, после се взря в очите му. Усмивка докосна отново ъгълчетата на устата му и той продължи напред.

В ухото му се чу гърлен шепот.

— Мисля, че сержантът те харесва — каза Карудърс. — Смята, че от теб ще стане чудесен войник. Аз също. Мисля, че трябва да покажеш на всички колко наистина си добър.

— ЛЕГНИ! ЛИЦЕВИ ОПОРИ ПРАВИ! РАЗ-ДВА, РАЗ-ДВА, МНОГО, МНОГО ЛИЦЕВИ ОПОРИ!

Стен се смъкна, повдигна се на ръце и запомпа. Карудърс седна на раменете му и Стен се срина на пода.

— КАЗАХ: ПРАВИ ЛИЦЕВИ ОПОРИ! — изрева Карудърс.

Стен се напрегна до сетни сили да се надигне. Карудърс се изправи.

— НА НОЗЕ! — изрева тя. Стен рязко скочи и застана мирно.

— МИСЛЯ, ЧЕ СМЕ СБЪРКАЛИ. ОТ ТЕБ ИЗОБЩО НЯМА ДА ИЗЛЕЗЕ ДОБЪР ВОЙНИК — изкрещя Карудърс. — ОТ ТЕБ НЯМА ДА ИЗЛЕЗЕ ДОРИ ДОБЪР ТРУП.

Стен продължи да стои неподвижно.

Карудърс го изгледа за миг с гняв, след което пристъпи към следващата жертва.

 

 

— Баща ти не те обичаше, нали, войник?

— НЕ, ЕФРЕЙТОР.

— Майка ти те мразеше, нали?

— ТЪЙ ВЯРНО, ЕФРЕЙТОР.

— И защо те мразеше майка ти?

— СЪВСЕМ НЕ ЗНАМ, ЕФРЕЙТОР.

— Мразела те е, защото е загубила работата си, вместо да те пометне. Така ли е, новобранец?

— ТЪЙ ВЯРНО, ЕФРЕЙТОР.

— Кой е единственото лице, което те обича, обучаеми?

— ВИЕ, ЕФРЕЙТОР.

Стен примижа, когато Карудърс запокити новобранеца в отсрещната стена.

— ОТКЪДЕ СИ, КИР?

— Рюерсбад Четири, ефрейтор.

— КАКВО? КАКВО КАЗА?

— Рю… Рюерсбад Четири, ефрейтор.

— ВЗЕМИ ТАЗИ КОФА ЗА БОКЛУК, НОВОБРАНЕЦ.

— Слушам, ефрейтор.

— ВДИГНИ Я. НАД ГЛАВАТА СИ.

Боклукът се изсипа върху раменете на новобранеца.

— ВЛИЗАЙ В НЕЯ.

Обучаемият коленичи и обърна стоманения контейнер върху тялото си. Карудърс и Холстед започнаха да ритат яростно по кофата.

— КИР — тряс — ТИ НЯМАШ НИКАКЪВ ДОМ — тряс — ГВАРДИЯТА Е ТВОЯТ ЕДИНСТВЕН ДОМ — тряс — ОТКЪДЕ СИ — тряс.

— Отникъде, ефрейтор — отекна от вътрешността на кофата приглушеният глас.

Холстед изстена и заскуба сплъстената си коса.

— Безнадеждно е — промълви той тихо. — Абсолютно е безнадеждно.

И отново изкрещя:

— НОВОБРАНЕЦ, ЩЕ ИЗЛЕЗЕШ ЛИ НАЙ-ПОСЛЕ ОТ ТАЗИ БОКЛУКЧИЙСКА КОФА?

И за да му помогне, изрита кофата и тя се преобърна. Обучаемият изпълзя от нея с изцапана и подгизнала от мръсотии униформа.

— ИЗГЛЕЖДАШ КАТО ТОКУ-ЩО НАМЕРИЛ ДОМА СИ, НОВОБРАНЕЦ. СЕГА ЩЕ ЗАНЕСЕШ ТАЗИ КОФА ПРЕД СТОЛОВАТА. ИСКАМ ДА ВЛЕЗЕШ В НЕЯ И ДА КАЗВАШ НА ВСЕКИ, КОЙТО МИНЕ НАБЛИЗО, ЧЕ ТОВА Е ТВОЯТ ДОМ.

— Слушам, ефрейтор.

Новобранецът вдигна контейнера на рамо и се затътри през вратата.

 

 

— По наровете! — изкомандва рязко Ланцота.

Голите новобранци се хвърлиха по леглата си. Ланцота тръгна към вратата.

— Искам да разберете нещо, деца — заговори той. — Мога искрено да ви кажа, че никога не съм прекарвал по-зле първия ден от обучението с по-жалка купчина говна от вас. Дори да ви избия, няма да ми достави удоволствие. Не сте ли съгласни?

— ТЪЙ ВЯРНО, СЕРЖАНТ! — изригна хорово от стоте нара.

— Наистина не мога да го понеса. Лека нощ, деца.

Ланцота щракна ключа и угаси осветлението.

— Изморени ли сте? — отекна гласът му в мрака.

— ТЪЙ ВЯРНО, СЕРЖАНТ.

— Какво?

— СЪВСЕМ НЕ, СЕРЖАНТ.

Лампите отново светнаха.

— Това е добре — каза Ланцота. — Пет минути. И да ви видя навън, облечени за физзарядка.

И се усмихна и излезе от бараката. Новобранците се заспоглеждаха слисани.

 

 

Стен отново прокара обезкосмяващата пръчка по лицето си, просто за да е сигурен, и спря душа. Излезе бързо от банята и се добра до нара си. Отвори шкафа си и поглеждайки схемата, окачена на вратата, донареди всичко.

Погледна часовника на стената. Оставаше му цяла минута и половина до времето за обличане. Седна на пода и щастливо изпъшка. Дюшекът му беше навит на руло, одеялото — сгънато точно така, както се изискваше.

— Стен. Я помогни, моля те. — Стен стана и хвана другия край на дюшека на Грегър.

Двамата младежи се спогледаха и изведнъж се изкикотиха.

— Определено става за рекламно живино за наемане на новобранци — ухили се Грегър. — Между другото, забеляза ли нещо интересно?

— Нищо интересно няма на този скапан свят. Освен тази постеля, стига да можех отново да се опъна за малко.

— Огледай се. Нещо много интересно. В тази част има и жени, нали така?

— Много си умен, Грегър. Явно ще трябва да те направят офицер.

— Млъкни. Но знаеш ли кое е по-интересното? Всеки си спи сам.

— Може би е някакво правило, заради всички останали.

— Правилата могат ли да спрат някого, когато е навит?

Стен поклати глава.

— Слагат нещо в храната. От това е. Химикали. Щото не искат някой да се свърже с някой, когото вероятно могат да изметат.

Стен се замисли над това. Едва ли. Ако всички бяха като него, по-скоро бяха твърде изморени, за да могат дори да се усмихнат. Реши да смени темата.

— Грегър. Ти ми спомена, че ще ставаш офицер.

— Разбира се.

— Как?

— Имам три неща на моя страна. Първо, баща ми. Не ми казвай нищо, щото не искам да се хваля, но той е голяма клечка. Семейството ни притежава по-голямата част от Ласкър XII. Има големи връзки. Дори са ни представяли в двора.

Стен го изгледа замислено. Предположи, че това трябва да е нещо много важно.

— Второ. Минал съм през военни училища. Така че знам за какво ни говорят. И ще ти кажа нещо, това сега е много по-добро, отколкото обучението, което ни набиват, докато се опитваме да спим.

— Военни училища. Гвардията няма ли нещо като академия? Само за офицери?

Грегър, изглежда, малко се смути.

— Да, само че баща ми… всъщност аз самият реших, че ще е по-добре да започна от дъното. Нали знаеш, за да може човек да разбира обикновените войници, които един ден ще командва. Да си един от тях, и така нататък.

— Аха.

— Трето. От време на време награждават най-добрия новобранец и взимат, че го издигат. Просто от нулата.

— И смяташ, че ще си ти?

— Посочи ми някой друг. Огледай се. Хайде, посочи ми някой.

Стен огледа новобранците, които вече нахлузваха униформите си.

— Както каза Ланцота, те са просто пушечно месо. Не казвам, че съм велик, но не виждам конкуренция. Освен… може би теб.

Стен се засмя.

— Не аз, Грегър. Не и аз. Научил съм се преди много време: дръж главата си ниско, за да не те спипат.

Вратата се разтвори с трясък.

— ВНИМАВАЙ! СЛУШАЙ ДОБРЕ! ИЗВАДИХМЕ КЪСМЕТ В ТРЕНИРОВЪЧНИЯ ГРАФИК, ЗАЩОТО НАВЪН СТАВА СТУДЕНО. ПОЧТИ ДВАДЕСЕТ ГРАДУСА ПО ЦЕЛЗИЙ. ЗАТОВА ЩЕ ТРЕНИРАМЕ. УНИФОРМА ЗА ДЕНЯ — ЗИМНА, ТЕЖКО СНАРЯЖЕНИЕ.

Устата на Грегър увисна.

— Зимно облекло? Ами че то е посред лято!

Стен дръпна вратата на шкафа си и заизмъква арктическото си снаряжение.

— Смятах, че вече си разбрал какво каза Ланцота относно мисленето ни.

Грегър кимна отчаяно и започна да се преоблича.

 

 

— Докладвай!

— Стен. Обучаем новобранец!

Ланцота се облегна на стола си.

— Отпусни се, момче. Най-обикновено повикване. Както знаеш, Империята много се интересува дали се отнасяме добре с нейните бъдещи войници.

— Тъй вярно, сър!

— Ето защо трябва да ти задам няколко въпроса. Отговорите ти ще бъдат предадени на Комисията по правата. Първи въпрос: Виждал ли си, от деня на пристигането си на Клисура, случаи на физическо малтретиране?

— Не разбирам въпроса, сър.

— Виждал ли си някой от командния състав да е злоупотребявал или прилагал извращения към някой от обучаемите?

— Не, сър!

— Бил ли си свидетел някой от командващия състав да се е обръщал към някой от обучаемите с подигравателен тон?

— Съвсем не, сър!

— Смяташ ли се за щастлив, обучаеми?

— Тъй вярно, сър!

— Свободен си.

Стен отдаде чест, обърна се кръгом и се затича. Ланцота се почеса замислено по брадичката и погледна Холстед.

— Него?

— Още не съм сигурен. Но вероятно.