Дейвид Линдзи
Пътешествие към Арктур (8)

РАЗКАЗЪТ НА ПАНАВЕ

— Първият ми спомен е от времето, когато бях тригодишен (съответства на вашите петнайсет години, защо тук растежът е по-бърз). Родителите ми ме заведоха при Брудвиол, най-големия мъдрец на Торманс. Домът му беше в голямата гора Уомбфлаш. Вървяхме три дни сред дърветата, а нощувахме под клоните. Колкото повече напредвахме, дърветата ставаха все по-високи и скоро върховете им се загубиха от погледа ни. Дънерите им бяха тъмночервени, а листата — от светъл улфир. Баща ми непрекъснато спираше да медитира. Ако не го прекъсвахме насила, щеше да си остане по половин ден, потънал в съзерцание. Майка ми произхождаше от Пулингдред и нямаше подобни привички. Беше прекрасна, великодушна, обаятелна… и енергична. Тя непрекъснато го подканяше да продължим пътя си. Безкрайните им кавги ми причиняваха страдание. На четвъртия ден прекосихме част от гората, опасваща Пластящото се море. Неговата повърхност е осеяна с водни ями, които не издържат тежестта на човек и тъй като тези участъци не се различават от останалите, е опасно за преминаване. Баща ми посочи незабележима линия към хоризонта и ми каза, че това е Островът на Свайлон. Понякога натам отиват пътешественици, но никой не се е върнал обратно. Вечерта него ден намерихме Брудвиол прав насред дълбока кална яма, заобиколена от всички страни с високи по деветдесет метра дървета. Беше едър старец, здрав и мускулест, сбръчкан и навъсен. На възраст беше сигурно на сто и двайсет от нашите години или почти на шестстотин от вашите. Тялото му беше троично… с три крака, три ръце и шест очи, разположени на равно разстояние едни от други на главата му. Затова имаше много зорък и проницателен вид. Беше застинал неподвижен в някакъв транс. Впоследствие научих поговорката му „Да легнеш означава да спиш, да седнеш означава да мечтаеш, да си прав означава да мислиш“. Баща ми мигновено изпита желание да го имитира и потъна в поредната медитация. Майка ми обаче троснато ги събуди и двамата. Мрачен и разгневен, Брудвиол я попита какво иска. Тогава и аз научих каква е целта на пътуването ни… Бях необикновен… нямах пол. Дълбоко разтревожени, майка ми и баща ми искаха да получат съвет от най-мъдрия сред хората.

— Сигурно ще се намери разрешение — възвърнал учтивостта си, ни успокои Брудвиол. — Сега ще ви обясня това чудо. Всеки мъж и всяка жена сред нас е убиец. Ако е мъж, той е воювал с жената, родена в същото тяло заедно с него, и я е убил. Ако е жена, тя е погубила мъжа. А в това дете битката още продължава.

— Как да ускорим края й? — попита майка ми.

— Нека детето съсредоточи волята си върху битката и ще получи пола, който желае.

— Ти, разбира се, желаеш да си мъж? — попита ме майка ми с настойчива молба в гласа.

— В такъв случай, ще погубя дъщеря ти и ще извърша престъпление — възразих аз.

Гласът ми привлече вниманието на Брудвиол.

— Детето изрече думи на великодушие без капка егоизъм — заяви мъдрецът. — В него проговори мъжът и сложи точка на тревогите ви. Още преди да се върнете у дома, детето ще стане момче.

Баща ми си тръгна, а майка ми близо десет минути остана коленичила пред Брудвиол, който я гледаше благосклонно.

Не след дълго научих, че Алппен е започнала да осветява по няколко часа всеки ден тази гора. Мъдрецът станал меланхоличен и умрял.

Пророчеството му се сбъдна. Преди да стигнем у дома, вече знаех що е срам и свян. По-късно често се връщах към думите на мъдрия старец, когато се опитвах да разбера съществото си. И стигнах до извода, че напразно е бил смятан за най-мъдър сред людете, защото в този случай не бе успял да открие истината. Между мен и сестра ми близначка, затворена в същото тяло, не е имало никога война, а инстинктивно уважение към живота, което ни спря и двамата да се борим един срещу друг. Характерът й беше по-силен от моя и тя се пожертва заради мен, пък дори да е било несъзнателно.

Щом разбрах какво е станало, заклех се нито да ям, нито да убивам или да унищожавам каквото и да е, което съдържа живот… и оттогава съм верен на обещаното.

Едва възмъжах, и баща ми умря. Майка ми незабавно го последва. Намразих спомените от родната си страна и реших да замина за родината на майка ми, където, както ми разказваше тя, природата била свещена и безлюдна.

Една гореща утрин се озовах на Калдаръма на Майстора, наречен така или защото Майстора го пресякъл веднъж, или защото е природен феномен: стръмен перваз с дължина трийсет километра, свързващ Ифдон Марест с пограничните планини на родината ми. От двете му страни лежат страховити бездни, долини с дълбочина от две хиляди и петстотин до три хиляди метра. На места корнизът не е повече от четирийсет сантиметра широк. Посоката му е от север на юг. Долината от дясната ми страна беше скрита в сянка, а отляво росата лъщеше под слънцето. С боязън пристъпях по смъртоносната пътека и изминах няколко километра. Далеч на изток долината беше оградена от плато, което свързва двете планински вериги и се издига по-високо и от най-високите върхове. Наричат го Възвишенията Сант. Никога не съм ходил там, но научих две любопитни подробности относно обитателите на местността: първо, нямат жени и второ, че дори да обичат да пътешестват из други страни, никога не усвояват навиците и нравите на хората, при които отсядат.

В крайна сметка ми се зави свят, легнах по корем, с две ръце се вкопчих в краищата на пътеката и останах продължително време неподвижен, захлупил очи към пръстта. Щом световъртежът попремина, се почувствах като нов, изпълних се със силна радост и самоувереност. Стигнах до половината на Калдаръма и в далечината съзрях, че към мен се приближава човек. Уплаших се отново, този път, защото нямаше да успеем да се разминем на тясната пътека. Въпреки това продължих да вървя бавно и скоро приближих непознатия дотолкова, че да го позная. Беше Слофорк, когото някои смятаха за магьосник. Никога досега не го бях срещал, но го разпознах по външните му белези. Кожата му беше яркожълта, носът му, който сигурно бе полезен орган, имаше форма на хобот и с нищо не допринасяше за хубостта му — поне не и според моите представи за красота. Определяха го като магьосник поради чудното му свойство да отглежда нови крайници и органи. Разказват, че една вечер той прерязал бавно крака си с тъп камък и после прекарал две нощи в страховити болки, докато новият му крайник поникнал и пораснал. Нямаше репутацията на мъдрец, обаче периодично го спохождаха непостижими мигове на просветление и на дръзновение.

Седнахме на два метра разстояние един срещу друг.

— Кой от двама ни ще прескочи другия? — попита Слофорк.

Беше тих и благ като спокойния ден наоколо, но от гледна точка на младостта ми изглеждаше ужасен, сякаш криеше страховита тайна. Усмихнах му се, без обаче да имам желание да ме прескачат и да ме унижават. Дълго време постояхме седнали един срещу друг като приятели.

— Кое е по-велико от Удоволствието? — ненадейно ме попита той.

Бях във възрастта, когато ти се иска да те мислят за равен, затова прикрих изненадата си и се включих в разговора, сякаш той беше цел на срещата ни.

— Страданието — отвърнах му, — защото прогонва удоволствието.

— Кое е по-велико от Страданието?

— Любовта — след кратък размисъл заявих аз, — щом като сме готови да споделим страданията на любимото същество.

— А кое е по-велико от Любовта?

— Нищо, Слофорк.

— Кое е Нищо?

— Това ще кажете вие — отвърнах аз.

— Ще го направя. Това тук е светът на Майстора. Като добър негов син той ще познае удоволствието, страданието любовта и ще бъде възнаграден. Но има и друг свят, който не е дете на Майстора, и не познава тези неща. Там цари друг порядък. Този свят наричаме Нищо. Само че Нищото е пак нещо.

Замълчахме.

— Чувал съм — започнах аз, — че вие отлично отглеждате и унищожавате органи.

— Занимание, което не ме задоволява. Всеки орган повтаря една и съща история. Искам да чуя нещо различно.

— Вярно ли е, както се говори, че мъдростта ви е на приливи и отливи? — попитах аз.

— Вярно е — отвърна магьосникът, — само че, който ти го е казал, е забравил да добави, че винаги взимат прилива за отлив.

— Опитът ми ме научи, че мъдростта носи само беди — рекох аз назидателно.

— Може би — съгласи се Слофорк. — Само че ти, млади момко, всъщност не знаеш това и никога няма да го узнаеш. Светът ще ти изглежда винаги величав и страховит същевременно. Никога няма да се издигнеш отвъд мистицизма… е, бъди щастлив по твоему.

Преди да успея да разбера какво се кани да направи, магьосникът спокойно скочи от пътеката в празното пространство… и полетя стремително към дъното на долината. Изпищях, хвърлих се на земята и затворих очи.

Често се питам коя от необмислените ми младежки забележки е предизвикала у Слофорк внезапното решение да се самоубие. Оттогава си забраних да говоря просто така, за удоволствие. Правя го само за да помогна някому.

Накрая стигнах до Марест. Изпълнен с ужас бродих из лабиринтите му четири дни. Страхувах се от смъртта, но повече се боях да не загубя свещеното си отношение към живота. Почти го обиколих и вече се канех да се поздравя, когато се натъкнах на третата необикновена личност през живота си — мрачният Муремейкър. Срещнах го при ужасни обстоятелства. В един буреносен и облачен следобед видях жив човек, увиснал във въздуха без видима подпора. Висеше пред скалистия бряг, а под нозете му зееше пропаст, дълбока триста метра. Покатерих се по-близо до него и го погледнах. Той ме забеляза и лицето му се изкриви в чудновата гримаса, с която като че се присмиваше на състоянието си. Видът му така ме порази, че не можех да съобразя какво става.

— Аз съм Муремейкър — от скрибуцащия му глас ме заболяха ушите. — Цял живот заставях другите да страдат, сега е мой ред. Двамата с Нукламп се скарахме заради една жена и той ме държи увиснал. Ще остана така, колкото време трае силата на волята му, но ако се умори — рано или късно и това ще стане, — ще падна в бездната.

Да беше някой друг, веднага щях да се втурна да го спасявам, обаче за Муремейкър ми беше известно, че е човекоядец и прекарва цялото си време като тормози, изтезава, убива и причинява страдания на другите за собствено удоволствие. Побързах да се отдалеча и не спрях да вървя до вечерта.

В Пулингдред срещнах Джойуинд. Цял месец се разхождахме и говорихме. Тогава открихме, че се обичаме твърде силно, за да се разделим.

Панаве млъкна.

— Покъртителен разказ — заключи Маскул. — Започвам да разбирам малко по-добре вашия свят. Интересува ме още нещо.

— Какво? — попита Панаве.

— Хората тук не познават машините и изкуствата, нямат цивилизация. Как успяват въпреки това да живеят в общество и да са мъдри?

— Вярваш ли, че ще получиш от машините любов или мъдрост? Разбирам защо смяташ така. Във вашия свят имате по-малко сетивни органи. За да запълните липсата, сте били принудени да използвате камъни и метали, което определено не е знак за мощ.

— Не е, разбира се — съгласи се Маскул. — Виждам, че ми предстои да променя много от старите си схващания.

Те си поговориха още, докато неусетно сънят ги обори. Джойуинд отвори очи за миг, усмихна се и отново заспа.