Лей Грийнууд
Роуз (18)

Глава осемнадесета

Шестото чувство на Джордж ги спаси.

Задаваше се дъжд. Тежкият, влажен въздух като че ли повлия на добитъка. Точно когато мъжете бяха свършили работата си за деня, един особено див вол счупи оградата, като поведе повечето животни, които бяха прибрали през деня. Докато намерят стадото и застрелят подстрекателя, стана твърде късно да се връщат в ранчото. Одраха вола, сготвиха колкото месо можеха да изядат и заспаха, уморени до смърт. Искаха да си починат добре, преди дъждът да ги измокри до кости.

Нещо събуди Джордж. Може би вятърът, който виеше в клоните на дърветата. Или някой счупен клон. Нищо не се виждаше в тъмното. Буреносни облаци скриваха луната. Единствената светлина идваше от тлеещите въглени в огнището.

Едно от кучетата беше будно. Бе обърнало глава срещу вятъра. Ръмжеше гърлено. Погледна към Монти, започна да вие неспокойно, после отново отправи поглед в мрака. Пак изръмжа.

Джордж не знаеше как разбра, че ще бъдат нападнати. Просто го усети. Протегна ръка към пушката си и стреля в тъмата.

— Някой се приближава откъм потока! — извика той на спящите си другари.

Нападателите се втурнаха стремглаво с мулета и понита към средата на временния лагер и започнаха да стрелят напосоки.

Мъжете се събудиха и отчаяно затърсиха някакво прикритие. Докато намерят оръжието си, нападателите изчезнаха. Не се знаеше колко бяха. Носеха тъмни дрехи и сигурно бяха почернили лицата си. После се насочиха право към лагера на мексиканците, който се намираше на петдесетина ярда оттук.

Ала не намериха никого там. Мексиканците умееха да се потулват в храсталаците също като добитъка. Джордж чу, че бандитите катурват каруцата, чупят глинените съдове и удрят с железа. Унищожаваха запасите и работните инструменти на мексиканците.

Сетне се върнаха пак в лагера на Джордж, като гърмяща и трещяща маса в мрака. Джордж прецени, че са тридесет-четиридесет човека. Неговите хора не биха имали шанс срещу такъв многочислен противник, ако не беше една пушка, която неуморно стреляше и поваляше нападателите един след друг и когато последният от тях препусна из лагера, четирима мъже висяха на седлата си.

— Хен, ти ли го направи? — подвикна Джордж към стрелеца.

Никакъв отговор.

Нападателите отново се върнаха, този път в разгърнат строй, но смъртоносната пушка уцели още трима. Атаката свърши още преди да стигнат до самия лагер. Нападателите се стопиха в мрака и тропотът от копитата бързо заглъхна в нощта.

— Макклендънови, проклетите му копелета! — изруга Монти, като се показа иззад пъна, на който бе седял, докато се хранеше. — Мислех, че ще дойдат по-рано, ако изобщо имаха намерение да идват.

— Сигурен ли си, че не са мексиканските бандити, на които попречихме на връщане от Остин? — попита Соления.

— Да. Трябва да са Макклендънови. Никой уважаващ себе си бандит няма да убие спящ човек.

— Няма значение кои са били, защото всички искат едно и също — каза Джордж. — Вижте дали всички са добре. Солени, имаме ли някакви лекарства?

— Нямаме за рани от огнестрелно оръжие:

— Ако някой е ранен, трябва да го закараме до къщата.

Оказа се, че всички са живи и здрави.

— Виж как са мексиканците, Монти — рече Джордж.

— Обзалагам се, че са били вече на стотина фута в храсталаците, когато онези копелета нахлуха в лагера ни.

— Провери как са все пак.

Монти тръгна към лагера на мексиканците.

— Май отсега нататък ще трябва да поставяме пазач — каза Джордж.

— Също като в армията. По двама ли ще пазим или по един? — попита Сайлъс.

— Един е достатъчен. Кучетата ще свършат по-добра работа от втори човек.

— Пръв трябва да пази младият Алекс. Той винаги заспива последен.

— Къде е той? — попита Джордж. — Някой виждал ли го е?

— Не — отговори Соления.

Без да каже нищо, Хен потъна в мрака и се отправи към храсталаците, в които бе легнал Алекс. Той обичаше да има нещо над главата си, когато спи. Беше от хълмиста Алабама и не се доверяваше на откритите места. Изнервяли го. Предпочиташе гората.

Алекс беше хилав младеж и изглеждаше много по-млад от двадесет и четирите си години. Беше веселяк и любимец на всички. Бързо се сближи с Хен. Джордж така и не разбра защо — бяха толкова различни. Последва Хен със свито сърце.

Брат му пъхна ръка в храсталаците, където спеше Алекс. Ръката му застина във въздуха. От начина, по който бяха прегърбени раменете на момчето и замръзналите му мускули, на Джордж не му беше необходимо да задава въпроси. Разбра какво бе станало с него.

Дори и след четирите години война, стомахът му се сви при гледката. Изстрелът го бе поразил отблизо точно когато е ставал на крака. Беше неузнаваем.

Инстинктивно протегна ръка и стисна момчето за рамото. Усети как мускулите му потрепват, напрежението го обзема, но Хен не махна ръката му.

— Смяташе да ходи в Санта Фе напролет — рече тихо той. — Познавал някакво момиче там. С пясъчноруса коса и лунички.

— Ще й пишем. Сигурен съм, че иска да разбере какво е станало с него.

— Смяташе да живее сред хълмовете. Не можел да спи добре на равното.

— Ще го погребем на най-високия хълм, който намерим — обеща Джордж. — Още на сутринта.

— Не е ли по-добре да се подготвим, в случай че се върнат? — попита Соления.

— Онези копелета няма да се върнат — каза с презрение Монти. — Те са страхливци. Очакваха, че ще ни изненадат, но по-скоро ще нападнат жени и деца, отколкото да се изправят пред нас.

— Къщата! — възкликна Джордж.

Обзе го леден страх. Макклендънови сигурно се бяха отправили към ранчото, след като второто им нападение бе безуспешно. Роуз, Тайлър и Зак бяха сами.

Пришпори коня си като луд.

Останалите препуснаха след него.

 

 

Отначало Роуз не чу шума. Тя разказваше приказка на Зак. Много важно беше да разказва добре, защото и Тайлър слушаше. Преструваше се на заспал, но Роуз знаеше, че е буден. Той смяташе, че е твърде голям за приказки, но Роуз си спомняше, че те й доставяха удоволствие чак докато баща й замина на война.

— Но когато принцът дошъл до замъка, не могъл да влезе. Вратите и прозорците били обрасли с увивни растения.

— Можел е да ги отсече — обади се Зак.

— Нямал брадва — отговори тя, малко ядосана, че той я прекъсва през цялото време.

— А с какво е цепил дърва за огъня?

— Принцовете не носят брадви, глупчо — намеси се Тайлър и седна в леглото. — Те са издокарани с блестящи доспехи и носят мечове.

— Но все някой трябва да сече дърва за огъня — не се предаваше Зак. — Как принцесата ще приготви закуската?

— Нищо не разбираш — възмути се брат му. — Принцесите не готвят.

— Ама Роуз готви.

— Господ да те благослови, дете — рече Роуз, като го целуна по главата, което никак не му хареса, — но аз не съм принцеса. Дворцовият дървосекач насича дърва за огъня — обясни тя, като се надяваше да сложи край на спора. — Принцовете не носят брадви. Не им подхожда.

— Аха — отговори Зак, очевидно удовлетворен.

— Така, а сега докъде стигнах? А, да, сетих се. Той обиколил замъка, за да намери път към него, но всичко било обрасло с увивни растения. А те имали множество дълги остри бодли.

— Като котешките нокти ли? — прекъсна я отново хлапето.

— Шшт! — рече тя. — Чухте ли това? Прилича на изстрели.

— Вероятно Монти стреля по някоя пуйка. Каза, че е време да сготвиш още една.

Но за какво му бяха на Монти толкова много пуйки? И как не улучи досега, че продължаваше да стреля?

— Нещо става — обезпокои се Роуз.

Скочи и изтича до вратата. Момчетата я последваха. Изстрелите се чуваха все по-наблизо. Бяха много.

— Идват от лагера — каза Тайлър. — Някой го напада. Отивам да помагам.

— Чакай! — спря го Роуз.

— Ще им трябвам.

— Онези може да дойдат и тук — предположи Роуз.

Той замръзна на мястото си.

— Няма да го сторят, освен ако…

— Може да са две групи — продължи тя, като не й се искаше да довърши наум мисълта на Тайлър. — Всеки, който нападне лагера, ще нападне и къщата.

— Отивам да видя — заяви Тайлър.

— Не. Мъжете ще се погрижат за себе си. А ние трябва да сме готови, в случай че дойдат и тук. Донеси всички пушки, които намериш. И всички патрони.

— Знаеш ли да стреляш?

— Достатъчно добре. Не забравяй, че съм дъщеря на полковник.

— Може ли и аз да стрелям? — попита Зак.

— Ти ще зареждаш.

— Но аз искам да стрелям.

— Нямаме време за спор. Тайлър и аз трябва да стоим плътно до прозорците. Някой трябва да зарежда пушките. Ще можеш ли да се справиш?

Зак кимна, а в очите му се мярна вълнение. За него това беше само едно приключение — нещо като сражение от приказките.

— Бързо, опитай се да скриеш бика. Но чуеш ли ги да идват, бягай насам колкото ти държат краката.

Докато Тайлър отиде да донесе пушките и патроните, Роуз провери каква е видимостта от всеки прозорец.

— Аз ще стрелям от нашата спалня — рече тя. — Ако искаме да ги отблъснем, трябва да стреляме едновременно.

Купчината пушки и кутии с патрони в средата на стаята я изуми. Хен и Монти бяха заредили къщата здраво с оръжие в случай на продължителна обсада. Тази вечер тя им беше благодарна, че са го сторили.

Зак се втурна в стаята.

— Идват! — извика той. — Чух ги да минават потока.

— Колко са? — попита Роуз.

— Стотици — отвърна Зак.

— Ти стой тук, точно в средата. Намали светлината. Независимо какво правим ние, не спирай да зареждаш. От това може да зависи животът ни.

Зак вече не се забавляваше. Седна сред десетките кутии с патрони и приятната му възбуда се изпари.

— Обзалагам се, че ще нападнат конете и добитъка.

— Не можем да им помогнем — рече Роуз.

— Мога да се промъкна зад къщата…

— Не! — изкрещя тя. — Не мога да те пусна там, без да има кой да те прикрива.

Роуз долови страх в гласа си и това я смути. Как можеше да очаква момчетата да запазят спокойствие, когато тя самата беше нервна. Трябваше да се съсредоточи. И все пак усещаше как страхът се надига в нея. Няма да изпада в паника. Баща й беше офицер. Бе издържал на много битки, но никога не се бе страхувал, нито дори и пред открит огън.

Джордж също не би се паникьосал. Освен това той щеше да разчита на нейната смелост, за да защити братята му. Помисли си колко много означават те за него и за нея, и нервите й се опънаха. Не знаеше кой ще нападне къщата, но само страхливи подлеци нападаха жени и деца.

Страхът й прерасна в гняв.

— Щом видиш, че се приближават, избери си един от тях и се цели само в него — обясни Роуз на Тайлър. — Изобщо не поглеждай друг, защото няма да се прицелиш добре.

Баща й я бе научил на това. Избери мишената и забрави за всички останали край нея.

— Отначало стой тук до мен — продължи тя. — Ако започнат да обграждат къщата, отиди на другия прозорец.

Нападателите нахлуха в двора в галоп. Сякаш изникнаха от мрака без никакво предупреждение.

Роуз и Тайлър започнаха да стрелят почти веднага. Нападателите явно очакваха, че ще сварят неподготвени обитателите на къщата и се стъписаха.

— Не спирай да стреляш — нареди тя на момчето, докато подаваше празната си пушка на Зак и взимаше друга. — Трябва да поддържаме натиска.

Пукотевицата от изстрелите почти я оглуши. Беше сигурна, че шумът постоянно ще отеква в главата й, но се съсредоточи с ожесточение върху неприятелите, които отново се готвеха да атакуват къщата.

— Знаеш ли кои са? — обърна се тя към Тайлър.

— Макклендънови! — извика момчето, без да спира да стреля.

— Кой ги води?

— Старецът. Онзи, който прилича на опушен и осолен.

— Аз ще се целя в него — каза Роуз. — Ти се цели в онзи, който е най-близо до теб.

Тя захвърли втора празна пушка тъкмо когато започна новата атака. Взираше се в нощната тъма и чакаше да се появи белокосият старец.

— Заобикалят къщата от двете страни — предупреди я Тайлър.

— Отиди на другия прозорец — извика тя, без да престава да се взира в непрогледния мрак, приканващ нападателите.

Започна да вали дъжд и почти нищо не се виждаше. Може би ще намокри пушките им и ще им бъде трудно да стрелят.

Те изникнаха от тъмното почти до прозореца й. Сепната от внезапната им поява, Роуз спря да стреля. Ала бързо възвърна самообладанието си и се прицели в стареца. Не го улучи, но със задоволство видя стъписаната му физиономия. Беше близо до целта.

Когато той се обърна, тя забеляза, че ръкавът му е разкъсан. Беше го уцелила. Стреля отново и отново, без да може да го нарани, но успя да улучи други от хората му. Хвърли пушката, без да поглежда назад, взе следващата и продължи да стреля.

— Как се справяш? — попита тя Тайлър.

— Уцелих неколцина. Дръпнаха се, но идват нови и нови.

— Смяташ ли, че ще успеем да ги задържим?

— Само ако не нахлуят в коридора.

— Мисля, че няма да го направят — каза Роуз, учудена от себе си, че има определено мнение за престрелката — нещо, което съвсем не й беше ясно. — Старецът изглеждаше доста изненадан, когато го улучих. А куршумът сигурно само го е одраскал.

— Какво правят сега? — попита Тайлър. — Нищо не виждам.

— Не знам. Боя се, че се опитват да откраднат бика. Скри ли го, Зак?

— Не можах да го намеря — отговори момчето. — Те се появиха толкова внезапно.

Роуз чу изстрел в далечината. Втори не последва. Нападателите явно бяха стреляли по нещо. Единственият изстрел означаваше, че са улучили целта си. Стана й лошо. Намерили са бика. Джордж ще бъде бесен. Това ще осуети всичките им планове.

— Тайлър, грабвай пушка и тръгвай след мен.

— Какво ще правим?

— Ще ги прогоним оттук. Те не познават околността и няма да ни видят в тъмното. Трябва да премахнем няколко от тях, преди да разберат, че сме излезли навън.

— Но те ще ни убият веднага щом разберат откъде стреляме.

— Няма да се задържаме на едно място. Зак, ти стой до вратата. Не отваряй, докато не чуеш моя глас. Разбра ли?

Детето кимна.

Роуз не бе направила и пет крачки навън, когато пожела да беше останала вътре. Никога не бе съзнавала колко удобно се чувства човек зад дебела стена. През тези греди не можеха да проникнат никакви куршуми, но навън нямаше преграда да ги спре.

— Край заграждението за добитъка са — прошепна тя на Тайлър.

— Обзалагам се, че тези копелета го събарят — изсъска в отговор той.

Точно това правеха. Завързваха по няколко въжета на всеки прът и един по един ги сваляха на земята. Вероятно щяха да ги изгорят, ако не валеше такъв проливен дъжд.

— Мръсници! — прошепна Тайлър и вдигна пушката.

— Чакай! — спря го Роуз. — Трябва да стреляме заедно. Видят ли ни, няма да можем да стреляме повече от един-два пъти.

— Да убием онези, които дърпат прътовете.

— Не, по-добре се цели в стареца и онзи до него. Ако ги улучим, останалите, може би ще избягат.

— Добре.

— Три бързи изстрела и после хуквай към къщата, колкото ти държат краката.

— Ясно.

Роуз изчака, докато онези застанаха неподвижно.

— Сега? — прошепна тя и започна да стреля, колкото може по-бързо.

Видя как старецът се свива, преди да насочи пушката към другия до него. Стреля два пъти, улови Тайлър за ръката и викна:

— Тръгвай!

Не се помъчи да се крие или да не вдига шум. Нападателите сигурно бяха разбрали откъде идват изстрелите. Те знаеха, че ще се опитат да се върнат в къщата. Щяха да стигнат до нея преди Роуз и Тайлър, защото бяха с коне.

Тя тичаше с всички сили, но не можеше да догони дългокракия Тайлър. Той стигна до къщата, преди тя да е изминала и половината разстояние. В този миг чу тропот на копита. Някой я преследваше с безумна скорост. Не, двама бяха. Страхът й даде допълнителна сила да бяга. Може би щеше да успее.

Точно тогава се спъна и падна върху една изпусната на земята пушка.

Без да обръща внимание на калта по себе си, Роуз скочи на крака. Мъжете бяха почти до нея. Зави настрани и единият от ездачите не я улучи, но пък тя попадна точно на пътя на втория. Той насочи пушката си право към нея.

Експлозията беше ужасяваща, но Роуз не усети никаква болка. Не се свлече на земята, а продължи да тича. Успя да стигне до външната врата, втурна се вътре, тръшна вратата зад себе си и я залости.

Зак стоеше на прозореца с пушка в ръка, целият бял като платно.

— Той щеше да те убие — промълви детето.

— Стреля преди мен — обясни Тайлър, докато провираше пушката през прозореца и стреляше в нощната тъма. — И го улучи.

— Онзи щеше да те убие — повтори Зак. Роуз разбра, че детето е изпаднало в шок. Беше застреляло човек, който се канеше да я убие, и сега осъзна какво е сторило. Беше твърде малък, за да преживее такъв ужас.

Роуз изтича до него и го грабна на ръце.

— Няма нищо — успокои го тя. — Ти си едно изключително смело малко момче.

Зак не помръдваше. Беше като дървена кукла в ръцете й. Роуз погледна през прозореца и видя, че двамата й нападатели бяха изчезнали.

— Ти ми спаси живота — каза тя на Зак, като полека измъкна пушката от ръцете му. Брат ти много ще се гордее с теб.

— Кога ще се върне Джордж? — попита той.

— Скоро — увери го Роуз. — Сигурна съм, че вече е наблизо.

— Махат се — извика Тайлър. — Конете тръгват.

Той хукна към вратата.

— Стой тук — заповяда му тя. — Може да е някаква хитрост. Може да са прогонили конете, за да ни накарат да излезем навън и да ни убият.

Тайлър я погледна замислено.

— Би изтрепала доста индианци — отбеляза той. — Това изобщо не ми мина през ума.

Роуз беше толкова изумена, че не знаеше какво да каже.

Усети как тялото на Зак малко се отпусна. После обви с ръце врата й. Роуз имаше чувството, че ще се задуши, но не го пусна. Той започна да трепери и тя го притисна към себе си, като се надяваше, че топлината и близостта й ще го успокоят.

И тя бе убила човек за пръв път през живота си тази вечер, но единственото, което изпитваше, беше облекчение, че опасността е преминала и гняв, че онези типове искаха да ги убият. Беше сигурна, че ако се върнат, няма да изпитва никакви угризения отново да убива.

— Джордж идва — извика Тайлър.

— Не излизай навън. Може да не е той.

— Идват в галоп. Само Джордж и близнаците могат да яздят така в дъжда и бурята.

Дъждът вече валеше като из ведро. Невъзможно беше да се види нещо.

— Запали лампата и я сложи на прозореца — каза Роуз. — И се наведи за всеки случай.

Не можеше да се откъсне от прегръдката на Зак и затова го повдигна и отиде до вратата. Открехна я полека. Нищо не се случи и тя я отвори по-широко и излезе навън.

В коридора духаше силен влажен вятър, но тя продължи да върви. Искаше да види Джордж и да разбере дали всичко с него е наред.

Той се появи изневиделица от мрака. Слезе от коня и прегърна и двамата, преди дори Роуз да успее да каже нещо.

— Добре ли си? — попита той, като зарови лице в рамото й, а Зак се мушна между двамата. — Къде е Тайлър?

— Ето ме, тук съм — каза Тайлър, като излезе от спалнята със силно светеща лампа.

Светлината осветяваше лицата на останалите мъже, събрали се около Джордж.

— Нападнаха ли лагера? — попита Роуз, без да пуска Зак.

— Първо нападнаха нас.

— Някой ранен ли е?

— Убиха Алекс — отговори Монти, като мина покрай Роуз и Джордж, които още стояха прегърнати. — Какви поразии направиха тук?

Роуз пусна Джордж.

— Убиха бика. Зак се опита да го скрие, но те се появиха много бързо.

Монти изпсува по най-вулгарен начин и се втурна навън. Хен и неколцина от мъжете го последваха.

— Влез вътре — рече Роуз. — Ще направя кафе и ще затопля задушеното. Целият си вир-вода.

— Какво стана? — попита Джордж.

Докато правеше кафето, режеше хляба и затопляше еленското месо, тя разказа на Джордж за нападението.

— Ако Зак не бе застрелял онзи тип, нямаше да съм тук сега.

Настроението на Зак видимо се повиши, когато брат му се върна. Очите му отново заблестяха и енергията му се възвърна. Нямаше търпение да разкаже на Джордж за участието си в престрелката.

— Той беше истински зъл тип — започна Зак, изпълнен със задоволство, че всички възрастни мъже в стаята попиваха всяка негова дума. — Бях сигурен, че ще застреля Роуз точно там, в калта.

Състоянието на роклята на Роуз беше достатъчно красноречиво доказателство за думите му.

— И тогава грабнах пушката и го застрелях.

— Но ти не знаеш да стреляш — възрази Джордж.

— Научих се сам — гордо заяви Зак. — Само насочих оръдието и го повалих.

— Пушката — поправи го Тайлър, възмутен от опита на малкия си брат да се изфука. — Освен това само си го ранил, защото препусна бързо с коня си.

— Да, но не можа да застреля Роуз — не се оставяше Зак.

— А това е най-важното — потвърди Джордж.

Започнаха да разговарят за други неща. Скоро влезе Монти. Връхлетя като хала, с цялата пусната на свобода енергия на гигантски извор.

— Застреляли са дойната крава, мръсните му копелета — рече той и взе кафето, което Роуз му подаде. — Но бикът е жив. Мързеливото животно се беше свило като охлюв в един храст, за да запази скъпоценната си кожа от дъжда.

— Щяха да хванат Роуз, ако не ги бях прогонил — обади се Тайлър, твърдо решен да получи своя дял от похвалите за тазвечерните събития.

— Излязъл си от къщата? — попита Джордж, толкова смаян и ядосан, че настроението на момчето помръкна за миг.

— Аз го накарах — намеси се Роуз в подкрепа на Тайлър. — Полудях, като разбрах, че нападат деца. После, след като застреляха бика…

— Не са го застреляли — отбеляза Джордж.

— Тогава помислих, че са го застреляли — настоя Роуз, — и това ме вбеси. Те не можеха да ни видят в тъмното, затова двамата с Тайлър стреляхме няколко пъти по тях навън.

— Оправно момиче — ухили се Монти.

— Луди хора — рече Джордж, като изгледа строго брат си. — Можело е да ви убият.

— Можеха да ме убият и както си лежах в леглото — възрази Роуз. — Освен това, не разбирам защо трябваше да чакам тук и да треперя от страх, докато те разрушаваха ограждението за добитъка и се организираха да ни нападнат отново. Помислих, че можем да ги прогоним, и го направихме.

Джордж още изглеждаше недоволен, но не каза нищо повече.

— Може отново да нападнат — рече Соления. — Трябва да охраняваме къщата.

— Съвсем ще се скапем — отбеляза Монти. — Някой знае ли как ще се справим с това, като същевременно довършим огледа на добитъка?

В продължение на час те предлагаха различни идеи как да постъпят. Докато измислят план и направят график за дежурствата, слънцето се показа.

Дъждът бе спрял. Всичко навън изглеждаше свежо и обновено.

Освен мъжете.

— Къде е Хен? — сети се изведнъж Джордж. — Не съм го виждал от няколко часа.

— Дойде да пазим бика заедно — каза Монти.

— Върна ли се с теб?

— Разбира се.

— Не е влизал тук — рече Соления. — Спомням си, че само ти и Бен влязохте.

— Сигурен ли си? Той беше зад мен на вратата.

— Не съм обърнал внимание, но мисля, че мина от другата страна на къщата — каза Бен.

Монти се втурна навън и се върна след малко.

— Няма го. Не е бил там. Пушките и патроните са още на пода.

Мрачно предчувствие обзе Роуз. Отиде в спалнята. Не беше необходимо да брои кутиите, за да разбере, че няколко липсваха.

— Тръгнал е подир Макклендънови — рече Монти. — Сигурно това е направил. И аз отивам.

— Не, в никакъв случай — противопостави се Джордж. — Ще те убият. Как ще се изправиш сам пред петдесетина души?

— Но Хен го е направил.

— Не знам какво е направил той, но сигурно не се е изправил сам пред онази сган. Не е толкова глупав.

— Стойте тук и закусете. После ще организираме лагер навън и ще продължим с огледа на добитъка.

Монти беше войнствено настроен.

— Той ми е брат близнак. Не мога да го оставя сам.

— Той е и мой брат — каза Джордж — и ако го познавам добре, иска да бъде сам сега. Той е вълк единак, Монти. Онези типове са в по-голяма опасност от него, а ти си една мечка — ще се втурнеш право към тях с намерението да ги разгромиш със сила.

— Ти за какъв ме смяташ — за глупак ли? Не сме се грижили за това място цели четири години, за да се оставим да ни убият.

— Съвсем не те мисли за глупак — намеси се Роуз. — Само се притеснява за теб.

— Да, но аз пък се притеснявам за Хен.

— Всички се притесняваме за него, но нищо няма да промениш, ако се хвърлиш в неизвестността. Той ще се прибере вкъщи, когато е готов. А сега сядай. Закуската е готова.

Двадесет минути по-късно неловката тишина бе нарушена от един конник, който се приближаваше към къщата. Монти скочи и отиде до прозореца.

— Я да му се не види! — възкликна той. — Та това е Хен и води някаква крава.

— Всички да седнат — каза Джордж, когато мъжете се надигнаха, за да се отправят към прозорците и вратата. — Дръжте се така, все едно не сте забелязали, че го няма.

Малко по-късно, след като се беше измил, Хен влезе в кухнята, седна на отреденото му от Роуз място, сипа си ядене и започна да се храни. Тъкмо се канеше да преглътне втория залък точно когато атмосферата в стаята щеше да се взриви от любопитство, той вдигна глава и отправи поглед към Джордж.

— Зак, по-добре иди да издоиш кравата. Ако Джордж пие кафе на закуска, за нищо няма да го бива.

Хен подари една от редките си усмивки на Джордж и се зае отново със закуската си.

 

 

— Никога не съм бил така изплашен през целия си живот — нито дори през войната — каза Джордж на Роуз.

Лежаха спокойно един до друг, току-що се бяха любили и сега се наслаждаваха на удоволствието. Джордж трябваше да си напомни за сетен път, че Роуз е омъжена за него, че ще бъде негова съпруга, докато са живи. Още не му се вярваше.

Тази нощ се любиха особено страстно — вероятно заради опасността от предишната вечер. А може би Джордж бе измъчван от мисълта, че би могъл да загуби Роуз. Каквато и да беше причината, той се чувстваше по-близък с нея от всякога.

— Не мога да повярвам, че ми беше необходимо толкова много време да разбера, че ще нападнат къщата — каза Джордж, като се питаше за пореден път дали инстинктът за оцеляване не го бе изоставил. — Можеха да те убият, преди да стигна дотук.

— Тайлър беше страхотен. Не стреля добре, но иначе е безстрашен. Според мен направо се забавляваше.

— Същото не може да се каже за Зак. Малкият разбойник още бърбори за случилото се.

Роуз се измъкна от прегръдката на Джордж и седна в леглото.

— Досега все не ми се удаваше възможност да ти кажа, но се тревожа за Зак. Снощи никак не му беше до смях. Пребледня като чаршаф, след като застреля онзи тип. Наложи се да измъкна пушката от ръцете му. Съвзе се, едва когато ти се върна.

Джордж усети как хамутът на отговорността го задушава и чувство за вина стегна гърдите му. Дали ще успее да отгледа Зак и Тайлър, преди да се случи още някое произшествие?

Слава богу, че няма да има собствени деца.

— Ще се опитам да му отделям малко повече време.

— Гледай да не разбере защо го правиш — посъветва го Роуз, като се подсмихна. — Зак е много горд със себе си. Гордостта му ще бъде накърнена, ако научи, че съм ти казала за моментната му слабост.

— Но нали току-що ми спомена, че бил вцепенен от страх.

— Така беше, но и ти току-що ми каза, че никога не си бил така уплашен.

— Да.

— Искаш ли да го съобщя на братята ти? На Монти ужасно ще му хареса. На Тайлър също.

— Разбира се, че не искам.

— Ами и Зак мисли така. Най-после той извърши нещо чудесно според него. Има нужда от това, щом се мисли за голям и равен на вас.

Джордж се обърна с лице към Роуз.

— Чудя се как съм могъл да мисля, че ще съумея да се оправя с това семейство без теб.

Роуз поруменя от удоволствие.

— Е, справяш се някак.

— Ами. Най-сетне се примирих с факта, че не мога да правя всичко, както някога съм си въобразявал.

— Не смяташ да заминаваш, нали? — попита Роуз, а очите й потърсиха неговите, докато сърцето й се сви от страх.

Той се притисна до нея. Прегърна я и я притегли към себе си.

— Не мисля да заминавам никъде и нищо, и никого няма да напусна. Особено теб. Само се уча да приема факта, че ми е необходима помощ. Нещо повече, много съм щастлив, че именно ти си тук и ще ми помогнеш.

Тя се сгуши в обятията му.

— Всеки би могъл да го направи.

Вярваше в това, което каза, но искрено се надяваше, че той ще го отрече.

— Не и без да обича братята ми, колкото аз ги обичам. Разбрах го, докато препусках насам. Проклинах се, че съм толкова глупав и се надявах да не стане твърде късно. Но нещо у мен ми подсказваше, че по някакъв начин ще съумееш да запазиш живота на момчетата.

Роуз не знаеше какво да отговори и затова се притисна още по-силно до него.

— Осъзнах и още нещо по време на онова лудешко препускане в дъжда и калта. Знаеш ли, може вътрешно да се измъчваш за нещо, докато така се объркаш, че не знаеш какво да мислиш. Тогава настъпва и кризата, а след нея всичко се изяснява.

— Така е с всеки.

— Борех се с чувствата си към теб и това не ме довеждаше до нищо. Но веднага щом си помислих за онези негодници, дошли тук, докато спиш, изобщо не се подвоумих. Само се страхувах за теб и за момчетата. Знам, че един ден ще ги пусна да вървят всеки по своя път, но ти винаги ще бъдеш до мен. Дори и да не се нуждая толкова много от теб, пак няма да ти позволя да си отидеш.

— На жената й харесва да бъде най-важното нещо за мъжа си — каза Роуз, като се сгуши още по-плътно до него.

Джордж седна и я погледна в очите.

— Не ти е ясно какво ти казвам. Обичам те. Най-сетне разбрах какво е любовта. Обичал съм те, без да го съзнавам.

Много й се искаше да му вярва. Искаше го повече от всичко на света, но първо трябваше да се увери в думите му.

— Сигурен ли си? По време на криза човек лесно преувеличава чувствата си.

Джордж я улови за ръцете и я притегли към себе си.

— Обичам те, Роуз Торнтън Рандолф. Обичам те толкова много. Имам чувството, че ще експлодирам, ако сдържам любовта в себе си. Обичам те, защото ти ни обичаш толкова много. Обичам те, защото си красива, защото до края на живота си искам да те любя. Обичам те дори защото беше достатъчно луда, за да атакуваш Макклендънови, тъй като си помислила, че са застреляли бика.

Той сложи пръсти върху устните й, за да заглуши възраженията й.

— Но сега обичта ми е по-различна. Става дума за дребните неща. Когато погледите ни се срещнат и ти ми се усмихнеш, не можеш да си представиш какво въодушевление изпитвам. Дощява ми се да извърша някоя лудория. А когато си закачиш полата на някоя цепеница за огъня или си убодеш пръста на изсъхнала шушулка от фасул, казваш нещо, което си научила от Монти. Харесва ми дори начинът, по който избърсваш потта от челото си, надвесена над печката. Не съм ли луд?

Роуз се питаше дали човек може да умре от толкова много щастие. Ако е така, оставаха й още пет минути. Джордж сигурно не би говорил такива щуротии, ако действително не ги мислеше. Трудно й беше да се предаде, отново да бъде уязвима, но още по-трудно й беше да се въздържа от нещо, което толкова силно бе желала през последните месеци.

— Не си по-луд от мен — харесвам начина, по който като че ли малко се извисяваш, когато обгърнеш с поглед земята си. Особено много ми харесваш, когато си принуден да пиеш кафе. Мръщиш се така, сякаш предпочиташ да изпиеш водата от някоя кална локва.

Джордж започна да гъделичка Роуз, докато от очите й потекоха сълзи. После я прегърна и целуна въодушевено.

— Ако някой ни чуе, ще помисли, че сме луди.

— Не, само влюбени.

— Дали другите възрастни хора се държат като нас? Дали отново се чувстват на четиринадесет години?

— Не знам за другите, но на мен ми харесва да се чувствам по този начин. Надявам се да бъде така до края на живота ми.

— Все още ли си съгласна да нямаме деца?

На Роуз й се искаше да не беше задал този въпрос точно сега. Това беше единственото, което я натъжаваше. Предпочиташе да се радва на изповедта му, без да си спомня, че тя има определена цена.

— Напротив, не съм съгласна. Чувствах се много самотна като единствено дете. Семейство Робинсън ми помогнаха, но аз исках да имам свои братя и сестри. Когато пораснах, мечтаех да желая да имам деца. А сега не знам дали ги искам повече заради себе си, или заради теб.

— Заради мен ли? Но защо?

— Опитвах се да ти кажа колко прекрасен човек си ти. Не само по отношение на мен. Братята ти и всички, които работят тук, ще се съгласят с мен. Няма да има нищо по-вълнуващо за мен от това да гледам как твоите синове растат и да искам да станат като теб, а дъщерите ти да намерят поне наполовина добри мъже като теб.

Джордж потрепери.

— Самото отглеждане на Зак и Тайлър ме плаши до смърт.

— Не се оправдавай. Няма да те убеждавам да промениш решението си, но ще те накарам да разбереш, че ще бъдеш добър баща.

— Защо мислиш така?

— Защото заслужаваш да имаш по-високо самочувствие. Не знам какво е направил баща ти и защо си мислиш, че ще повториш грешките му, но ти заслужаваш да гледаш на себе си с гордост.

Джордж преглътна изумен. Още по-лошо — очите му се навлажниха. За миг се уплаши, че ще загуби самообладание. Откакто срещна Роуз, се научи да приема много неща, но това вече беше твърде много.

Притисна я към себе си.

— Не знам защо ми трябваше толкова време да разбера, че те обичам. Ледени тръпки ме побиват, като си спомня, че за малко не те изгубих. За такъв чудесен човек като теб аз съм забележително тъп.

Роуз го целуна по носа.

— Най-сетне го осъзна. Това е най-важното.

Джордж наведе глава и докосна с устни гърдата на Роуз.

— Сигурна ли си, че си щастлива?

— Абсолютно — отговори тя, като се притисна до него.

— А ти?

— Напълно.

Двамата се отдадоха на желанието, което ги тласкаше неудържимо един към друг. Много скоро не мислеха за нищо друго, освен за любовта си.