Дейвид Линдзи
Пътешествие към Арктур (16)

15. ОСТРОВЪТ НА СВАЙЛОН

Събуди се късно следобед, когато слънцето беше поотслабнало. Полекраб и жена му бяха станали вече и бяха приготвили поредната порция риба, която го очакваше.

— Решихте ли кой ще дойде с мен? — още преди да седне, попита Маскул.

— Аз — отговори Глимейл.

— А ти съгласен ли си, Полекраб?

Рибарят се прокашля и им махна да сядат. Заговори едва след първата хапка.

— Нещо силно я привлича натам и не мога да я задържам. Мисля, че няма да те видя повече, жено, но и децата поотраснаха достатъчно, за да се грижат сами за себе си.

— Недей да униваш — строго го смъмри Глимейл, която не беше започнала да се храни. — Ще се върна и ще ти се отплатя за разрешението. Заминавам само за една нощ.

Маскул гледаше объркан ту единия, ту другия.

— Пуснете ме сам — предложи той. — Ако нещо се случи, ще се чувствам виновен.

— Не смятай, че проявявам женски капризи — поклати глава Глимейл. — Дори ако чужденецът не беше минал оттук, щях да замина, защото жадувам да чуя музиката.

— Ти, Полекраб, не копнееш ли за тая музика? — учуди се Маскул.

— Не. Жената е благородна и чувствителна натура, а на острова няма нищо привлекателно за един мъж. Щом е решила, нека върви с теб. Може би е права. Може би музиката на Еартрид ще отговори и на твоите, и на нейните въпроси.

— Ти какво ще питаш, Глимейл?

— Трябва да знаеш, че въпросите, на които може да отговори музиката, не могат да се изрекат с думи — хвърли му странна усмивка тя.

— Ако не се върнеш до сутринта — вметна съпругът й, — ще знам, че си мъртва.

Довършиха яденето в потискащо мълчание. Полекраб избърса устни и извади от нещо прилично на джоб морска раковина.

— Ще се сбогуваш ли с момчетата? Да ги извикам ли?

Глимейл си поколеба за миг.

— Да, да, трябва да се видя с тях.

Мъжът й прилепи раковината до устните си и изсвири. Във въздуха се разнесе силен печален звук.

След малко отекнаха припряни стъпки и момчетата дотичаха от гората. Маскул ги изгледа с любопитство, тъй като бяха първите деца, които виждаше на Торманс. По-голямото момче носеше брат си на гръб, а третото подтичваше отзад. Малкото дете слезе на земята, трите застанаха в полукръг пред Маскул и го зяпнаха с широко отворени очи. Полекраб хвърли отегчен поглед към тях, а Глимейл гордо вдигна глава и отмести очи със загадъчно изражение.

Маскул определи възрастта на момчетата съответно на девет, седем и пет години според времето на Земята. Най-големият беше висок и строен, със здраво телосложение. Той, както и братята му, беше гол от главата по петите. Кожата му беше в цвят улфир. Лицевите му мускули издаваха буен и смел характер, очите му проблясваха като зелени огньове. Вторият сигурно също щеше да порасне като як и силен мъж. Стоеше навел широката си едра глава. Лицето и кожата му бяха червеникави, очите — тъмни и твърде проницателни за дете.

— От този — посочи го Полекраб и му щипна ухото, — може да излезе втори Брудвиол.

— Кой е той? — запита момчето и се приведе напред, за да чуе отговора.

— Един велик старец, който бил удивително мъдър. Приучил се никога да не задава въпроси и сам да се добира до истината.

— Ако не те бях попитал, нямаше да науча за него — отбеляза момчето.

— Което е без значение — отвърна бащата.

Най-малкото момче беше по-бледо и по-крехко от братята си. Лицето му беше спокойно и безизразно, но имаше необичайното свойство през няколко минути, без да има видима причина, да се сбръчква и да добива озадачен вид, тъмнозлатистите му очи сякаш се изпълваха с тайнственост, неприсъща за невръстната му възраст.

— Той ме учудва — обясни Полекраб. — Душата му е като кладенец, пък нищо не го интересува. Може да се окаже най-забележителният от тримата.

Маскул обгърна детето с ръка и го вдигна на височината на очите си, огледа го добре и го пусна долу. Изражението на момчето не се промени.

— Ти какво мислиш за него? — запита рибарят.

— Думите бяха на върха на езика ми, но ми се изплъзнаха на мига. Хайде отново да пием и ще си спомня.

— Тогава иди и пий.

Маскул отиде при дървото, отпи от сока му и се върна.

— Бъдещите векове — бавно заговори той — ще разказват за него величави и страховити предания. Ще бъде пророк, дори божество. Грижи се добре за него.

— Не искам да ставам нито едното, нито другото — промърмори подигравателно най-голямото момче. — Искам да приличам на този огромен мъжага. — И посочи с пръст Маскул.

През брадата на Маскул проблеснаха белите зъби.

— Благодарности за признанието, стари войниче! — засмя се той.

— Той е як и силен — продължи момчето — й може да се пребори с другите мъже. Можеш ли да ме вдигнеш с една ръка като брат ми?

Маскул се съгласи.

— Това е мъж! — радваше се момчето.

— Стига! — намеси се нетърпеливо Полекраб. — Момчета, извиках ви да кажете довиждане на мама. Тя заминава с този мъж и мисля, че няма да се върне, макар нищо да не се знае.

Изведнъж лицето на второто момче се изчерви силно.

— Тя сама ли е решила да тръгне? — попита то.

— Да — кимна баща им.

— Тя е лоша — изтърси момчето така категорично, че думите прозвучаха като плющене на камшик.

Баща му зашлеви шамар.

— За майка си ли говориш така? — сгълча го той.

Момчето явно държеше на своето мнение, макар да не промени израза си и да не изрече нищо повече.

— Майка ни няма да се върне, тя ще умре танцувайки — обади се за пръв път най-малкото момче.

Полекраб и жена му се спогледаха.

— Къде отиваш, майко? — обади се и най-големият син.

Глимейл се наведе и го целуна:

— На острова.

— Ако не се върнеш утре сутринта, аз ще дойда да те потърся там.

Притеснението на Маскул нарастваше.

— Очевидно това пътуване е за мъже — заяви той. — За теб, Глимейл, ще е по-добре да не идваш.

— Не можеш да ми откажеш — възропта тя.

— Време ли е да тръгваме? — попита той, подръпвайки смутено брада.

— Остават четири часа до залез, точно колкото ни трябва да стигнем.

— Ще ида към края на залива и ще те почакам да дойдеш със сала. Сигурно искаш да се сбогувате сами. — Маскул въздъхна, стисна ръката на Полекраб и рече: — Сбогом, рибарю!

— Добре ми се отплати ти за отговорите ми — дрезгаво каза старият мъж. — Но не си виновен, че в света на Майстора няма справедливост.

Най-голямото момче се приближи към Маскул и го погледна навъсено.

— Сбогом, юначаго! Пази майка ми добре, иначе ще те последвам и ще те убия — заплаши то.

Маскул закрачи бавно по брега на близкия проток и спря до завоя му. Прекрасното слънце и искрящото море отново се разкриха пред взора му и прогониха потиснатостта му. Той продължи до брега на морето, премина през сянката на гората и тръгна към пясъците. Седна на плажа под откритото слънце. Сиянието на Алппен отдавна беше изчезнало. Маскул пиеше горещия освежителен вятър, вслушваше се в шуштящите вълни и погледът му се рееше над обагреното от теченията си море, фон за Острова на Свайлон. „Що за музика е тази, която откъсва съпругата и майката от най-милото й? — чудеше се той. — Нечиста музика. Дали ще ми открие онова, за което копнея? Ще успее ли?“

Не след дълго усети зад гърба си движение и забеляза сала, който се насочваше от протока към открито море. Полекраб стоеше изправен в него и го направляваше с неодялан прът. Подмина Маскул, без да се обърне и да му се обади, и продължи към морето.

Маскул още се чудеше на странното поведение на Полекраб, когато Глимейл и момчетата се показаха, запътени към брега. Най-големият син я стискаше за ръка и говореше, а малките подтичваха зад тях. Жената беше спокойна, макар да личеше, че умът й е другаде.

— Къде се е отправил съпругът ти със сала? — подвикна Маскул.

— Нагласява го за тръгване. Ние ще прегазим водата, за да се качим, щом го изведе на нужното място — обясни тя с неособено звучния си глас.

— Как ще стигнем острова, като нямаме нито гребла, нито платна? — недоумяваше Маскул.

— Нали виждаш онова течение от брега навътре? Виж, Полекраб го приближава. С негова помощ ще стигнем право до острова.

— А как ще се върнем?

— Има начин, само че днес не бива да се безпокоим за това.

— Да дойда ли с вас? — обади се най-голямото момче.

— Салът не може да издържи и трима ни. Маскул е тежък — възпря го майка му.

— Нищо. Знам къде има дървета, за да направим втори сал — настояваше то. — Щом потеглите, аз ще го започна.

Междувременно Полекраб натъкми сала на въпросното място, на няколко метра от течението, което идваше от изток и в тази точка завиваше рязко, и подвикна на Маскул и на жена си. Глимейл целуна нервно децата си и се разплака от вълнение. Най-голямото момче хапеше устни, докато потече кръв и очите му се наляха със сълзи, а малките отвориха широко очи, без да издадат настроението си.

Глимейл, след нея и Маскул, влязоха в морето. Водата скри глезените им, после коленете и щом стигна до височината на гърдите им, приближиха сала. Полекраб скочи във водата и помогна на жена си да се качи горе. Озовала се там, тя се наведе и го целуна. Не обмениха нито дума помежду си. Маскул се покатери върху предната част. Жената кръстоса крака на носа и пое пръта.

Тя тласкаше с пръта и Полекраб ги подбутваше към течението, докато то пое сала и с гладко полюляване той се плъзна бързо надалеч от сушата.

Момчетата махаха от брега, Глимейл им отговаряше, а Маскул се обърна с гръб към сушата и отправи поглед напред. Полекраб прецапа обратно до брега.

Повече от час Маскул седя неподвижен. Чуваше се само плисъкът на странните вълни и бълбукането на течението, което плавно си проправяше път през развълнуваното море. Пътят им изглеждаше сигурен и те се загледаха в гребена на красивите коварни вълни. В чистия свеж въздух жегата на Бланчспел, находяща се вече ниско на запад, беше станала поносима. Играта на морските багри отдавна беше прокудила тъгата и тревогата от сърцето на Маскул, който още недоволстваше заради постъпката на майката, изоставила най-близките си, и не искаше да й проговори.

Очертанията на тъмния остров се уголемиха и вече виждаха още по-нататък в далечината дълга верига от високи планини, които залязващото слънце обагряше с розово-оранжев като на сьомга цвят. Ще не ще, Маскул трябваше да наруши мълчанието, за да попита какви са тези възвишения.

— Личсторм — обясни Глимейл.

Маскул не продължи с въпросите. Ало докато се обръщаше към жената, погледът му мерна бързо отдалечаващата се гора Уомбфлаш и се прикова върху нея. Бяха изминали около дванайсет километра и оттук по-ясно погледът му обгърна гигантската височина на дърветата. Далеч над тях се виждаха възвишенията Сант и му се стори, без да е сигурен, че забеляза дори Дискоурн.

— Ето ни сами сред необикновеното море — поде Глимейл, обръщайки глава към потопената част от сала. — Кажи ми как ти се стори Полекраб?

Маскул не отговори веднага.

— Той е като планински връх, обвит в облаци — рече накрая той. — Виждаш предпланините и си въобразяваш, че това е всичко. После, колкото повече се изкачваш, високо над облаците, внезапно съзираш нови и нови висини. Но дори тогава не си стигнал до върха.

— Великолепно си разбрал характера му и си много проницателен — тихо отбеляза Глимейл. — А аз каква съм?

— Вместо човешко сърце, криеш в гърдите си неистова арфа — това е всичко, което знам за теб.

— Какви бяха тия два свята, за които говореше на мъжа ми?

— Нали си чула сама?

— Да, чух. Аз също познавам два свята. Мъжът ми и момчетата са истински и ги обичам горещо. Но както и за теб, за мен съществува и втори свят, и заради него сегашната реалност ми се струва фалшива и глупава.

— Може би двамата търсим едно и също. Но нима имаме право да задоволим егоистичните си желания за сметка на другите хора?

— Не, нямаме право. Грозно е и е долно. Само че за другия свят подобни обвинения нищо не значат.

Възцари се тишина.

— Безполезно е да спорим по тези теми — заговори Маскул. — Вече направихме своя избор и трябва да продължим дотам, докъдето води пътят ни. Предпочитам да поговорим за онова, което ни чака на острова.

— Нищо не зная, освен че там ще срещнем Еартрид.

— Кой е Еартрид? Защо островът е кръстен на Свайлон?

— Разказват, че Еартрид е дошъл от Треал, но нищо друго не зная за него. За Свайлон обаче съм чувала една легенда и ако желаеш, ще ти я разправя.

— Моля те — настоя Маскул.

— Много отдавна — започна Глимейл, — когато моретата били топли и мрачни облаци били надвиснали над цялата земя, Свайлон дошъл на острова, на който не бил стъпвал човешки крак, и започнал да свири — това било първата музика на Торманс. Нощем, щом луната изгреела, хората се събирали на брега, който напуснахме, да слушат тихите омайни звуци от другата страна на морето. Една нощ Майстора (ти го наричаш Кристалния) минал оттук заедно с Краг. Те се заслушали и Майстора възкликнал: „Чувал ли си по-прекрасни звуци? Те са моята музика, те са част от моя свят“. Краг тропнал с крак и се изсмял. „Не е достатъчно хубава, за да ми хареса“ — рекъл той и предложил да отидат на острова, за да видят нескопосания музикант. Майстора се съгласил и те прекосили морето. Невидими, те застанали зад Свайлон и Майстора вдъхнал нови мисли в душата му, за да засвири десетократно по-красиво. Тогава хората от брега полудели от болезнено удоволствие. „Може ли да има по-благородна музика?“ — запитал Майстора. Краг се изкискал и заявил: „Ти си сладострастен по природа. Нека да опитам аз.“ И той застанал зад Свайлон и изпълнил съзнанието му с отвратителни дисонанси. Инструментът му се спукал и оттогава насетне той не можел да свири вярно. Затова Свайлон започнал да свири само фалшиво, макар че сега събирал още повече хора отпреди. По негово време мнозина прекосили морето, за да послушат дивната музика, но никой не могъл да я понесе и всички измрели. След смъртта на Свайлон друг музикант заел мястото му и така факелът се предавал от една ръка на друга, докато не стигнал до Еартрид.

— Хубава легенда. А кой е Краг?

— Разказват, че когато светът бил създаден, Краг се е родил ведно с него. Бил дух, съставен от частиците на Муспел, които Майстора не успял да преобрази. Оттогава обаче всичко в света се объркало, защото Краг следвал Майстора по петите като куче. Каквото и да направел Майстора, другият го развалял. Към любовта прибавил смъртта, към пола — срама, към ума — лудостта, към добродетелта — жестокостта, към красотата на тялото — кървавите вътрешности. Това са все дела на Краг и ония, които обичат света, го наричат „дявол“. А не разбират, че без него светът ще загуби красотата си.

— Краг и красота! — подигра се Маскул.

— Да! Същата онази красота, която търсим. Красотата, заради която се отказах от съпруга и от децата си, отказах се от щастие… Нима красотата е само приятна?

— Разбира се.

— Приятната красота е просто блудкава съставка, добавена от Майстора. Плашещата чистота на красивото е отвъд насладата от нея.

— Ти каза, че съм тръгнал да търся красотата, Глимейл — прекъсна я Маскул. — Даже не ми е хрумвала подобна мисъл.

Тя не отговори на забележката му. След като напразно почака да заговори отново, той й обърна гръб и повече не си продумаха, докато не стъпиха на острова.

С приближаването на брега въздухът захладня и натежа от влага. Бланчспел почти докосваше морето. Островът изглеждаше дълъг пет-шест километра. Най-отпред беше широката пясъчна ивица, после ниските тъмни скали, зад което следваше море от голи, невисоки и закръглени хълмове. Течението стигаше на стотина метра от брега, после рязко завиваше и обикаляше около сушата.

Глимейл скочи от сала и заплува към брега. Маскул последва примера й. Повлечен от течението, салът изчезна веднага. Скоро краката им стъпиха на дъното и прегазиха плитката вода. Когато стигнаха до брега, слънцето вече бе залязло.

Глимейл се насочи право към възвишенията. Като хвърли отново един поглед към ниската тъмна линия на гората Уомбфлаш, Маскул я последва. Скоро се покатериха по скалите. Изкачването нагоре беше леко. Сухият кафяв мъх беше удобен за вървене.

От дясната им страна се белееше нещо.

— Няма нужда да ходиш — рече жената. — Сигурно е някой от скелетите, за които разправяше Полекраб. Ей-там има и друг!

— Значи да се чувстваме като у дома си! — засмя се Маскул.

— Не е смешно да умреш заради красотата — намръщено каза Глимейл.

Наложи му се да се съгласи с нея, когато видя по-нататък безброй човешки кости, разпилени около пътя, от ослепителнобели до мръсножълти на цвят, сякаш бродеше сред открито гробище, и потъна в униние.

Още просветляваше, когато се качиха на билото и се отправиха надолу по другия склон. На север от острова морето не беше по-различно от южната си част, която бяха преплували, само дето цветовете му се стапяха в мрака.

— Там е Матерпле — посочи жената към ниската земя на хоризонта, която изглеждаше още по-отдалечена от Уомбфлаш.

— Чудно как се е добрал Дигрунг — промърмори Маскул.

Недалеч, в ниската долчинка, оградено от хълмчета, се виждаше малко кръгло езеро с не по-голям от осемстотин метра диаметър. Цветовете на залеза се отразяваха във водите му.

— Това сигурно е Айронтик — отбеляза Глимейл.

— Какво е това? — не я разбра Маскул.

— Чувала съм, че така викат на инструмента, на който, свири Еартрид.

— Вече сме до целта — рече Маскул. — Дай да го разгледаме.

Щом приближиха, забелязаха на отсрещния бряг свитото тяло на заспал мъж.

— Това е той, няма кой друг да е — отсече Маскул. — Ще спестим време, ако преминем по водата, стига да ни издържи.

Той закрачи напред по склона, който водеше към езерото. Глимейл вървеше изправена зад него и като хипнотизирана не изпускаше от очи легналото тяло. Маскул слезе до езерото и опита водата с крак, за да установи дали може да ходи по нея. Имаше нещо подозрително във вида й. Спокойна, тъмна, като огледало от разтопен метал, в което се отразяваше всичко. Установи, че ще издържи тежестта му и няма нищо опасно, след което стъпи върху водата и с втория си крак. В този миг през тялото му премина силен удар като от електрически ток и го запрати на брега, където се претърколи.

Маскул стана, изтри калта и се зае да заобиколи езерото. Глимейл тръгна с него и те направиха полукръг. Стигнаха до мъжа и Маскул го бутна с крак, за да го събуди. Мъжът замига пред тях.

Лицето му беше бледо и слабо, с празен поглед и неприятно изражение. Брадичката и главата му бяха обрасли с тънки кичури черна коса. На челото, вместо трето око, имаше друг орган — съвършено закръглен, със сложни извивки като на ухо. Мъжът изглеждаше на средна възраст. И освен това вонеше.

— Събуди се, човече — извика Маскул. — Ти ли си Еартрид?

— Колко стана часът? — отговори му с въпрос мъжът. — Много време ли остава до изгрева на луната?

Без да дава вид, че очаква отговор, той седна, обърна им гръб, загреба от меката почва и я задъвка неохотно.

— Как можеш да ядеш тая гадост! — отврати се Маскул.

— Не се ядосвай, Маскул — успокои го Глимейл, която постави ръка на рамото му и се поизчерви. — Нали е Еартрид — мъжът, който ще ни помогне.

— Още нищо не ни е казал.

— Аз съм Еартрид — обади се мъжът със слаб и глух глас, който ги изненада с високомерието си. — Какво правите тук? Май ще е по-добре да изчезнете колкото се може по-бързо, защото ще стане късно, щом изгрее Теарджелд.

— Няма какво да ти обясняваме надълго и нашироко — рече Маскул. — Знам каква слава ти се носи и дойдохме да те послушаме. Какъв е този орган на челото ти?

Еартрид ги изгледа свирепо, после се усмихна, после пак ги погледна злобно.

— За да чувам ритъма, който превръща шума в музика. Стига сте дрънкали, ами си тръгвайте. Не ми е приятно да населвам острова с още трупове. Само развалят въздуха и нищо повече.

Тъмнината бързо се спускаше над тях.

— Доста си самонадеян — сряза го Маскул. — Може пък и аз да посвиря, след като те послушаме.

— Ти? Да не си музикант? Знаеш ли въобще какво означава музика?

В очите на Глимейл заигра лукаво пламъче.

— Маскул си мисли, че музиката е в инструмента — разнесе се плътният й тембър, — а тя идва от душата на Господаря.

— Да — съгласи се Еартрид, — има и още нещо и ще ви го открия. В Треал, откъдето съм родом и където съм израснал, научих за природната мистерия на Тройката. Светът, който виждаме, има три измерения. Дължината е линията, която отделя това, което е, от това, което не е. Ширината е повърхността, която ни показва как нещо съществува, свързано заедно с другите неща. Дълбочината е пътят, който води от съществуващото към собственото ни аз. Така е и в музиката. Тонът е съществуването, без което нищо не може да има. Симетрията и Размерът са начинът, по който тоновете съществуват заедно. Емоцията е движението на душата ни към великолепието на света, който сме сътворили. Хората са свикнали, когато свирят, да създават прекрасни звуци заради удоволствието от тях. Затова музикалният им свят е основан на удоволствието; симетрията му е равномерна и пленителна, чувствата му са прелестни… А моята музика се състои от мъчителни звуци; симетрията й е хаотична и дива, труднооткриваема; и ражда горчиви и ужасни емоции.

— Очаквах, че ще е оригинална и затова дойдох — рече Маскул. — Обясни ми обаче защо несъзвучието не може да е симетрично и просто по размер? Защо трябва задължително да пробужда по-дълбоки емоции у слушателите?

— Удоволствието поражда хармонията, болките — дисонанса. Емоциите следват първичната и искрена музика.

— Наричаш дисхармонията музика, но на мен ми се струва, че тя прилича по-скоро на реалния живот — замислено отбеляза Маскул.

— Ако плановете на Майстора се бяха изпълнили, животът щеше да прилича на хармонична музика. Като се постарае, човек ще открие следи от намерението му в природния свят. Но всичко се преобърна и истинският живот заприлича на музиката ми. Точно затова тя се оказа истинска.

— Ще видим ли оживелите форми?

— Не знам в какво настроение ще съм — рече Еартрид.

— Щом свърша, ще се опиташ да посвириш и да направиш каквито искаш форми, стига мелодията да идва от собственото ти тяло.

— Потресението, дето си ни приготвил, може да ни убие — намеси се Глимейл, — но поне ще умрем, виждайки красотата.

Еартрид я погледна с важен вид.

— Нито ти, нито някой друг може да издържи мислите, които влагам в музиката. Можете все пак да си я разбирате, както искате. Само една жена е в състояние да я нарече „красива“. Ако това е „красота“, какво тогава е „грозното“?

— И на това мога да ти отговоря, музиканте — усмихна се Глимейл. — Грозно е старото, банално живуркане, а твоят живот всяка нощ се ражда отново от утробата на природата.

Еартрид я гледаше, без да отговори.

— Теарджелд изгрява — произнесе той най-сетне. — Сега ще видите формите — макар и за кратко.

Докато изричаше думите, луната се показа над хълмовете в тъмното небе на изток. Те я гледаха мълчаливо, докато стана пълна. Беше по-голяма, отколкото земната луна, и изглеждаше по-близо. Сенчестите й страни бяха с ясен и релефен контур и на Маскул не му изглеждаха мъртви. Бланчспел огряваше цялата й повърхност, а Алппен — частично. Широкият полумесец, който отразяваше светлината на Бланчспел, беше бял и ярък, а сгряваната от двете слънца обща част излъчваше зеленикаво сияние, силно колкото слънчево, макар да беше хладно и посърнало. При вида на смесената светлина, Маскул изпита същото чувство на разпад, каквото му внушаваше зарята от Алппен; макар този път да го усети не като физическо, а по-скоро като чисто естетическо преживяване. Луната не беше романтична — в нея имаше нещо тревожно и мистично.

Еартрид се изправи мълчалив. Под лунната светлина лицето му се промени, загуби отпуснатата си неприятна слабост и доби вид на някакво коварно величие. Мъжът плясна замислено с ръце два-три пъти, после закрачи напред-назад. Другите двама го наблюдаваха, без да се отделят един от друг.

Той седна на брега на езерото, наклони се на хълбок и опря дланта си на земята, а десния си крак протегна така, че да докосне водата.

Маскул не откъсваше очи от мъжа и от езерото, когато внезапно почувства остра болка в сърцето, сякаш го прониза шпага. Едва се задържа да не падне и докато се олюляваше, съзря как във водата избликна фонтан и отново падна надолу. В следващия миг го повали мощен удар в устата, нанесен от невидима ръка. Маскул се надигна и видя във водата втори фонтан. Едва стъпи на крака, и в мозъка му закънтя страхотна болка, причинена като че ли от смъртоносен тумор. Агонизиращ, той се олюля отново и се свлече. Този път падна върху ръката, ранена от Краг, при което избликналата болка го погълна изцяло и го накара да забрави останалите си страдания. Едва не загуби съзнание. Но раната го боля само миг и болката премина ненадейно, щом Маскул почувства, че дивата музика на Еартрид губи властта си над него.

Видя, че онзи продължава да лежи в същата поза. По езерото се издигаха бързо многобройни мощни фонтани и вълнуваха повърхността му. Глимейл беше паднала на пръстта и лежеше неподвижна, сякаш бе мъртва. Изражението й беше отвратително и Маскул помисли, че може би наистина е мъртва. Приближи се и така и излезе. Не бе ясно какво бе изпитала, но върху лицето й бе застинала ухилената физиономия на Кристалния. Трагедията се беше разразила за по-малко от пет минути.

Маскул се върна при Еартрид и насила го накара да спре.

— Ти удържа на думата си, свирачо — рече той. — Глимейл е мъртва.

Еартрид се опита да се съвземе.

— Предупредих я — проговори той веднага щом седна. — Нали я помолих да си тръгне? Тя умря твърде бързо. Дори не дочака красотата, за която говореше. Нищо не е чула от пасиона, нито от ритъма. Нито пък ти.

Възмутен, Маскул го прониза с поглед, ала не каза нищо.

— Не трябваше да ме прекъсваш — додаде Еартрид. — Нищо няма значение за мен, когато свиря. Мога да изгубя нишката на идеята. За щастие, никога не забравям. Ще започна отначало.

— Вече има мъртвец, и ако музиката трябва да продължи, аз ще свиря.

Мъжът живо се обърна към него.

— Не може — възрази той.

— Трябва — решително отсече Маскул — Предпочитам да свиря, отколкото да слушам. Освен това, ти свириш всяка нощ, а аз имам на разположение само тази.

Еартрид свиваше и разпускаше юмрук побледнял.

— С безразсъдството си ще ни затриеш и двамата. Айронтик е мой, а както не знаеш да свириш, само ще ми счупиш инструмента.

— Е, дори и да го счупя, трябва да опитам!

Свирачът скочи на крака и се изправи пред него.

— Насила ли искаш да ми го отнемеш?

— Спокойно! Предлагам ти същото право на избор, каквото ти даде и на нас. Давам ти време да отидеш където поискаш.

— Каква полза, ако ми развалиш езерото? Не разбираш какво вършиш.

— Тръгваш или оставаш? — Маскул беше неумолим. — Имаш време, докато водата се успокои отново. После започвам да свиря аз.

Със свито гърло Еартрид отправи взор към езерото и отново се обърна към Маскул.

— Заклеваш ли се? — попита той.

— Ти по-добре от мен знаеш колко време ти трябва. Дотогава ще си в безопасност.

Еартрид го изгледа ядно, поколеба се за миг и сетне закрета към най-близкия хълм. По пътя хвърли през рамо поглед, за да се убеди, че няма да бъде измамен. Не след дълго изчезна зад хребета, запътен към брега срещу Матерпле.

По-късно, когато повърхността се успокои, Маскул седна край брега, имитирайки стойката на Еартрид. Не знаеше нито как да засвири, нито какво ще излезе от музиката. Но в мозъка му се надигнаха дръзки мисли и той пожела да им даде физическа форма. Особено на една — формата на Суртур.

Преди да топне крак във водата, Маскул отново обмисли всичко. „Формите на тази музика са като темите в обикновената музика. Композиторът не създава темата просто като събира и подрежда нотите — цялата тема проблясва в съзнанието му едновременно с вдъхновението. Сигурно това се отнася и за формите. Щом започна да свиря, идеите ми ще преминават от подсъзнанието в езерото и отразени, ще се връщат в реалността, за да ги осъзная и аз самият. Така трябва да е“ — реши той.

В мига, в който кракът му докосна водата, усети как мислите заизтичаха от него. Не ги разбираше, но напливът им го изпълни с усещане за радостна власт и в същото време, с любопитство какво означават. Сред езерото се издигнаха многобройни фонтани, но не му причиниха болка. Мислите му, отразени в музиката, не се лееха в равен поток, а избликваха на огромни тласъци, последвани от мигове на покой. Щом мислите изригнеха, езерото се покриваше с бликащи фонтани.

Маскул осъзна, че преминаващите през него идеи не се раждаха от ума му, а в неразгадаемите дълбини на волята му. Не можеше да ги проумее, ала можеше да ги изкаже по-бързо или да ги забави със силата на волята си.

В началото около него нищо не се промени. После луната потъмня и необикновено ново сияние освети околността. Усилваше се незабележимо и едва след време Маскул осъзна, че прилича на светлината Муспел, която беше видял във Уомбфлаш. Не можеше да определи цвета й, нито да й даде име, но тя го изпълни с благоговеен трепет. Призова цялата сила на волята си. Водните стълбове, някои от които стигаха шест метра на височина, образуваха гъста гора. Теарджелд побледня; сиянието придоби мощ; то обаче не хвърляше сянка. Задуха вятър, но около Муспел оставаше спокойно. Не след дълго вятърът зафуча като хала. Маскул още не виждаше форми и удвои усилията си.

Душата му бе завладяна от дръзка радост и идеите му яростно връхлитаха езерото, без да разбира природата им. При избликването на един огромен фонтан хълмовете се продъниха и се пропукаха. От недрата им изригнаха огромни маси пръст. В последвалия покой Маскул откри, че всичко наоколо се е променило. Тайнствената светлина се засилваше. Луната изчезна напълно. Тътенът от невиждания вихър беше чудовищен. Маскул го издържа геройски, опитвайки се да изтласка от себе си идеите и да им даде форма. Във възвишенията зейна пропаст. Водата, която изтичаше от фонтаните, заля земята. Неговото място оставаше сухо.

Блясъкът стана непоносим. Проникваше навсякъде, ала Маскул си представи, че в определено направление е по-силен, като че ли се локализира, за да придобие конкретна форма. И Маскул отново и отново се напрягаше…

Ненадейно дъното на езерото утихна. Водите се слегнаха. Инструментът му секна.

Светлината Муспел изчезна. Луната изгря отново, ала Маскул не я виждаше. След страховитата светлина сякаш беше настанал абсолютен мрак. Писъкът на вятъра заглъхна — възцари се мъртвешка тишина. Мислите му спряха течението си към езерото, кракът му се отдръпна от водата и увисна във въздуха.

Ненадейността на промяната го смая и той не можеше вече нито да разсъждава, нито да чувства. Докато лежеше замаян, в току-що отворената пропаст под леглото на езерото прогърмя мощен взрив. При спадането си водата беше срещнала пламъка на дъното. Маскул излетя нагоре и се стовари тежко на десетки метри далеч. После припадна…

Щом се свести, пейзажът беше облян от светлината на Теарджелд. Лежеше на брега на предишното езеро, сега превърнато на кратер, но погледът му не стигаше до дъното му. Дърветата около него бяха изтръгнати като че от силен артилерийски огън. На неголяма височина се носеха няколко буреносни облаци и непрекъснато хвърляха към земята вилообразни светкавици, придружени от страхотен тътен.

Маскул стана и провери дали може да се движи. Като се увери, че не е пострадал сериозно, разгледа близкия кратер и с мъка тръгна към северния бряг.

Оттатък гребена над езерото на около три километра склонът се спускаше леко към морето. Навсякъде се натъкваше на следи от разрушителното си творение. Земята беше осеяна с ровове и ями, с канали и пукнатини. Стигна до ниските скали над брега, също полуразрушени от срутването. Маскул слезе на пясъка и загледа осветеното от лунната светлина море, питайки се как ли ще успее да се измъкне от острова на поражението.

Тогава съзря тялото на Еартрид, проснато по гръб досами него. Краката му бяха изтръгнати и не се виждаха наоколо. Зъбите на Еартрид се — бяха впили в дясната му ръка. Явно беше умрял в невъобразима, лишаваща от разсъдък агония. Под лунната светлина кожата му зеленееше, с по-тъмни петна на местата на раните. Пясъкът наоколо беше поаленял от просмукалата се кръв.

Ужасен, Маскул се отвърна от тялото и тръгна към ухаещия сладко бряг. Там седна на една скала и зачака зората.