Лей Грийнууд
Роуз (22)

Глава двадесет и втора

— Трябва да са някъде тъдява — чу се глас.

— Вероятно са тръгнали към Остин. Нощта е била достатъчна, за да се измъкнат.

— Докато прекопавахме двора им.

— Убеждавах ви, че няма никакво злато, но татко не искаше и да чуе. Искаше да го принуди да каже къде го е скрил. Заяви, че ще одере жива жената, ако трябва.

Джордж се бе разярявал и преди, но онова, което чу сега, го накара да изпита нещо съвършено ново. Усети как гневът го залива като приливна вълна — могъща вълна, която се увеличаваше и преливаше. Сигурно така се е чувствал и баща му, когато е губил самообладание. Тази мисъл толкова много го изплаши, че яростта му намаля.

— Трябва да отвлечем вниманието им по някакъв начин, защото скоро ще ни намерят — прошепна Джордж на Роуз. — Соления и аз ще ги разкараме. Ти и Зак стойте тук. Не мърдайте, дори и да чуете изстрели.

— Защо ще стреляте? — попита тя.

— Не можем да отвлечем вниманието им по друг начин.

Роуз не изглеждаше много уверена.

— Не ни чакайте, преди да се е мръкнало — рече Джордж.

— Внимавай.

Пещерата беше ниска и можеха да се придвижват само с пълзене, но Джордж успя да прегърне Роуз.

— Никога не съм имал причина да се връщам, но сега вече не е така. Бъди сигурна, че неколцина Макклендънови няма да ми сторят нищо.

Той я целуна силно.

— Вие със Зак подремнете. Така денят ще мине по-бързо.

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам точно, но мисля да убедя стария, че идеята да дойдат тук не е добра.

— Как?

— Ще намеря начин.

И изчезна. Изпълзя от пещерата и повече не се видя.

Роуз започна да се безпокои. Джордж бе станал неузнаваем. Показа безсърдечие, което не бе забелязвала досега. Знаеше, че е решителен, но сега беше различно. Това я изплаши. Не й харесваше.

 

 

— Не може ли поне да гледаме какво става? — примоли се Зак.

Бяха прекарали дълъг, напрегнат и скучен ден, докато се криеха в пещерата и чакаха завръщането на Джордж. Роуз не мигна, но накара Зак да поспи и сега той преливаше от енергия, а тя едва държеше очите си отворени.

— Няма да ходиш навън — предупреди го тя. — Някой може да прескача потока. И говори по-тихо.

— Няма да ме хванат. Ти все не можеше да ме намериш — подразни я той. — Джордж също.

— Така е — призна Роуз, — но сега не играем на криеница. Ако онези хора те намерят, Джордж ще трябва да се предаде.

Зак кимна в знак на съгласие.

— Не искат да повярват, че няма злато. Ще ни убият всичките. Сега разбра ли?

Той кимна отново.

— Добре. Защо сега не ми разкажеш някоя приказка? Аз не мога да измислям повече, дори и да опреш пистолет до главата ми.

 

 

Роуз се стресна и се събуди. Беше заспала, докато Зак й разказваше за кучето, което Джордж ще му купи, след като продаде стадото. Зачуди се защо й е толкова топло и усети, че Зак я е завил с един юрган. Наистина беше много мил. Трябва да направи нещо специално за него, когато се върнат към нормалния живот. А сега по-добре да му даде нещо за ядене. Следобедът преваляше и в пещерата беше тъмно. Тя отвори очи, като очакваше, че Зак ще е до нея.

Нямаше го!

Прииска й се да го нашляпа, въпреки че страхът за живота му накара дъха й да секне. Може би е излязъл. Тя се запромъква през преплетените корени, като се проклинаше, че е заспала. Зак нямаше да изчезне, ако бе будна. Отвън нямаше никого. Зак бе изчезнал. Трябваше да го намери на всяка цена. Никога нямаше да си прости, ако нещо се случеше с него. Не искаше дори да си помисли как ще реагира Джордж. От начина, по който се държа сутринта, явно нямаше да се спре, докато и последният Макклендън не умреше. Това щеше да съсипе Джордж и всичките й мечти. Не биваше да го допуска.

Роуз се измъкна от пещерата и се ослуша. След няколко минути чу изстрели някъде далеч на запад. Значи Джордж и Соления бяха успели да отвлекат вниманието на Макклендън. Почувства се малко по-добре. Колкото по-малко от тях останеха живи, толкова повече намаляваше вероятността нещо лошо да се случи със Зак.

Роуз се върна в пещерата, взе една пушка, провери дали е заредена и отново излезе навън.

След половин час търсене не намери никаква следа от момченцето. И не видя никой от Макклендънови. Като че ли се бяха изпарили. Не смееше да се приближи до димящите останки от дома им — Макклендънови сигурно бяха там — но не мислеше, че Зак е отишъл към къщата. Дали Зак вече не се бе върнал в пещерата?

Не успя обаче да стигне до потока. Едва бе изминала двадесетина ярда, когато старият Макклендън изскочи зад гърба й иззад един дебел дънер и измъкна пушката от ръцете й.

— Знаех си, че ще се върнеш в бърлогата си — ухили се той. — Познавам тези пещери. Крил съм се веднъж там от индианците. Предположих, че ще отидете там.

Безполезно беше да се съпротивлява. Беше възрастен, но същевременно поразително силен. Освен това щеше да я застреля, преди да е изминала и два ярда.

— Връщаме се да чакаме мъжа ти — каза Макклендън. — Сигурно скоро ще се появи.

Роуз знаеше, че не може да остави стареца да я завлече обратно в пещерата. Вкараше ли я вътре, Джордж нямаше да може да я спаси.

Започна да се съпротивлява, за да го забави, като усилено мислеше къде да застане, но не откри подходящо място. Скоро разбра, че ако ще прави нещо, трябва да действа бързо. Подложи крак и спъна Макклендън, като същевременно го ритна с всичка сила в слабините.

Старият дори не се олюля, нито се спъна. Удари я по главата с приклада на пушката и Роуз се свлече на земята.

— Ще ти строша черепа, ако се опиташ да го направиш пак — заплаши я той.

Тя не оказа съпротива, когато я изправи на крака и я повлече към потока. Трябваше да предупреди Джордж на всяка цена. Събра всички сили и извика:

— Джордж!

Викът й раздра натежалия следобеден въздух като светкавица, но Роуз не го чу. Дългите тънки пръсти на Макклендън се впиха в гърлото й и започнаха да я душат. Само ушите й писнаха и пред очите й падна мрак.

 

 

Един час преди това Джордж и Соления се бяха отказали от опитите си да отвлекат вниманието на Макклендън и поеха обратно към пещерата. Почти бяха стигнали до потока, когато викът на Роуз смрази кръвта на Джордж и го накара да пристъпи към действие. Той хукна през поляната към потока и се втурна към покритото с камъни корито по посока на вика, който още отекваше в ушите му. Закова се на място и потрепери, когато видя, че Макклендън влачи неподвижната Роуз към потока.

Обзе го силен гняв, какъвто не бе изпитвал досега. Усети хладнокръвно желание да убива, да унищожи безмилостно този човек, заплашил някого, когото обича. Като че ли в него се бе спотаявал някакъв здраво окован във вериги звяр. Но потребността да се бори за своя живот и за живота на хората, които обичаше, не пусна чудовището на воля.

Сякаш баща му бе възкръснал и се бе вселил в тялото му! Дори и застанал срещу Макклендън, опитвайки се да измисли как да спаси Роуз, Джордж се бореше с желанието да убива и животинската ярост. Каквото и да направеше, той щеше да бъде принуден да го стори, а не защото не можеше да се овладее.

— Пусни я, Макклендън — извика Джордж. — Казах ти вече: няма злато и никога не е имало.

Старецът вдигна очи изненадан. Зловеща усмивка изкриви чертите на лицето му.

— Отпратих останалите — рече той. — Те мислят, че си отишъл в Остин, но аз знаех, че си останал тук. Прекалено си упорит, но не и глупав. Искам само парите. Кажи ми къде са и ще пусна жена ти. Не искам момчетата да разберат, че съм взел златото, защото ще го прахосат по курви и до Коледа нищо няма да остане. Но аз ще бъда богат.

Соления се бе приближил до Джордж.

— Ще стрелям в него — пошепна Джордж.

— Къде? Дори и да го улучиш в главата, той пак може да застреля Роуз.

— Знам. Ще се целя в лакътя. Наблюдавай го.

Джордж се вмъкна в пещерата и се появи след няколко секунди с пистолет в ръка.

— Огледай се за Зак — каза той на Соления. — Не го виждам наоколо.

Джордж прескочи потока и застана срещу Макклендън.

— Кажи ми къде е златото или ще я убия — ухили се още по-зловещо старецът.

— Лъжеш, старче — отговори Джордж. — Пусни Роуз или ще те застрелям на място. Не мисли, че няма да го направя. Баща ми ме научи да уцелвам знаците на картите за игра от двадесет крачки разстояние. Една нощ не ми даде да си легна, докато не улуча двадесет последователно.

Макклендън погледна притеснено към пистолета на Джордж, но не пусна Роуз.

— Няма да ме убиеш — продължи Джордж и тръгна към стареца. — Дори и да имах злато, нямаше да ти кажа къде съм го скрил. Нямаше да го намериш и след смъртта ми. И Роуз няма да убиеш, защото ще умреш първо ти.

— Я не ме заплашвай — опълчи се старецът.

Джордж продължи да върви към него.

— Знам, че няма да ни позволиш да се измъкнем. Родата ти е някъде наблизо. Петима-шестима преследваха Соления и мен. Няма да се изненадам, ако всички се появят начаса. Веднага щом ти кажа къде е златото, ще ги накараш да ни убият — говореше той, като продължаваше да върви към стареца.

— Не се приближавай повече — изкрещя Макклендън. — Ще я убия.

— После ще убия теб. И пак няма да имаш златото.

Джордж се приближи достатъчно, за да види дали Роуз се е върнала в съзнание. Тънка струйка кръв се стичаше по слепоочието й.

Животинското у него подскочи и изръмжа. Всякакво съжаление и желание да запази живота на стареца угасна. Никога досега не се бе чувствал така спокоен и уверен, че ще убие някого. Вече не беше на себе си — някой друг командваше действията му.

— Ще го убия, Роуз — каза Джордж, без да обръща внимание на Макклендън. — Щом можеш, отскубни се от него и тичай към потока с всички сили. Те ще излязат от храстите.

— Пълен глупак си, ако мислиш, че ще се измъкнеш — отговори старият, като отстъпи, влачейки Роуз със себе си. — Момчетата няма да те оставят.

— Какво от това? — предизвика го Джордж, като продължаваше да се приближава към него. — Ти ще си мъртъв и в пъкъла.

Макар и да не бе на себе си, Джордж вдигна пистолета, като се опита за последен път да се пребори с желанието си да убива. Никога досега не бе правил нещо, воден от сляпа ярост, но сега щеше да убие, за да спаси Роуз и да изтреби целия род на Макклендън, ако е необходимо, но не само от гняв. Винаги трябваше да мисли за последствията от действията си.

Джордж усети как постепенно безумната ярост започва да намалява и разсъдъкът да му се прояснява. В този миг старецът се спъна в един корен и Роуз се отскубна от него. Затича се, но Макклендън вдигна пушката и стреля.

Джордж видя как тя залитна и падна. Стреля моментално и без да чака да види дали е улучил стария, хукна към Роуз.

— Само драскотина — каза тя, като посочи петното кръв върху роклята на рамото си. — Нищо ми няма.

Внезапно около тях затрещяха изстрели.

Джордж помогна на Роуз да се изправи на крака и побягнаха към възвишението край потока. Соления стреляше толкова бързо, колкото му позволяваше пушката.

— Обградени сме — извика той. — Не знам колко дълго ще успеем да издържим.

Вдигнаха пушките точно когато Макклендънови изникнаха от храстите. Джордж и Роуз ги поваляха един по един с неумолима решителност. Не след дълго стрелбата поутихна, а сетне съвсем замря.

Джордж чакаше, но нищо не се случи. Изчака още. Никакви изстрели. Никакво движение в шубраците.

— Има ли някой там? — извика той.

Тишина.

Не смееше да излезе от укритието. Не знаеше какво става, но беше убеден, че Макклендънови са още там.

— Има ли някой? — повтори той.

След малко един глас се обади:

— Да.

— Няма никакво злато — каза Джордж. — Никога не е имало. Опитах се да обясня на стареца, но той не искаше да чуе. Можете да прекопаете цялата земя около къщата.

— Вече го направихме — отговори гласът.

— Няма смисъл от повече жертви.

Последва продължително мълчание.

— Още ли си там?

— Да.

— Ще ни оставиш ли на мира?

Отново мълчание. Джордж чуваше, че си говорят нещо, но нямаше представа какво.

— Може ли да вземем баща ни?

— Да.

След няколко минути от гъсталака излезе слаб мъж, копие на стареца преди години. Спря за миг, сетне тръгна към баща си.

— Казах му, че няма никакво злато, че богатите не се трудят неуморно като вас, но Сайлъс се кълнеше, че има. Единственото, което можехме да направим, беше да ви накараме да напуснете къщата.

— Какво стана със Сайлъс?

— Баща ни го уби. Така се вбеси, че не може да намери златото, че го застреля, без да му мигне окото.

Младият мъж погледна към баща си.

— Казах му да не закача жена ти. Никой не въвлича жени в тези работи. Но това го разяри още повече и не искаше да слуша никого. Мислеше, че знае всичко, и виж докъде стигна — както и ние — добави той, като погледна към ранените си братя, някои от които започнаха да се надигат, но други не помръдваха. — Стреляте добре. И това казах на баща ни, но той отговори, че сте от източните райони, а там само планинците умеят да си служат с оръжие. Разправих му как един от братята ти застреля Клут и Бъди без никой да го забележи, но той не се вслуша в думите ми.

— Какво ще правите сега? — попита Джордж.

— Ще го занесем вкъщи и ще го погребем до майка ни. На нея ще й хареса, но аз пет пари не давам, дори койотите да го разкъсат.

Джордж наблюдаваше как мъжът вдигна тялото на баща си и го качи на един кон, който някой изведе от храсталаците. Старецът беше мъртъв. Джордж бе изгубил битката със себе си.

— Исках да го улуча в лакътя — промълви Джордж по-скоро на себе си, отколкото на Роуз и Соления. — Само исках да бъда сигурен, че няма да застреля Роуз.

— Точно там го уцели — потвърди Соления, — но той използва двете си ръце, за да се прицели в теб, докато ти помагаше на Роуз да се изправи на крака. Трябваше да го спра по някакъв начин, само че не съм толкова добър стрелец като тебе и се премерих в нещо по-голямо от лакътя.

Джордж изпита огромно облекчение. Беше спечелил. Щом можа да се овладее, когато животът на Роуз бе застрашен, тогава би могъл да го направи и друг път.

— Ще отида да проверя дали наистина са се махнали — рече Соления, изкатери се по брега и се изгуби в храсталаците.

— Мислиш ли, че ще се върнат? — попита Роуз.

— Няма да дойдат вече — отговори Джордж, който се бе съвзел почти напълно. — Младият не прилича на баща си. Къде си скрила Зак? Не го видях, когато влязох в пещерата за пистолета.

— И аз не знам къде е — отвърна Роуз. — Бях излязла да го търся, когато Макклендън ме хвана.

— Искаш да кажеш, че се е измъкнал, без да ти се обади?

— Боя се, че бях заспала.

— Само да го намеря, ще го скъсам от бой — закани се Джордж.

— Той не е искал…

— Знам, но заради него едва не те убиха, а това е непростимо.

Не се наложи да търсят Зак, защото в същия миг дребна фигурка се стрелна от храстите, пресече потока и се хвърли в прегръдките на Джордж.

Преди той да успее да му се скара, Зак извика:

— Погледни, Джордж, доведох войската.

Той вдигна очи и видя един офицер, накичен с генералски ширит и дузина ленти, който се появи на кон от страничната пътека през храстите, следван от осемнадесет войника.

— Аз съм Фил Шеридан — представи се военният. — Можете ли да ми кажете къде да намеря Джордж Рандолф. Нося му документ за помилване.