Дейвид Линдзи
Пътешествие към Арктур (21)

20. БАРЕ

Маскул се събуди от тежкия сън на зазоряване, седна и се прозя. Въздухът беше хладен и ароматен. Далеч надолу по разлома пееше птичка — Простичката мелодия от две ноти беше толкова жална и трогателна, че Маскул едва можеше да я понесе.

На изток нежнозеленото небе бе пресечено над хоризонта от дълга тънка ивица шоколадови на цвят облаци. Лазурносиният въздух беше тайнствен, обгърнат в омара. Не се виждаха нито Сарклаш, нито Ададж.

През нощта се бе спуснал надолу и сега седловината на Прохода беше сто и петдесет метра над него. Под нозете му като огромно стълбище във въздуха се виеше разломът и след петдесетина метра стигаше до предните склонове на Баре. Неравната повърхност на Прохода се спускаше стръмно, но не и отвесно, и бе широка около километър и половина. Тъмните стени на хребета от двете му страни на изток и на запад обаче бяха направо отвесни. Височината им при гърлото на прохода беше шестстотин метра, но с издигането на хребета към Сарклаш и Ададж, сипеите достигаха невероятни размери. Въпреки широкия и стабилен проход, Маскул имаше чувството, че виси във въздуха.

Едно петно от разровена кафява пръст недалеч отбелязваше гроба на Сюленбод. Маскул я закопа на лунна светлина, като вместо лопата използва един дълъг плосък камък. Малко по-надолу се виеше бялата пара на топло изворче. От мястото му не се виждаше езерцето, в което се вливаше водата, и в което бе измил първо тялото на мъртвата девойка, а после себе си.

Маскул стана, прозя се отново, протегна се и се огледа глупаво. Погледът му остана неподвижно закован дълго време върху гроба. Полумракът незабележимо отстъпваше пред дневната светлина и слънцето се канеше да изгрее. Небето беше почти безоблачно. Зад него от утринната мъгла изплува великолепната верига на мощния хребет. Появи се част от Сарклаш и покритото със зелен сняг било на Ададж. Маскул можеше да ги мерне, ако обърнеше глава назад.

Той съзерцаваше гледката уморен и апатичен, сякаш бе загубил душата си. Всичките му желания бяха изчезнали завинаги — нито искаше да ходи някъде, нито да върши нещо. През главата му мина, че трябва да иде до Баре.

Той слезе към топлото езерце да си наплиска очите. Край него завари седнал Краг, загледан в мехурите.

Маскул помисли, че сънува. Мъжът пред него носеше кожена блуза и панталони. Лицето му бе грозно, сурово и уродливо. Той се обърна към Маскул, без да му се усмихне или да стане.

— Откъде, по дяволите, се пръкна, Краг?

— Важното е, че съм тук.

— Къде е Найтспор?

— Наблизо.

— Като че ли от сто години не съм ви виждал. Защо ме зарязахте така подло?

— Достатъчно силен беше, за да се оправиш сам.

— Така се оказа, само че как си могъл да го знаеш? Както и да е, появи се тъкмо навреме. Днес май ще умра.

— Ще умреш тази сутрин — смръщи се Краг.

— Щом трябва, ще се мре — въздъхна Маскул. — Но ти откъде го научи?

— Вече узря за това, вече мина през цялата гама на чувствата. За какво ти е още да живееш?

— Няма за какво — изсмя се късо Маскул. — Готов съм. Провалих се във всичко. Само се чудя откъде си разбрал… Значи сега си дошъл да ме срещнеш. Накъде ще вървим?

— Към Баре — отвърна Краг.

— Без Найтспор?

— Няма да го чакаме — рече Краг и скочи на крака доста тромаво. — Той ще се озове там едновременно с нас.

— Къде?

— Където трябва… Хайде! Слънцето изгрява. Те се спускаха от Прохода надолу, когато Бланчспел, огромна и бяла, запламтя в небето. Нежността на утрото се разнесе и настана следващият немилостив ден. Пътниците крачеха сред дървета и растения със завити като пашкули листа, сякаш спяха.

— Защо не се отварят за слънцето? — попита Маскул, посочвайки ги на спътника си.

— За тях Бланчспел е втора нощ. Денят за тях е Алппен.

— Колко време остава до изгрева на другото слънце?

— Има още доста.

— Ще доживея ли да го зърна, как смяташ?

— А ти би ли искал?

— Сега ми е все едно, но преди исках. — Остани си в същото настроение и всичко ще се нареди. Пък и на Торманс няма нищо, което да си заслужава труда.

След малко Маскул попита:

— Защо тогава дойдохме тук?

— Дойдохме след Суртур.

— Така е — съгласи се Маскул. — Къде е той?

— Може би е по-близо, отколкото предполагаш.

— Знаеш ли, че тук го почитат като бог? Дълго време ми се струваше, че огънят на свръхестествената светлина е свързан по някакъв начин с него… Защо криеш от мен тайната? Кой и какво е Суртур?

— Не се терзай с това. Никога няма да го научиш.

— Ти знаеш ли?

— Знам — озъби се Краг.

— Тук наричат дявола Краг — продължи Маскул, вгледан в лицето му.

— Докато всички тачат удоволствието, ще викат на Краг дявол.

— Ето, сега си говорим открито като мъже… Как да ти се доверя?

— Довери се на сетивата си — рече Краг. — Истинският дявол е Кристалния.

Те продължиха надолу по разлома. Слънчевите лъчи напичаха непоносимо. В далечината пред тях Маскул забеляза някаква вода. Като че ли приближаваха езерен район.

— Какво правихте с Найтспор през последните четири дни, Краг? Какво стана с кристалното торпедо?

— Ти си на онова ниво от развитието си, като човек, който попада в нов-новеничък палат и пита какво е станало със скелята.

— Какъв палат построи в такъв случай, Краг?

— Не стояхме със скръстени ръце. Докато убиваше и се влюбваше, си изпълнихме задачата.

— Откъде узна какво съм вършил?

— А, ти си като отворена книга. Сега страдаш от смъртоносна рана в сърцето заради една жена, която познаваше шест часа.

Маскул побледня.

— Колкото си щеш се подигравай, Краг! И шестстотин години да живееш с една жена, при смъртта й каменното ти сърце няма да трепне. Нямаш чувства колкото едно насекомо!

— Детенцето, което брани играчките си! — каза Краг, усмихвайки се слабо.

Маскул спря рязко.

— Какво искаш от мен? Защо ме доведе тук?

— Не бива да спираш, дори за театрален ефект — рече Краг и го подбутна. — Тъй и тъй ще трябва да изминем това разстояние, колкото и да се опъваш.

От допира на ръката му остра болка като стрела прониза сърцето на Маскул.

— Не мога вече да те смятам за човек, Краг. У теб има нещо свръхчовешко, но не знам дали е добро или зло.

Краг изглеждаше застрашителен с жълтото си лице. Той не отговори на Маскул, но след кратка пауза каза:

— Значи се опитваше в промеждутъка между убийствата и любовта да откриеш сам Суртур?

— Какъв беше тоя барабанен бой? — попита Маскул.

— Няма за какво да си придаваш важност. Знаем, че се опита да слухтиш зад ключалката на вратата. Няма как да се присъединиш към ансамбъла обаче, а и тая музика, друже, не беше за теб.

— Вече няма да подслушвам — горчиво се усмихна Маскул. — Животът ми свършва. Отсега насетне и во веки веков не принадлежа никому.

— Патетични слова! Ще видим. Може би Кристалния още веднъж ще се опита да те съблазни. Винаги има време да повтори.

— Не те разбирам.

— Мислиш, че си изоставил всички илюзии и заблуди, нали? Само че именно това може да се окаже твоята последна и най-голяма илюзия.

Отново замълчаха. Един час по-късно стигнаха до подножието на разлома. Бланчспел се издигаше неотклонно по безоблачното небе и приближаваше Сарклаш. Планината изглеждаше толкова висока, че човек се питаше дали слънцето ще успее да прескочи игления й връх. Жегата беше непоносима. Дългият мощен хребет зад тях, извит като чиния, и сипеите блестяха в ярки утринни цветове. На стотици метри още по-нависоко се извисяваше над тях Ададж и стоеше като страж от другата страна, подобно на самотен великан. Пред тях се простираше влажната омайна пустош на стотици езерца и горички. Цветът на водите беше тъмнозелен. Горите още спяха, очаквайки изгрева на Алппен.

— В Баре ли сме? — обади се Маскул.

— Да, и пред теб е един от местните жители — отвърна Краг.

При тези думи в очите му проблесна заплашително пламъче, но Маскул не го забеляза.

Под сянката на едно от най-близките дървета седеше мъж, опрян о ствола, който явно ги очакваше. Беше дребен, чернокос и нямаше брада, млад на възраст. Носеше тъмносиня широка роба и мека шапка с широка периферия. Лицето му не беше обезобразено от специални органи. Бледо, сериозно и строго, и в същото време привлекателно.

Преди да заговорят, той топло се ръкува с Маскул и хвърли недоброжелателен поглед към Краг, който му отвърна с израз на насмешливо пренебрежение.

Мъжът заговори с трептящ баритон, но интонацията и модулациите му звучаха някак по женски.

— Чакам ви от изгрев слънце — рече той. — Добре дошъл в Баре, Маскул. Дано забравиш тъгата си, многострадалнико.

— Защо ме чакаш и откъде ти е известно името ми? — Маскул го изгледа почти дружелюбно.

Непознатият го дари с усмивка, която разхубави лицето му.

— Аз съм Гагнет. И на практика зная всичко.

— Няма ли поздрав и за мен, Гагнет? — обади се Краг и почти навря отблъскващото си лице под носа му.

— Познавам те, Краг. Малко са местата, където ще те посрещнат с отворени обятия.

— И аз те познавам. Гагнет — жената-мъж… Е, тъй или иначе двамата с Маскул пристигнахме заедно и ти трябва да се погрижиш за гостите си. Отиваме към Океана.

Усмивката изчезна от лицето на Гагнет.

— Не мога да те изгоня, Краг, но ще се отнасям към теб като към непоканения трети.

— Тази сделчица ми пасва — Краг отметна глава и се изсмя високо и неприятно. — Когато хвана плячката, ще ти оставя опашката. За мен — материята, а за теб — сянката. Може да ти потрябва.

— След като уредихте всичко удовлетворително за двете страни, позволете ми да отбележа, че в момента не ми трябва ничия компания — намеси се Маскул. — Позволяваш си твърде много, Краг. Веднъж вече се оказа неверен приятел… Струва ми се, че съм свободна личност, нали?

— За да си свободен, трябва да си имаш собствена веселена — подметна Краг подигравателно. — Какво ще кажеш, Гагнет — свободен ли е този свят?

— Свободата от болката и от грозното е привилегия на всеки отделен индивид — спокойно отвърна Гагнет. — Маскул е прав да настоява и ако обещаеш да го оставиш на мира, аз ще сторя същото.

— Маскул си мени мнението, когато си ще, само че няма да се отърве лесно от мен. Не се тревожи тоя път, Маскул!

— Няма значение — промърмори смутено Маскул. — Нека с нас да идва, който си иска. След няколко часа ще съм свободен, ако предсказанията са истина.

— Ще ти покажа пътя — предложи Гагнет. — Ти не познаваш тая област, Маскул. Щом малко по-нататък стигнем до равнините, може да пътешестваме и по вода, но боя се, че сега-засега трябва да вървим пеша.

— Боиш се, боиш се, вечни мързеливецо! — записка с тънък, стържещ гласец Краг.

Маскул удивен погледна първо единия, после другия. Явно между тях постоянно кипеше вражда и се познаваха доста добре.

Тримата тръгнаха през гората, като се движеха по края й и през цялото разстояние от един-два километра не изпускаха от очи издълженото тясно езеро, което се намираше край нея. Дърветата бяха нисички и слаби, със затворени листа в цвят долм. Между тях нямаше храсталаци и пътят им минаваше по чистата кафява земя. Чуваше се шумът на далечния водопад. Вървяха под сянка, но въздухът беше приятно топъл. Нямаше досадни насекоми, а езерото изглеждаше прохладно и поетично.

— Ако на мен се бе паднало да те доведа от твоя свят, Маскул, щяхме да дойдем тук, а не в алената пустиня — рече Гагнет и приятелски стисна ръката на Маскул. — Тогава щеше да избегнеш мрачните места и изпитания и Торманс щеше да ти хареса.

— Какво от това, Гагнет? Тези места пак щяха да си съществуват.

— Щеше да попаднеш там по-късно. Съвсем различно е дали човек ще види мрака в светлината или светлината в мрака — възрази Гагнет.

— Най-добре е човек да вижда ясно. Торманс е уродлива планета и предпочитам да я познавам, каквато е.

— Дяволът я загрози, а не Кристалния. Всичко, което виждаш около себе си в момента, е породено от мисленето на Кристалния, а Торманс е самата Красота и Радост. Дори Краг не е толкова безочлив, че да го отрича.

— Тук е прекрасно — потвърди Краг и се огледа наоколо злобно. — На човек му трябва още само възглавница и дузина хурии, за да се получи пълна завършеност.

Маскул се освободи от ръката на Гагнет.

— Миналата нощ, когато се промъквах през мръсотията под мъртвешката светлина на луната, си мислех, че светът е прекрасен…

— Горката Сюленбод! — въздъхна Гагнет.

— Какво! Ти я познаваш? — изуми се Маскул.

— Познавам я чрез теб — отвърна водачът им. — Скръбта ти за тази благородна жена показва твоето собствено благородство. Струва ми се, че всички жени са благородни по душа.

— Може да има милиони благородни жени, но Сюленбод беше само една.

— Планетата, на която се е родила Сюленбод, не може да е ужасна — отбеляза Гагнет.

— Да сменим темата… Този свят е страховит и жесток. Благодарен съм, че го напускам.

— Поне по един въпрос двамата разсъждавате по един и същ начин — злокобно се ухили Краг. — Удоволствието е добро, а краят на удоволствието е зло.

— Чували сме ги твоите ненормални теории, Краг — изгледа го студено Гагнет. — Ти много държиш на тях, но те са безполезни. Светът не може да съществува без удоволствието.

— Така счита Гагнет! — жегна го Краг.

Наближиха края на гората и се озоваха на една скаличка. На петнайсетина метра под тях в подножието й продължаваха езерната и горите. Цялата област Баре беше огромен планински склон, който природата бе разположила терасовидно. Езерото, покрай чиито брегове преминаха, не беше затворено, а се стичаше на по-долната тераса в пет великолепни отвесни като нишка водопади, струйнали сред воден прах. Скалата не беше отвесна, така че за мъжете беше лесно да слязат надолу.

Оттук те навлязоха в друга, по-гъста гора. През средата й течеше поток и мъжете тръгнаха по бреговете му.

— Идвало ми е наум, че тъкмо Алппен ще ме убие — обърна се Маскул към Гагнет. — Така ли е?

— Тези дървета не се страхуват от Алппен. Защо ти трябва да се боиш от него? Алппен просто е едно чудесно, животворящо слънце.

— Вече зърнах заревото му и вълнението тогава едва не ме погуби.

— Силите са се опитвали да постигнат равновесие — обясни му Гагнет. — Когато видиш тук Алппен, той ще е единствен и силите у теб няма да воюват.

— Мога да ти кажа в аванс, Маскул — намеси се ухиленият Краг, — че точно това е козът на Кристалния.

— Какво имаш предвид?

— Сам ще видиш. Колкото лесно се отказа от тоя свят, толкова горещо сега ще ти се прииска да останеш в него, за да се насладиш на новите си преживявания.

— Както виждаш, трудно е да се удовлетвори Краг — усмихна се Гагнет. — Не трябва нито да се радваш, нито да отричаш света. Какво ти остава тогава?

— Чудно нещо, още не мога да схвана идеите ти — обърна се Маскул към Краг. — Препоръчваш ми самоубийство ли?

С всяка минута Краг като че ли ставаше по-жълтеникав и по-отблъскващ.

— Защо, само защото никой вече не те глези? — възкликна той, показвайки почернелите си зъби.

— Който и да си, каквото и да целиш, май си доста самоуверен — заключи Маскул.

— Сигурно искаш да се червя и да пелтеча като глупак, така ли? Чудесен начин да изобличаваш лъжите!

Гагнет се втренчи в корените на едно дърво, наведе се и прибра две-три подобни на яйца топчици.

— За ядене ли са? — попита Маскул, след като ги пое.

— Да, изяж ги, сигурно си гладен. Аз не искам, а не бива да засягам Краг, предлагайки му удоволствие — особено такова удоволствие, от нисък порядък.

Маскул счупи две яйца и глътна течността им. На вкус напомняше алкохол. Краг издърпа последното яйце от ръцете му и го запокити върху дънера на едно дърво, където то се счупи и остави слузесто петно.

— Не дочаках да ме попитат, Гагнет… Кажи, има ли нещо по-гадно от разваленото удоволствие? — извика Краг.

Гагнет не отговори, само хвана Маскул за ръка.

Два часа вървяха през гори, слизаха по скали и склонове, докато релефът се промени. Стигнаха до планинска верига, дълга поне три километра. До подножието й сигурно имаше повече от километър. Маскул не беше виждал подобно нанадолнище. Хълмът беше обраснал с непроходима гора. Дърветата в нея бяха различни от всичко, познато досега. Листата спяха завити навътре, а клоните растяха съвсем нагъсто, но бяха прозрачни, и слънчевите лъчи проникваха през тях. Гората беше обляна със светлина, обагрена в нежнорозово, жизнерадостна и женствена като на зазоряване. Настроението на Маскул се повдигна, без сам да иска.

Той спря, въздъхна и се замисли.

— Място тъкмо за замечтани женски погледи и за шии от слонова кост, а, Маскул? — изграчи Краг насмешливо. — Защо я нямаше сега Сюленбод?

Маскул го сграбчи грубо и го блъсна към най-близкото дърво. Краг се поокопити от тласъка и се разкикоти, сякаш нищо не се бе случило.

— И така — прав съм, нали?

— Явно се мислиш за необходимото зло — изгледа го сурово Маскул. — Не съм длъжен да вървя с теб по-нататък и като че ли ще е по-добре да се разделим.

Краг се извърна към Гагнет с гротескно изписано чистосърдечие.

— Какво ще кажеш — да се разделим ли, както иска Маскул, или когато реша аз? — попита той.

— Успокой се, Маскул — намеси се важно Гагнет, обръщайки гръб на Краг. — Познавам го по-добре от теб. Както се е прилепил към теб, има само един начин да се отървеш — като не му обръщаш внимание. Като се отнасяш презрително към него — не му говори, не отговаряй на въпросите му. Прави се, че не съществува, и тогава ще млъкне.

— Вече ми дотегна — промърмори Маскул. — Току-виж съм извършил ново убийство преди смъртта си.

— Във въздуха замириса на убийство — извика Краг и сбърчи нос, сякаш душеше. — Но кой ще бъде затрит?

— Послушай ме, Маскул. Като се препираш с него, наливаш масло в огъня.

— Млъквам и с никого няма да говоря… Кога най-после ще се измъкнем от тази проклета гора?

— Има още, но щом излезем, ще потеглим по вода и ще си починеш.

— И ще поразмишляваш на воля за страданията си — додаде Краг заядливо.

Тримата не си размениха нито дума повече, докато не излязоха на открито. Пък и стръмнината на склона ги принуди да подтичват из гората и попречи на евентуалния разговор, дори да бяха склонни да го продължат. За по-малко от половин час прекосиха гъстака. Напред, докъдето стигаше погледът, се разстилаше равнинна земя.

Три четвърти от местността се състоеше от гладка водна повърхност, поредица от големи езера с ниски брегове, разделени от тесни гористи ивици. Езерото пред тях свършваше до леса. Беше широко петстотин метра. В плитката крайбрежна водица растеше тръстика с цвят долм. По средата, на няколко метра от брега, минаваше доста силно течение, заради което водоемът приличаше и на езеро, и на река. В плиткото се виждаха няколко плаващи островчета.

— Оттук ли ще тръгнем по вода? — запита Маскул.

Гагнет отвърна утвърдително. На въпроса на Маскул как ще пътуват, той поясни:

— На някое островче. Достатъчно е да го преместим до течението.

— И къде ще ни отнесе? — полюбопитства Маскул.

— Хайде, качвай се! — изписка Краг, ухилен просташки. — Утрото скоро ще свърши, а трябва да умреш преди обяд. Напред към Океана!

— Като знаеш всичко, Краг, кажи каква смърт ме чака?

— Гагнет ще те убие.

— Лъжеш! — възмути се Гагнет. — Аз желая доброто на Маскул!

— В крайна сметка той ще е причина за смъртта ти. Ала какво значение има? Най-важното е, че ще се отървеш от този безсмислен свят… Е, Гагнет, виждам, че си си останал все същия мързелан. Май аз ще трябва да свърша работата.

Краг скочи в езерото и преджапа плитководието. Когато стигна до най-близкото островче, водата го покри до бедрата. Плаващата купчина пръст беше ромбоидна, около пет метра широка от единия до другия край и представляваше светлокафяв торф, без каквато и да е растителност по него. Краг застана зад нея и се зае да я избута към течението, явно без да се преуморява. Щом я докара насред потока, другите също прегазиха водата и всички заедно се качиха върху острова.

Пътуването започна. Течението не изминаваше повече от три-четири километра на час. Слънцето безмилостно ги печеше, без да имат къде да се скрият на сянка. Маскул седна досами ръба и от време на време плискаше главата си с вода от реката. Гагнет се настани до него. Краг кръстосваше островчето с къси крачки като затворено в клетка животно. Езерото все повече се разширяваше и течението се уголеми, докато не им се стори, че са се озовали в някакво огромно речно устие.

Изведнъж Краг се наведе, сграбчи шапката на Гагнет, смачка я в косматия си юмрук и я запрати по течението.

— Защо се криеш като жена? — изкикоти се дрезгаво той. — Покажи на Маскул лицето си. Може да те е виждал и преди.

Гагнет наистина му приличаше на някого, но не можеше да се сети кому. Тъмната му коса падаше на къдри по гърба и откриваше широко и високо благородно чело. Целият му облик излъчваше странно привлекателна сладост и трогателно сериозна доброта.

— Нека Маскул да отсъди дали има от какво да се срамувам — рече той гордо.

— В тази глава може да има само прекрасни мисли — избърбори Маскул, втренчил поглед в него.

— Много важна оценка! Гагнет е крал на поетите. Какво става обаче с поетите, когато се опитват да се справят с практическите задачи?

— Какви задачи? — удиви се Маскул.

— Каквато трябва да изпълниш, Гагнет. Я обясни на Маскул!

— Има две форми на практическа деятелност — спокойно заобяснява Гагнет, — да съграждаш или да разрушаваш.

— А, има и трета — обади се Краг. — Можеш да крадеш, без да знаеш, какво вършиш. Да откраднеш чантичката и да оставиш парите.

— Къде сте се срещали по-рано? — вдигна учудено вежди Маскул.

— Днес дойдох на гости на Гагнет, Маскул, но и мен преди много-много време Гагнет ме посети.

— Къде?

— У дома — където и да се намира този дом. Гагнет е един обикновен крадец.

— Говорите с гатанки и не ви разбирам — оплака се Маскул. — Не познавам нито един от двама ви, но явно ако Гагнет е поет, то ти си палячо. Трябва ли непрекъснато да дрънкаш? Искам малко тишина.

Краг се изхили, но млъкна. Той се беше излегнал върху торфа, обърнат с лице към слънцето, и след малко заспа дълбоко, като похъркваше неприятно. Маскул попоглеждаше към отблъскващото му жълто лице с неудоволствие.

Изминаха два часа. Страничният бряг отстоеше на километър и половина разстояние. Пред тях не се виждаше никаква суша. Зад тях планините на Личсторм се размиха в падналата омара. Небесният хоризонт отпред придоби странен цвят, нещо като ярко синьо-джал, а на север цялото бе улфир.

— Алппен изгрява, Гагнет — обади се Маскул, който усещаше как в съзнанието му се прокрадва тревога.

— И започва да те притеснява? — усмихна се мечтателно Гагнет.

— Тържествено е — почти трагично. И някакси ми припомня Земята. Животът вече не е важен за мен, но това има значение.

— Денят е нощ в сравнение с този, другия ден. След половин час ще приличаш на мъж, излязъл от тъмна гора на слънце. И ще се чудиш как си могъл да бъдеш такъв слепец.

Двамата се загледаха в синия изгрев. Цялото небе на север, почти до зенита, беше нашарено с необикновени цветове, сред които преобладаваше джал и долм. — Също както основната особеност на всеки изгрев на Земята е мистерия, така и този беше неистов. Не смайваше разума, а сърцето. Маскул не изпита неизразимото страстно желание да хване и да го задържи навеки, нито да го запази за себе си. Вместо това, изгревът го вълнуваше и го измъчваше като встъпителните акорди на някаква свръхестествена симфония.

Маскул обърна очи на юг към последните блясъци от отиващия си ден на Бланчспел и задържа поглед върху огромното бяло слънце, без да трепне. После инстинктивно се обърна отново на север, както се отвръща човек от мрака към светлината.

— Ако преди ми показваше мислите на Кристалния, това сега ще да са неговите чувства. Той е усещал навярно същото, каквото изпитвам аз в момента — обърна се Маскул към Гагнет.

— Маскул, нима не разбра — той целият е чувство — заяви Гагнет.

Маскул жадно поглъщаше гледката пред себе си и не отговори. Лицето му беше непроницаемо като скала, но очите му се замъглиха от сълзи. Небето пламтеше все по-силно и Алппен се канеше да изгрее от морето. Междувременно островът им вече бе преминал през гърлото на естуара. От три страни ги заобикаляше вода. Мъглата пропълзя зад тях и скри от погледа им земята. Краг продължаваше да спи, подобен на противно сбръчкано чудовище.

Маскул обърна поглед към течащата вода. Тя беше загубила тъмнозеления си цвят и беше станала кристално прозрачна.

— Стигнахме ли Океана, Гагнет? — попита той.

— Да.

— Не ми остава нищо друго, освен смъртта.

— Не мисли за смъртта, а за живота — промълви Гагнет.

— Става по-светло и в същото време ми се струва, че притъмнява; Краг като че ли се размива…

— Ето Алппен! — изрече Гагнет, докосвайки ръката му.

Тъмният сияен диск на синьото слънце надникна иззад морето. Маскул онемя поразен. Той гледаше и лакомо го поглъщаше, макар да не можеше да намери думи за преживяванията си, сякаш тялото му не можеше да понесе душата. Огромният син кръг се издигна от водата като страховито око, взряно в него… После подрипна над морето и денят на Алппен започна.

— Какво усещаш? — заговори Гагнет, който още стискаше ръката му.

— Изправих се пред безкрая — прошепна Маскул. Ненадейно от хаоса на чувствата му изплува една великолепна идея и изпълни цялото му същество с непосилна радост.

— О, Гагнет… аз съм нищо — извика той.

— Така е, ти си нищо.

Мъглата ги обгърна плътно, така че се виждаха само двете слънца и няколко метра от морската повърхност. Сенките на тримата мъже, дължащи се на Алппен, не бяха черни, а се състояха от бяла дневна светлина.

— Значи нищо не може да ми причини болка — продължи Маскул, усмихнат неадекватно.

— Как би могло? — отвърна му Гагнет също с усмивка.

— Изгубих волята си и сега се чувствам така, сякаш от мен е бил изрязан някакъв опасен тумор, а аз съм станал чист и свободен.

— Разбираш ли сега живота, Маскул?

Лицето на Гагнет беше придобило необикновена духовна, небесна красота. Приличаше на ангел, спуснал се от небесата.

— Не разбирам нищо, освен че вече нямам собствено аз и… че именно това е животът.

— Какво прави Гагнет? Пак ли обсъжда прословутото си синьо слънце? — долетя подигравателен глас зад тях.

Те се обърнаха и видяха будния Краг, който също бе станал прав. В този миг мъглата забули Алппен и цветът на слънцето от син се промени на ярък джал.

— Какво искаш, Краг? — попита Маскул направо.

Краг го изгледа странно. Водата наоколо плискаше.

— Маскул, не разбираш ли, че часът на смъртта ти настъпи?

Маскул не му отговори. Краг положи ръка на рамото му и той се почувства зле. Безсилен, падна на края на острова-сал. Сърцето му туптеше тежко с особени удари, които му напомняха думкането на барабана. Загледа вяло накъдрената от вълните вода. Стори му се, че погледът му прониква през нея… надолу… надолу… чак до тайнствения огън…

Водата изчезна. Двете слънца се скриха. Островът се превърна в облак и останал сам върху него, Маскул плуваше във въздуха… Далече долу всичко беше светлина — пожарът на Муспел. Огънят се издигаше все по-нагоре и нагоре, докато не изпълни целия свят…

Облакът стигна до една огромна отвесна черна скала, без връх или подножие. Увиснал в средата й, Краг, с огромен чук в ръка, нанасяше върху един кървавочервен кръг страховити удари. Ритмичните, звънтящи звуци бяха отвратителни. Скоро Маскул осъзна, че чува познатия барабан.

— Какво правиш, Краг?

Краг прекъсна занятието си и се обърна.

— Биенето на сърцето ти — отзова се ухилен той. Скалата, заедно с Краг, изчезна. Маскул съгледа Гагнет, размахващ ръце и крака във въздуха. Но не, не беше Гагнет — беше Кристалния. Сякаш се опитваше да се измъкне от светлината Муспел, ала огънят го обграждаше и накъдето и да се извъртеше, го лизваха пламъци. Той крещеше… Огънят го стегна в обръч. Той изпищя кански. Маскул мярна гадното размазано лице с текнали лиги и сетне видението изчезна.

Маскул отвори очи. Слабата светлина на Алппен както и преди огряваше плаващия остров. До него стоеше Краг, но Гагнет беше изчезнал.

— Как се нарича този океан? — обади се той, изговаряйки с мъка думите.

— Океанът на Суртур.

Маскул кимна и остана смълчан, захлупил лице в шепи.

— Къде е Найтспор? — попита внезапно той.

Краг се наведе към него и със сериозно изражение на лицето заяви:

— Ти си Найтспор.

Умиращият притвори клепачи и се усмихна. След малко ги отвори бавно и промълви:

— Кой си ти?

Краг мълчеше мрачно.

Свирепа болка преряза сърцето на Маскул и той умря начаса.

Краг обърна глава настрани и рече:

— Най-после нощта наистина свърши, Найтспор… Съмна се.

— Защо беше нужно всичко това? — попита Найтспор, загледан дълго и съсредоточено в тялото на Маскул.

— Попитай Кристалния — отвърна рязко Краг. — Неговият свят не е шегичка. Хватката му е желязна, макар моята да е още по-силна… Маскул беше негов. Найтспор обаче е мой.