Лей Грийнууд
Роуз (9)

Глава девета

— Какво да е имала против? — попита Джордж, без да е в състояние да мисли за нищо друго, освен за Роуз.

Тя се изправи на пръсти и прилепи тяло до неговото. Джордж усети, че слабините му се издуват в отговор на допира на гърдите й и отъркването на бедрата й в неговите. Как би могъл да си мисли, че е имунизиран срещу жените, когато само една целувка сломи съпротивата му? Притисна я по-силно към себе си и трескаво я зацелува.

— Да бъде отведена в замъка му — продума Роуз, когато най-сетне успя да се освободи от прегръдките му. — Може да е обичала друг.

— На принцесите е разрешено да обичат само рицаря, който ги е спасил.

— Ммм.

Роуз явно нямаше нищо против логиката на Джордж. Нито против целувките му по ъгълчетата на устните и по върха на носа й. Изглежда одобряваше напълно програмата му за действие. Джордж усети, че обвива ръце около врата му.

Той усети, че нещо в него сякаш се освободи от оковите си. Не си спомняше да се е чувствал по-прекрасно през целия си живот.

Докато притискаше Роуз до гърдите си, наред с физическото желание, достигнало пределна точка, дълбоко в себе си той изпита и друго желание. Обвила ръце около врата му, тя сякаш го закриляше с прегръдката си.

Тя въздъхна доволна и отпусна глава върху гърдите на Джордж.

— Мислех, че не ме харесваш.

— Как може един мъж да не харесва такава хубава жена като тебе.

— Не си го казвал.

— Опитвах се да стоя настрана от теб.

— Страхувах се, че ми се сърдиш, защото ядосвам момчетата.

— Не мога да ти се сърдя, поне за дълго.

Джордж целуна косата й и отново я притегли в прегръдките си.

— Трябва да берем къпини — рече Роуз и се опита да се отскубне от него.

— Ще почакат.

— Не, не може. Скоро трябва да приготвя вечерята.

— И тя ще почака — каза Джордж, стиснал я здраво в прегръдките си. — Няма да мога да мисля за храна часове наред.

— А Монти?

Но Джордж отново я зацелува и двамата престанаха да мислят за Монти.

— Джордж, защо хапеш Роуз?

Съвсем не бяха усетили кога е пристигнал Зак. Моментално се разделиха.

— Откъде се взе? — попита Джордж, като се мъчеше да се съсредоточи.

— Тръгнах след вас. Роуз обеща, че ще ме вземе да й помагам в брането на къпини. Ще прави конфитюр.

— Мислех, че няма да се върнеш, за да берем заедно — смотолеви Роуз, която не беше в състояние да се съвземе толкова бързо, колкото Джордж.

— Вече няма да се отделям от теб — заяви Зак. — Защо те държеше Джордж? Падна ли?

— Зави ми се свят.

Момчето хвърли поглед към брега на поточето и застоялата, блудкава вода.

— Стой настрана. Джордж и аз ще берем до брега, а ти бери тези тук.

— Съществувал ли е Свети Зак? — обърна се развеселена Роуз към Джордж.

Кръвта във вените на Джордж още вреше. Както и раздразнението му от появата на Зак.

— Съмнявам се. Змейовете поглъщат малките момчета, които се промъкват зад гърба на по-големите си братя.

— Как ще го направят, след като току-що си го убил? — попита Роуз, а в очите й заигра закачлив смях.

— Има други змейове, които са се специализирали в поглъщането на малки братя — отговори Джордж.

— Прави ли се вино от тези къпини? — попита Зак със зачервено от смущение ангелско личице.

— Какви ги говориш?

— Монти иска Роуз да направи вино от къпини, но тя не ще, защото то карало хората да вършат странни неща. Вие двамата наистина се държите странно.

Джордж и Роуз едва се сдържаха да не се разсмеят.

— Трябва да съм сдъвкал някакво лудо биле.

Зак нямаше никакво намерение да се оставя да се държат с него като с малко момче.

— Знам, че не си сдъвкал никакво лудо биле. Сигурно си изял твърде много къпини и не искаш никой да разбере. Роуз каза, че от тях ти става лошо на стомаха.

— Сигурно е от къпините.

— Престани да ядеш, защото няма да стигнат за сладкото.

— Ако не продължим да берем, за нищо няма да стигнат — рече Роуз.

Зак надникна в кошницата на брат си.

— Не си набрал много.

Джордж не поглеждаше към Роуз. Не искаше да я види как му се присмива, не сега, когато целият беше потен и напрегнат.

— Роуз вече се оплака от мен. Може би трябва да ми покажеш как да бера по-бързо.

Докато Зак оживено бърбореше и гордо обясняваше на брат си кои къпини са узрели и как да извива клонките, за да стигне до най-едрите плодове, Джордж отправи взор натам, където Роуз береше къпини, на безопасно място, горе на брега. Поради разсеяността му, трънчетата все така се набиваха в пръстите му, докато Зак не му нареди строго, да не гледа Роуз и да внимава какво прави.

— Нищо няма да й се случи, докато стои далече от потока — обясни той на брат си.

Но Джордж не можеше да откъсне очи от нея. Онези целувки бяха пробили защитното укрепление, което бе изградил около сърцето си и той съзнаваше, че никога не ще може да го възстанови. Сега беше уязвим. Никога нямаше да забрави допира на ръцете й, докато се целуваха.

Но трябваше да се държи нормално. Като начало трябваше да престане да я поглежда на всеки пет минути. Насили се да си гледа в ръцете, да слуша Зак и да внимава да не се набоде на трънчетата. Тялото му полека-лека се отпусна, а напрежението в слабините му намаля.

Не му харесваше, но трябваше да положи усилия. Както бе казала Роуз, няма смисъл да мечтаеш за нещо, което не можеш да имаш. Само ще се самосъжаляваш. А Джордж не искаше да го прави.

— Искам да се извиня за държанието си там — обърна се той към Роуз.

Бяха стигнали до къщата с пълни кошници.

— Не е необходимо — отвърна тя.

— Трябва. Наех те на работа тук. Нямам право да са възползвам от присъствието ти по този начин.

— Но ти не…

— Ти си красива жена и аз много ти се възхищавам. Държиш се добре със Зак, сдобряваш Тайлър и Джеф, свикна с Хен и Монти. Нямам право да те карам да обръщаш внимание и на мене.

— Така ли ме възприемаш? — попита Роуз. Изглеждаше засегната. — Като любезна, търпелива и добра домакиня?

Защо му зададе този въпрос? Имаше ли представа колко усилия полагаше той, за да не мисли за начина, по който я възприема? Колко усилено се мъчеше да се преструва, че не чувства нищо?

— Изпитвам много по-силни чувства.

— Какви например?

Би трябвало да я изпрати вътре в къщата, а той да се заеме с конете. Би трябвало да се съсредоточи върху работата си и да не мисли за чувствата си към Роуз.

— Приятно ми е да си близо до мене. Чувствам се много по-спокоен. Семейството ми е по-щастливо — нещо, което ни липсваше.

— Сега пък излиза, че съм химическа реакция.

Но Джордж не я чу. Той говореше по-скоро на себе си, отколкото на нея.

— Когато се връщаме у дома, мисля си колко е хубаво. Питам се какво ли ще бъде да те държа в обятията си през зимните вечери, когато навън вали сняг, а огънят бавно тлее. Питам се какво бих почувствал, ако стана свидетел на раждането на първото ни дете. Как ще изглеждаш, когато станеш баба. Какво е да обичаш някого, след като знаеш, че ще го обичаш още повече след четиридесет години. Питам се за най-различни непристойни неща.

Роуз преглътна.

— В мислите ти няма нищо непристойно. Всяка жена би била щастлива да има съпруг, който мисли за нея по този начин.

 

 

Роуз лежеше в леглото, без да може да заспи. Не можеше да си позволи да стои будна, след като имаше толкова много работа. И все пак безсънните нощи се превръщаха в навик.

Защо бе позволила на Джордж да я целуне? Нещо повече, защо толкова й хареса, че и тя го целуна? Защо му бе позволила да си помисли, че всичко е в реда на нещата?

Дни наред си бе повтаряла да не тълкува постъпките му другояче, освен като прояви на вежливост. Той се интересуваше от нея единствено като от домашна прислужница. Дори й го каза. Нямаше начин да бъде с него дълго време.

Не можеше да си наложи да не мисли за баща си. И Джордж щеше да е същият. А може би и по-лош.

Нямаше да може да понесе това.

И все пак не го бе спряла.

Нямаше да й коства кой знае какво, само една дума или жест. Но тя не бе направила нищо. Напротив, беше го насърчила да си въобразява, че се радва на вниманието му. Ако сега той си мислеше, че тя ще пожертва добродетелността си за него, сама си беше виновна. Ако я мислеше за лека жена, грешката беше нейна. Още по-лошо, въпреки че съзнаваше всичко това, тя копнееше да бъде в прегръдките му.

Сигурно се бе влюбила в Джордж.

Нямаше друга причина за поведението й. Трябваше да се съпротивлява, да рита и да пищи, все едно, че Люк се бе осмелил да я целуне. Но тя се бе размекнала в обятията на Джордж, сякаш мястото й беше точно там, и не искаше да се отделя от него.

Всичко това можеше да завърши само по един начин.

Да му се отдаде само за да я зареже след известно време, което би сломило сърцето й! Длъжна беше да овладее положението. Макар че за нея нямаше нищо по-прекрасно от това да прекара дори само една нощ в обятията му. Но независимо колко блажено щеше да се почувства, не си струваше да провали остатъка от живота си.

И все пак тя хранеше крехка надежда.

От последните думи на Джордж тя най-сетне придоби нова представа за човека, помогнал й в „Бон Тон“. Нито един истински мъж не би си помислил, че може да обича една и съща жена в продължение на четиридесет години, освен ако не беше мъжът на мечтите й. Да не говорим за магията на раждането.

Това беше онзи Джордж, когото бе видяла за пръв път, Джордж, заради когото бе приела тази работа, онзи Джордж, в когото се бе влюбила. Можеше ли да го спаси от самия него? Не знаеше, но докато той беше жив, щеше да се опитва.

 

 

— И да правиш всичко, каквото ти кажат братята.

Зак се инатеше.

— Няма да слушам Тайлър.

— Ще слушаш само Хен и Монти — рече Джордж, — но ако изпаднеш в беда, отивай при онзи, който е най-близо до тебе.

За пръв път Зак щеше да излиза без него и Джордж беше малко притеснен. Всичко можеше да се случи с добитъка.

Изражението на детето не се промени.

— Ако не обещаеш, оставаш вкъщи.

Тази заплаха сломи съпротивата на Зак. Джордж беше сигурен, че би се подчинил и на момиченце само за да отиде с братята си.

— Не го изпускайте от поглед — обърна се Роуз към Хен. — Знаеш, че Монти е прекалено нетърпелив, за да се грижи за него.

Джордж изпита ревност от нарастващото разбирателство между Хен и Роуз. Тя позволяваше на Монти да флиртува с нея, дори да я закача и ласкае, но разчиташе на Хен.

Тя разчита повече на теб, отколкото на всеки друг.

Знаеше го, но пак ревнуваше. Джордж изстена вътрешно. Беше се уморил да ревнува и да се измъчва от това. Дали винаги щеше да бъде така с жените, или това беше само с Роуз?

— Довиждане — викна Зак, докато се отдалечаваха с конете, а лъчезарното му настроение се възвърна, защото яздеше между Монти и Хен.

— Съзнаваш ли, че няма да можеш да го задържиш повече вкъщи, след като веднъж го пусна? — попита Роуз.

— Напротив, не биваше да го държа толкова дълго тук — отговори Джордж, като си припомни миналото. — Моят баща ми подари първия кон, когато навърших две години. Когато станах на три, той започна да ме учи да скачам. Паднах. Той наруга мен и мама, когато се разплаках.

— Учудвам се, че изобщо си се качил на кон след това — рече Роуз.

— Той ме качи на седлото преди още да съм спрял да плача и ме накара отново да скоча. Паднах около единадесет пъти в онзи следобед, но се научих да скачам. Преди да навърша четири години, яздех с баща си по едни от най-неравните местности в северна Вирджиния.

Сигурен беше, че Роуз долови омразата в гласа му. След всичкото това време тя си бе останала силна.

— Няма да позволя на моето дете да се качи на кон, докато не порасне достатъчно, за да умее да се държи здраво на седлото — разпалено рече Роуз. — И никой няма да го кара да скача, ако не иска.

— Тогава не се омъжвай за човек от Вирджиния, или за англичанин — предупреди я Джордж. — Те смятат, че мъжът се появява на белия свят, научен да скача.

Джордж се затрудняваше да се съсредоточи върху задачите, които тя му възложи. Мислеше само за нейната близост. Външният й вид се бе променил, откакто се поуспокои с тях. Сега косата й беше разпусната. Макар че това не му предоставяше възможност да хвърля поглед към съблазнителното петънце отзад на тила й, така тя изглеждаше още по-хубава. По-млада и невинна. Още по-съблазнителна.

Усилната работа й бе придала по-здравословен вид. Жаркото тексаско слънце бе осеяло носа и скулите й със ситни лунички. Ушите й бяха скрити под водопад от къдрици. Носеше прилепнали към тялото си дрехи от тънък плат с по-дълбоко изрязани деколтета. Очевидно бе разполагала с голям запас от дрехи преди смъртта на баща си.

Джордж забеляза, че от ситните капчици пот роклята й е прилепнала към тялото и е станала почти прозрачна. В такива моменти, колкото и усилено да се опитваше да се съсредоточи върху работата си, вниманието му непрекъснато бе насочено към Роуз.

И към нейното тяло.

След като ходиха да берат къпини, всяка нощ той сънуваше устните й, целувките й, докосването на ръцете й. Подлудяваше, че стои настрана, без да я докосва.

— Защо не отидем да се поразходим? — предложи Джордж. — Твърде горещо е за работа.

Роуз не го погледна.

— Не мога. Сложила съм задушено на печката. Трябва да прибера съдовете, да оправя стаята ти и да сменя завивките на леглата.

— Ще ти помогна.

— Не. — Тя не го поглеждаше, но решението й явно беше категорично.

Той повдигна брадичката й, за да срещне погледа й.

— Защо не?

— Това няма да ни доведе до никъде.

— Трябва ли всичко да довежда до някъде?

— А не трябва ли?

— Харесвам те, Роуз. Много те харесвам.

— И аз те харесвам, но това не е причина да се разхождаме заедно.

— Защо не?

— Хората понякога говорят неща, които не мислят. Дори вършат неща, които не искат.

— Като това ли? — попита Джордж, като се опита да я целуне, но тя се отдръпна.

— Мисля, че не бива повече да го правим.

— Защо?

— Бъди разумен, Джордж. Аз съм ти домашна прислужница. Само си представи, че ти позволя да ме целуваш, да ме притискаш по ъглите и… — Роуз не можа да довърши. — Зак вече ни видя. Скоро ще ни види и някое от другите момчета. И какво ще стане тогава?

— Само се целувахме.

— Не бих могла да остана при вас. — Тя мислеше да спре дотук. Не разбра какво я накара да изрече следващите думи. — Щеше да бъде съвсем различно, ако искаше да се ожениш за мене.

— Не смятам да се женя за никоя.

— Знам.

— Не искам и да се държа неприлично.

— И това знам, но няма да ти позволя да ме целунеш отново.

Тя го бе накарала да се чувства виновен и това го ядоса.

— А защо не ме спря край потока?

— Ти ме изненада.

— Само заради това ли?

— Ами, хареса ми.

Джордж тръгна към нея, но Роуз отново отстъпи.

— Няма да го направя отново.

— Защо не?

— Започне ли веднъж това, няма начин да се спре, освен…

— Освен ако се оженя за теб — довърши мисълта й Джордж рязко раздразнен. — Само за това ли мислят жените? Не могат ли да си представят, че на мъжа и жената може само да им е приятно да са заедно?

— Може би аз си го представям, но други хора не могат.

— Толкова ли са важни другите за тебе?

— Един ден ще си замина оттук. Ще си намеря ли друга работа, ако хората знаят, че съм ходила с тебе? Това ще е още по-лошо, отколкото да ми викат янки.

— Не е необходимо да си заминаваш.

— Трябва. Ти ще заминеш, а момчетата ще се изпоженят.

— Винаги ще има място за теб.

Защо го каза? Не бе възнамерявал да я наеме на работа завинаги.

— И какво ще правя? Ще бъда гледачка на децата на други жени? Ще готвя и ще чистя, за да могат те да отделят повече време на мъжете си? Искам да имам свой съпруг и деца. Не искам да гледам отстрани.

Джордж не можеше да си представи, че Роуз няма да е център на внимание, където и да отидеше. Не само заради красотата си или заради умението така да организира живота им, че да им харесва. Тя щеше да е специална, където и да отидеше.

— Къде ще си търсиш съпруг?

— Не бъди жесток — сопна му се тя.

— Не исках да го кажа по този начин. Вече спомена, че в Тексас никой не те иска. Къде ще отидеш?

— Не знам, но това не е твоя работа.

— Може и да не е, но ме засяга.

— Няма нужда — рече Роуз, като едва сдържаше сълзите си. — Не се преструвай, че те интересува.

— Интересува ме.

— Не, не те интересува. Ти ме харесваш и ме желаеш. Това не е едно и също.

Не е ли? Да харесваш и да желаеш. Защото чувстваше силно и двете.

Един от конете в ограждението изцвили.

— Някой идва — рече Роуз, като избърса една сълза от бузата си. — Няма значение какво изпитваме, между нас не може да има нищо. Освен ако не искаш да се ожениш за мен.

Тя избяга в кухнята.

Джордж се почувства подлец. Повтаряше си да внимава от самото начало и въпреки това се бе впуснал в тази авантюра, съзнавайки, че не може да й предложи брак, след като имаше намерение да замине след година. Роуз трябваше да му удари шамар. И да си стегна багажа.

Презираше се. Ако егоизмът му я принудеше да се върне в Остин при хора като Люк Кърни, щеше да се окаже достоен син на баща си.

Той понечи да тръгне след нея, но някакъв непознат ездач се беше приближил до къщата. Джордж се запъти към него. Беше висок почти колкото Джордж, но не и едър като него. Раменете му бяха тесни и вървеше приведен до кръста. Беше мръсен и небръснат, но износената му, изпокъсана униформа на войник от Конфедералната армия му гарантираше радушен прием.

— Здрасти — рече непознатият. — Търся работа. Казаха ми, че ранчото ти почти не е пострадало от войната, за разлика от останалите.

— Я се огледай — отвърна Джордж. — Това ли е представата ти за добре запазено ранчо?

За пръв път, откакто се бе върнал тук, Джордж огледа ранчото през погледа на непознатия. Резултатът го порази. Грубите греди на къщата и калта между пукнатините му придаваха вид на дом на някой беден, мръсен фермер, където дядото на Джордж би се срамувал да пусне и робите. Огражденията за добитъка, разцъфтялата градина и чисто новият кокошарник не можеха да заличат неприятния ефект от прострените на въжето дрехи, пилетата, ровещи за личинки, и легена за миене, захвърлен върху пълното с пепел огнище само на няколко крачки от входната врата. Стъпалата водеха към открития коридор между двете половини на къщата, който нямаше нищо общо с изисканото антре, облепено с тапети в Ашбърн, както и с полирания под от борови дъски и виещото се двойно стълбище.

Изведнъж Джордж се почувства беден. Винаги бе гледал света от интериора на елегантно жилище, беше си позволявал гостоприемство, зависещо от труда на дузина слуги. Винаги е бил Рандолф от фамилията Рандолф от Вирджиния, привилегирован, ухажван, известен от Масачузетс до Джорджия.

Но пред очите на непознатия стоеше само един беден фермер от Тексас, едва ли по-заможен от самия не го, без репутация, без високо обществено положение. Той беше само Джордж Рандолф.

Беше никой.

Но веднага след това съкрушително осъзнаване се появи друго. За пръв път в живота си той се почувства освободен от фамилията Рандолф от Вирджиния. Нямаше защо да поддържа репутацията си. И ако искаше да бъде такъв, какъвто е, трябваше да си го извоюва сам.

Не успееше ли, щеше да изчезне безследно. Във Вирджиния един Рандолф никога не можеше да си позволи да изчезне безследно от очите на обществото. В Тексас, обикновеният Джордж Рандолф вече го бе направил.

Дотолкова бе вглъбен в мислите си, та не съзнаваше, че непознатият отговаря на въпроса му.

— Имаш покрив над главата си. Това е много повече, отколкото съм виждал другаде.

Роуз бе застанала до Джордж, за да се включи в разговора.

— Няма ли да влезеш? — попита тя. — Готвя задушено. Добре си дошъл да похапнеш.

— Благодаря, мисис. Трудно е човек да напълни корема. Рядко ми се случва.

— Разседлай коня си — предложи Джордж, засрамен от проявата си на негостоприемство. — Най-малкото, което можем да ти предложим, е няколко часа почивка от пътя.

— Страшно съм ви задължен — отвърна непознатият.

Той слезе от коня и Джордж му помогна да махне седлото и да вкара животното в ограждението. Когато влязоха в кухнята, Роуз бе сложила на масата чиния задушено, царевичен хляб и голяма чаша мляко.

— Отдалеч ли идваш? — попита тя.

— Чак от Джорджия — отвърна той. — Почти нищо не бе останало от родния ми дом, затова реших да ходя насам-натам. В Алабама беше по-хубаво, само че там нямат пари. В Мисисипи беше още по-зле. Тук, в Тексас, като че ли нещата са по-добри.

Роуз напълни отново чашата му с прясно мляко.

— Не искам да любопитствам — рече тя с хитра усмивка, — но с кого имаме честта да разговаряме?

— Положението наистина не отива на добре, щом забравям за добрите си обноски — усмихна се в отговор той. — Името ми е Бентън Уийлър, но по-добре ме наричайте Соления.

— Защо те наричат така? — попита Роуз.

— Приятелите от компанията ми ме кръстиха така, защото слагам много сол в яденето. Старата ми майка често казваше, че това ще ме убие един ден.

— Братята ми и аз се прибрахме тук едва преди няколко месеца — каза Джордж и седна на масата.

Докато Соления похапваше от задушеното еленско месо, което Роуз бе сготвила за вечеря, трите парчета царевичен хляб, останали от закуска, и изпи още две чаши мляко, двамата с Джордж разговаряха.

— Срещнах хиляди бивши войници от Конфедералната армия. Всички търсеха работа. Много от тях водеха и семействата си.

— Тук не сме много по-добре — отговори Джордж.

— Ами тогава ще продължа по-нататък — рече Соления.

— Чудя се накъде да те упътя. Защо не опиташ в Остин или Сан Антонио?

— Вече бях в Остин. Там ми казаха за твоето ранчо. Мисля, че е по-добре да тръгна на запад. Може би чак до Калифорния или Орегон.

Обсъдиха предимствата на златотърсачеството пред фермерството, на поддържането на ранчо, вместо да се биеш с индианците, на чифликчийството пред започването на бизнес в нов град.

— По-добре да тръгвам — каза Соления и стана. — Искам да измина петдесет мили на запад оттук преди залез-слънце. Благодаря за храната, мисис. Никога не съм ял по-вкусна гозба през живота си.

Излязоха навън. Няколко минути Соления стоя загледан в далечината, като явно не му се тръгваше.

— Старият Бони сигурно ще е много разочарован да изпита отново тежестта на това седло отново.

Роуз и Джордж го придружиха до ограждението за конете.

— Нали искаше да подбереш няколко крави за продан тази есен? — прошепна Роуз на Джордж, когато Соления тръгна към коня си.

— Да.

— Ходил ли си някога да избираш добитък?

— Не.

— А Хен или Монти?

— Не.

— Тогава ще имаш нужда от помощ първо при подбирането, а после за докарването.

— Възнамерявах да наема хора, когато сме готови да тръгнем.

— Ще ти трябват повече хора за подбирането и за жигосването, отколкото за из път. Те ще очакват да им платиш, след като продадеш стадото. Засега само ще трябва да ги храниш. Вероятно ще си готвят сами.

— Не знам дали ще мога да си го позволя. Ще получим само няколко долара, ако ги продадем за кожи.

— Тогава ги закарай на север от Мисури. Един човек мина през Остин преди няколко месеца и каза, че в Сейнт Луис получил тридесет долара за всеки млад бик.

— Тридесет долара! — Джордж едва не се задави. — За тези пари мога да купя стотина телици от мистър Кинг. Сигурна ли си, че няма да искат да им се плати сега?

— Питай го.

— Една минутка — викна Джордж на Соления. Човекът бе довел коня до оградата на заграждението. — Мисля да отидем да подберем добитък. Имам намерение да изпратя едно стадо на север към Мисури. Интересува ли те такава работа?

— Разбира се.

— Може да има престрелка.

— Няма да е повече, отколкото на война.

— Няма да мога да ти платя, докато не продам стадото.

— Засега ми е достатъчно да се храня редовно.

— Не мога дори да ти предложа легло. Къщата едва ни побира.

— Валя само веднъж, откакто минах през Тринити — отговори Соления с безгрижна усмивка. — Пък и съхна бързо.

— Добре тогава. Остави коня си в заграждението. Можеш да дойдеш утре с нас и да огледаш местността.

Отново се отправиха към къщата.

— Щях да забравя — сепна се Соления. — Нося едно писмо. Казаха ми, че е страшно важно, но явно не мога да намеря младата жена, до която е адресирано. Живеела някъде тук, но сигурно не са ми обяснили както трябва.

— Не съм чувал наоколо да живеят жени, било то млади или стари — рече Джордж. — Индианците и бандитите прогониха почти всички оттук по време на войната.

— Как й е името? — попита Роуз.

— Мис Елизабет Торнтън.