Дейвид Линдзи
Пътешествие към Арктур (7)

7. ПАНАВЕ

Съпругът на Джойуинд, облечен целия в бяло, се надигна да посрещне жена си и госта. На голобрадото му лице се виждаха органите брев и поигн. Повърхността на лицето и на тялото беше толкова бяла, свежа и мека, че въобще не приличаше на кожа. По-скоро наподобяваше нов вид чиста снежнобяла плът, обвивка на костите, напълно различна от изкуствено избеления тен на прекомерно цивилизованите жени. Белота и изящество, които не събуждаха никаква сладострастна мисъл, а по-скоро изразяваха студена непорочност. Косите на мъжа падаха на тила и също белееха, но това не бе признак на старост, а издаваше живост на организма. Очите му бяха черни, спокойни и непроницаеми. Беше още млад, но въпреки красотата и хармонията, чертите му придаваха суровото изражение на съдия.

Двамата с Джойуинд преплетоха своите магн и Маскул видя как лицето му се смекчи и изпълни с любов, а Джойуинд ликуваше. Тя тласна леко, но решително Маскул към съпруга си и отстъпи, усмихната, без да откъсва очи от тях. Маскул се притесни, че трябва да прегърне друг мъж, но се подчини. С целувката през съществото му премина освежаваща приятна отмора.

— Значи чужденецът има червена кръв? — възкликна Панаве.

Маскул се изненада, че Панаве говори английски. Странният, му глас го слиса. Звучеше съвсем равен, макар по някакъв любопитен начин спокойствието му да беше просто илюзия, защото прикриваше недостижима скорост на мисълта и на чувствата. Как беше възможно? Маскул не можеше да разбере.

— Как можеш да говориш език, който никога не си чувал? — попита той.

— Мисълта е нещо сложно, с безброй възможности. Не мога да отговоря дали говоря езика ти по инстинкт или ти сам превеждаш мислите ми на твоя език.

— Вече се убедихте, че Панаве е по-мъдър и по-учен от мен — весело се обади Джойуинд.

— Как се казваш? — попита мъжът в бяло.

— Маскул.

— Името ти сигурно има някакъв смисъл. Отново ще кажа, че мисълта е чудно свойство. Чувствам, че името ти е свързано с нещо. С какво обаче?

— Опитай се да изясниш — подкани го Джойуинд.

— Има ли на планетата ти човек, откраднал нещо от Създателя на вселената, за да облагороди себеподобните си? — попита Панаве.

— Съществува такъв мит. Името на героя е Прометей — отвърна Маскул.

— В съзнанието ми ти се отъждествяваш с кражбата. Не мога обаче да отговоря какво означава това, Маскул — додаде той.

— Добра поличба за вас — намеси се Джойуинд, — защото Панаве никога не лъже и никога не говори безсмислици.

— Сигурно нещо бъркаш — произнесе Маскул след кратък размисъл. — Такива висоти не са за мен.

— Откъде идваш? — продължи Панаве с въпросите.

— От планета на друго слънце, от Земята.

— Защо тръгна? — попита Панаве.

— Уморих се от пошлости — лаконично обобщи Маскул.

Той съзнателно пропусна да спомене спътниците си, за да не се досетят за името на Краг.

— Достоен за уважение мотив — рече Панаве. — Още повече, може би е верен, макар че го каза само за да скриеш истината.

— Така си е — съгласи се Маскул и го погледна с досада.

Заблатеното езеро се простираше върху осемстотин метра чак до предпланината. Лилави тръстики с перушинести върхове стърчаха тук-таме от недълбоката тъмнозелена вода. Маскул се почуди как ще го преминат.

— Навярно не знаете, че повърхността на езерото ще ни издържи — рече Джойуинд и го хвана за ръка.

Панаве закрачи по водата. Тя наистина се оказа достатъчно плътна, за да издържи тежестта му. Джойуинд и Маскул го последваха. В началото едрият мъж се подхлъзна, но му беше забавно. Наблюдавайки и имитирайки ходенето на Панаве, той бързо свикна да пази равновесие без чужда помощ. В крайна сметка ходенето по водата се оказа приятно забавление.

По същата причина, поради която жените танцуват с лекота, залитанията и изправянията на Джойуинд изглеждаха безкрайно по-грациозни и сигурни, отколкото движенията на двамата мъже. Крехката женска фигура под гънките на дрехата се навеждаше и се извиваше, изправяше се и се кършеше по повърхността на тъмната вода и представляваше великолепна гледка, от която Маскул не можеше да откъсне очи.

Езерото стана по-дълбоко, зеленият цвят на навл потъмня. Вече се различаваха ясно деретата и скалите на брега. Забелязаха водопад, който се стичаше от около сто и петдесет метра височина. Повърхността на езерото се на-къдри и Маскул с мъка запази равновесие. Той се хвърли по корем във водата и заплува. Джойуинд обърна глава и се усмихна весело. Ослепителните й зъби грейнаха на слънцето.

Скоро те се озоваха до крайбрежния нос с тъмни урви. Водата се изпари бързо от дрехите на Маскул. Той вдигна поглед към високата планина, но в този миг вниманието му бе привлечено от странните движения на Панаве. Лицето на мъжа в бяло се сви, сгърчи се, той се залюля. После повдигна длан към устата си, изплю оттам нещо, подобно на обло камъче с блестящи цветове и внимателно го разгледа. Джойуинд надзърна през рамото му, при което оттенъците на кожата й се смениха бързо. След като го огледа отвсякъде, Панаве изгуби интерес и захвърли предмета — какъвто и да бе той — на земята.

— Мога ли да го видя? — попита Маскул и без да дочака позволение, го вдигна. Беше нежен и красив бледозелен кристал във формата на яйце.

— Откъде се появи? — попита Маскул удивен.

Панаве отвърна лице, но Джойуинд отговори вместо него.

— От съпруга ми.

— И аз така си помислих, но не можех да повярвам. Какво е това?

— Не знам да има име, нито да се използва за нещо — отвърна тя. — Просто прилив на красотата.

— На красотата? — не разбираше Маскул.

— Ако приемете природата за съпруг, а Панаве за съпругата, навярно ще си го обясните, Маскул — усмихна се Джойуинд.

Маскул се замисли дълбоко.

— На Земята наричаме хората като Панаве творци — поети, музиканти — накрая рече той. — Самата красота ги преизпълва и прелива от тях. С тази разлика, че тяхното творчество е човешко и понятно.

— От това произлиза само суета — заключи Панаве, взе кристала от ръцете на Маскул и го запрати в езерото.

Предстоеше им да изкачат стените на дълбока около сто и петдесет метра пропаст. Маскул се тревожеше повече за Джойуинд, отколкото за себе си. Младата жена изглеждаше уморена, но въпреки това отказа всякаква помощ и излезе по-пъргава от двамата мъже. Дори погледна Маскул насмешливо. Панаве потъна в мислите си. Твърдите скали не се ронеха под тежестта им. Само горещината на Бланчспел стана убийствена и още по-мъчителна заради ослепителната белота. Болката на Маскул непрестанно се засилваше.

На билото имаше голо плато със сиви скали, проснато във всички посоки, докъдето стигаше погледът. От ръба на пропастта до първите планински склонове навътре разстоянието беше средно петстотин метра. Върховете се издигаха на различна височина. Чашообразният Пулингдред надвишаваше останалите с над триста метра. Върхът беше покрит с непозната за Маскул блещукаща растителност.

Джойуинд постави ръка на рамото му, посочи един от върховете и обясни:

— Най-голямата височина в цялата област — чак до Ифдон Марест.

При произнасянето на странното име, през Маскул премина необяснимо и мимолетно усещане за дива сила и тревога.

Без да губи повече време, Панаве ги поведе към планинския скат. Долната част се състоеше от гола скала и изкачването беше лесно. Към средата на пътя към върха склонът стана стръмен. Тук-таме срещаха храсталаци и дръвчета. По-нагоре растителността бе все по-гъста и с приближаването на върха пред тях се изправиха високи дървета.

Храстите и дърветата имаха бледи дънери и клони, като че ли бяха от опал, а вейките и листата бяха кристално прозрачни. Макар да не хвърляха сянка, сред гората беше прохладно. Листата, както и клоните имаха изумителни форми. Ала Маскул беше удивен най-много, че нямаше дори две растения от един и същи вид.

— Дали не можеш да отговориш на Маскул? — обади се Джойуинд и докосна ръката на съпруга си.

— Ако ми прости, че отново навлизаме в съзнанието му — усмихна се Панаве. — Отговорът не е сложен. Върху младата планета животът не е улегнал или подражателен, а по необходимост е интензивен и анархичен. Природата още е динамична, не се е оформила, и материята е гъвкава. Волята се двои и се забавлява. Затова няма да срещнеш две творения, подобни едно на друго.

— Разбирам — отвърна Маскул, след като го изслуша внимателно, — не ми е ясно обаче защо човешките същества имат почти същата форма като земляните, след като живите твари тук се множат с такава бързина?

— И това си има обяснение: всички създания, подобни на Майстора, трябва да си приличат помежду си — каза Панаве.

— Излиза, че създаването на разнообразни видове е резултат от стремежа на сляпата воля да се повтори Майстора? — предположи Маскул.

— Именно — потвърди Панаве.

— Възхитително. Излиза, че братството между човешките същества не е приказка, измислена от идеалистите, а факт.

Джойуинд го погледна и смени цвета си. Лицето на Панаве отново стана сурово.

Вниманието на Маскул беше привлечено от ново чудо. Цветовете на един кристален храст, оцветени в джал, излъчваха мислени вълни, които неговият брев различаваше. Те безмълвно го призоваваха „Ела при мен! Ела при мен!“ Докато ги наблюдаваше, през въздуха премина летящ червяк, устреми се към чашката на един от цветовете и засмука нектара му. Викът на растението веднага замлъкна.

Маскул и домакините му достигнаха върха на планината и отправиха взор към пейзажа, който се простираше под тях. Подобната на широк кратер кухина беше запълнена с езеро. Редки дървета закриваха част от гледката, но Маскул успя да прецени, че планинското езеро е почти кръгло с диаметър около сто и петдесет метра. Бреговете му се издигаха на трийсет метра над него.

Като видя, че домакините не предложиха да слязат, Маскул ги помоли да го изчакат и се спусна към повърхността на водоема. Установи, че водата е съвършено неподвижна, безцветна и прозрачна. Като приближи, легна по корем и се загледа надолу. Водата беше фантастично чиста и погледът му се зарея към неизмеримите дълбини. Някъде далеч долови движението на някакви тъмни сенки с неясни очертания. Стори му се, че от бездънния мрак се издига слаб тайнствен звук като барабанен бой. Четири удара с равна дължина, третият по-силен. Звукът продължи дълго време и заглъхна.

Този звук сякаш не идваше от света, през който пътуваха. Беше мистичен, като сън, невероятен — като че ли се раждаше от смътните полутонове на действителността. Като тиктакане на часовник в стая, пълна с гласове, улавяно само от време на време от слуха.

Маскул се върна при Панаве и Джойуинд, без да им разкаже за случилото се. Заобиколиха кратера и се запътиха да разгледат от противоположната страна. Широки стръмни урви, подобни на скалите над пустинята, които човешкият взор не можеше да обхване, обграждаха широко пусто поле. Почвата беше твърда, ала Маскул не можа да разпознае основните й цветове. Сякаш беше направена от прозрачно стъкло, без обаче да отразява слънцето. По повърхността не се забелязваше нищо, само в далечината течеше река, а още по-нататък, чак към хоризонта се виждаше линията на тъмни планини с необичайни форми. Вместо да са закръглени, конусообразни или с отвесни ръбове, възвишенията бяха изваяни от природата като назъбена крепостна стена с бойници, подобни на рицарски замък.

Небето точно над планините искреше в по-наситено лазур, който великолепно контрастираше със синьото от останалата му част. Яркото му сияние напомняше отблясък от величествен син залез.

Маскул се наслаждаваше на гледката и колкото повече се възхищаваше на красотата, чувствата му ставаха едновременно все по-тревожни и по-величествени.

— Откъде е светлината? — попита той.

Видът на Панаве стана по-строг от обичайното. Жена му го хвана за ръката.

— От Алппен, второто слънце на планетата — промълви той. — Пред нас са върховете на Ифдон Марест… Да вървим към убежището ни.

— Въобразявам ли си или наистина усещам, че светлината ми причинява болка? — попита Маскул.

— Не си въобразяваш. Истина е — рече Панаве. — Може ли да е иначе, когато изпитваш привличането на две слънца с различна природа? За щастие, не си изложен на лъчите на Алппен, то не се вижда оттук — каза Панаве и продължи: — Ще трябва да идеш чак до Ифдон, за да го видиш.

— Защо казваш „за щастие“?

— Защото навярно няма да издържиш мъчителното страдание, което биха предизвикали у теб тези две противоположни сили… всъщност не зная…

Докато изминаваха късото разстояние, което оставаше, Маскул бе замислен и неспокоен. Нищо не можеше да проумее. Каквото и да попаднеше пред погледа му, се оказваше мигновено мистерия. Безмълвието и неподвижността на планинските върхове бяха натежали от мрачна тайнственост и очакване. Панаве му хвърли приятелски угрижен поглед и без да се помайва, ги поведе по горската пътека, която се спускаше по планинския склон до входа на една пещера.

Тук Панаве и Джойуинд бяха намерили подслон. Вътре беше тъмно. Съпругът взе черупка, напълни я с течност от близкия кладенец и поръси пясъчния под. Постепенно пещерата се изпълни със зеленикава фосфоресцираща светлина, която не угасна през цялото време, докато останаха там. Вътре нямаше мебели. За легла им служеха купчина сухи листа от папрат.

Щом влезе, Джойуинд падна изтощена на земята. Мъжът й се притече на помощ, хладнокръвен, но грижовен. Изми лицето й, даде й да пие, предаде й от силата си през своя магн и я сложи да поспи. Маскул беше дълбоко натъжен, че благородната жена страдаше заради жертвоготовността си. Панаве започна да го успокоява.

— Наистина, пътуването дотам и обратно беше дълго и мъчително, но бъдещите й пътувания ще са по-леки… Такава е природата на саможертвата.

— Не ми е ясно как аз едва успях да се справя с огромното разстояние сутринта, а тя е вървяла два пъти повече!

— Във вените й вместо кръв тече любовта, затова е толкова силна — успокои го Панаве.

— Знаеш ли, тя ми преля от кръвта си?

— Сигурно, защото иначе даже нямаше да можеш да стоиш прав — кимна мъжът в бяло.

— Никога няма да го забравя.

Преминаващият ден отвън, гаснещата светлина във входа на пещерата, прохладното уединение вътре приспиваха Маскул. Но любопитството му беше по-силно от умората.

— Ще й пречим ли, ако поговорим? — попита той.

— Не.

— Как се чувстваш?

— Трябва да поспя — въздъхна Панаве. — Но за теб е по-важно да научиш още нещо за новия си живот. Не всичко е толкова невинно и идилично, както си мислиш. Преди да обходиш този свят чак до края му, трябва да си готов за опасностите му.

— О! Знаех си! — възкликна Маскул. — Как да постъпим? Да ти задавам ли въпроси или ще ми разкажеш най-важното според теб?

Панаве направи знак на Маскул да седне върху една купчина папрат, а сам той се настани на друга, облегнат, на лакът и с изпружени крака.

— Ще ти разправя за моя живот — започна той. — От събития ще разбереш на каква планета си попаднал.

— Много съм ти задължен — поблагодари Маскул и се приготви да слуша.

Панаве, замислен, започна разказа си след кратка пауза с равен и благ глас.