Александър Беляев
Хойти-Тойти (6)

МАЙМУНСКИЯТ ФУТБОЛ

„27 юни. Налага ми се да пиша наведнъж за много дни. Пътешествието беше богато не само с удоволствия. Още на парахода и особено после, в лодката, започнаха да ни досаждат москитите. Наистина, когато пътувахме по средата на реката, все още широка като езеро, те бяха по-малко. Но достатъчно беше да се приближим към брега и веднага ни обкръжаваше цял облак москити. Когато се къпехме, навсякъде по нас се лепяха черни мухи и смучеха кръв. А когато слязохме на брега и продължихме пеша, започнаха да ни преследват нови врагове: дребни мравки и пясъчни бълхи. Всяка вечер ни се налагаше да оглеждаме краката си и да се чистим от тия бълхи. Змиите, стоножките, пчелите и осите също ни създаваха много грижи.

Не беше лесно и придвижването ни през горските гъсталаци. А на откритите места ходехме едва ли не по-трудно — тревата е много гъста, с дебели стъбла, високи до четири метра. Вървиш между две зелени стени — наоколо нищо не се вижда. Страшно! Острите листа дращят лицето и ръцете. Настъпиш някое стъбло — спъва те, увива се около краката ти. По листата се е насъбрала от дъждовете вода — излива се отгоре ти като из ведро. Принуждавахме се да вървим в индийска нишка по тесните пътеки, прокарани в горите и степите. Това бяха единствените пътища по тия места. Експедицията ни беше от двайсет души, осемнайсет от тях — носачи и водачи от негърското племе фани.

Най-сетне сме пред целта. Разположихме лагера на брега на езерото Тумба. Нашите водачи си почиват. Отдали са се на риболов. Налага ни се да ги откъснем с големи мъки от това занимание, за да ни помогнат да се настаним на ново място. Имаме две големи палатки. Мястото за лагера е избрано добре — върху сух хълм. Тревата не е висока. Наоколо се вижда надалеч. Мозъкът на Ринг понесе благополучно пътешествието, чувствува се удовлетворително. С нетърпение очаква завръщането си в света на звуците, багрите, мирисите и другите усещания. Ваг го успокоява, че му е останало малко да чака. Професорът е зает с някакви тайнствени приготовления.

29 юни. В лагера цари паника: съвсем наблизо фаните намериха пресни лъвски следи. Отворих сандъка с пушките и раздадох на онези, които заявиха, че могат да стрелят, и днес следобед организирах пробна стрелба. Това е нещо ужасно! Те опират приклада на пушката в корема или коляното си, премятат се от отката и пускат куршумите с отклонение сто и осемдесет градуса от целта. Затова пък удоволствието им надминава всякакви граници. Вдигат неописуема врява. Като нищо ще съберат при нас гладните зверове от целия басейн на Конго.

30 юни. Снощи лъвът е идвал съвсем близо до лагера. Има веществени доказателства — разкъсал е дива свиня и я е изял почти без остатък. Черепът на свинята е строшен като орех, а ребрата й са начупени на малки парчета. Не бих искал да попадна в тая костотрошачка!

Фаните са наплашени. Щом се свечери, скупчват се при нашите палатки, палят огньове и поддържат огъня цяла нощ. Разбрах какво е това страх на първобитен човек от ужасния звяр. Когато реве лъвът — а няколко пъти вече чух рева му, — усещам как страхът на далечните предци се събужда в кръвта ми и сърцето ми замира в гърдите. Дори не ми се бяга, ще ми се да се свия като топка на земята или да се зария в нея като къртица, а Ваг сякаш не чува никакъв лъвски рев. Продължава да майстори нещо в палатката си. Тая сутрин след закуската излезе при мене и ми каза:

— Рано утре отивам в гората. Фаните казваха, че до езерото води стара слонска пътека. Слоновете са ходили на водопой близо до нашия лагер. Но те си сменят често пасищата. «Просеката», направена от тях в гората, е започнала да зараства. Значи са се преместили някъде по-далече. Трябва да ги намерим.

— Но нали знаете, че един лъв ни идва на гости? Не рискувайте да тръгвате сам и без пушка — предупредих Ваг.

— Не ме е страх от никакви зверове — отвърна ми той — знам една вълшебна дума. — И гъстите му мустаци се разшаваха от скрита усмивка.

— Нима ще влезете в гората без пушка?

Ваг кимна утвърдително.

2 юли. Любопитни неща се случиха през тия дни. Снощи лъвът рева пак и от страх ме присви стомахът, кръвта ми се смръзна. На разсъмване се миех до палатката си, когато от съседната излезе Ваг. Беше с бархетен костюм, корков шлем и здрави обувки с дебели подметки. Костюмът е походен, но не носи нито раница, нито пушка. Поздравих Ваг с добро утро. Той ми кимна и като пристъпваше внимателно, както ми се стори, тръгна напред. Крачката му постепенно ставаше все по-уверена, докато най-сетне той тръгна с обикновената си равномерна и бърза походка. Така вървя до склона на нашия хълм. Когато пътеката започна да става стръмна, Ваг вдигна ръце и… тук се случи нещо необикновено, което накара мене и фаните да извикаме от учудване.

Тялото на Ваг започна отначало бавно, а след това все по-бързо да се върти във въздуха — като че ли правеше салто с изпънато тяло върху трапец; за миг то приемаше хоризонтално положение, сетне главата му отиваше долу, а краката — горе; като описваха кръгове, главата и краката му продължаваха да сменят местата си. Накрая въртенето на тялото му се засили толкова много, че краката и главата му се сляха в едно неясно колело, а средата на туловището изпъкна като тъмно петно. Така продължаваше, докато Ваг стигна подножието на хълма. Като се търкулна още няколко метра по равното, той се изправи и се упъти към гората с нормалната си крачка.

Не можах да разбера нищо, а фаните — още по-малко. Те не само се учудиха, но се и уплашиха — за тях видяното беше свръхестествено, разбира се. А за мене това търкаляне беше още една от загадките, които Ваг честичко ми поставяше.

Но загадките са си загадки, а лъвът си е лъв. Страх ме е, че Ваг се надценява. Знам, че кучето може да се изплаши със «свръхестествено» явление: вържете един кокал с тънък канап или косъм и го хвърлете на кучето. И щом то понечи да захапе кокала, дръпнете го. Кокалът изведнъж ще тръгне по пода, сякаш бяга от кучето. То ще се изплаши от това необикновено явление, ще подвие опашка и ще избяга от «оживелия» кокал. Но дали лъвът ще подвие опашка и ще избяга от преобръщащия се във въздуха Ваг? Съмнявам се. Не мога да оставя Ваг без охрана.

И като взех пушки, съпроводен от четиримата най-храбри и съобразителни фани, тръгнах подир Ваг. Той вървеше напред, без да ни забелязва, по доста широката горска просека, прокарана от слоновете. Хилядите животни, отиващи на водопой, я бяха утъпкали. Само на някои места преграждаха пътя ни паднали дънери или вършини. Пред всяко такова препятствие Ваг се спираше, някак странно повдигаше крак — много по-високо, отколкото беше нужно, и правеше широка крачка. Някой път след това тялото му, без да се прегъва, се накланяше напред, сетне се изправяше до отвесно положение и той продължаваше пътя си. Ние го следвахме на известно разстояние. Отпред блесна ярка светлина. Пътят се разширяваше и излизаше на горска поляна.

Ваг излезе от сянката я тръгна по осветената от слънцето поляна, когато чух някакво странно мърморене или ръмжене, което можеше да принадлежи само на голям ядосан или разтревожен звяр. Но то не приличаше на лъвски рев. Фаните споменаха шепнешком животното, но аз не знаех тукашните наименования. От лицата и движенията на спътниците ми разбрах, че се страхуват от звяра, издаващ ръмженето, не по-малко, отколкото от лъва. Но не изоставаха от мене, а аз, усетил бедата, се разбързах. Когато излязох на поляната видях любопитна картина.

Вдясно от мене, на десетина метра от гората, седеше на земята малко горилче, високо колкото десетгодишно момче. Близо до него — сивкаворижава горила самка и огромен самец. Ваг вървеше доста бързо по равната поляна и явно преди да забележи седналите в тревата животни, се озова между малкото и родителите му. Видял човека, самецът издаде същия сърдит хрипкав звук, който бях чул още в гората. И Ваг забеляза зверовете — гледаше към мъжката горила, но продължаваше да върви с обикновената си крачка. Пред вида на човека малкото горилче изведнъж изпищя и бързо-бързо се покатери на близкото дърво.

Мъжкарят издаде втори предупредителен звук. Горилите избягват човека, но ако нуждата ги накара да влязат в бой, проявяват безстрашие и необикновена свирепост. Забелязал, че човекът не се връща и очевидно уплашен за рожбата си, самецът изведнъж се изправи на крака и зае войнствена поза. Не знам има ли по-страшен звяр от това уродливо подобие на човека. Мъжкарят беше с огромен за една маймуна ръст — като средно висок човек, — но гръдният му кош ми се видя едва ли не двойно по-широк. Туловището му — непропорционално голямо. Дългите му ръце — дебели като греди. Китките и стъпалата — несъразмерно големи. Под силно изпъкналите надочни дъги — свирепи очи, а в зиналата паст се белеят огромни зъби.

Звярът толкова силно започна да блъска с косматите си юмручища по бъчвообразния си гръден кош, че вътре започна да кънти като в празна каца с вместимост четиридесет ведра. Сетне заръмжа и като се опираше на земята с дясната си ръка, побягна право към Ваг.

Да си призная, бях толкова развълнуван, че не можах да сваля пушката от рамо. А горилата прекоси за няколко секунди пространството, отделящо я от Ваг и… тук пак се случи нещо необичайно.

Звярът с цялата си сила се блъсна в някаква преграда, изрева и падна на земята. Ваг не падна, а се преметна във въздуха като на трапец — с вдигнати ръце и опънато тяло. Неуспехът разяри още повече мъжкаря. Той се изправи и още веднъж се опита да се хвърли върху Ваг. Но тоя път прелетя над главата му и отново се тръшна на земята. Самецът побесня. Зарева, заръмжа, разпени се и започна да се нахвърля върху Ваг, като се опитваше да го обхване с чудовищно дългите си ръце. Но между горилата и Ваг имаше някаква невидима, но сигурна преграда. По движението на ръцете на горилата разбрах, че това ще да е кълбо. Невидимо, прозрачно като стъкло, недаващо никакви отблясъци и здраво като стомана. Ето какво било поредното хрумване на Ваг!

Щом се убедих в пълната му безопасност, загледах с интерес необикновената игра. Моите фани подскачаха от възхита и дори захвърлиха пушките. А играта ставаше все по-оживена. Изглежда, и женската горила с не по-малко любопитство от нас наблюдаваше освирепелия си съпруг. Изведнъж и тя нададе войнствен крясък и се втурна да му помогне. Играта придоби нов характер. Горилите яростно се хвърляха върху невидимото кълбо и то започна да подскача от едно място на друго, също като футболна топка. Не е весело да си вътре в такава топка, когато разгорещените футболисти са горили! Опънатото като струна тяло на Ваг все по-често се превърташе като колело, докато се подмяташе насам-натам. Сега разбрах защо тялото му е опънато, а ръцете — вдигнати нагоре: опира се в стените на кълбото, за да не се пребие. Изглежда, стените са необикновено здрави. Когато горилите нападаха кълбото от две страни едновременно и го «изритваха» нагоре, то подскачаше на три метра височина и не се разбиваше при падането си на земята. Но Ваг явно започна да се уморява. Човек не може да издържи дълго време така опънат с напрегнати мускули. И ето че Ваг изведнъж приклекна и падна на дъното на кълбото.

Работата ставаше сериозна. Вече не можехме да бъдем само зрители. Викнах на фаните, накарах ги да вдигнат пушките от земята и тръгнахме към кълбото. Но забраних на туземците да стрелят без моя заповед, защото ме беше страх да не би случайно да улучат Ваг — не знаех дали невидимото кълбо ще устои на куршумите. Освен това то не можеше да бъде плътно — Ваг би се задушил — сигурно има отвори, през които куршумите могат да проникнат.

Приближихме с шум и викове, за да привлечем вниманието, и успяхме. Мъжкарят пръв обърна глава към нас и изрева заплашително. Видял, че това не ни прави впечатление, тръгна срещу нас. Щом се отдалечи от кълбото, стрелях. Куршумът улучи горилата в гърдите — разбрах по кървавата струя, която заля синкаворижавата козина. Животното врясна, хвана се за гърдите, но не падна, а хукна още по-бързо срещу мене. Стрелях още веднъж и го улучих в рамото. В тоя миг горилата беше вече пред мене и изведнъж сграбчи с лапа дулото на пушката. Като я изтръгна с необикновена сила, прегъна цевта и строши приклада. Това не го задоволи, защото впи зъби в пушката и започна да я гризе като кокал. Сетне неочаквано се олюля, строполи се, крайниците му се сгърчиха конвулсивно, без да изпускат оръжието. Самката побърза да се скрие.

— Пострадахте ли много? — чух сякаш отдалече гласа на Ваг. Дали започнах да чувам лошо, защото ме посбъхти горилата?

Вдигнах очи и видях застаналия над мене Ваг. Сега, когато беше до мене, забелязах около тялото му нещо като неясна обвивка. Вгледах се още по-внимателно и се убедих, че не виждам обвивката, която беше напълно прозрачна, а следи от лапите на горилите и кал, полепнала тук-там по повърхността на кълбото.

Ваг, изглежда, забеляза, че гледам петната по невидимата му сфера. Усмихна се и каза:

— Ако почвата е влажна или разкаляна, по повърхността на кълбото остават следи и то става видимо. Но нито пясъкът, нито сухите листа се лепят по него. Ако дойдохте вече на себе си, ставайте да си вървим. По пътя ще ви разкажа за новото си изобретение.

Станах и огледах Ваг. И той беше пострадал малко — по лицето му се виждаха синини.

— Нищо, ще ми мине — рече той. — Това ми е за урок. Излиза, че в дебрите на африканските лесове не може да се ходи без пушка, дори ако се намираш в ей такова непристъпно кълбо. Кой би си помислил, че ще се озова във футболна топка!

— И на вас ли ви хрумна това сравнение?

— Разбира се. И така, слушайте. Не ви ли се е случвало да прочетете, че в Америка е изобретен особен метал, прозрачен като стъкло, или стъкло, здраво като метал? Казват, че от тоя материал е построен аероплан. Удобството му е напълно разбираемо: той е почти невидим за врага. Казвам почти, летецът трябва да бъде видим, както се виждам и аз през моето кълбо. Та значи отдавна си мислех как да си построя такава крепост, която да не ми пречи да виждам всичко, да наблюдавам животните, и същевременно да ме защитава, ако зверовете ме видят и нападнат. Направих няколко опита и постигнах целта си. Това кълбо е направено от каучук. О, хората все още използуват далече не всички качества на този необикновено полезен материал! Успях да направя каучука прозрачен като стъкло и здрав като стомана. Въпреки днешното ми не съвсем приятно приключение, което би могло да завърши още по-неприятно, ако не ми бяхте помогнали навреме, смятам, че изобретението ми е много сполучливо и целесъобразно. Ами горилите? Кой би помислил, че ще ги срещна тук? Наистина това е доста затънтено местенце, но обикновено горилите живеят в още по-диви и непроходими дебри.

— А как се движите?

— Много лесно. Нима не виждате? Настъпвам с крак вътрешната стена на кълбото и с тежестта на тялото си го карам да се търкаля напред. На повърхността на кълбото има отвори, за да мога да дишам. Кълбото е съставено от две половини; влизам в него и се затварям, като стягам специалните ремъци, направени от прозрачен каучук. Всъщност известно неудобство е, че кълбото се задържа трудно на наклоните, започва да се търкаля бързо и на човек му се налага да прави физкултурни упражнения. Но защо пък не?“