Лей Грийнууд
Роуз (21)

Глава двадесет и първа

— На какво разстояние са от нас? — попита Джордж и несъзнателно погледна към пътечката около къщата, сякаш очакваше да ги види вече там.

— Не знам. Видяхме ги при дъбовете, където Монти лови пуйките. Соления ми показваше какво да правя, когато ги чухме да идват — обясни Зак.

— В два часа сутринта?

— Не можех да заспя. Соления също.

— Как ще заспи от въпросите ти? А къде е сега?

— Наблюдава ги.

— Какво ще правиш? — попита Роуз.

— Ще ги накарам да се махнат. Зак, ти стой тук и помагай на Роуз.

— Не е честно. Искам…

— Тук не става дума кое е честно и кое не — прекъсна го Джордж. — Роуз има нужда от помощта ти.

Заговореше ли Джордж с такъв тон, Зак знаеше, че няма смисъл да задава въпроси.

Джордж отиде бързо в спалнята. Взе едно яке и напълни джобовете му с патрони. Грабна и още една пушка.

— Ще се върна веднага щом мога, но не ме чакайте преди зазоряване.

— Внимавай, моля те — настоя Роуз.

— Разбира се. Очаквам големи събития и нямам намерение да позволя на Макклендънови да ми попречат.

Той реши да върви пеша, но скоро съжали. Ботушите му не бяха подходящи за вървене, още по-малко за тичане, но нямаше време да оседлава кон и да рискува да чуят тропота от копитата му.

Не се наложи да ходи много надалеч. Макклендънови бяха на около половин миля от къщата.

— Шшт! — обади се Соления от един гъсталак край потока.

Джордж се втурна към сенчестите места.

— Колко са?

— Шестима. Старецът ги води. Приближават бавно. Дори са увили копитата на конете. Искат да се приближат достатъчно, за да ни изненадат.

— Ясно. И аз имам изненада за тях.

— Има още нещо, което трябва да знаеш — Сайлъс е с тях.

— Сайлъс! Но той замина за Корпъс Кристи.

— Сигурно се е измъкнал по пътя и се е върнал.

— Но защо?

— Нямам представа. Мислех, че ти знаеш.

— Не. Разговаряли сме само по работа.

— Сигурно има някаква причина.

— Предполагам и това ме притеснява.

— Какво ще правиш сега?

— Ще ги попитам какво търсят тук.

— Ама… — ухили се Соления. — Обзалагам се, че не си научил тази тактика в армията.

— Не, но това е битка, в която не искам да участвам. Може да е номер. Надявам се основната група да не се промъква зад къщата в момента.

— Едва ли. Нямаше да положат толкова усилия да се приближат тихо, ако смятаха да отклонят вниманието ни.

— Обзалагам се, че е така. Да се надяваме, че и двамата имаме право. А сега да се връщаме към къщата. Трябва да минат оттук, през храстите. Щом стигнат до теснината, ще ги спрем. Аз от едната страна, а ти от другата.

Докато двамата изминаваха двестате ярда до къщата, Джордж се увери, че наоколо няма никой друг, освен стария Макклендън, четиримата му сина и Сайлъс. Неизвестно защо останалите членове на фамилията не бяха с тях. Джордж и Соления заеха удобна позиция в шубраците и зачакаха. Скоро ги чуха да разговарят.

— Как ще го накараш да ти посочи къде е скрито златото? — обърна се старецът към Сайлъс.

— Само да пипнем хлапето и жената, и той ще ни каже всичко.

— Не бих, заменил злато за жена — отговори Макклендън и се намръщи презрително.

— Аз също, но Джордж Рандолф не прилича на нас. За него хората са по-важни от златото.

— Глупак — отсече старецът.

— Сигурен ли си, че има толкова много злато? — попита едно от момчетата. — Как са го пренесли от Вирджиния дотук, без никой да разбере?

— Половин милион е и са го взели със себе си. От къде мислиш, че имат златото, с което плащаха в Остин?

— Прибера ли си дела, отивам в Ню Орлиънс — каза друг от синовете му. — Ще напълня цяла стая с жени. Ще ги накарам да се разхождат само по черни чорапи.

— Аз пък ще си купя готина къща с много слуги, които ще правят всичко, което им наредя.

— И да лягат с теб ли? — закикоти се трети.

— И това — потвърди брат му.

— Още не сме докопали златото, а вие вече мислите как да го похарчите — сряза ги старецът. — По-добре запомнете добре какво ще правите, когато стигнем до къщата. Повтори им пак — обърна се той към Сайлъс.

— Оставяме конете до ограждението за добитъка — започна Сайлъс. — Джордж и жена му спят в стаята зад кухнята, а Соления и хлапето — от другата страна на коридора. Двама от вас ще заобиколят къщата, докато стигнат до…

— Късничко е за разходка, мистър Макклендън — подвикна Джордж, когато се приближиха до него.

— Ето защо обикаляш толкова надалеч от земята си — добави Соления от другата страна на пътеката.

Нападателите разбраха, че могат да се окажат в средата на кръстосан огън, неволно дръпнаха юздите и посегнаха към оръжието си. Конете вдигнаха глави, изпръхтяха и се размърдаха неспокойно, като се въртяха ту на едната, ту на другата страна. Яздеха вкупом и в получилата се суматоха започнаха да си пречат.

— Какво правите тук? — попита строго Джордж. — Да не би да отивате на гости по това време?

— Дойдохме за златото — отговори Сайлъс.

— Защо му каза? — скара му се старият Макклендън. — Сега ще бъде нащрек.

— Рано или късно трябваше да му кажем — отговори Сайлъс. — Не можеш да хванеш някой, без да му кажеш какво искаш от него.

— Особено когато не знаем къде го е скрил — добави едно от момчетата.

— Имам само стотина долара — рече Джордж. — Защо мислиш, че момчетата отидоха да продадат част от добитъка?

— Говоря за заплатите на войниците — отвърна Сайлъс.

— Не знам нищо за никакви заплати.

— Имам предвид онези, които открадна баща ти.

— Ти си пиян, Сайлъс — каза Джордж. — Знаеш ли за какво говори, Солени?

— Баща ти плени войниците от Съюзническата армия, които охранявали заплати на стойност половин милион долара — обясни Соления. — Парите не са намерени и до ден-днешен. Баща ти каза, че това било уловка, а златото било другаде.

— Неговият баща е откраднал златото — продължаваше да настоява Сайлъс. — След войната Джордж е живял почти цяла година във Вирджиния. Сигурно го е намерил. Златото, което похарчи в града, е част от краденото.

— Дълбоко грешиш.

— Откъде един бивш войник като теб, може да има злато?

— От продажбата на малко земя, която наследихме от леля ми — отговори Джордж. — Провери в съда, ако искаш.

— Не ти вярвам. Донесъл си златото тук и си го скрил. Не се безпокой — няма да ти го вземем всичкото.

— Колко ще вземеш, Сайлъс?

— Половината. А съобщя ли на властите, нищо няма да ти остане.

— А след като вземеш едната половина, няма ли да поискаш и останалото?

— Половината ми стига.

— А Макклендънови? Може би си мислят, че е по-лесно да крадат злато, отколкото добитък.

Синовете на Макклендън ругаеха тихо и по всичко изглежда, се канеха да стрелят по посока на гласовете.

— Успокойте се — предупреди ги старецът. — Ще ви застрелят, преди да изминете и десет ярда.

— Ако наистина притежавах това злато, бих го дал по-скоро на армията, отколкото на теб — заяви Джордж. — Поне ще спя спокойно.

— Не се притеснявай — успокои го Сайлъс. — Вие сте шестима, ние също. Да делим наполовина — така е най-справедливо. Като начало ще ни стигне.

— Сайлъс, нямам никакво злато. Никога не съм имал. Дори и да имах, щях да го предам на армията.

— Казах ти, че нямат злато — прошепна едно от момчетата.

— Иска да те накара да мислиш, че няма — обади се друго. — Тези Рандолф са хитри като плъхове.

— Я да млъквате — сгълча ги старецът. — На никого не вярвам, докато не видя с очите си.

— Ще си спестиш много неприятности, ако ни дадеш златото — извика Сайлъс. — Няма да закачаме нито жена ти, нито малкия ти брат. Заминаваме и повече няма да ни видиш.

— За последен път ви казвам, че нямам никакво злато и нищо не знам за него. Но дори и да имах, много се съмнявам дали щяхте да се махнете оттук и да оставите половината. Няма да мирясате, докато не получите всичко. Така е, защото Макклендънови са толкова мързеливи, че не могат да се справят с добитъка, който се гледа почти самостоятелно. Хора, които крадат добитък, няма да се откажат от злато.

— Правиш голяма грешка.

— Не, ти правиш грешка. Рискуваш някой да бъде убит заради нещо, което не съществува. Омръзна ми да ти го повтарям. Обръщайте конете и тръгвайте към потока.

— Ще се върнем пак — закани се старецът.

— Не се и съмнявам — отговори Джордж, — но направите ли го, ще избия колкото мога повече от вас.

— Ние сме над четиридесет. А ти си само един.

— И ти си само един. Затова първо теб ще убия. Отрежеш ли главата на змията и останалата част ще загине. А главата си ти, Макклендън. Ти си злото, което заразява вашето семейство.

— Ще те убия, Рандолф — изкрещя старецът. — Ще ви избия всичките до един.

Джордж изстреля един куршум в земята пред коня на Макклендън. Животното се изправи уплашено на задните си крака, хвърли стария на земята и препусна в мрака.

— А сега изчезвайте оттук.

Накуцвайки, Макклендън тръгна след отстъпващата група.

 

 

— Мислиш ли, че ще дойдат днес?

Роуз бе занесла обяда на Джордж, който наблюдаваше пътеката, скрит в храстите. Бе решил, че в ранния следобед е най-безопасно да обядва.

— Очаквам да дойдат довечера. Искат да ни заловят живи, за да им кажа къде е златото, а ти и Зак сте им нужни, за да ме принудят да го направя.

— Опитах се да обясня на Сайлъс, че няма никакво злато — каза Роуз.

— Хората втълпят ли си, че има някъде богатство, което могат да вземат, никога няма да повярват, че то не съществува, каквото и да им говориш. Това би означавало да престанат да се надяват, а те ще сторят всичко само да не се простят с надеждата.

— Ами кажи тогава на Сайлъс и на онзи зъл старец, че и аз имам някакви надежди и също не мисля да се отказвам от тях.

— И какви са те?

Джордж направи знак на Роуз да седне до него. Не смееше да откъсне поглед от пътеката, но искаше тя да е до него.

— Мечтая да живея тук до края на живота си. Години наред да те виждам как се връщаш у дома за вечеря. Да гледам как синовете ти яздят около теб…

— Знам това.

— Това е моята мечта — напомни му Роуз. — Мечтая си каквото искам.

— Добре — съгласи се той и се зае отново с обяда. — За какво друго мечтаеш?

— Мечтая и за момичета. Тук има толкова много мъже. Трябват ти няколко дъщери. Ще те накарат да се почувстваш като нов.

Джордж измънка нещо. Роуз се чудеше дали това изразяваше съгласие.

— Мечтая вечер да седим край портата и да гледаме залеза, а зиме да сме край огъня, през лятото да берем сливи или да се разхождаме в ореховата горичка. Мечтая също да видя всичките ти братя тук с жените и децата им.

— Къщата няма да ги побере.

— Лято е — продължи Роуз. — Децата играят до късно, а възрастните седят навън, споделят новините и си припомнят младостта.

— Ти наистина си завладяна от идеята да имаш деца, а?

— Не мога да не мисля за това. Бъдещето без деца е толкова пусто.

— Защо мислиш така?

— Не мога да ти обясня. Знам, че децата създават много грижи, че носят болка и тъга, но не мога да си представя нищо по-прекрасно от това да прекарам последните години от живота си сред децата си. Но това е само част от мечтата ми.

— А каква е останалата?

— Свързана е с теб.

— Може ли да я чуя?

— Щом искаш.

— Искам — отговори Джордж и бързо я целуна.

— Не е нещо необикновено — нещата, които обичам в теб.

— Кажи ми ги.

Роуз се засмя доволно. Трудно й беше да повярва, че е толкова весела пред лицето на опасността. Може би след случките с индианците, бандитите и крадците на добитък бе свикнала с нея, но и нещата не изглеждаха толкова страшни, когато беше с Джордж.

— Обичам да те гледам с братята ти. Няма по-голямо щастие за теб да си с тях — да говорите всички едновременно и да спорите. Разбира се, те правят всичко, каквото им кажеш…

— Не съм толкова лош.

— … И на теб ти харесва. Обичам да те гледам и със Зак. Винаги отделяш време за него, макар че той понякога става досаден с въпросите си.

— Това ли е всичко, което харесваш у мен? Джордж — главата на семейството — добрият голям брат.

Роуз сведе поглед, за да не го гледа в очите.

— Обичам те и като любовник. Мисля, че още не ме бива много в това отношение, но ми харесва с теб.

— Много те бива дори — целуна я пак Джордж. — Ако не се опасявах, че Макклендънови могат да изникнат отнякъде, щях да ти покажа веднага колко си добра.

Тя вдигна очи възмутена.

— Не и тук, в мрака и тръните.

— Да, тук.

— Няма да ти позволя да се държиш с мен като с една от кравите ти — възрази Роуз.

В гласа й прозвуча негодувание, но тайно в себе си се радваше. Усети приятна възбуда при мисълта, че толкова силно привлича Джордж, та той е готов да я люби тук, в храстите. Беше запомнила случаите, когато Джордж е бил толкова развълнуван, че да прави съвсем неприсъщи за него неща — когато например повали Люк Кърни, а по-късно поиска ръката й. Щеше да добави и желанието му да я люби навън. И да си помисли как да организира скоро разходка сред природата.

Сега обаче Макклендънови бяха някъде наблизо, а и имаше да свърши доста работа, преди да се мръкне. Колкото и да не й се искаше този миг да отлети, никога нямаше да забрави изражението на стария Макклендън, когато бе нападнал къщата заради някакви си крави. Не искаше дори да си помисли какво би сторил за половин милион долара.

Роуз стана.

— Нали няма да стоиш още дълго тук?

— Докато дойде Соления. Щом разбера колко са, ще знам какво да правя.

Соления пристигна няколко минути след като Роуз си тръгна.

— Макклендън води целия род — съобщи той. — На около половин час път са оттук.

Джордж погледна към залязващото слънце.

— Имаме още два часа, преди да се стъмни. Мислиш ли, че ще изчакат дотогава?

— Не бих разчитал на това. Толкова много са, че сигурно ще нападнат по всяко време.

— И аз това си мислех. Сайлъс с тях ли е?

— Да.

— Значи все още са убедени, че имам злато.

— Така изглежда.

Джордж изруга.

— В такъв случай възнамеряват да ни избият накрая.

 

 

— Ще стоим тук, докато можем, но се съмнявам дали ще бъдем в състояние да отбраняваме дълго къщата.

Джордж и Соления се бяха върнали в къщата. След като се приготви да посрещне нападателите, сега Джордж кроеше планове как да избягат.

— Приготвих колкото можех повече храна — каза Роуз.

— А аз скрих конете — добави Соления. — Трябва да стигнем до Остин под прикритието на нощта.

В мига, в който Соления спомена Остин, Джордж разбра, че няма да тръгне за никъде. Може и да беше лудост да се сражава срещу толкова многоброен противник, но човек все трябваше да пусне корени някъде. Не можеше да се мести насам-натам, ако искаше да тежи на мястото си. А Джордж имаше и по-големи амбиции — да създаде нещо, да остави нещо след себе си.

Искаше да има деца.

Самата мисъл неочаквано го утеши. Сякаш още нещо в живота му си идваше на мястото — поредната част от скритата картина, която след пълното подреждане щеше да разкрие кой всъщност е Джордж Рандолф. Знаеше, че се е спрял на правилното решение, защото се почувства добре.

Искаше да каже на Роуз, да сподели откритието си с нея, но сега нямаше време. Ако изобщо желаеха да имат бъдеще — с или без деца — налагаше се да помисли за Макклендънови.

— Трябва да отидем някъде, където няма да могат да ни намерят.

— Да се скрием в пущинака — предложи Соления.

— Няма да им отнеме много време да ни открият. Там те се чувстват като у дома си.

— Знам къде да се скрием — намеси се Зак. — В пещерата.

— Каква пещера? — учуди се Джордж.

— Пещерата при потока. Под ореховата горичка.

Тримата го зяпнаха.

— Достатъчно е голяма да ни побере. Всеки ден ходя там.

— Ето защо не мога да те намеря — каза Роуз.

— Можем ли да се промъкнем до нея незабелязано? — попита Джордж.

— Разбира се. Нали аз така правя.

— Тогава с Роуз веднага занесете там храната и амунициите.

— Не искам да тръгвам без теб — възрази Роуз.

— Най-добре ще бъде, ако Соления и аз останем. Ако нападнат, докато сме при потока, не стреляйте по тях. Не искам да разберат къде сме.

На Роуз й беше ясно, че ако напуснат къщата, Макклендънови ще унищожат всичко в нея. Стана й мъчно за красивата спална мебел — в къщата нямаше друго по-ценно от нея.

Освен снимката на Том Бланд.

Тя се запъти към стаята на момчетата. Отвори чекмеджето и бързо взе снимката. Тъкмо се канеше да се върне, когато видя края на друга снимка в рамка и отмести ризите, които я покриваха.

Дъхът й секна. Това беше снимка на семейството на Джордж пред дома им във Вирджиния, вероятно преди да заминат за Тексас. Зак беше още бебе в ръцете на майка си.

Погледът й моментално бе прикован от най-високото момче, което стоеше зад майката. Нежна усмивка омекоти лицето й. Джордж. Изглеждаше толкова млад и сериозен. Не толкова хубав като сега, но личеше какъв ще стане.

Погледът й неизбежно бе привлечен от мъжа, който стоеше вдясно. Остана поразена. Уилям Хенри Рандолф изобщо не изглеждаше така, както си го бе представяла. Той беше най-красивият мъж, когото бе виждала. Единственият усмихнат на снимката! Чарът му го правеше да изглежда като жив. Струваше й се невероятно, че бащата, от когото се страхуваше Джордж и когото близнаците презираха, е този прекрасен мъж. По лицето му не бе изписана нито безхарактерност, нито разгулност или порочност. Той беше олицетворение на всяка женска молитва.

Отмести поглед към Аурелия Рандолф. Тя беше бледа, крехка, стеснителна и уморена жена. Съпругът й я засенчваше — липсваха й неговата енергия и жизненост, които сякаш преливаха от снимката — но беше изключително красива. Роуз изпита тръпка на ревност при вида на тази жена, запазила се така красива, въпреки раждането на толкова много деца.

Останалите разпозна лесно. Тайлър стоеше малко настрана — както винаги единак — а близнаците бяха от двете страни на майка си. Хен бе сложил покровителствено ръка на рамото й. Джеф почти не се забелязваше между Джордж и бащата. А копието на Джордж сигурно беше Мадисън.

Роуз потърси други снимки, но нямаше. Уви внимателно двете фотографии. Сигурно бяха единствените спомени на Джордж отпреди войната. Бяха му необходими, за да освежава паметта си.

 

 

Нападението започна пет минути след като Зак и Роуз излязоха от къщата. Не атакуваха фронтално, а от всички страни, през храстите, откъм огражденията за добитъка и двора.

— Няма да можем да се държим дълго — извика Соления от коридора.

— Стреляй, колкото можеш по-бързо — отговори Джордж. — Ако отблъснем първата атака, може би ще имаме шанс.

Обикновено двама души не могат да се противопоставят на толкова много нападатели, но теренът около къщата беше разчистен на петдесетина ярда във всички посоки. Джордж и Соления виждаха всеки един от Макклендънови, щом се появеше на открито. След петнадесетина минути нападателите намаляха с четвърт и се оттеглиха.

— А сега какво ще правим? — извика Соления от кухнята.

— Ще чакаме — отговори Джордж от спалнята. — И ще заредим колкото можем повече пушки, преди да се върнат.

Но никой не се появяваше. Здрачи се, после се стъмни съвсем, ала никой не идваше.

— Какво ли са намислили? — зачуди се Соления.

— Ще ни подпалят.

— Откъде знаеш?

— Това е единственото, което могат да направят. Факлите им вече горят.

Соления видя зловещото зарево в гъсталака.

— Какво ще правим?

— Ще излезем, преди да се превърнем в жива мишена.

Джордж събра пушките, натъпка патрони в джобовете си и хукна навън, към потока. Соления го последва.

— Бягат! — извика един от Макклендънови и около двамата се изсипа дъжд от куршуми.

— Остави ги — чу се друг глас. — Интересува ни златото.

— Да, но не знаем къде е.

— Сайлъс казва, че знае.

Джордж и Соления стигнаха до потока, пропълзяха през храсталаците и се промъкнаха до брега.

— Къде е пещерата на Зак? — промърмори Джордж.

— Тук, долу — чу се гласът на Зак в тъмното. Сухото лято бе превърнало потока в тесен ручей, но периодичните наводнения бяха разширили коритото му двадесет фута на дължина и шест фута на дълбочина. Гъстата орехова горичка ограждаше потока от двете страни и свършваше там, където той правеше остър завой. Течението бе издълбало лабиринт от тунели между дълбоките дебели корени. Беше задушно и влажно, но, за щастие, хладно.

— Голяма пещера. Тук могат да се скрият десетина души.

— Никога няма да ни намерят — заяви гордо Зак.

— Може би, но не смятам да им давам тази възможност. Ще наблюдавам.

— И аз ще помагам — предложи детето.

— Още не. Соления и аз ще се редуваме. Ти и Роуз имате нужда от сън. Знам ли какво ще предприемат на сутринта.

— Сигурен ли си, че не можем да помогнем с нещо? — попита Роуз. — Чувствам се страхливка, като се крия, докато ти поемаш всички рискове.

— Нямаме друг избор — отвърна Джордж. — Те са много повече от нас. Единственият начин да спечелим, е да изчакваме. Хванат ли дори един от нас, всичко е свършено. Ако се наложи да бягаме, трябва да имаме сили.

— Смяташ ли да бягаме?

— Засега не, но няма да рискувам живота ни. А сега поспете. Ще ви събудя, когато се съмне.

 

 

— Мислиш ли, че ще ни търсят? — попита Соления.

Беше около три часа — време да смени Джордж. Беше отишъл при него в храсталаците на отсрещния бряг на потока.

— Да. Когато не намерят злато, те ще помислят, че сме го взели със себе си. Най-малкото смятат, че аз знам къде е заровено.

— Не трябваше да наемам на работа Сайлъс. Никога не ми е харесвал.

— Не можеш да разбереш какви мисли се въртят в главата на един човек. Можеше да бъде и някой друг.

Джордж замълча за малко.

— Постъпил е глупаво, като е казал на Макклендън. По-добре да беше дошъл при мене. Онзи дъртак няма да дели с никого — включително и със синовете си. Ще убие Сайлъс, веднага щом докопа златото.

— Вярваш ли на приказките им — имам предвид дрънканиците за баща ти?

— И аз се канех да те попитам същото.

— Знам ли? Беше достатъчно безразсъден. Може и да е взел златото, ако му е скимнало, но се съмнявам, че би го направил заради семейството си.

Джордж се изсмя дрезгаво.

— Той никога не е правил нищо за семейството си.

Мълчаха известно време.

— Защо не ми каза, че си го познавал? — попита Джордж.

— Помоли ме да мълча, докато не попитате — отговори Соления. — Добави, че може да сте толкова сърдити, че да не искате да знаете нищо за него.

— Наистина му се сърдя, но се надявах, че ще науча нещо, което ще ми помогне да го разбера. Съмнявам се дали самият той е съзнавал защо прави някои неща. Вероятно се е оставял да го носи течението. И все пак мисля, че не е само това.

— Така е — потвърди Соления. — Той знаеше, че ужасно е объркал живота си и се ненавиждаше заради това, но стореното — сторено. И именно това го уби, в края на краищата, или го накара да се остави да го убият.

Джордж изсумтя презрително.

— Татко никога не би се оставил да го убият. Прекалено самолюбив беше.

— Напротив, мразеше се — възрази Соления. — Знаеше, че е провалил всичко, че ви е разочаровал и не можеше да се примири с тази мисъл.

Джордж изруга.

— Мислиш ли, че ще ти повярвам, след като така се отнесе с нас? А с майка ми?

— Боя се, че нямаше много добро мнение за жените — може би защото бяха твърде лесно достижими за него. Знам ли?

— Откъде научи всичко това?

— Бях подчинен на баща ти. Участвах в последния му патрул.

— Значи си един от онези, за които е бил като истински баща?

— Знам, че ти е тежко — отговори Соления.

— Повече от всичко друго, което направи този негодник. Някога бих дал дясната си ръка, само да се държеше като баща с мен.

— Той знаеше това.

— Тогава защо, по дяволите, не е предприел нещо?

— Не е могъл.

— Защото му е било по-приятно да се напива и да ходи по жени, отколкото да изведе детето си на разходка.

— Баща ти почти не говореше — продължи Соления. — Само слушаше. Но през нощта, преди да атакува войниците на Шърман, не можа да заспи. Мисля, че вече беше взел решение какво да направи. Аз седях до него и слушах. Той разказва цяла нощ.

— Обзалагам се, че е имал какво да каже. Не се учудвам, че или си нямал сили да се сражаваш на следващия ден, или ти е писнало от него.

— Той говори само за двама души — за Том Бланд и за теб.

Джордж очакваше всичко, но не и това.

— И какво каза?

— Че по отношение на двама ви е допуснал най-големите грешки в живота си. Нищо друго нямало значение.

— Дори и майка ли?

— Бил я предупредил, но тя не му повярвала.

— Какво й казал?

— Да не се омъжва за него, че е отвратителен и ще я съсипе.

— Това му предсказание се сбъдна. А какво извинение намери за убийството на Том Бланд?

— Никакво. Едновременно го мразел и обичал.

— Но в това няма никаква логика.

— В Том виждал всичко, което той не бил. Особено силно го намразил, когато вие сте се сближили с него. Всеки неуспех го карал да го ненавижда още по-силно.

— Или ти си луд, или баща ни. Не бях чувал подобни измишльотини.

— По-скоро Том полудявал, колкото повече баща ти искал да го съсипе. Съблазнил сестра му само за да го предизвика.

— И го убил, защото бил толкова добър, че не можел да го търпи повече жив?

— Мисля, че не е искал да се стига чак до там. Пиенето му помрачило разсъдъка.

— Нищо не го е объркало. Той си беше проклет до мозъка на костите.

— Не беше толкова лош, че да не изпитва угризения. Смотолеви нещо за Том, но не разбрах какво — предполагам, че само той е знаел за какво говори.

— Не мисля, че е изпитвал угризения за убийството на Том — троснато настоя Джордж, — но се радвам, че нещо го е измъчвало. Дано да е страдал поне наполовина колкото нас.

— Наистина страдаше, при това за теб.

Джордж не искаше да слуша повече. Бе приел факта, че баща му не е притежавал съвест. Не можеше да си позволи отново да се надява на обратното.

— Само не ми казвай, че е мислил за мен, след като толкова години не ми обръщаше внимание. Няма да ти повярвам.

— Не знам колко често се е сещал за теб, но се гордееше с теб. Това е една от причините, поради които момчетата с готовност му се изповядваха. Мислеха, че след като толкова много мисли за теб, ще прояви желание да изслуша и тях.

Джордж искаше да стане и да се махне. Не вярваше на нито една дума. Но онова, което го разстрои най-много, беше, че му се искаше да повярва. Необходимо му беше да повярва. Независимо какво му разказваше Соления, щеше да седи до него, да чака и да се надява да чуе нещо, което ще го накара да започне поне малко да уважава баща си.

— Баща ти знаеше, че е лош човек, но ти не си като него.

— Не си измисляй, Солени — сряза го Джордж, но усещаше как потребността да му повярва става все по-голяма. Само да можеше да приеме, че Соления казва истината!

— Каза, че докато още си бил дете, виждал, че ще станеш мъж, какъвто той сам би желал да бъде. Знаел, че го обожаваш и че би направил всичко, за да му се харесаш. Точно в този момент решил да те държи на разстояние, за да не съсипе живота ти.

— Не мога да повярвам, че баща ми е станал най-ненавижданият човек във Вирджиния, само за да ме предпази от себе си?

— Не. Съмнявам се, че е правил неща, които не са му харесвали, но е искал да те предпази. Точно затова те е изолирал от себе си.

— Така че да израсна без никаква закрила.

— Знаел е, че си достатъчно силен, и се е оказал прав.

Джордж вече почти бе повярвал, но всичко това му дойде твърде много. Нито веднъж през живота си не бе чувал баща си да споменава, че има силен характер. Тъкмо обратното — ругаеше го, защото бил слабохарактерен и склонен повече към приказки, отколкото към действие. Беше се подигравал на непохватността му, приятелите му, на желанието му да отиде в Уест Пойнт. Може и да е изпитвал известни угризения за смъртта на Том — явно бе запазил малко човечност в душата си — но не му се вярваше, че се е възхищавал от сина си по някакъв начин.

— Даде ми нещо да ти предам. Накара ме да обещая, че ще го получиш.

— Откъде научи как да ме намериш?

— Той ми обясни как да стигна при теб. Сигурен беше, че ще си тук. Каза, че си се върнал, защото братята ти имат нужда от теб.

Джордж отново започна да се колебае. Понякога искаше изобщо да не бе имал баща. В момента го искаше повече от всякога.

Соления отиде до завивките си и измъкна оттам сабя. Подаде я на Джордж.

— Поиска да ти я предам.

Джордж не можеше да я докосне. Колкото и да искаше — не можеше. Това щеше да означава, че е повярвал на Соления и че е уязвим. Отстъпеше ли веднъж, нямаше връщане назад и никаква преграда за болката, която бе насъбрал в течение на годините. Не можеше да поеме този риск.

— Защо поиска да ми дадеш сабята?

— Написа и писмо.

Той отиде пак до завивките си и извади оттам един изпомачкан плик. Восъчният печат беше повреден, но не счупен напълно.

— Написа го в нощта, преди да загине.

Джордж се вцепени. Не можеше да помръдне. Вторачи поглед в плика. Изпитваше силно желание да го вземе, но се страхуваше. Беше на границата, откъдето връщане назад може би нямаше. В този миг си спомни какво му бе казала Роуз — толкова много се боял да не сгреши в нещо, че би се самоубил и би се отрекъл от възможността да има онова, което иска. Ако нямаше смелостта да прочете последните думи на баща си до него, как щеше да има смелостта да се справя с живота по-нататък?

Как щеше да заслужи жена като Роуз?

Бързо, преди да е променил решението си, той грабна плика, счупи восъчния печат и извади писмото. Там беше написано едно-единствено изречение:

„Запомни как съм умрял, а не как съм живял.“

Джордж почувства как преградите рухват. Като че ли стоманеният обръч в него се огъна и се стопи. Усети как нещо вътре в него — малко и неопределено, но съществено — се освобождава. За миг му призля, но и това премина. Изпита огромно разочарование и съжаление, но и облекчение.

Може би, в края на краищата, повярва.