Лей Грийнууд
Роуз (3)

Глава трета

Роуз се обърна и застана лице в лице с едно изключително очарователно, макар и доста мръсно момченце. То я гледаше подигравателно, с широко отворени очи, защото се беше изплашила.

— Ти ли си жената, която ще ни готви? — попита детето, без да влиза в кухнята, само провряло глава през вратата.

— Да, аз съм — отвърна тя и бързо избърса очите си.

— Няма за какво да плачеш. Джордж няма да ти стори нищо лошо. Понякога е зъл, но не мисля, че ще те удари. Монти твърди, че той е… — Детето замълча и се замисли за миг. — Мисля, че не трябва да ти съобщавам какво говори Монти. Джордж казва, че не е чувал такъв мръсен език, а се е сражавал във войната.

— Не плача, защото се страхувам от Джордж.

— Тогава защо ревеш? Нали не си ранена?

То се приближи по-близо, но още държеше вратата открехната.

Роуз разбра, че си оставя път за бягство.

— Плача заради къщата.

— Не е толкова зле. Беше по-лошо, преди Джордж да се върне.

— Не му ли харесва кухнята да е мръсна?

Това поне говореше в негова полза.

— Каза, че щом няма да я чистим ние, ще наеме някого. Ти обичаш ли да чистиш?

— Не особено.

— Тайлър казва, че чистенето е тъпотия. И аз не разбирам как би могло да доставя удоволствие на някого, дори и на една жена.

— Жените имат навика да вършат необясними неща — рече Роуз, като се почувства малко по-добре, че има с кого да си поговори. — Но се опасявам, че се налага да ми помогнеш.

Момчето бързо отстъпи към вратата.

— Името ти е Зак, нали? — попита тя, като се приближи покрай масата към него.

Само главата му се показваше.

— И така, Зак, трябва да почистя кухнята, ако искам да приготвя вечерята. Ще ми трябва голямо корито, кофа, дърва за огъня и вода. Ще ми помогнеш ли?

— Ще ти покажа къде е кладенецът.

— Надявах се на нещо повече.

— Това е работа на Тайлър — рече Зак, а долната му устна започна да увисва. — Аз трябва само да доя кравите, да нося яйцата, и то чак като се мръкне.

— Добре тогава, да сключим една сделка с тебе. Ако ми покажеш къде да намеря онова, което ми е нужно, няма да ми помагаш. Но ще трябва да намериш Тайлър.

— Добре — съгласи се Зак.

Излезе, като подскачаше, и почти веднага се върна с едно дървено ведро.

— Върви след мене — подвикна той и я поведе покрай къщата към един кладенец, изкопан под продълговатата сянка на голям дъб. — Ще трябва да извадиш чиниите от коритото. Нямаме друго, освен ако не искаш да използваш съда за миене.

Роуз се бе надявала, че няма да се наложи да се докосва до съдовете, докато не преседят поне час в гореща сапунена вода, но не се получи. Докато пълнеше ведрото, Зак събра наръч дърва.

— Аз разпалвам и огъня — призна той, когато се връщаха в къщата. — Джордж не трябваше да ме кара да работя толкова много, но когато си малък, никой не те слуша. Особено Монти. Той не слуша никого. Дори и Джордж.

Зак остави Роуз да му държи вратата отворена, за да мине.

Роуз сложи на пода ведрото с вода и започна да изпразва коритото.

— Разкажи ми още нещо за братята си.

Ако искаше да си извоюва място в това семейство, трябваше да научи нещо за тях. Освен това с радост би се поразсеяла от гледката на тези отвратителни чинии.

— За Джордж и Джеф не знам нищо. Нито пък за Мадисън. Той замина, след като мама почина, и оттогава не сме чували нищо за него.

— Не сме имали вест от него — поправи го автоматично Роуз.

— Все ще ми правиш забележки като Джеф ли? — поиска да разбере Зак, като спря да подрежда дървата за огъня под коритото.

— Съжалявам, навик — извини се тя.

По вида му личеше, че много не й вярва и че се съмнява в нея.

— Джеф казва, че се изразявам ужасно. Казва, че Хен и Монти би трябвало да ме научат да говоря по-добре.

— Сигурна съм, че са направили всичко възможно — оправи положението Роуз, като се чудеше в какъв капан ще попадне следващия път.

— Хен и Монти все ги няма — продължи Зак. — Те стрелят по хората. И аз искам да стрелям по хора, но Хен казва, че първо трябва да порасна.

— Стрелят по хората ли? — изненада се тя, докато изливаше водата от ведрото във вече празното корито и го нагласяваше точно над огнището, където Зак редеше дървата за огъня. — Няма ли да ми помогнеш да приготвя вечерята?

— Тайлър не помага на никого да направи нещо.

Роуз прехапа език, за да не го поправи.

Това означава, че ти трябва да измислиш какво да сготвиш. Момченцето няма никакво намерение да увеличава броя на задълженията си.

Зак се отдалечи от печката.

— Огънят е запален.

— Излизаш ли?

— Да. Само го подклаждай.

— Но аз не знам къде стоят нещата.

— Ще ги намериш, ако потърсиш.

— Месо — почти отчаяно изрече Роуз.

— В килера. Картофите са под къщата. Там има и моркови. — Той започна да отстъпва към вратата. — В кладенеца има масло и мляко. Джордж не го пие, ако не е подсладено. Монти и Хен обичат мътеница, но Тайлър го иска кисело.

— А ти?

— Аз мразя мляко. Пия уиски. — И с тези думи се измъкна през вратата.

Роуз стисна устни, но после прихна да се смее. Чудеше се дали в Тексас има закон, който разрешава на двадесетгодишни жени да се омъжват за малки момчета. Зак беше десет пъти по-чаровен от големия си брат.

Но колкото и забавно да беше детето, тя трябваше да признае, че за нея Джордж беше много по-интересен. Още не го познаваше — налагаше се да се примири с това и да започне отначало, но когато беше с него, изпитваше нещо, което не бе изпитвала с никой друг. Някакво спокойствие. Може би чувството, че е попаднала там, където й е мястото. Макар че не разбираше как би могла да изпитва такива чувства, след като той се беше държал толкова студено с нея, като с рибена чорба от вчера.

Не можеше да забрави онези десет минути в „Бон Тон“. Бе предложила да работи за Джордж Рандолф, с когото се запозна там. Някъде, по някакъв начин, беше изгубила този човек. Трябваше отново да го намери, защото в лицето на непознатия в ресторанта бе видяла мъжа, за когото искаше да се омъжи.

Никога нямаше да забрави колко нещастна беше майка й през дългите месеци, докато отсъстваше баща й. Още виждаше сълзите по бузите й, когато седеше, вперила поглед в снимката му. Още си спомняше колко плака тя самата, когато майка й почина, а баща й не беше при нея, за да я утеши. Съпругата и дъщерята винаги бяха на второ място след кариерата му.

Може би беше чела прекалено много приказки, но винаги бе мечтала да намери мъж, който никога няма да я остави сама, за когото да бъде център на живота и който винаги ще я предпазва от всичко.

Точно такъв мислеше, че е Джордж. Досега не й бе минавало през ума, че може да е влюбена в него. Но коя жена би му устояла? Той я беше спасил, когато я заплашваше опасност. Бе проявил загриженост за състоянието й. Бе зачел чувствата й. Беше я обградил със защита, която никой не би могъл да пробие. Беше се почувствала закриляна. Може би беше силно казано, но имаше усещането, че някой я цени и държи на нея.

Но всички следи от този мъж бяха изчезнали. Не знаеше дали Джордж не бе играл ролята на джентълмен от Юга, или имаше някаква причина да се преструва на много по-сдържан, отколкото всъщност беше. Всички в това семейство бяха малко особени. А от онова, което бе чула от двамата, с които се бе запознала, стигна до заключението, че не се разбираха. Може би Джордж наистина бе играл някаква роля. Не, първоначалното й усещане трябва да е било вярно. Нещо го бе принудило да се държи студено с нея. Само да можеше да разбере какво е то, може би щеше да върне мъжа, който бе покорил сърцето й.

Междувременно обаче, тя трябваше да измие съдовете, да почисти кухнята и да приготви вечерята. И трябваше да бърза, ако искаше всичко да бъде готово в седем часа. Беше убедена, че Джордж и многобройните му братя ще почукат на вратата в шест и петдесет и девет.

* * *

Никога не се бе чувствала толкова изморена. Въпреки това обаче, усмивка играеше по устните й, докато шеташе из кухнята. Беше успяла да измие съдовете, да изтърка всички тенджери и тигани, да изчисти печката и да подреди нещата в килера.

Бе успяла също така да сготви вечеря за седмина.

Върху печката цвъртеше говеждо печено и ароматът му се примесваше с миризмата на морковите и картофите в гъстия, питателен сос. Две тави с бисквити, едната във фурната, а другата в очакване да бъде сложена там, можеха да бъдат потопени или в соса, или в голяма купа със сметана. Беше сготвила и малко грах от градината на Тайлър. Сама го набра, защото той така и не се появи. В добавка към яденето имаше домати и компот от праскови, които бе намерила в килера. Млякото — подсладено, кисело и мътеница — беше приготвено според предпочитанията на всеки. Както и вода, в случай че Зак действително не обича мляко.

Роуз огледа масата за последен път. Беше я почистила, колкото можа по-добре, но следите от разлятото олио и изгорените места бяха останали. Искаше й се да я застеле, но не можа да намери никъде покривка. Пиринчената лампа, окачена над масата с искрящ от чистота глобус, озаряваше стаята с кехлибарена светлина.

Щеше да стане още по-добре, когато й останеше време да измие прозорците, да изпере и изглади пердетата, да изтърка стените и пода, но беше доволна и от онова, което бе успяла да свърши за един ден. То беше много повече, отколкото бе мислила за възможно, когато влезе в тази кухня преди шест часа.

Ушите й доловиха звука на конски копита. Тя хвърли поглед към часовника — едно от нещата, които работеха. Някой бе излъскал стъклото му, почистил външните части и смазал механизма. Тя се надяваше, че наистина е седем без три минути. Бързо изчисти част от стъклото на прозореца и погледна навън. Бяха пристигнали четирима мъже и две кучета. Явно Джордж държеше на точността. Отнякъде дотича и Зак. Очевидно се беше отдалечил само на такова разстояние от къщата, колкото да избяга от задълженията си. Не виждаше момче на около тринадесет години. Надяваше се Тайлър да не стигне чак дотам в омразата си към жените, че да не се появи за вечеря.

Тя се разбърза за последните приготовления. Ще сложи печеното пред Джордж точно преди да влязат в кухнята. След молитвата, докато си сипват от гарнитурата, ще сервира бисквитите и ще пъхне втората тава във фурната. Зак може да сипе млякото. Явно знаеше кой как го предпочита.

Опита се да прецени с колко време ще разполага, преди да седнат да вечерят. Първо трябваше да свалят седлата от конете. Не знаеше дали ги хранят, или ги пускат да пасат на воля, но трябваше да ги изтъркат. После щяха да се измият и преоблекат. Това щеше да им отнеме най-малко петнадесет минути. Вероятно половин час. Оставаше й достатъчно време.

Роуз седна и зачака.

Едва се отпусна на стола, когато вратата се отвори и в стаята нахлу множество мъже, кучета и воня на пот и коне.

— Казах ли ти, че ми замириса на печено — рече един от близнаците.

И преди Роуз да се помръдне от стола, той грабна тепсията от печката и я сложи на масата пред себе си. Мигновено започна да си сипва с една от чашите, която тя бе наредила за кафето.

— Бисквити! — изписка високо, болезнено слабо момче, което сигурно беше изчезналият Тайлър.

То извади тавата от фурната и постави златистокафявите бисквити в средата на масата, така че да ги достига лесно.

След секунди всички, с изключение на Джордж, бяха започнали да грабят от храната. Подаваха си съдовете през масата и всеки крещеше какво иска. Един от близнаците подхвърли натопена в соса бисквита на едно мършаво куче, което бе влязло с него. Второ куче, което явно не искаше да чака реда си, качи лапи на масата и започна да яде от чинията на другия близнак. Той се засмя весело и сложи чинията на пода за кучето, а за себе си взе чинията на Джордж.

Никой не забелязваше присъствието на Роуз.

Обзе я непознат досега гняв, който премахна умората й. Тя скочи на крака и застана пред масата.

— Незабавно спрете! — изкрещя тя с писклив от ярост глас. — Да не сте посмели да сложите и хапка в устата си, докато не се приближите до масата като човешки същества.

Все едно говореше на вятъра. Тя блъсна едно от кучетата, което ядеше на мястото на Джордж и тупна с юмрук по масата.

— Слушайте — викна тя. — Няма да позволя да се държите така.

Никой не й обръщаше внимание. С изключение на русокосия млад мъж с поразително сини очи и една ръка. Възмутеният му поглед сякаш питаше с какво право се оплаква от държанието им.

Разтреперана от гняв, водена единствено от инстинкта си, Роуз пристъпи към действие. Тя хвана здраво масата, наклони я и я преобърна. Печеното, сосът и горещите зеленчуци се изсипаха на пода между близнаците. Докато мъжете я гледаха стъписани, кучетата се нахвърлиха върху храната.

Точно в този момент Джордж влезе в кухнята. Само той бе намерил време да се измие.

Всички закрещяха в един глас.

— Престанете — извика Роуз.

Глас в пустиня. Кучетата продължаваха да ядат от пода.

Тя се обърна, сграбчи пълния кафеник и го вдигна нагоре, като че ли се канеше да изсипе съдържанието върху главите им.

Мъртва тишина.

— А сега чуйте — започна тя, задъхана от гняв — или, кълна се в Бога, втори път няма да ви сготвя нищо, докато съм жива.

— Смахната глупачка такава — рече един от близнаците. — Джордж, не можеш…

Роуз вдигна заплашително кафеника.

— Монти, учили са те да не прекъсваш дамите, когато говорят.

Джордж може и да беше решил да не намесва чувствата си във взаимоотношенията си с Роуз, но тя ясно виждаше блесналата ярост в черните му очи. Дали някога бе удрял жена? Никога не бе виждала някой толкова вбесен. Не и такъв като него. Открит, хладнокръвен и опасен.

— Но ти няма да й позволиш…

Джордж отправи пламтящ поглед към брат си.

— Първо тя да говори. После може да обясните и вие.

Роуз нямаше представа как би различавала Монти и Хен, но в момента не я интересуваше дали изобщо ще види някой от тях отново. Изглежда, само гневът на Джордж можеше да ги обуздае.

— Добре, а сега ми кажи какво стана.

Той беше издал заповед, точно като на редник от армията, и очакваше тя да подскочи. Добре де, щеше да подскочи, но едва ли по начина, по който Джордж очакваше. Преди всичко щеше да разясни някои неща. Може и да беше преценила погрешно характера на Джордж, но нямаше намерение да допуска повече грешки.

— Името ми е Роуз Торнтън — обяви тя, след като изчака да овладее гнева си, който не й позволяваше да говори спокойно. — Вчера вашият брат ме нае на работа с изричното условие да се грижа за домакинството на седмина… — опитваше се да намери най-подходящата дума — мъже.

Погледът на Джордж предвещаваше още един изблик на гняв, но Роуз не беше сигурна дали ще е предназначен за нея, или за семейството му.

— За малко не се върнах в Остин, когато видях това място. Но вече бях сключила договор и имах намерение да го спазвам. Сега обаче отказвам да работя в дом, където хората не са достатъчно любезни да ми кажат две думи, преди да забият нос в храната си. Вашият брат ме накара да мисля, че сте възпитани като джентълмени. — Тя посочи към бъркотията на пода. — Виждам, че съм сгрешила.

— Ние не сме виновни — заоправдава се Тайлър пред брат си. — Тя преобърна масата.

Онзи, дето мрази жените, помисли си Роуз. Но тя бе успяла да превъзмогне неприязънта си дълго преди да се приближи до масата.

— Не можех да привлека вниманието ви по друг начин — подчерта Роуз. — Нищо друго не бе в състояние да ви спре да не грабите от яденето.

— Някой от вас представи ли се? — попита Джордж.

Роуз виждаше, че гневът е останал, но бе намалял. Нещо ново се прокрадваше в очите му. Нямаше представа какво може да е то.

— Ами бяхме прекалено развълнувани от вида и миризмата на готвеното, което предстоеше да ядем.

Онзи с едната ръка. Джеф. Онзи, който бе прекарал две години в североамерикански затвор. И дума не би й проговорил, ако узнаеше, че баща й се е сражавал на страната на Съюзническата армия.

— Дори не изчакаха молитвата — обади се Зак малко фарисейски според Роуз.

Тя реши, че той притежава дарбата да отгатва накъде духа вятърът и да се снишава, за да избегне бурята.

— Заради яденето беше — добави единият близнак. Хен.

Той правеше впечатление на по-кротък от братята си, но може би беше по-опасен от тях. Зак бе казал, че Хен обича да стреля по хора.

— Но тя нямаше право да обръща масата. Сега кучетата изядоха всичко.

Другият близнак. Монти, който обичаше кравите. Той изглеждаше по-агресивен от Хен, но можеше ли да каже нещо в полза на човек, който наистина обича едрия рогат добитък — най-грозните животни, създадени от Бога?

— Предполагам, че си имала основателна причина, за да искаш толкова настоятелно да привлечеш вниманието им — рече Джордж.

Баща му е трябвало да го кръсти Соломон, помисли си тя. Вероятно ще предложи да ме разполовят, за да запази спокойствието в семейството.

— Да, имах — отговори Роуз, като изостави всички предварителни представи за Джордж и за семейството му. Ако искаше да се бори за някакво признание, трябваше да започне още сега. Те трябваше да са наясно, че тя очаква от тях да се отнасят с нея като с човек. — Ако ще готвя, чистя и пера за това семейство, очаквам някои любезности в замяна.

— Какви например?

— Искам да ме уважавате. Няма да обяснявам на всеки какво да казва, но едно „Добър ден“ ще бъде достатъчно, ако не се сещате за друго. Второ, искам всеки от вас да се измива и да сменя ризата си, преди да седне на масата. Вие очаквате храната ви да бъде прясна и ароматна. Не виждам защо и вие да не бъдете такива.

— Ти си луда — възрази Монти. — Скапан съм като се върна. Нямам време да се мия и да сменям ризите си.

— Нито пък има чиста риза — добави сподавено Хен.

Монти погледна лошо брат си, но не каза нищо.

— Някакви други изисквания?

— Да. Искам всички да стоят прави, докато седна аз. И да си казвате молитвата преди ядене. След това започвате да си подавате храната от дясно, така че всеки да може да си вземе от всичко, без да се пресяга над масата и да крещи. Ще се храните прилично. Сигурна съм, че са ви учили как. А кучетата ще оставяте навън.

— Няма да търпя това! — избухна Монти.

— Казах ти да не водиш жена тук — добави Тайлър. — Аз нямам нищо против да готвя.

— Но и ние нямаме нищо против да ядем — напомни му Джеф.

— Жената остава — отсъди Монти, — но няма да се бърка.

— Жената си има име — процеди Роуз през зъби. — Ако искате да се храните отново на тази маса, трябва да го научите.

— Вие гласувахте да наемем домашна помощница — рече Джордж. — От вас зависи как ще вървят нещата.

Роуз се завъртя на пети и се обърна към Джордж.

— Гласували сте?

— Джордж постоянно говореше как трябва да поеме отговорността за семейството, защото е най-възрастният — обясни Монти. — Затова Хен и аз му казахме, щом толкова настоява да поеме отговорността, да намери някой да се грижи за къщата. Не обичам той да ми заповядва, но споразумението си е споразумение.

— И аз мисля така — обърна се Джордж към Роуз. — Ти се съгласи да готвиш.

— Но не и ако не се спазват моите условия.

Втораченият му поглед я изнервяше. Искаше й се да се скрие, да му каже нещо, за да не я гледа така, но знаеше, че не спечели ли сега, никога няма да спечели. Освен това новото изражение в очите му бе надмогнало гнева. Беше го смекчило.

— Учтивост, добри обноски и измиване преди ядене — заключи Джордж.

— И кучетата навън — допълни Роуз.

Не беше доволна от краткото обобщение на Джордж, но не искаше да прекалява. Желаеше много повече и в момента беше достатъчно ядосана, за да направи всичко възможно да го постигне. Но може би щеше да е по-добре да се договорят по принцип сега, подробностите да уточнят по-късно.

— А тази вечер? — попита Монти. — Още съм гладен.

Роуз понечи да откаже, но един поглед към Джордж я накара да промени решението си. Изглежда, беше решил да уважи изискванията й, но очевидно очакваше ядене, в края на краищата.

— Ако почистите, ще се помъча да приготвя нещо за около час.

— Ние да чистим! — избухна Тайлър. — Ти обърна масата.

— Няма какво толкова да се чисти — отбеляза Хен. — Поне кучетата напълниха стомасите.

Монти. Неговият характер беше най-тежък.

— Мисля, че не започнахме както трябва — рече Джордж с напрегнато изражение. — Предлагам да започнем отначало и да се опитаме да забравим за случилото се.

— Аз няма да го забравя и няма да чистя — настоя Монти.

— Ще сториш и двете — отсече Джордж, — защото иначе няма да ядеш.

Погледите им се срещнаха — двама силни, упорити мъже. Монти не отмести очи, но не направи опит да се противопостави на Джордж.

— Бяхме непростимо груби — заяви Джордж, като спираше поглед на всеки. — За зла участ, аз се държах най-грубо от всички. Как бих могъл да очаквам от вас да се държите учтиво с Роуз, след като не бях достатъчно любезен да ви я представя?

— Те всички започнаха да ядат, преди ти да влезеш — намеси се отново Зак.

Тя не можеше да определи дали иска да предразположи Джордж, или да го обвини, че се е забавил.

Джордж не му обърна внимание.

— Това е Роуз Торнтън — продължи той. — От Остин. Тя се съгласи да се грижи за нашето домакинство. Това е Томас Джеферсън Рандолф — посочи той към най-срамежливото от момчетата в семейство Рандолф. — Джеф и аз се сражавахме във Вирджиния. Не знаем какво се е случило с Джеймс Мадисън Рандолф, но веднага ще го познаеш, щом го видиш. Той е нещо средно между мен и Зак. Близнаците са Джеймс Монро Рандолф и Уилям Хенри Харисън Рандолф. Те се грижеха за ранчото по време на войната. Малко са диви, но няма да те оставят сама. Тази намусена върлина е Джон Тайлър Рандолф. Той не прилича на никого. Не обича и никого. А този малък негодник, който предугажда настроенията ми, е…

— Не съм малък — възрази Зак.

— … Закари Тайлър Рандолф, най-младият и последен от фамилията Рандолф. Не знам какво би правил татко, ако имаше още синове. Нямаше да му стигнат президентите.

Роуз не посмя да се засмее. Не е било лесно да отглеждаш момчета, като си обременен с президентски имена. Нищо чудно, че Хен и Монти използваха прякори.

— Очаквах с нетърпение да се запозная с вас — рече Роуз, като се опитваше да изглади нещата. — Може и да не ви се вярва, но аз обикновено съм доста кротка.

Никакъв смях, нито дори усмивка. Само мълчалив, стоически принудителен прием. Е, все трябваше да започнат отнякъде.

— Хен, двамата с Джеф изправете масата и столовете — разпореди Джордж. — Зак, ти и Тайлър почистете пода. Монти, кучетата са твои, затова ти ги разкарай. Аз ще разчистя счупените чинии. Когато се върнете, всички да сте измити и с чисти ризи. И ще се храните, както сте научени.

— Как не — вилнееше Монти, а ядът му се възпламени толкова бързо, колкото беше угаснал. Той подсвирна на кучетата, докато излизаше с тежки стъпки от стаята. Животните не бяха изяли храната, но Тайлър взе една метла и скоро ги убеди, че навън ще се чувстват по-добре.

— Няма нужда да мием пода — каза Зак, докато взимаше ведро, за да донесе вода. — Нали пак ще се изцапа.

— Не, няма — настоя Роуз. — Следващия път ще си избършете ботушите, преди да влезете.

— Искаш да лишиш яденето от всичките му удоволствия ли? — попита Хен.

— Би ли седнал на масата до майка си, ако вониш на коне и пръскаш кал наоколо?

Хен не отговори, но Роуз разбра, че несъзнателно е докоснала чувствителна струна. Нищо у Хен не се промени, само лицето му сякаш се вкамени. Роуз се опита да запомни, че не бива да споменава за покойната мисис Рандолф, докато не й се удаде възможност да поговори с Джордж за майка му.

Погледна го как събира счупените чинии и чаши. Не знаеше какви мисли се въртят в главата му, но долови чувство за справедливост, желание да я подкрепя, когато тя имаше право. Не изглеждаше доволен, но не беше и ядосан. Изглежда не изпитваше нищо. Нима този човек беше лишен от чувства?

Е, нямаше време да се притеснява за това точно сега. Трябваше да сготви нещо. Ще мисли за него утре, но Джордж Уошингтън Рандолф си оставаше загадка, която тя възнамеряваше да разреши много скоро.

 

 

Джордж почувства, че и последната капка гняв се изцежда от него. Не беше очаквал, че идването на Роуз ще премине без инциденти, но далеч бе и от мисълта, че тя ще предизвика всички още първата вечер.

Действията й го бяха изненадали и ядосали. Те не са вместваха в представите му как трябва да се държи една истинска жена. Фактът, че тя се бе отнесла към семейството му като с банда грубияни без всякакви обноски, го вбеси. Та те бяха роднини на губернатори, декани на колежи, министри от кабинета, на председателя на Върховния съд и на президента на Съединените щати.

Дори и на Робърт И. Лий.

А тя беше само дъщеря на някакъв офицер янки, момиче, което бе спасил от добродушие. Как ще й е, ако я накара да си събере багажа. Няма да го командва една жена, която е наел да готви и да се грижи за домакинството.

Само че начинът, по който тя го бе погледнала, когато влезе в стаята, бе стопил голяма част от гнева му. Беше разярена като уловен в капан див звяр, но същевременно се страхуваше от онова, което той ще направи и каже и какво ще се случи, ако я изгони. Но не бе и отстъпила. Както и с Люк Кърни, тя знаеше добре как иска да се отнасят с нея, и нямаше да се задоволи с по-малко. Не можеше да не се възхити от смелостта й.

Не можеше да върви против волята й. Твърдото му решение да се държи на разстояние от нея, го бе накарало да бъде безразсъдно груб. Нарочно закъсня. Мислеше, че нейното присъствие ще му въздейства по-слабо, ако момчетата са вече около масата.

Но бе сгрешил.

Когато ги видя настръхнали срещу Роуз, му се прииска да я защити, да я предпази с тялото си. Трябваше да положи усилия, за да не я вземе в прегръдките си.

Силата на чувствата му толкова го бе изненадала, че му се прищя да излезе и да ги остави да се карат, докато възвърне самообладанието си. Но именно това бе причинило сегашната неприятност. Нямаше друг начин, освен да бъде справедлив с Роуз, да бъде обективен спрямо братята си и да потиска чувствата си. Правил го бе в армията. Трудно се живееше с братята му. Още по-трудно — с Роуз.

Хората, които бе командвал, не го бяха поглеждали с копнеж, не го бяха занимавали с безнадеждното си положение и не бяха събуждали физическо желание със съблазнителните извивки на телата си.

Ролята на умиротворител между Роуз и братята му беше трудна. Ще трябва да обясни на момчетата какво изпитва тя. Те бяха добри. Беше убеден, че ще променят отношението си, след като разберат как стоят нещата.

А през това време ще разговаря с нея.

Тя не знаеше колко трудно им е било. А и не можеше да го знае. Не би го разбрала, ако не проумее какво са преживели, откъснати от родния си дом във Вирджиния и захвърлени в чуждия за тях свят на Южен Тексас. Ако не проумее сътресението и ужаса от факта, че са били оставени да се грижат за едно ранчо в пълната с бандити околност, където трябваше да убиват, за да останат живи. Ако не проумее болката и яростта, обзели ги при вида на нежната им благородна майка — умираща, изоставена и почти бедстваща в дивата и враждебна пустош, която никога не бе харесвала или разбирала.

Роуз не знаеше, че да си син на Уилям Хенри Рандолф беше извинение за почти всичко.

 

 

Джордж затвори вратата след себе си.

— Момчетата ще бъдат готови, когато и ти си готова — обърна се той към Роуз.

Тя отмести поглед от тенджерата върху печката, за да провери хляба във фурната.

— Само още няколко минути. Бисквитите още не са станали.

— Те са притеснени от онова, което се случи.

Роуз вдигна очи.

— Съмнявам се дали са притеснени повече от мене.

— Не трябваше да ги оставям да влизат сами.

— Достатъчно са големи, за да знаят как да се държат и когато те няма.

— Знам, но прекалено дълго време бяха сами.

— Това не е извинение.

Джордж знаеше, че не е, но се ядоса на Роуз, че го казва тя. Чудеше се какви мисли са минали през главата й, докато приготвяше трапезата за втори път тази вечер. Бе говорила много малко, докато момчетата бяха в стаята. Нищо не каза, след като излязоха.

— Да ти помогна ли с нещо? — попита той. Не обичаше да стои със скръстени ръце. Дори и четирите години в армията не го бяха научили на търпение.

— Седни. Плащаш ми, за да ти готвя.

Значи още беше ядосана.

— Сега е различно. Наех те, за да готвиш само по веднъж на ден.

Тя заля със сос второто печено, преди да го сложи на масата пред стола на Джордж.

— Можеш да сипеш млякото. Зак каза, че всеки го обича по различен начин.

Той започна да пълни чашите от различните съдове и да ги слага на определеното за всекиго място.

— Братята ми наистина не са толкова лоши — рече той. — Момчетата на тяхната възраст не са особено дисциплинирани, дори и при най-благоприятни обстоятелства.

— Аз откъде да знам? — отговори Роуз, като изваждаше бисквитите от фурната. Сложи ги в дълбока купа и ги покри с кърпа. — Момчетата на семейство Робинсън бяха доста по-малки.

— В такъв случай нашето семейство ще трябва да придобива навици.

— Изгарям от нетърпение да ги видя.

Не отстъпваше. Винаги беше подготвена за неприятности, но той не можеше да я вини за това.

Роуз сложи маслото на масата, пропъди една муха, която прояви интерес към печеното, изправи се, оправи роклята си и прибра една непослушна къдрица зад ухото си.

— Всичко е готово. Можеш да ги извикаш.