Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Tragedy of Romeo and Juliet, (Обществено достояние)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 68 гласа)

Втора сцена

Градината на Капулети.

Влиза Жулиета.

 

ЖУЛИЕТА

Препускайте по-бързо, огнегриви

коне на Феб[1]! Ако ви беше шибнал

синът му Фаетон[2], ленивци, щяхте

да се прибирате на запад вече,

довлекли подир себе си нощта!

О, нощ, съюзнице на любовта,

простри завесата си пред окото

на пътника случаен, за да може

Ромео, несъзрян и неодуман,

да скочи — жарък — в моите ръце!

Любовниците знаят да отслужват

вълшебния си обред, осветени

от собствената своя красота;

а и на сляпата любов подхождаш

най-много ти. Ела, о, скромна нощ,

ела, пазачко строга, в черна дреха,

и научи ме как се губи тази

печелеща игра, в която залог

са две невинности! Във своя мрак,

като с качулка за соколче[3], скрий ти

таз пърхаща по бузите ми, още

немирна кръв, дордето осмелея

и всичко в любовта за мене стане

най-скромна чистота! Ела, о, нощ!

Ела, Ромео мой! Ела, мой ден

сред тъмна нощ, защото, знам, ще светиш

върху крилете на нощта, по-бял

от утрин сняг върху крило на гарван!

Ела, гальовна, сладка, смугла нощ!

Ела по-бързо и донес ми моя

любим Ромео! А като умре,

на ситнички парченца разпилей го

и той небето ти ще озвезди

така, че всичко живо ще се влюби

във тебе, дивна нощ, и ще престане

да тачи заслепяващото слънце!

Дворец си купих — гледам го отвън.

Той купи мене — има ме насън!

О, този муден ден се точи бавно

като нощта пред празника, на който

детенцето най-сетне ще излезе

във новите си дрешки!… Ей я, иде!

Влиза Дойката с въжена стълба.

Тя връща се от него, а пък който

случайно каже името „Ромео“,

за мен е сладкогласен като ангел!…

Е, казвай, какво ново! Какво носиш?

Въжето ли?

 

ДОЙКАТА (хвърля стълбата на земята)

                Да, да, въже за него!

 

ЖУЛИЕТА

О, Боже! Какво има? Защо кършиш

ръцете си?

 

ДОЙКАТА

                Горкият! Мъртъв! Мъртъв!

Загубени сме, миличка! О, Боже!

Намушкан, умъртвен, убит, издъхнал!

 

ЖУЛИЕТА

Нима небето може тъй да мрази?

 

ДОЙКАТА

Небето — не, но твоят мил Ромео,

той може! О, Ромео! О, Ромео!

Кой би си го представил! Как можа!

 

ЖУЛИЕТА

Защо ме мъчиш, дяволицо дърта!

От изтезание като това

би изревал и пъкълът! Ромео

се е самоубил? Добре ли чух?

Речеш ли „да“, в миг моята звезда

във мрака ще потъне без следа,

защото всички тез „вражда“, „межда“,

„вреда“, „беда“ са до едно чада

на твойто „да“! Не ме мъчи поне!

Умрял ли е? Отвръщай с „да“ и „не“!

Два къси звука, а за мен от тях

зависят скръб и радост, плач и смях!

 

ДОЙКАТА

Видях му раната! Със тез очи!

Без докачение, ей тука точно!

Труп! Мъртъв труп! Бял, бял като платно!

И целият в съсиреци и кърви!

Като го зърнах, и ми причерня!

 

ЖУЛИЕТА

О, спри, сърце, внезапно обедняло

до просешка тояга! Във тъмница,

очи, загубили лъча си скъп!

О, да умра! Любима до любим,

на общия ковчег да натежим!

 

ДОЙКАТА

Тибалт! Тибалт! О, моят пръв любимец!

Възпитан! Благороден! Ах, защо ли

останах жива, мъртъв да те зърна!

 

ЖУЛИЕТА

Каква е тази бърканица твоя?

Убити са Ромео и Тибалт?

Безценният ми братовчед и още

по-ценният ми мъж? Тръба Господня,

тръби тогава края на света!

Щом те са мъртви, кой ще е останал?

 

ДОЙКАТА

Тибалт е мъртъв! А Ромео — пратен

в изгнание. Защото той убил е

нещастния Тибалт!

 

ЖУЛИЕТА

                        Какво? Ромео

да е пролял Тибалтовата кръв?

 

ДОЙКАТА

Пролял и още как! Да, той! Той точно!

 

ЖУЛИЕТА

О, зъб на зла змия зад цъфнал храст!

Ужасен дракон в златна пещера!

Злодей чаровен! Адски херувим!

Овчица с вълчи зъби! Хищен ястреб

с пера на гълъб! Всичко най-презряно

под облика на всичко най-красиво!

Какъв изглеждаше — какъв си бил!

почтен подлец! Светец със пъклен дух!

С какво ще пълниш ада си, природо,

щом дяволските духове заселваш

във рая на такава дивна плът?

Кога тъй грозно слово е било

обвито в тъй изящна подвързия?

Как може подлостта да обитава

такъв дворец?

 

ДОЙКАТА

                В мъжете не търси

ни чест, ни съвест! Всички до един са

двуличници, измамници, лъжци!

Къде е моят Пиетро? Дай да сръбна!

Ох, тези скърби ще ме състарят!

Позор и срам за твоя хубостник!

 

ЖУЛИЕТА

Да ти излезе пришка на езика!

Съпругът ми не е роден за срам.

Срамът срамува се да се покаже

върху челото му, защото то е

престол, на който би могла да бъде

миропомазана честта, едничка

кралица на вселената! И аз,

див звяр, охулих го!

 

ДОЙКАТА

                        Добре, хвали

човека, който е за теб убиец

на братовчед ти!

 

ЖУЛИЕТА

                        А какво? Да черня

човека, който е за мен съпруг

пред Бога и света? О, господарю,

кой бедното ти име ще погали,

щом аз, жена ти, го разкъсах тъй

три часа подир сватбата? Защо,

кръвнико, си погубил братовчед ми?

Но той, кръвникът, би погубил теб!

Къде сте рукнали, сълзи-глупачки!

Назад към своите извори! Вий дан сте

на мъката — защо сте се завтекли

към радостта ми? Жив е моят мъж,

когото братовчед ми би убил;

и мъртъв — братовчед ми, който би

убил мъжа ми. Значи, всичко в ред е.

Защо тогава плача? Помня, помня!

По-зла от новината за Тибалт

една-едничка дума ме уби!

О, как бих искала да я забравя,

но тя впечатана е в паметта ми,

подобно пъклен грях във гузна съвест:

„Тибалт е мъртъв, а Ромео — пратен

в изгнание!“ „В изгнание“ — туй само

„в изгнание“ в изгнание изпраща

смъртта на десет хиляди Тибалта!

Тибалтовата смърт ми би донесла

сама не малко скръб, а ако трябва

една беда да иде непременно

с приятелки, за да не й е скучно,

защо подир това „Тибалт е мъртъв“

тя не прибави: „и баща ти също“,

или: „и майка ти“, или направо:

„родителите ти“ — макар и тежка,

туй би била обикновена скръб.

Но след „Тибалт“ това: „Ромео — пратен

в изгнание“ като засада подла,

изскочила и покосила в миг

баща ми, майка ми, Тибалт, Ромео

и Жулиета, всички с един залп!

„Ромео във изгнание“ — о, има

безкрайна гибел, смърт неизброима

във тези думи! Думи нямам аз

такава скръб да изразя на глас!

Къде е татко? Майка ми къде е?

 

ДОЙКАТА

Където целият ви род жалее

нещастния Тибалт. Да идем там!

 

ЖУЛИЕТА

Сама върви и с плач трупа му мий!

Като останете без сълзи вий,

все още сълзи аз безкрай ще роня,

защото все в прокуда ще е оня,

когото ще очаквам всеки ден!…

Въже, измами той и теб, и мен:

любовен път от тебе не направи,

а мен вдовица девствена остави!…

Отнес го в стаята ми! Да вървим!

Смъртта ще е за мен жених любим!

 

ДОЙКАТА

Върви си в стаята! Ще ти докарам

таз нощ Ромео! Да те утеши!

Не чуваш ли? Ще дойде! Той сега е

при брат Лоренцо, тоя твой съпруг!

 

ЖУЛИЕТА

Да, дай му този пръстен и да знае,

че чакам го за сетно сбогом тук!

 

Излизат.

Бележки

[1] Феб (мит.) — друго име на Аполон, едно от главните божества на гръцката митология; бог на слънцето и изкуствата. Неговият образ се слива с този на Хелиос, също бог на слънцето, който бил представян на колесница, дърпана от четворка огнедишащи коне, която сутрин възлизала на изток, а вечер се спускала на запад, в Океана.

[2] Фаетон (мит.) — син на Хелиос. Той опитал един ден да кара сам колесницата на баща си, но не удържал огнените й коне и за малко не подпалил земята, за което Зевс го сразил с мълнията си.

[3] „… като с качулка за соколче…“ — Главите на ловните соколи, преди да бъдат пуснати, бивали закривани с нарочни качулки.