Метаданни
Данни
- Серия
- Изобретенията на професор Вагнер
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Хойти-Тойти, 1930 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Златко Стайков, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Беляев. Избрани произведения. Том 1
Издателство „Отечество“, София, 1988
Съставител Елена Коларова
Рецензент Светлозар Игов
Редактор Елена Захариева
Художник Илия Гошев
Художествен редактор Васил Миовски
Технически редактор Иван Андреев
Коректор Невена Николова
Националност руска. Първо издание.
Дадена за набор м. март.
Подписана за печат м. юни 1988 г.
Излязла от печат м. юли 1988 г.
Формат 16/60/100. Печатни коли 23.
Издателски коли 25.55. Условно издателски коли 24,47.
Държавно издателство „Отечество“, София, пл. „Славейков“ 1
Държавна печатница „Димитър Найденов“ — гр. В. Търново
История
- — Добавяне
РИНГ СТАНА СЛОН
„Дойде време да слизаме от дървото. С известно вълнение погледнах «арената», която ми заприлича сега бойно поле. Огромните слонове се бяха размесили с глиганите. Колко ли ще трае това пиянство? Ами ако слоновете се събудят преди да сме свършили с операцията по присаждането на мозъка? А слоновете, сякаш за да ме уплашат повече, от време на време помахваха с хоботи и простенваха насън.
Но Ваг не обръщаше никакво внимание на всичко това. Бързо слезе от дървото и започна работа. Докато фаните избиваха спящите глигани, ние с Ваг започнахме операцията. Всичко бяхме приготвили предварително. Ваг си беше поръчал хирургически инструменти, които биха могли да преодолеят здравината на слоновата кост. Той отиде при водача, извади от сандъчето си стерилен нож, направи няколко разреза на главата на слона, защипа кожата и започна да разрязва черепа. На няколко пъти слонът помахваше с хобот. Това ме караше да подскачам, но Ваг ме успокояваше:
— Не се тревожете. Гарантирам за действието на моята наркоза. Слонът няма да се събуди преди три часа, а за това време се надявам да извадя мозъка му. След това ще бъде безопасен за нас.
И продължи да разрязва методично черепа. Инструментите излязоха добри и не след дълго Ваг повдигна част от теменната кост.
— Ако ви се случи да отидете на лов за слон — рече той, — не забравяйте, че можете да го убиете само ако улучите ей това местенце. — И Ваг ми очерта пространството между окото и ухото, не по-голямо от длан. — Вече предупредих мозъка на Ринг да пази това място.
Ваг чевръсто изпразни главата на слона от мозъчното вещество. Но тук стана нещо неочаквано. Лишеният от мозък слон изведнъж се размърда, надигна се, сетне за наше учудване стана и тръгна. Но явно нищо не виждаше, макар че очите му бяха отворени. Не заобиколи един от лежащите слонове, спъна се и падна. Хоботът и краката му започнаха да треперят конвулсивно. «Нима умира?» — помислих си аз със съжаление за това, че трудът ни отиде нахалост.
Ваг почака слонът да престане да се движи, сетне продължи операцията.
— Сега слонът е мъртъв — рече той, — както се полага на едно животно с изваден мозък. Но ние ще го възкресим. Не е толкова мъчно. Донесете ми по-бързо мозъка на Ринг. Само да не го инфектираме!…
Щом си измих грижливо ръцете, извадих уголемилия се мозък на Ринг от донесения слонски череп и го предадох на Ваг.
— И тъй… — рече той, като спусна мозъка в черепа на слона.
— Става ли? — попитах аз.
— Още мъничко трябва да порасне. Но това няма значение. Би било по-зле, ако беше станал по-голям и не можеше да се побере в черепната кутия. Сега остава най-главното — да се съединят нервните окончания. Всеки нерв, който ще свързвам, е контакт между мозъка на Ринг и тялото на слона. Сега вие си починете. Седнете и гледайте, без да ми пречите.
И Ваг започна да работи с небивала бързина и внимание. Наистина беше артист в работата си, пръстите му приличаха на пръстите на пианист виртуоз, който изпълнява трудна пиеса. Лицето на Ваг беше съсредоточено, двете му очи бяха вперени в една точка, което с него се случваше само при изключително напрежение. Очевидно в този момент двете половини на мозъка му изпълняваха една и съща работа, като се контролираха помежду си. Най-сетне Ваг затвори мозъка с теменния капак, скрепи го с метални скобки, сетне го покри с кожата и я заши.
— Отлично. Сега, ако оздравее благополучно, ще му останат само белезите. Но се надявам, че Ринг няма да ми се сърди за тях.
«Ринг няма да ми се сърди!» Да, слонът вече стана Ринг или по-точно Ринг стана слон. Аз отидох при слона, в чиято глава имаше човешки мозък, и надникнах с любопитство в отворените му очи. Те ми се сториха също така безжизнени както преди.
— Защо е това? — попитах. — Нали мозъкът на Ринг трябва да е в пълно съзнание, а пък очите… му (не можах да произнеса нито «на слона», нито «на Ринг») са изцъклени.
— Много просто — отвърна Ваг. — Нервите, идващи от мозъка, са съединени, но още не са се сраснали. Предупредих Ринг да не се опитва да прави каквито и да било движения, преди нервите да се сраснат напълно. Взех мерки това да стане колкото може по-бързо.
Слънцето вече слизаше на запад. Фаните седяха на брега, печаха глиганско месо на напалените огньове и с удоволствие се гощаваха. Някои предпочитаха да го ядат сурово. Изведнъж един от пияните слонове затръби високо. Резкият призивен звук събуди останалите. Те започнаха да се вдигат на крака. Ваг, аз и фаните побързахме да се скрием в храстите. Слоновете, като се полюляваха все още, отидоха при оперирания водач, дълго го опипваха и душеха с хоботи, като говореха нещо на техния си език. Представям си как се е чувствувал Ринг, ако, разбира се, можеше вече да вижда и чува. Най-сетне слоновете си отидоха. Ние се приближихме пак до нашия пациент.
— Мълчете и не ми отговаряйте нищо — каза Ваг на слона, сякаш той можеше да говори. — Мога само да ви позволя да примигнете с клепач, ако имате вече сили да го направите. И тъй, ако ме разбирате какво ви говоря, мигнете два пъти.
Слонът примигна.
— Много добре! — каза Вагнер. — Днес ще трябва да полежите неподвижно, а утре може би ще ви позволя да се изправите. За да не ви безпокоят слоновете и другите животни, ще преградим слонската пътека, а нощес ще напалим огньове.
24 юли. Днес слонът се изправи за първи път.
— Поздравявам ви! — рече Ваг. — Как да ви наричаме сега? Нали не бива да разгласяваме тайната. Занапред ще ви наричам Сапиенс. Съгласен ли сте?
Слонът кимна.
— Ще се разбираме с мимика — продължи Ваг, — чрез азбуката на Морз. Можете да помахвате с крайчето на хобота: — нагоре — точка, водоравно — тире. А ако ви е по-удобно, ще ми сигнализирате със звуци. Я да видим с хобота.
Слонът започна да размахва хобота, но доста странно — във всички посоки като изкълчен крайник.
— Това е, защото не сте свикнал още. Нали никога не сте имал хобот, Ринг. А можете ли да ходите?
Слонът започна да ходи, като задните крака, изглежда, го слушаха повече от предните.
— Да, ще трябва да се учите да живеете като слон — каза Ваг. — Във вашия мозък липсват много неща от мозъка на слона. Да движите крака, хобот, уши, ще се научите доста бързо. Но мозъкът на слона пази природните инстинкти — квинтесенцията от опита на стотици хиляди поколения. Истинският слон знае от какво да се пази, как да се защитава от различни врагове, къде да намери храна и вода. Вие не знаете нищо от това. Ще ви се наложи да се учите от личен опит. А този опит е струвал живота на множество слонове. Но вие не се смущавайте и не се плашете, Сапиенс. Нали ще бъдете с нас. Щом се съвземете напълно, ще отидем в Европа. Ако искате, можете да живеете в родината си — в Германия, а можете и да дойдете с мене в СССР. Там ще живеете в зоологическа градина. Но как се чувствувате сега?
Изглежда, на Сапиенс-Ринг му беше по-лесно да сигнализира със сумтене, отколкото с движение на хобота. Започна да издава къси и дълги звуци. Ваг слушаше (по онова време още не знаех азбуката на Морз) и ми превеждаше.
— Като че ли виждам малко по-лошо. Наистина от моята височина виждам по-далече, но полезрението ми е доста ограничено. Затова пък слухът и обонянието ми са необикновено остри и тънки. Никога не съм си представял, че в света има толкова много звуци и миризми. Усещам хиляди нови необикновени мириси и техните оттенъци, чувам неизброимо количество звуци, за които няма думи в човешкия език. Съсък, шум, трясък, писък, цвъртене, вой, стон, лай, вик, трясък, тътен, тропот, пукот, шляпане, плющене… може би още десетина думи и човешкият речник, предаващ света на звуковете, се изчерпва. Но ето — бръмбарите и червеите дълбаят кората на дървото. Как да преразкажа тоя многогласен, ясно чуван от мене концерт? Ами шумовете!
— Вие напредвате, Сапиенс — рече Ваг.
— Ами мирисите! — продължаваше да описва новите си усещания Ринг. — Те ме объркват напълно и дори приблизително не мога да ви кажа какво усещам. Може би само едно — че всяко дърво, всеки предмет си има своя специфична миризма. — Слонът спусна хобот до земята, помириса я и продължи: — Ето, мирише на земя. И на трева, която е лежала тук, може би изпусната от някое тревоядно животно, идвало на водопой. Освен това мирише на глиган, бивол, на мед, не знам отде. Ето! Ей там се търкаля парче медна жица, което сте хвърлили навярно вие, Вагнер.
— Как е възможно това? — попитах. — Нали степента на усещанията се обуславя не само от чувствителността на възприемащите периферни органи, но и от съответното развитие на мозъка?
— Да — каза Вагнер. — Когато мозъкът на Ринг се приспособи, ще усеща не по-зле от истински слон. Сега усещанията му сигурно са много пъти по-слаби. Но чувствителният слухов и обонятелен апарат на слона вече дава на Ринг огромно предимство пред нас. — И той каза на слона: — Вярвам, Сапиенс, че няма да ви притесним много, ако се върнем в нашия лагер на хълма, покачени на вашия гръб?
Сапиенс се съгласи милостиво, като кимна с глава. Натоварихме на слонския гръб част от багажа. Мене и Ваг той вдигна с хобот — фаните вървяха пеша — и потеглихме.
— Мисля — каза Ваг, — че след две седмици Сапиенс ще бъде напълно здрав и ще може да ни закара в Бома, а оттам по море — към къщи.
Когато разположихме лагера на хълма, Ваг рече на Сапиенс:
— Тук има храна в изобилие. Но ще ви моля да не се отдалечавате много от лагера, особено нощем. Могат да ви заплашат различни опасности, с които истинските слонове биха се справили много леко.
Слонът кимна и се захвана да чупи вейки от съседните дървета.
Изведнъж той изскимтя странно, дръпна хобота и хукна към Вагнер.
— Какво стана? — попита Ваг. Слонът протегна хобот почти до лицето му.
— Ах! Ах! — проточи с упрек Ваг. — Елате да видите — обърна се към мене той, като ми показа пръстовидния израстък на хобота. — Чувствителността на този «пръст» надминава чувствителността на пръстите на слепите. А нашия Сапиенс се изхитри да набоде «пръста» си на трън.
Ваг внимателно извади тръна от хобота.
— Внимавайте — каза той наставнически на слона. — Слонът с наранен хобот е инвалид. Вие няма да можете дори да пиете вода, всеки път ще трябва да влизате в реката или езерото и да пиете с уста, вместо да всмуквате вода в хобота, както правят слоновете, и после да я изливате в устата си. Тук има много бодливи растения. Идете по-нататък. Научете се да различавате видовете.
Слонът въздъхна, разклати хобот и тръгна към гората.
27 юли. Всичко е благополучно. Слонът яде невероятно много. Отначало подбираше храната и гледаше да пъха в уста само трева, листа и най-тънките вейки. Но тъй като това не му стигаше, бързо-бързо като истински слон започна да троши и пъха в устата си клони, дебели почти колкото човешка ръка.
Дърветата около нашия лагер придобиха жалък вид — като че ли е паднал метеорит или е минал облак всеядни скакалци. По храсталаците и долните клони на големите дървета не е останал нито лист. Клонаците са изпочупени и оголени. Кората е одрана. По земята — боклуци, тор, клонки, дънери на повалени дървета. Сапиенс се извинява постоянно за унищоженията, но… «положението го налага», както каза сам на Ваг с помощта на звуковите си сигнали.
1 август. Тая сутрин Сапиенс не се появи. Отначало Вагнер не се разтревожи.
— Не е игла — ще се намери. Какво може да му се случи? Нито един звяр няма да се реши да го нападне. Сигурно се е отдалечил през нощта.
Но минаваше час подир час, а Сапиенс не се връщаше. Най-накрая решихме да тръгнем да го търсим. Фаните са великолепни следотърсачи, бързо откриха следата му. Поехме по нея. Един старец, като гледаше следите, бързо четеше на глас писмената, оставени от слона.
— Ей тук слонът е пасал трева, сетне е подхванал младите храсти. После е продължил нататък. А ей тук май че е подскочил — трябва да се е уплашил от нещо. Ето какво го е уплашило — следа от леопард. Скок. Слонът бяга. Всичко събаря по пътя си. А леопардът? И той бяга… ама от слона. В обратна посока.
Следите на слона ни отведоха далече от лагера. Ей там е притичал през мочурливата поляна. Следите са се напълнили с вода. Слонът затъвал, но продължавал да тича, като измъквал с усилие краката си от блатото. Ето я и реката. Това е Конго. Слонът се е хвърлил във водата. Трябва да е преплувал на отсрещния бряг.
Нашите водачи тръгнаха да търсят село, намериха лодка и се прехвърлихме на отсрещния бряг. Но там не намерихме слонски следи. Дали е загинал? Слоновете могат да плуват. Но дали можеше да плува Ринг? Успял ли е да овладее изкуството да плува по слонски? Фанито изказаха предположение, че слонът се е спуснал надолу по реката. Пропътувахме и ние няколко километра по течението. Следи няма и няма. Ваг е потиснат. Целият ни труд отиде напразно. И какво ли е станало със слона? Ако е жив, как ли ще я кара със зверовете в гората?…
8 август. Прекарахме цяла седмица в търсене на слона. Няма го! Изчезна безследно. Нищо друго не ни оставаше, освен да се разплатим с фаните и да си тръгнем за в къщи.“