Александър Беляев
Хойти-Тойти (11)

В СЛОНСКОТО СТАДО

„Най-сетне слонът, който тичаше най-отпред, се спря, а след него и останалите. Обърнахме глави назад. Никой не ни преследваше. Само два млади слона, придружавани от майките си, ни настигаха!

На мене като че ли никой не обърна внимание. Но когато пристигнаха последните изостанали и стадото се поуспокои, слоновете започнаха да идват при мене, да ме душат с хобот, да ме оглеждат и обикалят. С тихо мърморене ме питаха за нещо, но аз не можех да им отговоря. Дори не знаех какво значи това мърморене — неодобрение или удоволствие.

Най-много се опасявах от водача. Знаех, че «аз» съм бил водач на стадо преди операцията на Вагнер. Ами ако съм попаднал в същото стадо и новият водач започне да отстоява властта си? Да си призная, доста се поразтревожих, когато водачът, голям, силен слон, дойде при мене и уж случайно ме бодна в хълбока с големия си зъб. Аз отстъпих. Той ме бодна още веднъж, сякаш ме призоваваше на бой. Но аз не приех и само отстъпвах встрани. Тогава слонът подви хобот, пъхна го в устата си и го задържа леко с устни. По-късно разбрах, че по такъв начин слоновете изразяват смущение и учудване. Явно водачът беше озадачен от покорството ми и не знаеше как да постъпи. Но по онова време не знаех езика на слоновете и реших, че по тоя начин ме поздравява, аз също пъхнах хобота в уста. Слонът изпищя и се отдалечи.

Сега разбирам всеки звук, издаван от слон. Тихото сумтене, а също и писъкът означават удоволствие. Страхът се изразява със силен рев, внезапна уплаха — с кратък рязък звук. Именно с такъв звук стадото посрещна появата ми. Изпаднали в ярост, ранени или загрижени, слоновете издават дълбоки гърлени звуци. Един от слоновете, останал на отвъдния бряг, така ревеше при нападението на пигмеите. Може би беше смъртно ранен с отровни стрели. А при нападение над врага слоновете надават силен крясък. Споменавам само основните «думи» от слоновия език, изразяващи основните им чувства. Но тези «думи» имат множество оттенъци.

Първоначално се страхувах много слоновете да не се досетят, че не съм «истински», и да не ме изхвърлят от стадото. Те може би чувствуваха, че с мене нещо не е наред, но излязоха достатъчно миролюбиви. Отнасяха се към мене като към местния луд, който е сбъркан в главата, но не причинява никому вреда.

Животът ми потече доста еднообразно. Винаги се движехме е индийска нишка. От десет-единадесет сутринта до три часа следобед си почивахме, сетне пак започвахме паша. Нощем пак дремехме по няколко часа. Някои лягаха, а един пазеше.

Не можех да се примиря с мисълта, че целия си живот ще прекарам в слонското стадо. Тъгувах за хората. Нека да съм външно слон, но да живея с хора спокойно, без тревоги. На драго сърце бих отишъл при белите, ако не се страхувах, че ще ме убият заради бивните. Да си призная, дори се опитвах да строша големите зъби, за да се обезценя в очите на хората, но нищо не излезе от това. Бивните бяха като от желязо или пък аз не знаех как да ги счупя. Така бродих със слоновете повече от месец.

Веднъж пасяхме на открито място сред необгледната савана. На стража стоях аз. Нощта беше звездна и безлунна. В стадото беше сравнително тихо. Отидох малко встрани, за да се вслушам и за да помириша по-добре нощните миризми. Но миришеше само на разнообразните треви и на безопасни за нас дребни влечуги и зверчета. И изведнъж далече-далече, почти на хоризонта просветна пламъче. Угасна, после пак пламна и се разгоря.

Минаха няколко минути и вляво от огънчето пламна второ, сетне на известно разстояние трето, четвърто. Не, това не са ловци, разположили се за нощувка. Огньовете се разпалваха на еднакво разстояние един от друг, сякаш в саваната бяха прокарали улици със запалени фенери. Същевременно и от другата ми страна забелязах да пламват огньове. Оказахме се между две огнени линии. Не след дълго в единия край на този път между двете линии огньове ще завъртят кречеталата, ще се разкрещят хайкаджиите, а в другия край ще ни чакат ями или огради — според целта на ловците: да ни хванат живи или мъртви. В ямите ще си изпотрошим краката и ще ставаме само за клане, а зад оградите ни чака робският живот. Слоновете се страхуват от огъня. Изобщо те са плашливи животни. Когато се събудят от шум, втурват се в посоката, където е тихо и няма огън — а там ги чака мълчаливо капан или смърт.

От цялото стадо само аз разбирам положението. Но това дава ли ми някакво предимство? Какво да правя? Да тръгна към огньовете? Там ще ме посрещнат въоръжени люде. Може би ще успея да пробия блокадата. Този риск е за предпочитане пред сигурната смърт или робството. Но тогава ще ми се наложи да се разделя със стадото и да заживея като слон отшелник. Рано или късно все ще загина от куршум, отровна стрела или зъби на хищник…

Струваше ми се, че се колебая още, а всъщност вече бях направил избор, защото, без да забележа, се отдалечавах встрани, та разбуденото стадо в бягството си да не ме повлече с огромната си маса към нещастието.

Ето, вече крещят хайкаджиите, бият барабаните, трещят, свиркат, стрелят. Аз се обаждам с дълбок тръбен призив. Слоновете се събуждат и уплашено тъпчат на място, като реват с всички сили. Ечи такъв мощен рев, че земята трепери. Слоновете се оглеждат, виждат огньовете, които като че ли се приближават (пренасят ги все по-близо), престават да тръбят и се устремяват в едната посока, но оттам долита шумът на приближаващите се хайкаджии. Стадото завива и побягва в противоположната страна… към гибелта си. Наистина тя не е съвсем наблизо. Ловът ще продължи няколко дни. Пространството между огньовете ще се стеснява все повече, хайкаджиите все повече ще се приближават до слоновете, ще ги гонят нататък, докато най-сетне животните попаднат в заградените места или в ямите.

Но аз не тръгвам със слоновете. Оставам сам. Животинският ужас, обхванал цялото стадо, се предава на слонските ми нерви, а от тях — на моя човешки мозък. Страхът помрачава съзнанието ми. Готов съм да хукна подир стадото. Призовавам на помощ цялото си мъжество, цялата си воля. Няма да се дам! Моят човешки мозък ще победи страха на слона, ще победи цялата тая планина от месо, кръв и кости, която ме повлича към гибелта.

И аз също като шофьор обръщам кормилото на «автомобила» и го насочвам право към реката. Плясък, каскади от пръски, тишина… Водата охлади кипналата ми слонска кръв. Разсъдъкът победи. Сега държа здраво с «ръцете» на разума моите слонски крака. Те тъпчат кротко тинестото дъно.

Реших да направя един номер, непознат на обикновените слонове: да изчакам във водата, потопен в нея като хипопотам. Ще се опитам да дишам само с крайчето на хобота. Опитвам се да го направя. Водата залива неприятно ушите и очите ми. От време на време подавам глава над водата и се ослушвам. Хайкаджиите ме наближават. Пак се потапям във водата. И хайкаджиите минаха покрай мене, без да ме забележат.

Стигат ми толкова неспирни вълнения и страхове. Да става каквото ще, но няма да отида при хората ловци. Ще сляза надолу по течението на Конго и ще намеря някоя от многото фактории между Стенли Пул и Бом. Ще вляза във факторията или във фермата, ще се опитам да покажа на мирните люде, че не съм див слон, а дресиран, и те няма да ме прогонят или убият.“