Лей Грийнууд
Роуз (13)

Глава тринадесета

— Мислех, че в Южна Джорджия няма Господ, но това място надминава всичко.

Бяха пътували часове наред — по тесни пътечки из гъсталаците, през няколко сечища и дузина плитки поточета — без да зърнат къща или някакъв друг признак на човешко съществуване. Джордж караше каруцата. Роуз седеше до него. Соления яздеше отстрани. Цяла сутрин ги бе забавлявал с веселото си бърборене.

— И по нашите места имаме трънаци, но те не са нищо в сравнение с това тука — рече Соления, като посочи към извисяващите се храсталаци, които се простираха мили наред. — Не мога да разбера как кравите ви влизат и излизат оттук с тези рога. Майка ми имаше една стара млечна крава с рога като свинска опашка. Веднъж се оплете в някаква глициния и си счупи врата. Жалко. Така и не намерихме друга крава да ни дава толкова много сметана.

Джордж изобщо не проявяваше интерес към глицинията на Соления, нито към кравата му. В главата му се въртяха само две неща: близостта на Роуз и възникващата у него убеденост, че решението му да остане ерген не е толкова твърдо, колкото си бе мислил.

Роуз никога не бе изглеждала така хубава и желана. Не знаеше дали това се дължи на факта, че го напуска, или на роклята, прилепнала към тялото й, която очертаваше формите й. Редицата копчета, стигаща до врата й, запазваше скромността й, но гърдите й изпъкваха както никога досега. Скованата й стойка само още повече ги подчертаваше.

Изкушението да протегне ръка и да сложи длан върху гърдите й беше прекалено силно, за да го преодолее. Не му беше приятна мисълта, че е роб на страстта си, но не можеше да се сдържа, когато Роуз седеше само на някакви си изнервящи инча от него.

Можеше да се намира и на хиляда мили от него. Пак щеше да усеща напрежението помежду им. Знаеше, че тя не желае да говори за онова, за което мислеше. А и той не я подтикваше да наруши мълчанието си. Снощи бе говорила прекалено много.

Но той не бе говорил достатъчно.

Беше й казал, че се възхищава от нея, че я харесва, но не бе споделил за болката, която заминаването й щеше да му причини.

Не можеше да й го каже, защото го осъзна едва тази сутрин. До мига, в който тя излезе от къщата с чантите в ръце, той не бе подозирал за истинската сила на чувствата си. Не бе очаквал, че ще му е приятно тя да замине, но и не бе очаквал, че му идваше да падне на колене и да я моли да остане.

Вероятно тя имаше право, като мислеше, че Джордж никога няма да е щастлив и доволен, ако не се ожени, но той нямаше друг избор, значи беше без значение, дето и двамата съзнаваха, че желаят едно и също, но не можеха да го имат. По-добре да се разделят набързо. Болката нямаше да е толкова силна.

А болка изпитваше. Както и гняв. При това учудващо силен гняв. Би трябвало вече да се е примирил. Като че ли целият му живот представляваше поредица от неизпълнени обещания.

Но най-много го болеше, защото тя си заминаваше с мисълта, че той не изпитва нищо повече към нея, освен страст. В нейните очи той не беше по-различен от Люк Кърни в това отношение. Не би го преживял, ако разбереше, че тя го презира.

Може би щеше да е по-добре, ако й бе казал защо не може да се ожени, защо не иска семейство. Но снощи някак не беше удобно. Сега също. След като бе решила да се връща в Остин, нямаше да е честно да я спира.

При това той много добре знаеше, че тя трябва да си замине.

Цяла нощ бе лежал буден, като се напрягаше да измисли друго разрешение, но не можа. Ще си наемат нова домашна прислужница, някоя, която няма да бъде свързана със Съюзническата армия на Северните щати.

Армията. Странно. Докато се прибираше у дома от Вирджиния, той по цели седмици прехвърляше наум териториалните фортове, като се мъчеше да прецени кои му предлагат най-добри шансове за успешна кариера. Когато бе попитал за Тексас, нямаше предвид добитъка или ранчото. Искаше да знае за сраженията с индианците, за фортовете и за хората, които командваха там. Дори и след като се прибра вкъщи и разбра, че ще трябва да поизчака, преди да се освободи, за да замине, той започна да се притеснява, че колкото по-дълго чака, толкова по-трудно ще му бъде да направи кариера. Едва сега осъзна, че не се беше сещал за армията седмици наред. През цялото време бе мислил за огледа на добитъка и за програмата по оплождането на стадото. Дори смяташе да построи нови ограждения за добитъка, навес, обор за бика и може би да поразшири къщата.

Мислил бе за Роуз.

И беше щастлив.

Много по-щастлив, отколкото се помнеше. Дали пък Роуз нямаше право, като твърдеше, че той иска да избяга от нещо, пред което не желае да се изправи.

Не. Истината беше недвусмислена.

Никога нямаше да се ожени.

 

 

Остин се намираше на северния бряг на река Колорадо и бе избран за столица на Тексас през 1839 година. Едуин Уолтър бе разположил града в квадрат и всички улици се пресичаха под прав ъгъл. Улиците, водещи на изток и на запад, носеха имената на тексаски дървета, като „Вечнозелен дъб“, „Кипарис“, „Орех“, „Черница“, „Мескит“. А онези, които водеха на север и на юг, бяха наречени на реки в Тексас. Единственото изключение беше авеню „Конгрес“, която минаваше през средата на града. Имаше площад „Столица“, но обществените сгради бяха наредени покрай южната част на авеню „Конгрес“. Складовете за оръжие, казармите, складовете за стоки, хамбарите и огражденията за добитъка се намираха на „Уолър Крийк“, близо до югоизточния край.

Летният зной бе превърнал улиците в прашно огнище. Бе накарал жителите да се затворят в домовете си.

Джордж спря каруцата пред хотел „Булок“. Той се намираше на ъгъла на улица „Орех“ и авеню „Конгрес“ и беше най-големият и хубав хотел в града.

— Какво ще правиш сега? — обърна се Джордж към Роуз.

Не можеше да я остави ей така и да забрави за нея. Трябваше да се увери, че всичко с нея ще бъде наред.

— Мисля да проверя дали Доти ще ме вземе отново на работа. Може би сега нещата са се променили.

— А къде ще живееш?

— В старата си стая.

Точно това си и мислеше. Тя нямаше нито работа, нито жилище.

— Остани в хотела, докато си намериш работа и квартира.

— Дотогава може да мине много време.

— Аз ще бъда в града, докато търся помагачи.

Това нямаше да му отнеме и половин сутрин, но щеше да остане седмица, ако бе необходимо. Роуз се колебаеше.

— Ще платя за стаята ти. Вината, че се връщаш толкова рано, е наша.

— Не мога да ти позволя да го направиш.

— Нека да плати — посъветва я Соления. — Винаги съм казвал, че няма смисъл да харчиш собствените си пари, след като можеш да харчиш парите на някой друг.

— Предпочитам да си платя всичко сама — настоя Роуз.

— И аз предпочитам да си имам своя собствена ферма, отколкото да работя за Джордж — отвърна Соления, — но няма как.

Джордж извади няколко златни монети от джоба си и ги подаде на Роуз.

— За три месеца. Това е най-малкото, за което се договорихме.

Тя погледна златните монети, които блестяха в ръката й. После погледна него.

— Това ли е всичкото ти злато?

— Не. Имам още много.

Почувства, че не му вярва.

— Щом си намеря работа, веднага ще ти върна парите за хотела.

— Няма да ти позволя да го направиш.

— Тогава няма да отседна в хотела.

Тя вече бе взела решение и Джордж знаеше, че няма да го промени.

— Бих желал майка ми да притежаваше малко от твоята упоритост. Щеше да бъде много по-щастлива.

— Съмнявам се дали това щеше да се хареса на баща ти.

— По дяволите баща ми. Сигурен съм, че вече е там. — Джордж обузда гнева си. Не ставаше дума нито за баща му, нито за него или Джеф, а за това, че Роуз го напускаше.

— Ще ми кажеш ли, ако ти е необходимо нещо?

— Да.

— Обещаваш ли?

Тя кимна.

Той взе ръката й. Стисна я леко. Трябваше да положи невероятни усилия, за да не я грабне в прегръдките си и да я целуне там, на улицата.

Сетне, без да каже нито дума, той се обърна и тръгна.

Само че беше невъзможно да обърне гръб ей така и да забрави Роуз. Не беше справедливо да се иска това от него. Всеки мускул в тялото му се съпротивляваше. Ужасно жестоко беше, че след като бе дал клетва да не се жени, съдбата му бе отредила да срещне жена, която можеше да го накара да наруши клетвата си.

Той се обърна към хотела. Но веднага щом понечи да тръгне след нея, да отвори уста, за да я повика, кошмарните видения за собствения му живот изпълниха съзнанието му. Ако я последва, ако я повика да се върне, не се ли обричаше да повтаря тези сцени отново и отново като главен участник в тях?

Не можеше да направи тази крачка.

Тя заслужаваше да си намери мъж, който да я обича и да й създаде семейството, което толкова силно желаеше. Тя заслужаваше съпруг, който ще отиде при нея с разкрепостен дух, а не мъж, осакатен и непълноценен от наследствената си обремененост.

Джордж бе мислил, че никога отново не ще изпита такова душевно терзание, както в деня, в който Лий се предаде на Грант.

Днес той се почувства още по-зле.

 

 

Соления намери Джордж в конюшнята.

— Виждал ли си Роуз? — попита Соления.

— Не. Случило ли се е нещо?

— Няма да ти хареса.

— Казвай. Лошата новина няма да стане по-хубава, ако отлежи.

— Доти не иска да я върне на работа.

— Точно от това се опасявах.

— А и никой не иска да й даде квартира.

— Защо?

— Ето, това няма да ти хареса. Изглежда, някаква жена на име Пийчис разправяла наляво и надясно, че Роуз не би се върнала толкова бързо, ако не е направила нещо лошо. Намеквала, че не е било нещо почтено, защото нямало да й платят в злато.

Джордж така се вбеси, че не съзнаваше какво върши. Тръгна право към хотела. Нямаше представа какво ще прави, но нямаше и никакво намерение да позволява на когото и да било да се отнася зле с Роуз. Особено някой от този град.

Вбеси се още повече, като си помисли, че сляпата омраза на Джеф и неговият собствен егоизъм бяха направили положението на Роуз много по-тежко, отколкото бе преди два месеца. Припомни си колко мила и приветлива е Роуз, и за изблика й на обич, когато някой се отнасяше добре с нея. Десетки пъти тя се бе опитвала да преодолее омразата и неразбирателството в този град, но всеки път я отблъскваха. Самата мисъл за това го вбесяваше. Когато стигна до хотела, вече трепереше от ярост.

Зърна Пийчис Макклауд на отсрещния тротоар на улицата пред магазина на Тайлър. Без да поглежда наляво или надясно, без да обръща внимание на сърдитите викове на каруцарите и ездачите, които трябваше да опънат юздите на конете си, за да не го стъпчат, той пресече бързо улицата и тръгна право към нея.

— Мисис — прекъсна той разговора на Пийчис с една дама, едра като нея. — Никога през живота си не съм удрял жена, но ако кажеш още една дума по адрес на мис Торнтън, ще те напердаша с каиша ей тук, на улицата.

Пийчис и познатата й го зяпнаха така, сякаш беше откачил.

— Изобщо не ти влиза в работата какво прави тя, но ако това ще успокои града, можеш да дойдеш във фоайето на хотела довечера в девет. Ще видиш как тя ще стане моя съпруга.

Джордж се завъртя на пети, като остави двете жени и Соления онемели от почуда.

 

 

Пак го направи. Позволи на общественото мнение за Роуз в този проклет град да те принуди да извършиш нещо, което въобще нямаше намерение да сториш.

Джордж тръгна по тротоара към „Бон Тон“. Току-що бе осуетил всичките си планове за бъдещето. В главата му се въртяха десетки въпроси без отговори. Нямаше представа какво щеше да каже на братята си. Но въпреки че проклинаше глупавия си импулс и мислеше ужасен за бъдещето, краката му се подкосиха и той се чувстваше опиянен.

Сякаш някакъв товар бе паднал от плещите му. Никога не бе изпитвал такова въодушевление, такова чувство на безразсъдство до забрава, на освобождавани от налаганите ограничения. Макар че бе сторил нещо под напора на момента, без дори да се замисли за секунда, той отдавна не се беше чувствал толкова щастлив.

Но сега трябваше незабавно да намери Роуз.

— Ако чуе това от устата на някой друг, никога няма да повярва, че аз съм го казал — рече той на Соления, който буквално тичаше, за да върви наравно с него.

— Онази Пийчис ми се видя убедена.

Джордж изтърси някакво определение, което се надяваше, че ще стигне до ушите на Пийчис.

— Е, ако Доти я бе върнала на работа…

Той нахлу в „Бон Тон“, без да довърши мисълта си. Вътре обядваха някакви мъже, но Доти не се виждаше.

Джордж се отправи към кухнята. Гледката го отврати. Не можеше да си представи как Роуз е издържала да работи тук толкова дълго време. Стените и всичко останало бяха потъмнели от мазнина. Както и самата Доти.

— Няма да я върна на работа, затова не се опитвай да ме убеждаваш — каза Доти, докато сновеше около купищата мръсни чинии.

— Не бих й позволил да работи в тази мръсна дупка дори и един час — отговори Джордж. — Къде е тя?

— Отиде да си търси квартира.

— Къде?

— При вдовицата Дженкинс. Като излезеш — наляво. Надолу по улица „Орех“, към края на града. Дървена къща в прерията.

Той не разпитва непознатите за местонахождението на дървената къща, каквито имаше десетки. Едва на се сблъска с Роуз, която се появи иззад ъгъла.

— Тръгвай с мене — нареди й той без никакви обяснения или предупреждения.

— Какво се е случило? — попита тя. — Нещо с момчетата ли?

— Ще ти обясня, когато стигнем в хотела — успя само да изрече Джордж.

Макар и да бе много объркана от факта, че й отказват работа и квартира, Роуз не беше толкова разстроена, че да не забележи погледите на минувачите, буреносното изражение на Джордж караше някои да се подсмихват, други да зяпат от чисто любопитство. Тя им развали удоволствието да си мислят, че е в беда. Вървеше самоуверено и със самочувствие.

Толкова се радваше, че вижда Джордж. С ирония си помисли, че той може да се справи с всичко.

Никой не проговори на Джордж. Изражението на лицето му беше толкова свирепо, че дори хотелският служител преглътна обичайния си весел поздрав.

Роуз се смути, когато Джордж влезе в стаята й. Още повече се обърка, когато Соления го последва по петите.

— Знам, че ще ти прозвучи малко странно, при това точно в този момент — започна Джордж веднага след като затвори вратата, — но искам да се омъжиш за мене довечера в девет.

Роуз пребледня. Приближи се към един стол и се отпусна на него.

— Съзнаваш ли какво говориш?

Гласът й звучеше спокойно, но отвътре щеше да се пръсне от вълнение.

— Разбира се, че съзнавам. Искам да се омъжиш за мене.

Но какво й ставаше? Джордж току-що бе изрекъл най-желаните от нея думи на света, а тя само се свлече на стола с отворена уста. Нещо не беше наред. След като вече се бе поуспокоил, той изглеждаше непреклонен. Сякаш рецитираше думи, които бе научил наизуст. Дори Соления беше изумен, сякаш го бяха закачили на бамбукова пръчка за панталоните.

Тя трябваше да си помисли. Пое си дълбоко въздух, като се надяваше да укроти лудешките удари на сърцето си.

— Седни, Джордж. И ти, Солени. А сега ми кажи какво става. Не може да си променил решението си толкова бързо.

— Промених го. През цялото време, докато пътувахме мислех за това.

Развълнуваното сърце на Роуз туптеше лудешки в гърдите й. Едва си поемаше въздух, погледът й беше замъглен, но тя упорито се мъчеше да не покаже възбудата си.

Джордж никога не променяше решението си.

— Иска ми се да вярвам, че моята привлекателна усмивка или чудесното ми чувство за хумор, дори готвенето ми или начинът, по който изпирам ризите ти, са те накарали да дойдеш да ме молиш да се омъжа за теб, но аз те познавам добре. Ти никога не правиш нищо без причина.

— Казах ти вече. Разбрах, че искам да се оженя за тебе.

Роуз почувства, че в душата й се ражда надежда. Не знаеше дали щеше да съумее да я потиска дълго.

— А Соления защо е тук?

— Не разбирам.

— Ако само искаше да ми кажеш, че желаеш да се ожениш за мен, не беше необходимо да ме водиш по улицата, като че ли ще ми слагаш белезници. И не беше необходимо да взимаш Соления със себе си.

— Изведнъж го осъзнах. Вероятно като не те виждах, като знаех, че може би никога няма да те видя отново, разбрах някои неща, които по-рано не ми бяха ясни. — Джордж притегли един стол, седна точно срещу Роуз и взе ръцете й в своите. — Веднага започна да ми липсваш. Не знам защо го разбрах едва днес, но така беше. Искам да се омъжиш за мен. Всичко съм уредил.

Това също прозвуча неискрено. Той никога не би уредил женитбата си. Мъжете никога не правеха такива неща. Тя почувства, че надеждата й рухва. Каквото и да беше обяснението, то нямаше нищо общо с любов. Роуз измъкна ръката си.

— Станало е нещо. Знам, че е станало. По-добре ми кажи, защото няма да се съглася на нищо, докато не ми кажеш.

— По-добре й кажи — намеси се Соления.

Джордж го погледна, а на лицето му се четеше негодувание.

— Да не забравиш да ме извикаш, когато ти правиш предложение за женитба.

Соления се засрами.

— Не исках да ти казвам, защото то няма нищо общо с това, освен дето толкова се вбесих, че реших да се оженя за теб. Точно тогава разбрах, че наистина искам да се оженя за теб. Че винаги съм го искал, без да го съзнавам.

— Кажи ми.

Роуз почувства, че отново губи самообладание. Той скоро щеше да каже истината.

— Соления чул, че Доти не иска да те върне на работа и никой не ти дава квартира.

— Вярно е — отговори Роуз.

— Ами, вбесих се, че хората говорят такива срамни неща за тебе.

— Какви неща?

— Не знам точно — излъга Джордж, — но сигурно са си помислили нещо, иначе щяха да са доволни, че се връщаш. Точно затова се ядосах и реших да им натрия носа, като се оженя за тебе. После разбрах, че другите не ме интересуват. Остана само желанието ми да се оженя за теб.

— Това ли е истината? — настоя Роуз, като се обърна към Соления.

Той беше готов да се закълне във всичко, което тя поиска.

— Сигурен ли си? — обърна се Роуз към Джордж. — Съвсем ли си сигурен?

— Ако не те познавах добре, щях да се закълна, че не искаш да се омъжиш за мене.

— Искам — отговори тя, и усети как я облива топла вълна от щастие, — но мислех, че никога няма да ми предложиш. Седмици наред се подготвях за деня, в които ще заминеш и никога няма да те видя отново.

— Тогава да се радваме, че съм се осъзнал навреме.

Джордж я целуна. Но не както трябва. Роуз знаеше, че щеше да е така.

— А сега предполагам, че ще искаш да купиш някои неща. Не разбирам много от тези работи, само знам, че жените искат булчинска рокля.

— Да, така е — потвърди тя, като си мислеше по-скоро за пресиления ентусиазъм в гласа на Джордж, отколкото за пазаруването.

— Ето ти пари…

— Имам достатъчно.

— Сигурна ли си?

— Плати ми повече, отколкото беше необходимо.

— Добре тогава. Аз трябва да свърша някои работи, между които да взема и разрешително. Не се бави.

— Няма — увери го Роуз.

След като вратата се затвори, тя отново се отпусна на стола. Не се заблуждаваше. Искаше да вярва, че мечтата й се бе сбъднала, че нейният рицар най-сетне е дошъл да я освободи, че ще заживеят щастливо отсега нататък, но знаеше, че не е така. Джордж не я обичаше. Той изобщо не изрече тази дума.

Не разбираше защо не й призлява. Целият свят току-що бе рухнал край нея.

Не, тя никога не бе имала свой собствен свят, който да рухне. Джордж никога не я беше обичал. Дори не се бе преструвал, че я обича. Тя знаеше, че интересът му към нея представлява смесица от благодарност, харесване, страст и чувство за покровителство. Всичко това поотделно беше чудесно, но не означаваше любов.

Нямаше да загуби нищо, ако се съгласеше да се омъжи за него.

Не, щеше да загуби. Щеше да се раздели с вълшебната приказка. Щеше да се раздели с мечтата си, че той ще я вземе и ще я отнесе във вълшебното царство, където всичко е прекрасно. Знаеше, че такъв свят не съществува, но се надяваше, че ще го има някъде.

Сега обаче разбра, че за нея той не съществува.

И все пак имаше избор. Можеше да се омъжи за човек, който не я обича, или да рискува и да остане в Остин. Помисли за парите в джоба си. Можеше да отиде в Сан Антонио или в Браунсвил. Сигурно щеше да привлече вниманието на някой порядъчен мъж с принципи, когото ще се научи да харесва и уважава.

Да харесва и да уважава! Толкова ли се бе отдалечила от мечтите си? Нямаше ли шанс да срещне някой, когото да обича?

Дори и да намереше такъв мъж, как щеше да се почувства той, като разбереше, че баща й се е сражавал в Съюзническата армия? А той рано или късно щеше да го научи. Все някой щеше да му каже.

Усети тежест в сърцето. Знаеше, че винаги ще я наричат янки. Отидеше ли на север, щеше да бъде бунтовничка. Останеше ли в Тексас, беше янки. Ако наистина се омъжеше за някого, той и семейството му винаги щяха да я гледат с презрение. Може би дори и собствените й деца. Нямаше да може да го понесе.

Нямаше ли да е по-добре да се омъжи за Джордж? Той я уважаваше. Тя го обичаше. Не е ли по-добре така, отколкото да свърже живота си с някого, когото не обича?

А може би беше по-добре изобщо да не се омъжва. Само че тя искаше да свърже живота си с Джордж. Усети как при самата мисъл за това, пулсът й се учести.

Можеше или да приеме предложението му, или да продължи да се съпротивлява срещу прозвището янки и омразата на жителите на този град.

Внезапно й се прииска да изкрещи от яд. Защо беше принудена да избира единия или другия ад? Защо нямаше възможност да изживее мечтата си?

Трябваше да се овладее и да се успокои. Крясъците нямаше да помогнат. Нито пък самосъжалението. Трябваше да вземе решение.

Джордж й бе предложил да се ожени за нея. Може би никога нямаше да разбере какво го бе подтикнало да го направи, но несъмнено една от причините беше да я закриля. Ако ще му отказва, дължеше му поне вежливостта да го направи бързо, преди да е станал за смях пред целия град.

При самата мисъл за това й се доплака. Той все си навличаше неприятности заради нея. Беше я наел на работа, за да я закриля. А сега й предлагаше женитба поради същата причина. А тя какво да направи в замяна?

И тя можеше да го закриля.

Не само от официалните власти. Можеше да го закриля от собствените му братя. Те ще го използват цял живот, ако някой не ги спре. Особено Джеф.

Можеше да го закриля и от самия него.

Това беше почтена сделка, нали? Прагматична. Логична. Без емоции. Рационална.

Роуз сподави вопъл на болка. Искаше й се да се хвърли на пода и да заридае силно, че иска да бъде обичана и необходима, център на вселената, но само щеше да си загуби времето.

Джордж я харесваше. Възхищаваше й се. Желаеше я. Това би трябвало да е достатъчно.

Налагаше се. То беше всичко, което имаше.

Но дори когато се приготвяше да излиза и се оглеждаше в огледалото, за да се увери, че не й личи, че е плакала, тя осъзна: не се бе отказала от надеждата Джордж да я обикне.

Надеждата й никога нямаше да умре. Независимо от пречките, независимо колко невъзможно изглеждаше, докато беше жива, щеше да се надява.

Докато беше близо до Джордж, имаше надежда мечтите й да се сбъднат.

 

 

В мига, в който вратата се затвори след Джордж, щастливото му изражение се превърна в отвращение.

Призля му от онова, което току-що бе направил.

От години знаеше защо трябва да остане ерген. Не бе взел лесно това решение. Нищо не се беше променило, но въпреки това бе помолил Роуз да се омъжи за него, като напълно съзнаваше предстоящата катастрофа. И всичко щеше да се стовари върху Роуз — единствената жена от всички, която не искаше да наскърбява.

Как можа да я помоли да се омъжи за него, дори и само за да я закриля? Ако действително държеше на нея, трябваше да преобърне земята, за да не й позволи да пропилява живота си с човек като него.

Колкото и да се нуждаеше от нея, колкото и да му беше приятно да е с нея, колкото и да я харесваше и да й се възхищаваше, колкото и красива да я намираше, колкото и да желаеше тялото й, той не я обичаше. Това не беше извинение за стореното току-що от него, дори и само да я покровителства. Ако беше толкова умен, колкото се мислеше, би трябвало да намери друг начин.

След като знаеше за чувствата й към него, онова, което преди малко направи, беше абсолютно безразсъдство. То надминаваше всичките му съмнения за него самия, за семейството му и за кариерата му. Беше я помолил да сподели с него един живот, който съвсем нямаше намерение да изгражда. Нямаше значение, че го бе направил, без да мисли, също като баща си. Нямаше значение, че го бе направил с основателни причини.

И все пак не бе постъпил правилно.

Незабавно трябваше да се върне и да си признае всичко, но знаеше, че няма да го направи. Нещо повече, не искаше да го прави. Лошото у него не му позволяваше. То се възползваше от слабостта му и от нейната любов, за да я направи нещастна за свое собствено удоволствие.

Искаше я само за себе си. Не можеше без нея. Слабост или лошотия — все едно. Той трябваше да я притежава.

Ненавиждаше се.

 

 

Още я нараняваха, тези изпълнени с омраза погледи. Гневните погледи през рамо. Надменно вирнатите носове. Като че ли бе станало по-лошо, откакто новината, че ще се омъжва, се бе разнесла из града. Роуз се мъчеше да забрави за миналите обиди и оскърбления. Но беше невъзможно, когато жените държаха да се знае, че макар и да се омъжва, тя никога няма да бъде една от тях.

Мъжете не изглеждаха толкова непреклонни. Неколцина й намигнаха, но повечето уважаваха достатъчно Джордж, за да го ядосват, като обидят жената, която щеше да вземе за съпруга. Особено в деня на сватбата.

Тя с неудоволствие отбеляза, че макар и да се бе издигнала в очите на мъжете, това се дължеше по-скоро на Джордж, отколкото на самата нея.

Несправедливостта на всичко това толкова я ядоса, че реши да направи за жителите на Остин сватба, каквато никога нямаше да забравят. Или най-малкото булка, която никога нямаше да забравят. Щеше да изхарчи всичко, ако беше необходимо — парите, които бе спестила, за да се махне от Остин и парите, които Джордж й плати — но щеше да бъде най-хубавата булка, която са виждали.

Роуз се насочи право към „Добис Емпориум“ — най-големия и скъп доставчик на дамски дрехи в Остин.

Досега се бе осмелявала само да стои пред витрината и да гледа изложените там облекла. Днес щеше да има удоволствието да разгледа всичко вътре. При това имаше намерение да огледа внимателно всяка дреха, преди да реши за какво точно да похарчи парите си. Това можеше да се окаже най-важното вложение в живота й. Не искаше да допуска грешка.

Влезе вътре, но й беше трудно да се съсредоточи. Рафтовете със стока като че ли бяха безкрайни. Имаше всичко — от обувки, палта, рокли и красиво бельо до най-различни накити. Елегантни неща, като лъскави обувки, надиплени пера и изкуствени цветя, фантасмагорични предмети, като изкуствена клонка със синя птица в гнездото. Тази измишльотина явно бе предназначена за шапка. Роуз реши, че такова украшение би стояло по-добре на по-едра жена от нея.

Повече от час тя се разхожда напред-назад по пътеките между рафтовете, като внимателно оглеждате всичко. Пипаше платовете, за да прецени колко тежат и дали са стегнати, обръщаше всяка дреха наопаки, за да види дали е добре скроена и ушита, съдеше за стойността на различните облекла, които привличаха погледа й, и си повтаряше наум броя и цената на нещата, от които се нуждаеше.

Роуз се наслаждаваше на приятната мисъл, че има петдесет и четири долара, които можеше да похарчи, за каквото си пожелае. Вторачените погледи и шушуканията на другите жени в магазина не я засягаха. Възможността да си купи точно онова, което иска, беше прекалено приятно удоволствие, за да го развали, като обръща внимание на критичните и любопитни погледи.

Намираше се в собствения си свят.

Искаше й се да обсъди покупките с някоя друга жена, например с мисис Доби, собственичката на магазина, но по стиснатите й устни и смръщеното чело личеше, че успехът на Роуз й е неприятен. Подобно на повечето жени от града, тя вероятно си мислеше, че такива като Роуз не бива да се смесват с по-издигнатите от тях.

В края на краищата за момиче като Роуз имаше само един начин да върже порядъчен мъж като Джордж Рандолф. А и какво друго можеше да се очаква? Дори и най-големият тъпанар би казал, че тя е направила всичко възможно да се вкопчи в него, докато са били сами. Пък и защо не? Той си имаше собствено ранчо и злато, което нямаше нищо против да похарчи за тази уличница.

Именно такива мисли четеше Роуз по лицето на мисис Доби. Присвитите й устни не проронваха нито дума.

Роуз избра мека памучна дамска риза, украсена с розова панделка, още две като нея, гарнирани със синьо и зелено, чифт лъскави черни обувки с копчета и високи токове, официална рокля, шапка с широка права периферия, по краищата с тюл, и две нощници — най-красивите в целия магазин. Избра си и чифт изящни бели пантофки, метър жълта панделка и две букетчета изкуствени цветя.

Занесе покупките си на касата.

Мисис Доби се намръщи още повече, когато Роуз сложи нещата на щанда. Така стисна устни, сякаш беше налапала лимон.

— Харчиш парите на човека още преди да се оженил за тебе — отбеляза тя. — Ами ако се откаже?

— Това са мои пари — рече тихо и с достойнство Роуз. — Ако се откаже, купила съм си само неща, които са ми необходими.

— Тези нощнички няма да ти трябват — продължи мисис Доби, а в очите й проблесна злоба. — Свестните момичета не се разхождат с такива дрешки, дори и след като се омъжат.

— Нямам намерение да се разхождам с тях.

— Мислиш, че по този начин ще ти бъде верен ли?

Роуз се бе опитвала да запази добрия си тон. Опитвала се беше непрекъснато да си напомня, че е възпитана да се държи като дама. Опитвала се беше да не забравя предупреждението на баща си да не изпада до равнището на другите хора. Но сега й се прииска да го направи. Искаше да ги накара да вкусят от онова, което и бяха причинявали през всичките тези години.

— Дамите в Остин са ми доказали, че не е необходимо съпрузите им да са им верни — отговори тя.

Мисис Доби така се наду, че Роуз едва се сдържа да не прихне. Знаеше, че не е хубаво да изпитва удоволствие, че успя да си го върне, но не съжаляваше.

— Ако жените като тебе не съблазняваха порядъчните мъже…

— Никога не съм съблазнявала мъж през живота си, било то женен, или не — заяви Роуз твърде ядосана, за да е интересува дали хората в магазина я чуват. — Исках само да ме оставите на мира. Но всички вие ясно показахте, че желаете да се махна оттук. Е, махнах се. Казвахте, че трябвало да се омъжа. Е, омъжвам се. Би трябвало да сте доволни.

— Всяка почтена жена ще спи по-спокойно, като знае, че си омъжена и че те няма тук — обади се Хети Льобланш, която се приближи зад гърба й.

— Само че ще спите сами, независимо колко спокойно — сряза я Роуз. — Хорас просто ще си намери друга фуста, която да задиря.

Без да обръща внимание на почервенялото лице на Хети и на яростта на мисис Доби, Роуз продължи с покупките си.

— Искам малко розова вода… Не, голямото шише… И три сапуна с аромат на теменужка. Искам също онази рокля от манекена на витрината.

Жените бяха стъписани от разточителните й покупки, но като чуха за роклята, останаха втрещени.

— Имаш предвид бялата рокля ли? — попита мисис Доби.

— Та тя струва петнадесет долара — възкликна Хети Льобланш.

— За какво ти е такава рокля в краварското ранчо? — настоя Хети. — Ще я съсипеш веднага щом я облечеш.

Роуз хвърли парите на щанда, сякаш всеки ден харчеше по петнадесет долара.

— Голяма работа, като я съсипя. Джордж обеща всяка година да ми купува нови дрехи и да ми дава пари, които да харча, за каквото си искам.

Нито мисис Доби, нито Хети можаха да отговорят на това. Мъжете в Тексас нямаха навика да дават на жените си пари за харчене. А що се отнасяше до дрехите, най-често им казваха да си ги ушият сами.

Роуз не си направи труда да им съобщи, че това е част от трудовия й договор. Джордж не й беше обещавал нищо, като станеше негова съпруга.

— Увий добре всичко — нареди тя на мисис Доби. — Ще трябва да издържи на дългия път.

— А бялата рокля?

Тя все още беше на манекена.

— Ще я взема със себе си. Увий я в малко хартия.

Докато мисис Доби увиваше покупките, Роуз продължи да се оглежда наоколо, сякаш се канеше да купи още нещо. С крайчеца на окото си наблюдаваше как мисис Доби сваля бялата рокля от манекена.

— Сгъни я много внимателно. Не искам да се смачка.

Собственичката на магазина се намуси още повече, но се погрижи за роклята.

— Изпрати някой да занесе пакета в хотел „Булок“ — каза Роуз, след като прибра рестото. — Аз съм в седма стая.

— Уличница! — изсъска Хети преди вратата да се затвори след нея.

Роуз с усилие потискаше доволната си усмивка, докато се връщаше в хотела. И тя нямаше нищо общо с моментното удоволствие да си върне частичка от омразата, която се бе трупала върху плещите й толкова дълго време. Току-що бе решила, че бялата рокля ще бъде първият изстрел в атаката да накара съпруга си да се влюби в нея. Джордж Уошингтън Рандолф може би не го съзнаваше, но тя възнамеряваше да завладее всяко кътче на сърцето и ума му. Включително и да узнае тайните, които криеше дълбоко в себе си.

 

 

Джордж не бе мислил кой ще дойде на сватбата, но дори и да беше мислил, никога не бе очаквал, че толкова много хора ще изпълнят фоайето на хотела. Дори и хотел като „Булок“ не можеше да побере всички. Сякаш целият град искаше да се натъпче вътре. А жените не се свеняха да изблъскват мъжете, за да минат по-напред. Няколко от тях бяха успели да се доберат до първите редове, въпреки че бяха пристигнали, след като всички места бяха заети. Доти седеше най-отпред.

— Искам да я видя омъжена, както се полага — обяви тя пред всички. — Той я поиска и аз ще се погрижа да я получи.

Останалите жени изявиха същата твърда решителност, само че Джордж не разбираше защо. Венчавката не беше нещо, което би им доставило удоволствие. Пийчис Макклауд седеше в центъра на цялата група като ангел на отмъщението. На Джордж не му беше ясно защо е дошла — вдовицата Ханкс и Бертилда Хубер също бяха там — освен ако не се надяваше да присъства на изключителното събитие Джордж да промени решението си в последния момент.

Градусът на напрежението в помещението беше толкова висок, че той започна да се чуди дали седемдесетте мили между Остин и ранчото му могат да го измерят.

— Ето я, идва — извика някой.

Зрителите започнаха да се бутат, за да направят място на Роуз да мине. Джордж не я беше виждал, откакто се завърна от пазаруването.

Промяната в нея го изуми.

От съсипаната, изморена и изтощена жена от вчера нямаше и помен. Бялата рокля бе сватбената й рокля, а изящните пантофки — сватбените й обувки. Жълтата панделка бе сплетена в мрежичка, придържаща дългата й коса, която откриваше лицето й и се спускаше като водопад по гърба й. Бе вплела в косата си китките изкуствени цветя. Но усмивката, която преобразяваше лицето й, беше най-поразителната промяна. Тя и огромните й кафяви очи.

Беше същинска булка.

Булка, която той виждаше за пръв път.

Бе очаквал да се ожени за жена, която ще направи дома му уютен, която ще бъде мила и загрижена за семейството му, която ще върши работата си, без да се оплаква, силна и зависима, жена, от която един мъж има нужда, но толкова рядко намира.

Онази Роуз на стълбите беше жената, за която всеки мъж мечтаеше да се ожени. Излъчването й не можеше да се опише с прости думи. То беше непреходно и единствено сравнимо с чара на красавиците от Юга преди войната. Изяществото й, което бе забелязал още в началото, изпъкваше на фона на семплите й дрехи и ослепителната им белота. Усмивката й бе усмивка на жена, която знае повече, отколкото възнамерява да каже.

Като видя как Роуз слиза по стълбите с ангелска грациозност, Джордж се почувства истински младоженец, изпълнен с опасения, че не е достоен за това изключително създание, нервен, че ще направи нещо и ще обърка церемонията, и изгарящ от нетърпение всичко да свърши колкото се може по-бързо.

Въздействието на Роуз върху присъстващите също беше поразително. Твърде високо прошепнатите забележки и изсъсканите критики продължиха дори и след като свещеникът започна службата. Но Джордж вече не ги чуваше. До ушите му достигаха само думите на свещеника.

Защо не бе прочел досега брачната клетва? Защо ли бе мислил, че ще се ожени и нищо няма да се промени? Току-що се бе заклел да обича, да се грижи и да закриля тази жена. Да я зачита както физически, така и душевно.

Джордж се изтръгна от мислите си. Свещеникът говореше на него.

— Имате ли пръстен? — повтори свещеникът.

Изобщо не се беше сетил, че ще му трябва пръстен — нито за него, нито за Роуз. Не се бе сетил и за сватбен костюм. Беше облечен във всекидневните си дрехи. Почувства се ужасно засрамен.

Джордж свали семейния пръстен от ръката си.

— Вземете този — каза той, като го подаде на свещеника.

Фактът, че даде собствения си пръстен, придаде по-завършен вид на венчавката, отколкото думите. Беше се оженил за Роуз.

Току-що се бе въвлякъл в нещо, което нямаше намерение да зачита.