Александър Беляев
Хойти-Тойти (10)

ЧЕТИРИНОГИ И ДВУНОГИ ВРАГОВЕ

— Прочетох дневника — рече Денисов.

— Ето го продължението му — отвърна Вагнер и потупа слона по шията. — Докато четяхте дневника, Сапиенс или Хойти-Тойти, или Ринг, ми разказа увлекателната история на приключенията си. Вече не се надявах да го видя сред живите, но излезе, че той сам е успял да намери пътя до Европа. Вие трябва да разшифровате и препишете моите стенограми на онова, което ми разказа слонът.

Денисов пое от Вагнер тетрадката, изписана с чертички и запетаи, започна да чете, а след това и да записва историята на слона, разказана от самия него. Ето как Сапиенс е започнал разказа си пред Вагнер:

„Едва ли ще мога да ви предам всичко, което изпитах от времето, когато се превърнах в слон. Дори не бях и сънувал, че аз, асистентът на професор Турнер, изведнъж ще се превърна в слон и ще живея в дебрите на африканските лесове. Ще се опитам да изложа последователно целия ход на събитията.

Бях се отдалечил малко от лагера и мирно си пощипвах трева на една поляна. Изтръгвах снопове сочна трева, изтърсвах пръстта от корените и се хранех. Като свърших тревата, влязох пак в гората, за да намеря друга поляна. Беше доста светла лунна нощ. Наоколо летяха светещи бръмбари, прилепи и някакви непознати за мен нощни птици, приличащи на сови. Бавно се придвижвах напред. Вървях леко, без да чувствувам тежестта на тялото ми. Опитвах се да вдигам колкото може по-малко шум. Като душех с хобота, усещах, че вдясно и вляво от мене има някакви зверове, но какви — не знаех. Струваше ми се, че няма от кого да се страхувам. Нали съм най-силното животно. Самият лъв трябва да ми стори път. А в същото време подскачах от всеки шум и звук, от стрелнала се мишка, от някакво зверче, подобно на лисичка. Когато срещнах един малък глиган, му сторих път. Може би още не бях осъзнал силата си. Едно ме успокояваше: знаех, че наблизо има хора, приятелите ми, които могат да ми се притекат на помощ.

Така, като стъпвах внимателно, излязох на малка поляна и вече протегнах хобот към тревата, когато изведнъж почувствувах миризмата на някакъв хищник, а ушите ми уловиха шумолене в тръстиката. Вдигнах хобот, грижливо го подвих за безопасност и започнах да се оглеждам. И изведнъж забелязах леопард, притаен зад тръстиките край ручея, който ме гледаше с алчни гладни очи. Цялото му тяло се напрегна за скок. Още миг — и щеше да се хвърли на шията ми. Не знам, може би още не бях свикнал, че съм слон, и разсъждавах прекалено по човешки, но не бях в състояние да преодолея безумния страх. Разтреперах се цял и хукнах да бягам.

Дърветата трещяха и падаха под моя устрем. Много хищници се изпоплашиха от бясното ми препускане. Те изскачаха от храсталаците и треволяка и драсваха в различни посоки, с което ме подплашваха още повече. Имах чувството, че всички зверове от басейна на Конго тичат подире ми. И бягах — не знам колко време и накъде, докато най-сетне ме спря едно препятствие — реката. Аз не мога да плувам — не можех, когато бях човек. Но леопардът ме настигаше вече — така си мислех — и се хвърлих във водата, като започнах да работя с крака, все едно че продължавах да тичам. И проплувах. Водата ме поохлади и поуспокои. Имах чувството, че цялата гора е пълна с гладни хищници, които ще ме нападнат, веднага щом изляза на брега. И продължавах да плувам час подир час.

Слънцето вече изгря, а аз продължавах да плувам. По реката започнаха да се срещат лодки с хора. От хората не се страхувах, докато от една лодка не проехтя изстрел. Дори не предположих, че стрелят по мене. Продължих да плувам. Чух втори изстрел и изведнъж сякаш пчела ме ужили по врата. Обърнах глава и видях, че в лодката, управлявана от туземци, има бял човек, на вид англичанин. Точно той беше стрелял в мене. Уви! Хората излязоха не по-малко опасни за мене, отколкото зверовете.

Какво ми оставаше да правя? Зинах да извикам на англичанина, да го помоля да не стреля, но можах да издам само някакъв писклив звук. Ако англичанинът улучи където трябва, ще загина… Вие ми бяхте посочили слабото място на черепа ми — между окото и ухото, където се на мира мозъкът. Спомних си съвета ви, така обърнах глава, че куршумите да не улучат това място и с всички сили заплувах към брега. Когато излязох от водата, представлявах отлична мишена, но главата ми беше обърната към гората. А англичанинът, изглежда, знаеше достатъчно правилата за лов на слонове, та сметна за безсмислено да стреля в задната ми част. Нито веднъж не стреля повече, може би чакаше да се обърна с главата към него. Но аз, забравил за зверовете, се втурнах в гъсталака.

Гората ставаше все по-гъста. Лиани преграждаха пътя ми. Скоро се оплетох в такава мрежа, че дори аз нямах сили да разкъсам лианите и бях принуден да спра. Бях уморен до смърт и затова се повалих на хълбок, без да ме е грижа благоразумно ли е това, или не в моето слонско положение.

Сънувах страшен сън: аз, доцентът от университета и асистентът на професор Турнер, се намирам в Берлин, в малката си стаичка на «Унтер ден Линден». Лятна нощ. В отворения прозорец свети самотна звезда. Долита мирис на цъфнали липи, а на масичката благоухае червен карамфил в синя венецианска кристална чашка. И сред тия приятни мириси нахълтва като неканен гостенин някаква много тръпчива сладникава миризма, напомняща миризмата на френското грозде. Но аз знам, че това е миризма на хищник… Готвя се за утрешната лекция. Отпускам глава върху книгите и заспивам, като продължава да ми мирише на липа, карамфил и на хищника. И започвам да сънувам странен сън, като че съм се превърнал в слон и се намирам в тропическата гора… Миризмата на звяра се засилва. Тревожи ме. Събуждам се. Но това вече не е сън. Наистина съм се превърнал в слон, както Луций^[1] в магаре, чрез вълшебната сила на съвременната наука.

Миризмата е на двукрак звяр. Мирише на потен африкански туземец. Към тая миризма се присъединява и миризмата на бял. Сигурно е същият, който стреля по мене от лодката. Проследил ме е. Може би вече стои зад храста и насочва дулото на пушката в опасното местенце между окото и ухото…

Бързо скачам. Мирише ми отдясно. Значи трябва да бягам наляво. Сетне — кой ли ме е научил на това? — постъпвам като слоновете, които искат да объркат преследвачите си. След шумно отстъпление слонът изведнъж притихва. Преследвачът не чува нито звук и си мисли, че слонът се е спрял на едно място. Но слонът продължава да бяга и толкова внимателно стъпва и отмества вейките, че дори и котарак не би се промъкнал по-тихо.

Пробягах не по-малко от два километра, докато най-сетне се осмелих да се обърна, за да подуша въздуха. Още миришеше на хора, но бяха далече, мисля, че на не по-малко от километър. Отново побягнах.

Настана тропическа нощ, задушна, знойна, тъмна като самата слепота. С тъмнината се върна и страхът. Обкръжи ме от всички страни и беше толкова безизходен, колкото и тъмнината. Накъде да бягам? Какво да правя? Да стоя на място, ми се стори по-страшно, отколкото да се движа. И аз тръгнах с неуморна равномерна крачка. Скоро под краката ми зажвака вода. Още няколко крачки и излязох на брега на… какво? Река? Езеро? Реших да поплувам. Поне във водата няма да ме е страх, че ще ме нападнат лъвове и леопарди. Започнах да плувам, и за мое учудване много бързо напипах дъно с краката си и излязох на някаква плитчина. Продължих напред.

По пътя ми — някакви ручеи, рекички, блатца. От тревата ми съскат невидими зверчета, боязливо отскачат огромни жаби. Бродих цялата нощ и на разсъмване бях принуден да призная, че вече напълно съм се загубил.

Минаха няколко дни и загубих страха си от много неща, които преди това ме плашеха. Смешно! В първите дни на новото ми съществуване ме беше страх да не нараня кожата си с тръни. Може би ме беше наплашила историята с набодения пръстовиден израстък на хобота. Но бързо се убедих, че и най-острите и твърди шипове не ми причиняват и най-малката вреда — дебелата кожа ме защитаваше като броня. Беше ме страх и да не настъпя случайно отровна змия. И когато това се случи за първи път и змията се уви около крака ми, като се мъчеше да ме ухапе, огромното ми слонско сърце изстина от страх. Но веднага разбрах, че змията е безсилна да ми напакости. Оттогава дори ми правеше удоволствие да мачкам с крака срещнатите на пътя змии, ако те своевременно не изчезваха.

Впрочем останаха някои неща, които събуждаха страха ми. Нощем се плашех от евентуално нападение на големи хищници — лъв, леопард. Бях по-силен от тях и не по-зле въоръжен, но нямах личен опит в борбата, нямах и инстинктите, които биха ми подсказали какво да правя. А денем се страхувах от ловците, особено от белите. О, тези бели люде! Те са най-опасните зверове. Не ме плашеха техните капани, примки и клопки. Трудно можеха да ме вкарат в оградено място, като ме плашат с огньове или кречетала. Единствената заплаха идеше от опасността да падна в замаскирана яма и аз оглеждах внимателно пътя пред себе си.

Миризмата на село усещах от няколко километра и гледах да заобикалям отдалече всякакво човешко жилище. Дори туземните племена различавах по миризмата. Едни от тях бяха по-опасни за мене, други — по-малко, а трети — съвсем безопасни.

Веднъж, като подуших с хобот, усетих нова миризма, дори ми беше трудно да определя дали на звяр или на човек. По-скоро на човек. Стана ми любопитно. Нали изучавах гората и трябваше да познавам всичко, което би могло да ме заплаши с нещо. Тръгнах по миризмата като по компас, като напредвах много предпазливо. Беше нощем, часът, когато туземците спят най-дълбоко. Прокрадвах се колкото може по-тихо и в същото време оглеждах внимателно пътя пред себе си. Миризмата се засилваше все повече.

На развиделяване излязох на края на гората, скрих се зад гъстите растения и погледнах към поляната. Бледната месечина висеше над гората и обливаше с пепелявосива светлина някакви ниски островърхи колиби. Такава колиба може да приюти само седнал човек със среден ръст. Беше тихо. Дори кучетата не лаеха. Приближих се откъм подветрената страна. Недоумявах: кой ли може да живее в такива мънички колиби, сякаш направени от играещи си деца?

Изведнъж забелязах, че от една дупка в земята изпълзя някакво човекоподобно същество. Изправи се на крака, свирна. На сигнала му се отзова друго същество, което скочи от клоните на едно дърво. Още две излязоха от колибите. Всички се събраха при голямата колиба, висока метър и половина, и започнаха да се съвещават за нещо. Щом първите слънчеви лъчи осветиха небето и можах да разгледам джуджетата — както нарекох странните същества, — аз се убедих, че съм попаднал в селище на пигмеи, най-малките люде от съществуващите на земното кълбо. Те имаха светлокафява кожа и почти червени коси. Телата им бяха много стройни и пропорционални. Но боят им не превишаваше осемдесет-деветдесет сантиметра. Някои от тези «деца» имаха гъсти и къдрави бради. Пигмеите разговаряха бързо с пискливи гласове.

Зрелището беше много интересно, но ме хвана страх. По-добре да бях срещнал великани, отколкото тия опасни за мене джуджета. Въпреки нищожния си ръст, пигмеите са най-страшните врагове на слоновете. Знаех това, преди още да стана слон. Те са отлични стрелци с лък и копиехвъргачи. Употребяват отровни стрели, само едно бодване от които е достатъчно, за да умъртви цял слон. Умеят да се промъкват безшумно изотзад и да подхвърлят примка на задните крака на слона, или да пресекат с остър нож ахилесовата му жила. Около селата си разхвърлят отровни шипове и тояжки…

Внезапно се обърнах назад и се втурнах да бягам с все сила, както оня път, когато бягах от леопарда. Зад мене чух вик, после звуците на хайка. Ако имаше равен път пред мене, щях да се откъсна от тях. Но трябваше да бягам през непроходима гора, постоянно да заобикалям непреодолими препятствия. А преследвачите ми — ловки като маймуни, подвижни като гущери и неуморими като хрътки, — тичаха толкова бързо, като че нямаше препятствия за тях. Хайката ме настигаше. Хвърлиха няколко копия подире ми. За щастие гъстата зеленина ме защитаваше. Задъхвах се, бях готов да падна от изтощение. А дребните човечета, без да падат, без да се спъват, без да изостават нито крачка, тичаха по стъпките ми.

Горчивият опит ме убеди, че не е леко да бъдеш слон, че целият живот дори на такова едро и силно животно като слонът е непрекъсната, непреставаща дори за минута борба за съществуване. Изглеждаше ми невероятно, че слоновете стигат до сто и повече години. Наистина при такива вълнения би трябвало да измират по-рано от хората. Впрочем истинските слонове може би не се вълнуваха така, както се вълнувах аз. Моят човешки мозък беше прекалено нервен, лесно възбудим. Уверявам ви, че в тия минути гибелта ми изглеждаше за предпочитане пред живот, в който смъртта постоянно ти диша във врата и те настъпва по петите. Дали да спра? Да подложа гръд на отровните копия и стрели на двуногите мъчители?… Вече бях готов да го направя. Но в последния момент настроението ми се промени: неочаквано надуших силна миризма на слонско стадо. Дали няма да намеря спасение сред слоновете?

Затънтеният лес постепенно редееше, докато най-сетне премина в савана, обрасла на места с големи дървета, които ми позволяваха да се прикривам от стрелите на преследвачите си.

Бягах на зигзаги. Тук пигмеите не се чувствуваха така добре, както в гората. Макар че аз прокарвах широк път подире си, все пак жилавите стъбла на степните растения и треви им пречеха да тичат. Слоновата миризма се усилваше все повече, макар че още не виждах нищо.

По пътя срещах огромни ями — тук слоновете са се търкаляли като кокошки, ровещи в пясъка. Тук-там виждах и тор. Ето и първите дървета. Вече забелязвам няколко слона, търкалящи се по земята. Други са застанали край дърветата, хванали са с хоботите по цял клон и си веят с него като с ветрило, помахват и с опашки. Ушите им са вдигнати също като чадъри. Трети мирно се къпят в реката. Тичах срещу вятъра и слоновете не ме бяха надушили. Тревогата беше обявена едва когато последните слонове дочуха моя тропот. Каква суматоха настана тогава! Животните започнаха да тичат по брега и да тръбят отчаяно. Вместо да защитава тила, водачът побягна пръв, бухна се във водата и преплува на отсрещния бряг. Чедолюбивите майки закриляха децата си, които по бой почти не се различаваха от възрастните. Самките се принудиха да прикриват тила. Дали моята поява наплаши така слоновете, или в лудешкото ми бягство усетиха друга опасност, не тая, от която бягах самият аз?

В движение се хвърлих във водата и преплувах реката преди много от женските с малките им, а след това се постарах да увелича преднината си, тъй че между мене и преследвачите да се изпречат туловищата на слоновете. Това, разбира се, беше егоистично от моя страна, но видях, че и други слонове, с изключение на майките, постъпиха по същия начин. Чух, когато пигмеите стигнаха до реката. Пискливите им гласове се сливаха с тръбните звуци на слоновете. Там се разразяваше някаква трагедия, но ме беше страх да се обръщам и продължих да бягам по откритата равнина. Така и не разбрах как е завършил боят край реката между джуджетата човеци и великаните животни.

Бягахме неспирно, много часове. Тъй като бях уморен отпреди това, едва смогвах да следвам стадото, но за нищо на света не исках да изостана. Стига само слоновете да ме приемат в компанията си, сред тях ще бъда в сравнителна безопасност, защото те познават по-добре от мене местността и враговете си.“