Алън Кол, Крис Бънч
Стен (14)

Глава 14

— Остави, Фейдал. Не знам как, но… си спомням какво е империя — каза Орон.

Махони понечи да попита нещо. Стен поклати глава.

— Разузнаване?

— Очи.

— Ах. И значи искаш моите хора… и аз самият да станем твоите очи?

— Не — отвърна Махони. — Мен всеки момент може да ме гръмнат.

Орон погледна въпросително Фейдал. Лицето й остана безизразно.

— Торесен нямаше да прати подир мен шефове на Тайните си служби, ако не беше напълно сигурен кой съм.

— Торесен… шефът на Компанията, твой враг? — прошепна Фейдал.

— И искаш?

— Трябват ми доказателства за плановете на Торесен. Проникнах със „синя кутия“ в централните компютри на екзеците и там нямаше нищо за проект „Браво“, освен предупредителни пароли.

— Този… Торесен. За него, изглежда, въпросът е личен.

— Повече от деветдесет процента вероятно.

Стен се намеси.

— Какво става, ако се окаже там? И ти си прав?

— Изпращаме тук Гвардията. Императорът ще назначи някакво надзорно управление. Нещата ще се променят. За мигритата. За всички.

— Не е достатъчно — обади се Бет.

— Ще изгинем всички, докато скапаната ти Империя се намеси. Ти не знаеш ли? Ние, отрепите, не доживяваме до почтена възраст — намеси се Стен.

— Стен е прав. Един беглец от друга банда ни подхвърли… кога беше?

— Преди две смени — отвърна Фейдал.

— Каза, че е видял патрули в складовете. Мотаели се с… пушки за борба с… бунтовници — каза Орон и се усмихна, горд, че е успял да си го спомни. — Скоро ще проведат прочистваща операция. Ще ни пометат. А сме твърде много, за да ги избегнем.

— Колко са в твоята банда?

— В момента петнайсет — отвърна Фейдал вместо Орон.

Махони бързо пресметна. Малкото имперско подразделение разполагаше със собствен външен люк. Разследването щеше да мине без много шум, ако се добереше до това, което му трябваше…

— Прехвърляне отвън. За всички вас. На който пожелаете свят на Империята.

Стен се усети, че дъхът му е спрял. Пое си дълбоко дъх и погледна невярващо Махони.

— Мога да ви го гарантирам. Вие нападате щаба на Торесен. Донасяте ми всичко, на което пише „Проект «Браво»“. Всичко, което можете да доставите на кораба. Империята си спазва честно уговорките.

— Не мисля, че има нужда да… го обсъждаме. Прав ли съм?

Махони се изправи.

Нямаше нужда.

 

 

Патрулът се дотътри до края на маршрута си и спря. Прозя се. После се обърна и отново закрачи лениво по коридора.

Стен се промуши през вентилационната шахта в стената… дъх… дъх… крачка… нова крачка… напред. Крачеше в крак с пазача. В ритъм. С очи, приковани в гърба на часовия. По-близо. В крачка. В триметровата предупредителна зона. С очи в целта. С блокирано съзнание.

Лявата му ръка се стегна около врата на часовия. Той рязко изви главата на едрия мъж назад и ножът му се заби дълбоко в бъбрека му. Часовият изпъшка. Изхърка. Стен отстъпи встрани от отпуснатото тяло, повлече патрула назад към шахтата и го напъха в нея. Затича се по коридора, към входа на секцията на екзеците, напипа панела и натисна.

Отрепите бяха обмислили грижливо схемите на Окото, които Махони им бе описал слепешката из въздухопроводите над Центъра за посетители, и бяха напипали ключа.

Очевидно екзеците бяха много по-деликатни от теховете и мигритата. Повечето коридори, особено тези около апартаментите на хората от висшия ешелон, бяха шумоизолирани.

Панелът се отвори и Стен махна на останалите.

Останалите четиринадесет отрепи се изсипаха през тръбите и се понесоха към него. Един по един се промъкнаха през зева в стената. Орон се намираше в средата на колоната, с безизразно лице. Фейдал го поведе към вътрешната стена. Стен тихо изруга, молейки се дано паметта на Орон се върне бързо, защото ако се проваляха, повечето щяха да загинат сред Окото. Дори ако неколцина от тях успееха да се измъкнат в района на мигритата, щеше да последва безкраен поток от помитания.

Отново си даде сметка, че нямат избор. Бет мрачно се съгласи, а после потъна в колебания между нетърпението си да види нови светове и притеснението дали ще се приспособят към тях. Стен видя в това добър знак.

Зевът в стената се стесни. Стен се напъха вътре с рамото напред. Вратата сякаш се канеше да го притисне. За миг гърдите му се оказаха стегнати. Стен почти изпадна в паника, но съобрази да изпразни дробовете си и се промъкна.

 

 

Скупчиха се пред големите двойни врати към покоите на Торесен. Стен с любопитство докосна повърхността им. Груба. Зърнеста. Като проядена стомана. Но още по-груба. Зачуди се защо Торесен не бе поръчал вратата — дали не беше органична? — да се направи по-мека.

Бет настрои индикатора на друга честота и го опря до ключалката. Затвори очи… пръстите й пробягаха по превключвателите на налягането. Недоловимото за слуха налягане нарасна и отслабна в тъпанчетата на Стен. Последва прещракване. Главната ключалка се отвори.

Бет извади от кесийката на колана си пластмасова клечка, докосна нагряващия бутон и внимателно я опря в центъра на панела на вратата. Единият край на клечката, нагрят до температурата на човешко тяло, представляваше дубликат на пръстовия отпечатък на показалеца на Торесен. Стен се зачуди как Махони се е сдобил с него.

Вратата изщрака — отрепите се хванаха за оръжията, — люшна се и се отвори.

Стен и останалите се вмъкнаха вътре.

Времето спря. Намираха се в пространството. Озоваха се сред екзотична гостоприемна джунгла.

Намираха се на самия връх на Окото, в бърлогата на Торесен. Прозрачният покрив на купола беше открит и космосът блестеше над тях. Стен беше единственият от отрепите, видял Вулкан отвън. Успя в достатъчна степен да запази самообладание и да затвори тихо вратата, след което се огледа.

Освен тях нямаше никого.

Градина. С пръснати тук-там мебели, разположени сред разцъфналата буйна растителност, сякаш някой бе махнал всичките стени, таван и под на някаква огромна къща, оставяйки на място всички други признаци на домашен живот.

Отрепите се съвзеха от първоначалната си изненада и се раздвижиха.

Стен зърна детектор на движение, който се залюля и се насочи към тях. Затича се, скочи и ножът му замахна към индикатора. Забеляза други микрокамери и посочи. Отрепите кимнаха. Тръгнаха напред и се скриха сред непознатите им храсталаци.

Стен, Орон и Бет останаха заедно, оглеждайки се за нещо, което можеше да прилича на офис. В единия край на купола забелязаха изкусно аранжирана оръжейна стена. Хладни и огнестрелни оръжия от всевъзможни светове и култури бяха окачени в старателно и изкусно изработените рафтове и стойки. А на отсрещната страна имаше внушителна издаваща се напред плоча, която не можеше да бъде нищо друго освен бюро. Зад нея — най-сложната компютърна конзола, която Стен беше виждал. Близо до нея се виждаше стилизирана скулптура на невероятно дебела жена. Може би…

Стен погледна въпросително Орон. Очите на отрепа блеснаха ярко и той им посочи скулптурата.

Стен и Бет веднага затичаха към нея. Това трябваше да е. Пътеката към статуята се пресичаше от тесен ултравиолетов лъч. Стен свали от колана си ултравиолетов прожектор, включи го, нагласи интензивността му и го насочи през светоиндикатора, пресичащ пътя им.

Отне им няколко минути, докато забележат малката цепнатина в скулптурата — дотогава Стен опипа всички издатини по нея. Не беше толкова лесно. Може би се отваряше след някаква сложна комбинация от докосвания, да налучка която щеше да му отнеме цял живот.

Орон му махна с ръка и Стен взе малкия мазерен прожектор от боклуците, които носеше отрепът. Отвори го, насочи краищата на мазера в цепнатината и го включи. Малко налягане на спусъка и скулптурата се превърна на пудра. Под нея имаше метална врата, която се отваряше отново с комбинация от докосвания на пръсти. Стен много грижливо измъкна от собствения си пакет с инструменти фризопръскач и разтвори малкия му триножник.

Отвори фризопръскача и от цилиндъра в изолиращата обвивка се вдигна бяла пара с температура близо нула по Келвин. Стен си сложи изолационна ръкавица и прикрепи цилиндъра към триножника, насочвайки го точно срещу металната врата на сейфа. Включи стартиращия бутон и се отдръпна.

От цилиндъра излетя тънка струя, която кристализира по повърхността на здравата стоманена врата на сейфа. Бет измъкна чукче от малката си кожена торба с инструменти и я почука. Тя се разпадна. Тримата се ухилиха.

Бяха проникнали.

Документи. Още папки с документи. Пачки с имперски кредити — Стен започна припряно да пъха пачки в торбата, но Орон му махна с ръка. Не.

А после се натъкнаха на дебела червена папка. „ПРОЕКТ «БРАВО»“. Беше в ръцете им!

Никой от тримата не забеляза младия отреп, който омаян се бе приближил до оръжейницата. Възхитен от някакво дълго древно оръжие, той го взе от стената. Придържащата го скоба тихо изщрака нагоре.

Стен бързо подаде папката на Орон. Безизразният поглед изведнъж се върна в очите му, той озадачено погледна папката в ръцете си и рязко се изправи. Папката се разтвори и листата се пръснаха по земята. Стен промърмори и се наведе да ги събере. Без ред — бяха се пръснали съвсем безразборно.

Първият залп улучи трима отрепи в гърдите и ехото на изстрелите на пушката за борба с безредици засвистя сред зелените листа. Социопатрулът, застанал на прага, зареди и завъртя дулото.

Вторият залп улучи един отреп, докато залягаше сред храстите, и огънят разполови гърдите му. Кашляне и крясъци раздраха тишината. През прага с насочени оръжия се изсипаха социопатрули.

Бет измъкна от колана си граната, натисна детонатора с палец, запокити я и се хвърли по корем на пода, а смъртта изсвистя над главата й.

Стен се затъркаля към оръжейната, залягайки зад първото мернало се пред очите му прикритие.

Два съединени един с друг резервоара, с дълга цев и две дръжки. Трябваше да е някакво оръжие.

Надписът над музейния експонат гласеше: ПРЕДИМПЕРСКА ЗЕМЯ. РЕСТАВРИРАНО. ОГНЕХВЪРГАЧКА. Беше истински късмет за Стен, че Торесен, като сериозен колекционер, поддържаше цялото си старинно въоръжение готово за употреба. Стен сграбчи двете дръжки на цевта, насочи я напред и ги дръпна едновременно. Видя пушека, избълван от върха на конуса на дулото, блесналия огън и после от дулото се заизсипва дълга, мазна огнена струя.

Огънят се изстреля в петдесетметрова дъга през помещението — много по-голям обхват, отколкото бяха предвиждали античните му изобретатели отпреди хилядолетия — и униформите на социопатрулите прогизнаха от изхвърления напалм. Те зареваха, тъй като последвалата смърт бе твърде неприятна — независимо дали патрулът имаше достатъчно късмет лакомите пламъци само да изсмучат кислорода от дробовете му, или, още по-лошо, лепкавият, базиран на петрол напалм да прогори телата им до костите. Но един от мъжете все пак успя да изстреля убийствен лъч към все още озадачения Орон, закрачил безгрижно напред. Откъснатата му глава профуча през залата.

Стен закрачи напред безчувствено като робот, като помиташе всичко с огъня. Очите му бяха широко ококорени от паника. А после пламъкът изхрачи за последно и се прибра в дулото.

Стен пусна огнехвъргачката и остана вкочанен.

Бет го дръпна за рамото.

— Хайде!

Стен се съвзе. Патрулният екип, блокирал изхода, беше изчезнал. Всички бяха мъртви.

Стен и Бет се затичаха към вратата. Само един оцелял отреп от цялата банда се измъкна от укритието си и се понесе след тях.

Профучаха през вратата и затичаха по коридора. Нямаха достатъчно време, за да се проврат обратно в безопасните си миши тунели. Единственото, на което можеха да се надяват, беше да увеличат колкото може дистанцията между себе си и щаба на Торесен.

Затичаха бясно по безкрайната плетеница от коридори, залягаха и се присвиваха под изстрелите на преследващите ги патрули. Профучаваха край паникьосани екзеци, които ужасени се отдръпваха, тряскаха вратите и щракаха ключалките.

Решетка на пода. Стен и Бет се носеха задъхани към нея.

Стен погледна надолу. Шахтата се спускаше сякаш безкрайно. Никакви перки на вентилатор, никакви ускорители за въздух. Не можеше да прецени за какво е, но нямаше значение. Цяло отделение патрули вече се приближаваше към тях.

По отвесната закръглена стена се спускаше тясна редица метални скоби и Стен успя някак да различи нещо като тунел на около десет метра под главния проход. Махна с ръка на Бет, подканяйки я да скочи в дупката. Тя се заспуска малко тромаво и Стен осъзна, че е ранена.

Последва я.

Другият отреп все още клатеше глава, когато изстрелът на тежкото оръжие го улучи и го разкъса.

Бет се плъзна с едно стъпало наляво от скобата и кракът й задраска в стената на шахтата. Лепкаво. Като грес. Нещо. Задращи с нокти към скобата, изтърва се. Изпищя.

Твърде късно, Стен посегна да я задържи, зяпнал надолу в бездната, дълбока колкото половин свят. Бет, пищяща неспирно, полетя надолу.

Стен се загледа с безсилие как тялото й пропада и пропада. Докато не се изгуби от погледа му. После, съвзел се някак, се раздвижи светкавично, плъзна се встрани и се запровира през тесния тунел.

 

 

Махони крачеше нервно в кабинета си. След като чу алармите, бе включил патрулната мрежа на наблюдение и чу командите, отпращащи бойните отделения.

Вратата внезапно се отвори и в стаята влезе Стен. С празни ръце.

— Спипаха ни. Спипаха ни. Бет е мъртва.

Махони се овладя.

— Бет. Онова момиче?

— Да. Тя е мъртва. Мъртва. И папката. Това, което искаше ти. Орон я държеше.

— Къде е Орон?

— Орон загина. Като Бет.

Махони потисна естествения си порив да изругае.

— Добре. Изгърмяла е. Но уговорката ни си остава в сила. Круизерът ни чака.

— Не. Не искам да тръгвам.

— Какво искаш тогава?

— Оръжие. Бет е мъртва, не разбираш ли?

— Смяташ да се върнеш там?

— Бет е мъртва.

— Да. Имам две тук. В онова бюро.

Стен се обърна и тръгна към бюрото. Така и не чу тихите стъпки на Махони зад гърба си, нито успя да види стегналата се като острие на брадва месеста длан, която го шибна и го събори. Стен се срина по очи върху бюрото.

Махони вдигна изпадналия в безсъзнание Стен и го сложи на стола. И най-после си позволи лична реакция:

— Скапаняк!

Овладя се отново и измъкна „Параграфи“ от едно от чекмеджетата. Постави дясната ръка на Стен върху дебелата книга.

— Нямам представа каква религия изповядваш. Ако изобщо имаш такава. Но и това ще свърши работа. Ти… както и да се казваш… Стен беше. Първото име — неизвестно. Заклеваш ли се да защитаваш Вечния император и Империята със собствения си живот… знам, че се заклеваш, момчето ми. Заклеваш ли се тържествено, че ще се подчиняваш на законните заповеди, които ще ти се дават, и че ще следваш с чест традициите на Имперската гвардия, така, както го изисква Империята? Добре, и в това се заклеваш. Поздравявам те лично, Стен, с добре дошъл на служба на Империята. Не си направил грешка, че избираш да служиш в Гвардията. И за мен е лична чест, че си избрал да бъдеш включен в състава на собствения ми полк, Първи щурмови гвардейски.

Той прибра книгата и замълча. Разроши косата на Стен.

— Ти си едно бедно и нещастно копеле, и за мен е срамно, че нещата станаха точно по този начин. Най-малкото, което мога да направя за теб, е да те измъкна от този адски свят и да ти дам възможност да поживееш малко повече.

Натисна клавиша на комуникатора.

— Лейтенант. В кабинета ми. Имам нов наемник за Гвардията. Струва ми се, че припадна, щом осъзна цялото величие на честта, която му се оказва.

Махони измъкна от бюрото бутилка синталк и без да се занимава с чаши, отпи яка глътка.

— И попътен вятър, момко.