Лей Грийнууд
Роуз (19)

Глава деветнадесета

През следващите няколко дни Хен изобщо не се усмихна. Настоя да погребат Алекс Пендълтън до майка им. Каза, че Алекс не си спомнял майка си, а сега мисис Рандолф щяла да се грижи за него като истинска майка.

Отказа да говори какво е правил през онази нощ, освен че е довел дойна крава, която намерил „да скита, изгубила се в нашата земя“.

След по-малко от седмица разбраха каква е работата. Братята се върнаха у дома след работа и завариха един лейтенант и шестима войници, разположили се в двора. Старият Макклендън и двама от семейството му също бяха там.

— Аз ще говоря с тях — предупреди Джордж братята си.

— Защо пък ти? — веднага попита Монти.

— Защото никога не знам какво ще ти дойде наум да кажеш.

— Ти не си единственият тук, които може да мисли. И аз мога…

— Затваряй си устата — изръмжа Хен. Неочакваната му груба заповед стъписа Монти и той млъкна. Поне за известно време.

— Ти ли си Джордж Рандолф? — попита лейтенантът.

— Да — отвърна Джордж, като слизаше от коня. Видя, че Роуз и Зак излязоха от къщата. Момчето хукна към него.

— Разправят, че си убил някого — рече Зак и се вкопчи уплашен в брат си. — Казах им, че не си, но те не ми повярваха. И на Роуз не повярваха.

Джордж коленичи и го прегърна. После го хвана за ръката и се обърна към офицера.

— Какви са тези приказки за убийство?

— Аз съм лейтенант Краб — представи се младият човек. — Мистър Макклендън твърди, че един от вас е убил двама от семейството му. Останалите също се заклеха в това.

— Какво означава един от вас? — попита Джордж.

— Ти, някой от братята ти или от хората, които работят тук! — изкрещя старецът.

— Можеш да включиш и останалите хора в околността — отвърна тихо Джордж. — Ние сме шестима, заедно с този тук малък разбойник. В момента за мен работят петнадесет души.

— Дошъл е да те арестува за убийство! — извика един от по-младите Макклендън.

— Не можеш да ме арестуваш само защото някой е убил член на семейството му — каза Джордж.

— В Тексас се извършват промени — рече лейтенантът. — Някои закони не са вече в сила.

— Кои по-точно? — попита Джордж, като прикова с поглед лейтенанта. — Тези, които защитават почтените граждани от кървави нападения посред нощ ли? Онези, които осигуряват защита на жените и децата, за да не бъдат убити, докато спят ли? Или другите, които уж защитават честните граждани от обвиненията, отправени им от властта?

— За какво става дума? — не разбра лейтенантът.

— Става дума, че онзи старец и семейството му преминаха като хала през лагера ни преди шест нощи и убиха един от помощниците ми. Но забележи, не употребявам думата някой, а обвинявам определено него — завърши Джордж и посочи стария Макклендън. — И всеки тук би се заклел в думите ми, нали, момчета?

Всички кимнаха в знак на съгласие. Лейтенантът се обърна към Макклендън, но старецът го гледаше невъзмутимо.

— А аз се заклевам, че той нападна къщата след това — обади се Роуз, като пристъпи напред. — Раних го в лявото рамо. Свали му ризата, ако не вярваш.

— Той казва, че е бил ранен, когато вашите хора нападнали семейството му. Ранили още шест-седем души.

— Виж куршумите в тези греди — рече Роуз и посочи следите по къщата. — Ясно се вижда, че дупките са съвсем пресни.

Лейтенантът започна да се колебае.

— Мога да ти покажа лагера, ако искаш — добави Джордж. — Разчистили сме мястото, но още личи какво е ставало там. Ще ти покажа и гроба на младия Алекс. Ей там е, под големия дъб — посочи той.

Прясната купчина пръст се виждаше и от разстояние.

— Но защо ще ви нападат? — зачуди се лейтенантът.

— Години наред се хранят с нашето говеждо — избухна Монти, който не можа повече да издържи. — Сега извършваме оглед на добитъка и ще го продаваме. Затова ще им се наложи да се захванат за работа, в противен случай ще умрат от глад.

— Това е лъжа — извика старият Макклендън. — Нито един от синовете ми не е убивал тяхно животно.

— Ти нямаш крави, а как ще обясниш говеждото на трапезата си?

— Купуваме го — отговори той. — Всички ще се закълнат в това.

— Ако го направят, ще излъжат — намеси се с тих, но треперещ от гняв глас Хен и привлече вниманието на всички. — Аз мога да докажа, че крадете добитъка ни.

— Това е много сериозно обвинение — предупреди лейтенантът.

— Колкото в убийство ли? — попита Джордж.

— Ще ми покажете ли доказателствата си?

— След като се върнат останалите ни хора. Има ли си човек работа с това семейство, значи могат да избият всички ни.

— Но ние сме представители на армията на Съединените щати — заяви гордо лейтенантът. — Никой няма да ви пипне.

— Ти или си глупак, или дълго си отсъствал от Тексас — озъби се Монти.

Ездата до чифлика на Макклендън беше дълга и изморителна. Джордж остави Соления и Сайлъс в къщата при Роуз и Зак. Останалите потеглиха вкупом. Водеше ги Хен, но за всеки случай Джордж и Монти яздеха между Макклендънови и него.

Отначало Макклендънови яздеха самоуверено, но колкото повече се приближаваха до земите им, Джордж забеляза, че започват да стават неспокойни. А когато Хен се насочи към един повален от буря дъб, те явно занервничиха. Щом Хен поведе групата към ореховата горичка, покрай един широк завой на потока, Макклендънови изчезнаха в най-близкия гъсталак. Лейтенантът и хората му останаха с отворена уста, докато гледаха как Макклендънови се измъкват през храстите. Щом се отдалечиха, Хен ги поведе към потока.

— Копайте тук — нареди той, като стъпи на една плитчина в средата на бързея.

На по-малко от един фут дълбочина лопатите удариха на кожа. Имаше над десетина кожи и на всяка от тях ясно личеше прясната следа от дамгосването.

— Толкова са самоуверени, че дори не са си направили труда да отрежат следите от дамгосването или да изгорят кожите — възмути се Монти.

— Крадат, откакто се заселихме тук — добави Хен, — и никой не може да ги спре. Особено сега, когато са свързани с властите.

— Промените не се въвеждат, за да бъдат мамени местните фермери — каза лейтенантът малко смутен, което го накара да се почувства неловко.

— Личи си, че не си бил дълго време по тези места — рече Монти. — Трябваше да дойдеш тук преди месец.

— Защо? — учуди се той.

— Попитай поземлените власти, когато се върнеш в Остин — отговори Джордж. — Какво смяташ да правиш с Макклендън?

— Ще се закълнеш ли, че именно старецът е убил онова момче?

— Никой от нас не може да се закълне кой точно го направи — призна той. — Те ни изненадаха, появиха се изневиделица от мрака. Намерихме Алекс едва след като си тръгнаха.

— При това положение, не мога да арестувам никого.

— Ама мен ще ме арестуваш съвсем за нищо.

— За твоето арестуване имам заповед, а за неговото нямам.

Той показа на Джордж заповедта.

— Жена ми е кръщелница на генерал Юлисийс С. Грант — рече Джордж, докато се взираше в заповедта, а гневът му растеше с всяка измината минута. — Можем веднага да го докажем, ако искаш. Не мисля, че ще остане много доволен, като разбере, че си арестувал мъжа й по обвинение, скалъпено от доказани крадци на добитък. — Той посочи кожите. — Особено като казваш, че не можеш да арестуваш същите тези крадци, дори и след опита им да убият кръщелницата му и семейството й. Разполагаш с десетина свидетели, които ще се закълнат в това. Някои от нас са бивши войници от Конфедералната армия, но сме почтени хора.

— Генералът изпраща документ за помилване на Джордж — съобщи Монти. — С него той ще бъде напълно оправдан. Сигурно вече е пристигнал в Остин.

— Помилване ли? — учуди се лейтенантът.

— Помилване от президента и от самия генерал Грант — обясни Монти. — На генерала явно не му харесва кръщелницата му да е омъжена за съпруг с тъмно минало.

— И това можем да докажем — добави Джордж.

— Генерал Шеридан ще намине да види как е тя. Ако искаш, остани да му кажеш Добър ден. Чувам, че е много влиятелен човек. Ако се запознаеш с него, може да се издигнеш.

— Мислех, че мразиш янките — каза Джордж на Монти, след като лейтенантът и хората му се отправиха към Остин. — И през ум не ми е минавало да разчитам на покровителството на някои от тях.

— Не разчитам на покровителството им, но не виждам защо да не използваме правата си. Макклендънови ще ни причиняват още неприятности. Няма да оставят така нещата. Току-виж тук довтасала и армията.

— Мислиш ли, че отново ще опитат?

— Доколкото знам, не са работили нито ден през живота си. Не ми се вярва да седят със скръстени ръце и да гледат как измъкваме храната от устата им.

 

 

Роуз някак не се чувстваше удобно в присъствието на Сайлъс. Нямаше никакво основание и това я караше да изпитва известна вина. Струваше й се, че я наблюдава. Но нали точно затова Джордж го беше оставил в къщата. Само че не я гледаше като Бен или Тед, или някой от новите работници, които Джордж бе наел след нападението на Макклендънови.

Наблюдаваше я крадешком, а понякога и открито. Сякаш очакваше да направи нещо, за което тя нямаше ни най-малка представа.

— Няма много работа тук — каза той.

— За теб не — отвърна Роуз.

Цяла сутрин я бе наблюдавал как шета. Но не й предложи помощ, защото това явно не влизаше в представите му за отношението към жените. Седеше спокойно до вратата, така че да вижда кой влиза в двора, с опрян на касата стол и крака на прага. За миг на Роуз й се прииска столът да падне, но веднага се почувства виновна заради тази зложелателна мисъл.

— Изненадан съм, че Джордж те кара да работиш. Повечето от богатите мъже водят жените си в Остин или в Ню Орлиънс и си гледат живота. Не живеят в тези забравени от Бога пущинаци и не превиват гръб заради стадо полудиви крави.

Роуз приготвяше за печене второто от двете диви прасета. Монти изливаше яда си заради Макклендънови върху местния дивеч. През последната седмица ядоха елен, антилопа, пуйка, прасе и заек. Ако не изхранваха толкова много хора всеки ден, повечето месо щеше да се развали.

— Не харесваме живота в града — каза Роуз.

— Какъв смисъл има да пазите всичко само за децата си? Като че ли и братята му нямат нужда от пари.

— Не знам каква е представата ти за парите, но според мен не бива човек да се вълнува толкова за няколко златни монети. Със скоростта, с която свършват запасите, ще ни стигнат за не повече от месец-два.

— Нямам предвид шепа, а сандъци със златни монети. Хиляди монети.

— Имаш доста развинтено въображение, щом мислиш, че Джордж може да набави толкова много пари. Загубили са всичко през войната.

— Значи не ти е казал.

— За какво?

Никак не й харесваше начина, по който Сайлъс я гледаше — недружелюбно, всъщност направо с неприязън.

— Мъжете обикновено споделят такива неща със съпругите си. На друг мъж не казват, но все споделят с някого. Все някой трябва да знае. Естествено, сигурно не иска братята му да знаят за това, за да запази всичко за себе си.

— Ти си слънчасал. Разсъдъкът ти нещо се е помрачил.

— Е, разбира се, че ще изчаква. Би било глупаво изведнъж да започне да се къпе в пари. Много по-хитро е да излъже, че е забогатял от продажбата на добитъка. Никак не е глупав съпругът ти.

— Мисля, че Джордж е изключително умен — рече Роуз, — но нямам ни най-малка представа за какво говориш. А сега, щом нямаш желание да ми помогнеш за месото, иди да потърсиш Зак. Това детенце изчезва по-бързо от ледено кубче в гореща печка.

— Ще отида да го потърся след малко. Тъкмо сега още не ми е дотрябвал.

Нещо в тона му подсказа на Роуз, че положението се е променило и може да стане опасно.

— Какво точно искаш?

Тя хвана здраво ножа, който използваше. Беше достатъчно остър, за да пререже сухожилие, хрущял или по-дребни кокалчета.

— Искам да знам какво е направил съпругът ти с всичкото онова злато.

— Какво те е прихванало? Имаш предвид златото, с което платиха в Остин ли? То не беше много и вече почти свърши.

— Говоря за половин милион долара в злато.

Сега вече Роуз беше сигурна, че Сайлъс е побъркан.

— Всички знаят, че семейството му е напуснало Вирджиния без пукната пара. Приятели им купили това място.

— Капитан Рандолф нападнал на времето влак на Съюзническата армия, който пренасял заплати на стойност половин милион долара в злато. В суматохата вагонът със златото изчезнал. Така и не го намерили.

— Какво те кара да мислиш, че бащата на Джордж има нещо общо с това? С него е имало и други хора.

— Засадата е била устроена близо до неговия дом. Никой не е познавал местността по-добре от капитан Рандолф.

— Дори и да предположим, че наистина е имало злато и бащата на Джордж го е взел, това няма нищо общо с него или с Джеф. Те не са виждали баща си, след като са заминали на война.

— Възможно е да им е пратил писмо.

— Може и да го е сторил, но писмото да се е загубило. Съкровището или вагонът вероятно са изчезнали. Цялата тази история навярно е плод на изкривеното ти въображение. Не знам кой ти е разказал тази приказка, но нещо се е объркал. Познавам Джордж много добре и ако той знае къде е скрито златото, щеше да го върне.

— Не е толкова глупав — изсмя се Сайлъс.

— Не всеки цени златото повече от честта.

— Дори и половин милион ли?

— Да, особено половин милион, който нито притежаваме, нито сме чували за него.

— Не ти вярвам.

— Очевидно, в противен случай щеше да престанеш да говориш за това злато. Я се огледай. Това прилича ли ти на богаташки дом?

— Може би го е скрил.

— Джордж и братята му са тръгнали от Вирджиния само с онзи бик. Ако ми кажеш как са пренесли петстотин хиляди долара в злато без никой да разбере, тогава знаеш много повече от мен.

— Може да са го оставили във Вирджиния.

— Чудя се как още не си заминал, за да търсиш златото — рече Роуз. — Не познавам друг, който да е по-жаден за злато от теб.

— Може и да е така — отговори Сайлъс и стана. — Все сънувам, че съм забогатял. Трудно се трупат пари долар по долар.

— Съгласна съм с това, но не мога да приема, че единственият начин да забогатееш, е да вземеш нещо чуждо. Не мога да си представя, че човек, възпитан като моя съпруг, може да стори нещо подобно. Ти би ли го направил?

— Госпожо, човек никога не знае какво би направил, докато не се сблъска с изкушението. А половин милион долара са огромно изкушение. И така, къде казваш, че може да се е скрило момченцето? Никак не ми се претърсва всеки храст от тук до лагера.

— Най-вероятно е да го намериш край потока — отговори Роуз.

Изпита облекчение, когато Сайлъс се махна. Не се страхуваше от него, но я притесняваше. Когато някой е обсебен от мисълта за злато, е опасен. А точно сега не им трябваха повече неприятности. Довечера ще каже на Джордж. Може да е дреболия, но за всеки случай ще го уведоми.

* * *

— Кинг заяви, че иска да търгува с нас. По-добре да ги продадял на нас, отколкото Кортина да ги заколи заради кожите и сланината. Армията преследвала тези бандити, но всички знаят, че нищо няма да излезе. Не могат да ги последват в Мексико.

Джеф се бе върнал от Корпъс Кристи предишната нощ и не спираше да говори. Роуз не го бе виждала така оживен. Какво ли не би дала, за да разбере каква е причината за тази промяна и дали ще трае дълго.

Джордж наистина я обичаше силно и дълбоко — вече беше убедена в това, но не искаше да поставя лоялността му на изпитание. Грижата за семейството беше много по-отдавнашна от грижата за нея.

— Каза, че ако искаме, напролет ще закара воловете в Сейнт Луис. Ние ще си поемем риска за пътя, но предлага най-добрата възможна цена — тридесет долара. Ала може и да се простим с добитъка. С крадците, бездомните и индианците рискуваме петдесет процента. А може да изчакаме до следващата пролет и да ги продадем на прекупвач.

— Как да постъпим според теб? — попита Джордж.

— Да тръгнем на север с Кинг. Който премине, той ще е купувачът.

— А откъде да намерим пари да плащаме на хората дотогава?

— Кинг ще вземе стадото сега. Ще им спести идването с нас напролет. Съгласи се да ни даде по дванадесет долара на глава сега, а останалото, след като продадем добитъка.

Джордж беше доволен от брат си. За пръв път бе оставил собствените си неволи и се бе съсредоточил върху работата.

Изражението на Джеф неочаквано се промени. Всичката му потискана дотогава злоба изби.

— Има още нещо — добави той и бръкна в джоба си. — Това е било у шерифа на Остин от известно време. Доста се колеба, преди да повярва, че ти си Джордж Рандолф, споменат в писмото.

Джордж взе плика. Беше отворен.

— Прочете ли го?

Не беше ядосан, само изпитваше любопитство.

— Част от него. Не можах да стигна до края.

Това още повече засили любопитството на Джордж. Писмото беше от някой си полковник Джоуна Марш.

— Какво иска той от нас?

— Виж сам. Прочети го, на всички — каза Джеф и махна с ръка на братята си. — Ще бъдат щастливи да научат, че баща ни е бил истински, честен герой.

Джордж остана поразен. Сигурно имаше някаква грешка. Отвори писмото и започна да чете:

„Драги мистър Рандолф,

Исках да ви пиша по-рано, но възвръщането към цивилния живот не ми даде възможност да отделя необходимото време за писмото. Месеци наред чувствам растяща и неотложна потребност да разкажа на вас и семейството ви за последните месеци от живота на баща ви. Той беше наистина забележителен човек. Каузата на Конфедерацията дължи много на водаческите умения и на храбростта му.“

Изумен от прочетеното, Джордж погледна Джеф.

— Нататък става още по-зле.

Джордж не разбра защо го направи, но подаде писмото на Роуз. Тя го взе, без да съзнава какво се иска от нея, и започна да чете:

„Познавах баща ви за кратко. Той дойде в полка ми след битката при Атланта. Беше на подходяща възраст, опитен, и аз веднага му поверих командването. Това беше най-доброто решение, което някога съм вземал. Той беше като баща на онези момчета. Нищо не убягваше…“

Роуз спря да чете, защото Хен скочи, изруга и тръшна вратата след себе си. Тя погледна останалите, но само Зак я гледаше.

— Продължавай — каза Джордж, без да вдига поглед.

„… от погледа му. Неуморимо полагаше усилия да ги сплоти в единна бойна единица. Не можехме да сторим нищо друго, освен да тормозим Шърман, докато изтръгваше сърцето на Джорджия, но много скоро той и хората му научиха името на баща ви, при това съвсем основателно. Той беше безстрашен. Щом преценеше, че опасността е твърде голяма за младите, сам се хвърляше в боя. Не мога да ви опиша какви чудеса извърши. Беше безумно смел. Постигна големи успехи, но именно храбростта му стана причина за гибелта му.“

Роуз млъкна. Единственото, което синовете знаеха за баща си, беше, че е бил убит, но не беше сигурна дали искат да чуят как е станало това. Само Зак проявяваше интерес. Лицето на Тайлър беше безизразно. В погледите на Джордж и Джеф се четеше силно сдържана ярост. Монти също едва овладяваше гнева си. Макар и разколебана, Роуз продължи:

„Моята бойна част беше малобройна. Шърман изпрати голяма войска срещу нас, като се надяваше да ни довърши, за да продължи необезпокояван към крайбрежието. Хванаха ни неподготвени. Трябваше да отклоним по някакъв начин вниманието им, за да имаме време да се скрием в гората. Съвсем ненадейно баща ви препусна право към командирите на Съюзническата армия. Не бях виждал такова нещо — той стреляше с двете ръце, използваше всички оръжия, които имаше, и повали десетина души от седлата. Стигна почти до тях, вряза се в редиците им, но го убиха. Други жертви нямаше. Изпратихме специално подразделение в лагера на Съюзническата армия, за да вземе тялото. След всичко, което бе извършил, той трябваше да бъде погребан от хората, заради които даде живота си.“

Роуз вдигна поглед от писмото, но останалите не реагираха. Монти скочи от мястото си, отиде до прозореца, погледна навън, но не каза нищо. Тя продължи да чете:

„Остави само пистолета и униформата си, които дадохме на един от войниците, който щеше да замине на запад, след като свършеха сраженията. Той ще ви търси в Тексас. Името му е Бентън Уийлър.“

— Соления! — извика радостно Зак.

„Той беше подчинен на баща ви, затова може да ви разкаже по-добре от мен какъв достоен човек беше той. Знайте, че всички ние споделяме тъгата ви, но загубата за приятелите е несравнима със загубата за семейството. Мир на праха му! Господ да благослови вас и семейството ви.“

Искрено ваш полк. Джоуна Марш

— Негодник! — изруга Монти.

— Дръж си езика зад зъбите — предупреди го Джордж. — Роуз е тук.

— Не ми пука, дори и Господ да е тук, пак ще прокълна този мръсник — отговори Монти, толкова разгневен, че едва се владееше.

— Това не е всичко — обади се Джеф. — В Остин ще има парад в негова чест. Очакват всички да присъстваме.

Монти започна да ругае най-невъздържано. Роуз се зачуди откъде е научил толкова псувни, след като живееше далече от града.

— Джордж, ти нали няма да отидеш? — попита Монти.

Той не отговори. Седеше и гледаше вторачено пред себе си.

— Аз няма да отида — заяви Джеф. — Каквото искат да правят — не ме интересува. Ако някой от нас трябва да отиде, това ще си ти, Джордж. Ти си най-големият.

Той продължаваше да мълчи.

— Парад! — избухна Монти. — Хен няма да отиде, дори и да опрат пистолет в слепоочието му. Ще ги подредя добре, като отида, само за да им разкажа какъв пор честват.

Роуз знаеше, че Уилям Хенри Рандолф не е бил добър баща. Не знаеше какво точно е направил, та синовете му толкова да го мразят, но чувстваше, че ако не отидат на парада, ще усложнят нещата.

— Знам, че не е моя работа — обади се Роуз, като се боеше да каже мнението си, — но те ще честват онова, което баща ви е направил, а не самия него. Не се опитвам да променя отношението ви към него, но не можете ли да го забравите поне за парада?

Джордж стана. Роуз никога не бе виждала очите му толкова натъжени. Винаги бе имала чувството, че той е покрит с някакъв защитен слой, който го предпазва от проява на крайности. Но този път болката му беше истинска, дълбока и изгаряща. Не горчива или ядовита като на близнаците. Не войнствена като на Джеф. Изглеждаше наранен там, където беше най-уязвим.

— Момчетата могат да постъпят, както желаят — каза Джордж с глух и безизразен глас, като продължаваше да гледа втренчено в празното пространство, — но аз няма да отида.

Сетне се обърна и излезе от кухнята.

— Това решава всичко — отбеляза Монти с мрачно задоволство. — Джордж е единственият, който можеше да ни накара да отидем.

 

 

— Купи ли пръстена? — обърна се Джордж към Джеф, като го бе последвал в спалнята на момчетата.

— Да — отговори той.

После мушна ръка в един от джобовете си и му подаде малък пакет, увит в много хартия.

— Той го пазеше. Бил сигурен, че скоро си щял да дойдеш за него.

Джордж разопакова пакетчето и то разкри тайната си — златен пръстен с голям жълт камък. Знаеше, че се нарича топаз, но имената на скъпоценните камъни нямаха никакво значение за него. Важното беше, че Роуз харесваше точно този пръстен. Това му стигаше.

— Достатъчно пари ли получи за сабята, за да платиш за пръстена? — попита Джордж, без да отмества поглед от пръстена.

— Да. Можех да взема повече, но го накарах да обещае, че няма да я продава поне една година.

— Защо?

— Ще си я вземеш обратно. Може да желаеш да забравиш войната, но ще си поискаш сабята. Мисля, че дотогава ще имаме достатъчно пари. А пък ако ти не я искаш, децата ти ще я искат.

Джордж го погледна със зяпнала уста. Не можеше да повярва на ушите си.

— Сигурно си любопитен да узнаеш защо съм се променил — усмихна се свенливо и малко тъжно Джеф.

Приличаше на човек, на когото се е наложило да приеме без никакъв ентусиазъм нещо, което не му харесва.

— Няма да ти простя, че се ожени за Роуз, така, както няма да простя и на живота, че ми отне ръката. Тук не става въпрос дали го искам, или не — не мога да простя и толкоз. Но вие сте моето семейство. С това нещо — добави той, като погледна към остатъка от ръката си — вие сте единствените хора, с които някога ще живея. Освен това, само вие се отнасяте с мен така, че да не се чувствам изрод. Обаче липсата на ръката ми послужи добре за сключването на сделката. Човек трябва да е много коравосърдечен, за да не ме съжали, че съм я загубил заради каузата на войната.

Джордж изпита огромно облекчение.

— Сключил си отлична сделка, но не заради ръката. А що се отнася до сабята, не я искам обратно. Пък и няма да имам деца, които да я наследят.

— Какви ги говориш, по дяволите? Освен ако дълбоко не греша, онази жена очаква с нетърпение къщата да се напълни с дребосъци.

— Спомняш си какъв беше баща ни. Сериозно ли мислиш, че ще изкуша съдбата, за да се повтори всичко?

— За бога, Джордж, ти изобщо не си като татко.

— Може би не съм, но това е риск, който не искам да поема.

 

 

Роуз дълго седя над чашата с кафе. То изстина много преди тя да стане с тежка въздишка. Знаеше, че неувереността на Джордж е свързана с баща му, ала как да му помогне да я преодолее? Не беше сигурна дали изобщо можеше да направи нещо, освен ако не го накараше да говори повече за нея. Не беше убедена дали е готов да го стори, но по очите му познаваше, че няма да е скоро.

— Никой не ми каза да донеса нещата на баща им — рече й Соления. — Сигурен бях, че все някой ще спомене за тях.

— Джордж ще ти го каже, но му трябва повече време.

Ала дните минаваха и тя започна да губи надежда. Джордж бе сложил писмото от полковника на една лавица, така че да се вижда. То упражни злокобно въздействие върху братята му. Дори и Зак, който не си спомняше нито баща си, нито майка си, беше повлиян от него.

Най-накрая тя не издържа. Взе писмото и го прибра в едно от нейните чекмеджета.

Момчетата веднага забелязаха, че го няма. Роуз видя как всеки влизаше, поглеждаше към лавицата и спираше за миг, щом видеше, че писмото не е там. Настроението им обаче незабавно се променяше и не след дълго се развеселяваха.

Огледът на добитъка вървеше към своя край. Нямаха повече неприятности с Макклендънови и скоро щяха да поемат към ранчото на Кинг. Бяха постегнали къщата, бяха събрали добитъка и очакваха да получат известна сума за него. Възнамеряваха да превърнат ранчото в източник на постоянни доходи.

При това направиха всичко задружно и се гордееха с този факт, макар и никой да не го споменаваше.

— Мисля, че ранчото трябва да има отличителен знак — каза Роуз една вечер.

— Нали имаме — напомни й Джеф.

— Но липсва име — добави тя. — Нали не искате хората да го наричат само „Мястото на Рандолф“.

Джордж я погледна с интерес, което я накара да се размърда неспокойно, но не отстъпи.

— Аз съм съгласен — рече с неочакван ентусиазъм Монти. — Сегашното „S“ не е наш знак. Заварихме го тук.

— Тогава какво предлагате? — попита Джордж.

— Трябва да е нещо характерно, с което хората да свързват името ни — каза Джеф.

— И нещо, което трудно ще се промени на друг знак — добави Хен.

— Не се сещам за нищо, което да отговаря на всички тези изисквания — каза Джордж и погледна Роуз. — А вие, момчета, имате ли някакви идеи?

Обаче не откъсваше поглед от Роуз.

— Може да… — започна Монти, но Хен го сръга в ребрата. — Какво искаш, по дяволите! — избухна той, като заобиколи брат си.

— Той няма никакви идеи — каза Хен на Джордж. — Никой от нас няма.

На Роуз й се прииска да излезе от стаята. Бяха се съюзили срещу нея. Дори Монти, който обикновено беше прекалено своеволен, за да разбере от нещо по-изтънчено от удар по главата. Би дала всичко на света, за да махне усмивката от лицето на Джордж, както и на Хен. Но се реши да каже предложението си — в края на краищата, идеята беше нейна.

— Имам едно предложение, което бихте могли да обсъдите — започна тя, като също гледаше Джордж в очите. — Тъй като сте седмина, може би трябва да използвате цифрата седем.

— Шестима сме — поправи я Зак.

— Не бива да забравяш Мадисън — напомни му тихо тя. — Джордж не го е забравил.

Думите й успяха да премахнат усмивката на Джордж, но Роуз не искаше да става така.

— Освен това мисля, че трябва да оградите в кръг цифрата седем. „Кръгът на седмината“ звучи добре. При това трудно би се променило на друг знак.

— Квадратът още по-трудно би се променил — подразни я Джордж.

— На мен ми харесва „Кръгът на седмината“ — обади се Монти.

— И все пак ми е интересно защо Роуз държи на кръг — каза Джордж.

— Има ли значение? — попита Монти.

— Да — настоя той.

Твърдо бе решил да изкопчи причината от нея. Добре де, ще му каже, макар че той ще съжалява.

— Според мен, кръгът най-добре ще отразява несломимата и несъкрушима обич, която свързва това семейство. Всеки път, когато го видите, ще знаете защо се трудите така усилено.

Изпита огромно неудобство. Не биваше да забравя, че мъжете не обичат да разкриват чувствата си, особено в присъствието на други мъже.

— Щом ще включваме Мадисън, трябва да включим и теб — обади се Зак, който единствен не разбра какво точно иска да каже Роуз. — Трябва да бъде „Кръгът на осмината“.

— Правилно, млади човече, очаква те блестяща кариера и красиви богати наследници — заяви радостно Роуз и едва се сдържа да не го прегърне. — Не може да го наречем „Кръгът на осмината“, макар че беше много мило от твоя страна да го предложиш. Само че ще трябва да го промените на „Кръгът на деветимата“, когато следващият от вас се ожени, после — „Кръгът на десетимата“ и така нататък. Не го ли направите, другите съпруги ще се обидят.

— Тя има право — съгласи се Джеф. — Аз съм за „Кръгът на седмината“.

Нямаше възражения.

* * *

— Кога успя да го измислиш? — попита я Джордж, като се мушна до нея в леглото.

Тя се притисна до него, сякаш цял ден бе чакала този миг.

— Преди няколко дни. Изведнъж ми хрумна, че няма да е зле ранчото да носи някакво име и веднага щом го измислих, се сетих, че то трябва да бъде и на знака.

— Имам предвид онова за кръга.

Роуз се поколеба, защото не искаше да разваля настроението му.

— От време на време на хората трябва да им се напомня за нещата, които са най-важни за тях. Особено на братята ти. Представи си целия свят, ограден с кръг — жените и децата в средата, а мъжете по края, готови да ги защитават — и така ще разбереш колко много разчитате един на друг.

Джордж притисна Роуз към себе си и я целуна по бузата.

— Много ти дължим.

Тя прилепи тяло до неговото и го целуна по устните.

— Всеки трябва да си плаща дълговете — каза тя, като обсипа лицето му с целувки.

— Да започвам ли отсега? — попита той и я целуна по врата.

— На това разчитам — отговори предизвикателно Роуз.

Момчетата чуха гласа на брат си откъм коридора, но сетне, след като настъпи тишина, решиха, че щетите не са чак толкова сериозни.

 

 

— Няма да дойда с теб — каза Джордж.

Не съзнаваше, че е взел това решение, докато думите сами не се изплъзнаха от устата му.

— Как така няма да дойдеш — иронично възрази Монти. — Изгубиш ли ни от поглед, доверието ти в нас се изпарява. Не знаеш каква каша ще надробим.

— Преди месец щях да се съглася с теб, но сега вече не.

— Какво толкова се е променило?

— Не искам да оставям Роуз сама. Знам, че Макклендънови се крият, но ще се появят веднага, щом излезем от къщата.

— Остави Соления тук.

— Той ще остане, но и аз ще остана.

— Не знаех, че толкова си привързан към жена си — каза Монти и сръга брат си в ребрата.

— И аз не знаех, докато не се замислих, че ще отсъствам няколко месеца. Това е много време.

— Обзалагам се, че е така.

— Не бъди циничен — обади се Хен. — Той наистина се притеснява заради Макклендънови.

— Няма да се появят — каза Монти.

— Не съм сигурен. Нямам доверие на стария.

— Писна ми от тях — рече Монти. — Кой ще ни води? Омръзна ми да изпълнявам заповедите на Джордж, но той е поне с ума си.

— А другите не са ли? — попита Джеф.

— Ти например не си.

Джордж прекъсна разгарящия се спор.

— Знаете ли, когато се прибрах у дома, мислех, че отговорността да сплотявам семейството е единствено моя. Ужасно се притеснявах за всяко решение, което взимах. Едва по-късно разбрах, че не бива да ви задържам и че можете да стоите тук само ако искате.

— Е, и? — настоя Монти.

— И четиримата можете да ръководите нещата.

— Но това е лудост — реши Монти.

— Всички притежавате необходимите качества, за да заведете стадото до ранчото на Кинг. Никой не разбира от крави повече от теб, Монти, а Джеф умее да се пазари. Хен ще се погрижи да нямате неприятности по пътя. Тайлър ще поправя всичко, което се счупи.

— Вероятно е така, но никой, освен теб, не може да накара тези глупаци да работят заедно.

— Неприятно, но факт — съгласи се Джеф.

— Не можеш да ни оставиш само за да си начешеш крастата — каза Монти, като кимна многозначително към Роуз.

— Съвсем не ви оставям — отговори Джордж, като не обърна внимание на закачката на Монти. — Ще се занимавам с ранчото, колкото мога, но не трябва да свърша всичко сам. Няма да е справедливо за всички ни, особено за Роуз. Трябва да изпълнявате задълженията си, без да ви вися над главите. Щом не можете да работите заедно, значи не сте нищо повече от обикновени кравари.

— Той има право — рече Хен. — Непрекъснато се караме. Така правеше баща ни, а аз не искам да съм като него. И никой от вас не искам да бъде като него.

Братята зяпнаха в почуда Хен. Беше изнесъл дълга и особено емоционална реч. Джордж не си го спомняше да се е загрижвал за някой друг, освен за себе си.

— Като начало, решете по кой път ще минете. Джеф се върна неотдавна от Корпъс Кристи, а Бен е от Браунсвил. Да се разберат и да се спрат на най-подходящия път.

— Сигурен ли си, че си взел правилно решение? — обърна се Роуз към Джордж, който слушаше как братята му се карат, за да решат по кой път да минат.

— Да — отговори той, като я прегърна през кръста и я целуна. — Отначало ще им бъде трудно, но скоро ще свикнат.

— Сигурен ли си? — повтори тя след едно особено гласовито избухване на Монти.

— Мислех, че ще се сбият, но в свадата им няма злоба.

— Каквото и да правиш, не им го казвай.

Джордж се засмя доволно.

— Няма. Нека сами да го разберат. Така ще бъде най-добре.

— И аз мога да отида до Остин.

— Дори и да не се притеснявах за теб, пак щях да ги оставя да свършат работата сами. Разбери, че именно ти ми каза да престана да правя всичко сам.

— Знам, само исках да се убедя. Не желая да оставаш тук само заради мен.

— Не мога да измисля по-добра причина — отвърна Джордж. — Зак е на второ място, а бикът идва чак на трето.

Роуз си помисли, че ако Джордж се шегува така, ще прекарат няколко чудесни месеца.