Дейвид Линдзи
Пътешествие към Арктур (17)

16. ЛЕХАЛФЕ

Беше среднощ. Теарджелд, вече преместила се на юг, осветяваше всичко наоколо ярко като в ден. Маскул забеляза недалеч плаващо огромно дърво. Стърчеше на десетина метра над водата, още живо, навярно с огромни корени. Дрейфуваше по линията на брега сред бурното море. Маскул го мярна и известно време не му обърна внимание. После си помисли, че сигурно ще е добре да го разгледа. Без да подценява опасността, той веднага скочи във водата, доплува до него и по клоните се качи на дънера.

Огледа го отгоре и установи, че стъблото остава дебело до върха, който завършваше с подобна на човешка глава издутина. Маскул се добра до нея през клоните, покрити с жилави хлъзгави мокри листа, подобни на водорасли. Щом стигна до върха, той се убеди, че наистина приличаше на глава с мембрани като недоразвити очи, и явно принадлежеше към някаква първична форма на разум.

В този миг дървото докосна дъното, макар да беше още далеч от брега, и се разтресе. За да се задържи, Маскул размаха ръка за равновесие и случайно закачи няколко мембрани. Дървото като че ли съзнателно се отдалечи от брега. Щом отново спря, мъжът отдръпна ръка и дървото веднага се отправи към брега. Маскул поразмисли и се зае да разучи окоподобните мембрани. Излезе както предполагаше — очите бяха насочвани от луната и дървото се движеше натам, откъдето идваше светлината.

По лицето на Маскул премина самонадеяна усмивка, когато реши, че май ще успее да доплува с животното-растение до Матерпле. И веднага се захвана да осъществи плана си. Откъсна някои от дългите гъвкави листа и покри с тях мембраните, които не гледаха на север. Дървото мигновено се отдели от острова и се насочи в открито море, право на север. Движеше се с не повече от километър-два на час, а до Матерпле имаше вероятно шейсет километра.

Огромните вълни, породени от фонтаните, се разбиваха в дънера глухо с мощни удари, бушуващото море свистеше в ниските клони. Маскул оставаше сух, макар да се беше разтревожил не на шега от малката си скорост на придвижване. Тогава видя недалеч от себе си течение, което се носеше на северозапад, и в главата му се роди нов план. Отново зачовърка мембраните и не след дълго успя да насочи дървото към морската река. Щом се озоваха в средата на тока, Маскул ослепи цялата глава и оттук насетне течението му беше и път, и превозно средство. Маскул се настани на сигурно място сред клоните и през остатъка от нощта поспа.

Островът вече не се виждаше, когато отново отвори очи. Теарджелд залязваше в морето на запад. Небето на изток сияеше с багрите на приближаващия ден. Въздухът беше хладен и свеж, светлината над морето — едновременно прекрасна и тайнствена. Отпред на около километър и половина се виждаше суша — вероятно Матерпле и дългата тъмна линия на ниските скали. Течението смени посоката си и се отдалечи от брега, заобикаляйки го, без да го приближи. Маскул бързо разбра това и придвижи дървото встрани, за да преплува разстоянието до брега. Внезапно източното небе се боядиса в лилаво и външният ръб на Бланчспел се издигна над морето. Луната беше се скрила.

Брегът се мержелееше все по-наблизо. Напомняше Острова на Свайлон — същите широки пясъчни ивици, ниските скали, закръглените невисоки хълмчета без растителност. Огряна от утринната светлина, тази страна изглеждаше удивително романтична. Маскул, навъсен, с хлътнали от умора очи, не забеляза нищо. Щом дървото опря дъното, той бързо се спусна по клоните и скочи в морето. Докато стигне брега, изумителното бяло слънце вече бе високо над хоризонта.

Маскул измина огромно разстояние по плажа в посока на изток без определена цел. Смяташе да върви, докато стигне до някое заливче или долина, а после да поеме по нея. Слънчевите лъчи му вдъхнаха сили и го успокоиха след тягостния нощен кошмар. След около два километра насред пътя пред Маскул се изпречи широка река, който се изливаше в морето през една естествена врата в скалите. Имаше красива прозрачнозелена вода, покрита с мехури. Тя изглеждаше тъй леденостудена, газирана и примамлива, че Маскул се хвърли по лице на земята и отпи. Като се изправи, му се стори, че очите му почнаха да изневеряват — погледът му ту се замъгляваше, ту се проясняваше… Може би всичко беше плод на въображението, но за миг му се стори, че в него самия се разшава Дигрунг.

Маскул продължи по брега на потока през пролуката в скалите и съзря истинския лик на Матерпле. Пред него се разкри долина като майсторски изкован скъпоценен накит, обрамчена с голи скали. Хълмистата местност беше пустинна и безжизнена, а в центъра й цареше невиждано изобилие. Долината лъкатушеше сред хълмовете. Ширината на долната й част беше около осемстотин метра, а на реката, която протичаше през нея — около трийсет метра. Тая река беше плитка и най-често не по-дълбока от няколко сантиметра. Стръмните склонове около долината не надхвърляха двайсетина метра. От горе до долу бяха покрити с ниски дървета с ярки листа. Цветът им не беше като на земните — все един и същ, но в разни оттенъци. Навсякъде пъстрееха разнообразни, ала ослепително чисти багри.

Дъното на долината приличаше на градината на някой вълшебник. Гъсто оплетените дървета, храстите и увивните паразитни растения се бореха за късче земя. Всяка от тези гротескни форми изглеждаше различна. Чудновати бяха и цветовете на листата, на венчелистчетата, на тичинките и на стъблата. Можеха да се видят всевъзможни съчетания от есновните цветове на Торманс, от които погледът се премрежваше. Растителността беше толкова гъста, че Маскул не можеше да си проправи път, и затова тръгна по леглото на реката. Водата й предизвика странно усещане на изтръпване, което премина през тялото му като слаб електрически ток. Не се виждаха птици, само чудновати дребни гущерчета с криле прелитаха от склон на склон. Около него се струпаха рой насекоми със заплашителен вид, но се оказа че кръвта му не ги блазни и не го ужилиха нито веднъж. По бреговете на реката гъмжеше от хиляди отвратителни пълзящи твари, подобни на стоножки, скорпиони и змии, ала и те не направиха опит да използват отровата си върху голите му крака, когато мина покрай тях… Насред водата обаче се сблъска с уродливо чудовище с размерите на пони, подобно по форма — ако въобще приличаше на нещо — на морско ракообразно. Сега Маскул наистина се притесни. Двамата се взираха един в друг — животното със зъл поглед, Маскул — замръзнал от страх и нащрек. Изведнъж стана нещо невероятно.

Погледът му отново се замъгли. Щом се проясни, виждаше по друг начин. Зрението му проникваше през тялото на животното и той различи всички съставни части на вътрешността му. Видя най-външната обвивка и твърдите тъкани смътни и полупрозрачни. Под тях удивително отчетливо се очерта блестящата мрежа на червената кръв във вените и артериите. Твърдите части съвсем избледняха и остана само кръвоносната система. Изчезнаха дори кръвоносните съдове. Виждаше се само течението на кръвта напред-назад като чудовищен ален течен скелет. Но и кръвта започна да се променя. Вместо да е плътна течност, Маскул установи, че тя се състои от безброй точици. Червеният цвят беше илюзия от бързото препускане на точките. Проблясваха като слънца, а движението им приличаше на звезден дъжд в пространството. Едното течение бе устремено към точка в центъра на животното, а другото изтичаше от тази точка. Маскул разпозна артериите и вените, а точката в центъра беше сърцето.

Маскул не спираше да се удивлява, но внезапно звездната мрежа изчезна, сякаш пламъкът й беше духнат. На мястото на ракообразното същество нямаше нищо, ала „нищото“ скриваше пейзажа отзад. Макар без форма, без цвят и вещественост, то преграждаше светлината. Невидимо за окото, то се усещаше чрез сетивата. От чудовището се лееше възхитително пролетно чувство като от дървесна мъзга, туптеше ускореният пулс на любовта и приключението, на мистерията и красотата, на женствеността. Маскул, покорен от силата му, не се запита защо невидимото страшилище го подмладява, събужда пола му и му вдъхва смелост. Сякаш плътта, костите и кръвта на чудноватото същество се бяха свлекли и пред него беше застанал самият Живот, който бавно се вливаше в тялото му.

Полека-лека новите преживявания избледняха и скелетът със звездообразното течение се очерта в пространството, появи се кръвоносната система. Все по-отчетливи станаха и твърдите части на тялото, докато мрежестата система се скри. Вътрешните части изчезнаха под бронята на ракообразното и създанието отново се изправи пред Маскул удивително грозно и страшно, в цвят и плът.

Нещо във вида на мъжа не му се понрави, то се обърна и закуцука тромаво на шестте си крака към отсрещния бряг на реката.

Срещата събуди Маскул от апатията, разтревожи го и го хвърли в размисъл. Започваше да възприема света през очите на Дигрунг и му предстояха неприятности. Следващият път, когато погледът му се замъгли, той се опита да се съпротивлява посредством волята си и успя.

С безброй завои долината се изкачваше към възвишенията, стесняваше се все повече, а гористите склонове се издигаха по-стръмни и по-високи. Реката намаля до шест метра широчина, но стана по-дълбока, разпени се, бъблива и мехуреста. Още по-силно го дразнеше електрическото усещане, което тя предизвикваше, но нямаше откъде другаде да мине. Оглушителното шумолене на безчет живинки из долината я превръщаше в огромна заседателна зала на Природата. По-навътре животът гъмжеше още по-изобилен. Всеки квадратен сантиметър беше кълбо от боричкащи се воли на животни и на растения. Истински рай за естествоизпитателя, където формите бяха една от друга по-различни, по-причудливи и фантастични.

Сякаш Природата изсичаше живите форми толкова бързо, че не оставаше физическо пространство за новите. А на Земята хвърляха стотици семена, за да засеят поне едно. Тук като че ли млади същества оживяваха и за да се прихванат, старите вехнеха и умираха без видима причина — просто новият живот ги убиваше.

Пред очите на Маскул новите видове лудуваха и създаваха собствени „кралства“. Ето, на земята лежеше един плод, голям колкото лимон, но с по-жилава кожа. Мъжът го откъсна с намерението да изяде месестата му част, отвътре обаче намери напълно оформено дръвче, което се канеше да пробие обвивката. Маскул го хвърли нагоре по реката, то се върна при него, но щом го приближи, дръвчето внезапно заплува срещу течението. Маскул го улови и откри по него шест нови зачатъчни крака.

Маскул не запя хвалебни песни в чест на свръхнаселената долина. Напротив, тя го изпълни със скептицизъм и го потисна. Каза си, че безумството на неведомата сила — независимо дали я наричат Природа, Живот, Воля или Бог, тържествуваща над този дребничък, простосмъртен и презрян свят, сигурно не преследва кой знае колко високи цели и едва ли струва нещо. Не проумяваше въобще как съмнителното боричкане за час-два животец може да се счита за сериозно и дълбоко занимание. Атмосферата тук го задушаваше, той жадуваше въздух и пространство и затова си проправи път към клисурата и заизкачва надвисналите скали, хващайки се о дърветата.

Когато стигна върха, Бланчспел вече приличаше и не можеше да остане под белите й лъчи. Маскул се огледа, за да види докъде бе стигнал. Беше извървял петнайсетина километра навътре, ако се смяташе по права линия. Голите хълмисти плата се спускаха надолу към проблясващата в далечината вода. На хоризонта едва се забелязваше Острова на Свайлон, а на север склонът продължаваше да се издига, докъдето стигаше поглед. На няколко километра отвъд билото се очертаваше тъмната верига на причудливи скални породи — навярно там бе Треал. Зад тях на още седемдесет и пет или дори сто и петдесет километра, кой знае — се изрисуваха върховете на Личсторм, покрити със зеленикав сняг.

Планините с тайнствените очертания бяха изумително високи, конични отгоре, а върховете им образуваха невъзможни ъгли със скалистите могили, върху които се крепяха, сякаш висяха без видима подпора. И тази земя обещава да ми покаже необикновени жители, помисли си Маскул. В главата му се зароди мисълта да тръгне час по-скоро за там. Може би щеше да стигне преди залез слънце. Натам го привличаха не планините, а надеждата да зърне синьото слънце, най-чудното от чудесата на Юрманс.

Прекият път към планините минаваше през възвишенията, но заради жегата и липсата на сянка в никакъв случай не можеше да тръгне по него. Маскул прецени, че ако мине през долината, няма да се отклони много от посоката и реши сега-засега да продължи през нея, колкото и да му беше противна и да го плашеше. И той отново се озова в тясната долина и се гмурна сред гъмжилото й.

Измина няколко километра в полусенките на растенията. Пътят бе все по-мъчен. Скалите се събираха, докато пролуката между тях стана стотина метра, а пътят през клисурата бе запречен от малки и големи канари. Намалялата река изтъняваше до размерите на поточе и се провираше, където намереше място. Живите форми ставаха все по-необичайни. Постепенно изчезнаха животните и растенията и на тяхно място се появиха странни кръстоски между двата вида, с крайници, лица, воля и разум, ала вкоренени в земята, които се хранеха от почвата и от въздуха. Маскул не забеляза полови органи и не можеше да разбере как се размножават.

Сетне пред очите му се разкри изумителна гледка: едно огромно, напълно развито животно-растение внезапно изскочи пред него от празното пространство. Маскул не можеше да повярва на очите си и не отделяше поглед от съществото. То се движеше бавно, като прекопаваше пътя пред себе си, сякаш от цяла вечност се бе намирало там. Като осъзна, че няма да реши загадката, Маскул продължи да напредва към гърлото на долината със скокове от скала на скала. Скоро видя ново животно-растение и повече не се съмняваше, че е свидетел на чудеса — Природата хвърляше формите си в света, без да минава през етапите на еволюцията… Това бе загадка, за която нямаше логично обяснение.

Потокът също се променяше. От сиянието над зеленикавата му вода във въздуха излитаха искри, сякаш се освобождаваше някаква заключена сила. Маскул не беше стъпвал във водата от известно време и за да я опита, той нагази в потока. В тялото му се вля нов живот. Водата се просмукваше бавно в него отдолу нагоре като освежителна напитка въпреки жегата. Маскул инстинктивно осъзна какво означаваше новото усещане. Енергията, излъчвана от потока, проникваше в тялото му, не като приятел, нито като враг, а просто защото през него минаваше пътят й към някаква цел. Макар без враждебни намерения, тази енергия криеше заплаха в себе си — Маскул разбираше, че вливането й в тялото му можеше да го промени физически. Той бързо изскочи от водата и се облегна на скалата, стегна мускулите си и се напрегна, за да предотврати неминуемите трансформации. В този миг погледът му отново се замрежи и докато се бореше срещу непонятното явление, на челото му изникна цяло съзвездие от нови очи. Опипа ги с ръка и преброи нови шест, освен предишните.

Опасността беше преминала и Маскул се усмихна, поздравявайки се, че се е отървал толкова леко. После се запита за какво служат новите органи и дали са полезни или вредни. Разбра го, преди да измине и десетина крачки. Точно когато понечи да скочи от един камък, зрението му се промени и той инстинктивно се спря. Пред очите му се разкриваха едновременно два свята. Както преди, със собствените си очи виждаше гърлото на клисурата, скалите, потока, животните-растения, светлината и сенките. А с новите очи те изглеждаха другояче. Различаваха се ясно всички подробности от долината, но светлината отслабна и предметите избледняха, станаха твърди и безцветни. Облаци изпълниха цялото небе и скриха слънцето. Тези маси от кондензирана пара, перести по строеж, се носеха буйно, почти съвсем като живи. На места, където частиците бяха по-дребни или разпилени от движението, облаците бяха по-рошави и развлачени. Отблизо можеше да се види всяка една от зелените искрици на потока, които се издигаха нагоре към облаците. Но щом ги докоснеха, между тях закипяваше безмилостна битка. Искрите се стремяха да се откопчат и да се доберат до по-високата атмосфера, а облаците се събираха около тях при всеки техен опит и ги улавяха в плътен затвор. Доколкото Маскул виждаше, повечето искрици успяваха накрая да си пробият път нагоре с невероятни усилия. Погледът му проследи една от хванатите в плен искрици. Заобиколи я пръстен от облаци и тя, въпреки че се мяташе и проблясваше във всички посоки — като диво животно, уловено в мрежа — не намери пролука сред облачната обвивка, която следваше движенията й. Парите още повече се сгъстиха, потъмняха и настръхнаха като пред буря. Зелената искрица, едва забележима сред тях, спря да се бори и застина неподвижно. Облакът продължи да се сгъстява неумолимо, доби сферична форма и се спусна бавно към долината. Докосна земята и спря точно срещу Маскул. Поне две минути цареше пълна тишина. Ненадейно, като че прободен от двуостра светкавица, облакът се смали, ощърби се, обагри се и тръгна наоколо като животно-растение да търси храна и да се вкорени. Последната картина Маскул видя вече с нормалното си зрение. Затова одеве му се беше сторило, че съществата се появяват чудодейно от нищото.

Маскул беше поразен. Скептицизмът му се пречупи и отстъпи пред любопитството и страхопочитанието. „Също като раждането на една мисъл — каза си той. — Кой ли е мислителят?“ На това място се извършваше делото на великия Жив Разум, който обладаваше и интелигентност — защото всички видове бяха различни, и характер — защото повтаряха един и същ общ тип… „Ако не греша и тази сила наистина се нарича Майстора или Кристалния, видях предостатъчно, за да пожелая да науча нещо повече за него… Глупаво е да се захващам с нови главоблъсканици, преди да реша тези.“

Някакъв глас го повика отзад. Той се обърна и съзря човешка фигура, която тичаше към него откъм клисурата. Приличаше по-скоро на мъж, отколкото на жена, висок и пъргав, облечен в тъмна, подобна на расо одежда, дълга от врата до под коленете. Около главата му беше увит тюрбан. Маскул не изчака съществото и тръгна да го пресрещне.

Отново се изненада, този път, защото то, явно човешко създание, не беше нито мъж или жена, нито нещо средно помежду им. Очевидно принадлежеше към трети пол, което, колкото и забележителна гледка да беше, трудно можеше да се проумее. За да се преведе с думи впечатлението от външния вид на непознатия в съзнанието на Маскул, би трябвало да се създаде ново местоимение, защото земните не можеха да го изкажат. Вместо „той“ или „тя“, нито дори „то“, би трябвало да се използва „тяой“.

Най-напред Маскул беше неспособен да разбере защо веднага реши, че физическите особености на съществото произтичат от пола му, а не от расата, например. Тялото, лицето и очите определено не бяха нито мъжки, нито женски, а съвсем различни. Също както при пръв поглед човек разпознава мъжа или жената по някакви незнайни разлики в израза и излъчването, независимо от формата на лицето, така и непознатото същество не приличаше на нито един от двата пола. Тяой криеше сетивност, неприличаща на никаква друга… Маскул реши, че беше любов. Каква любов? Кого обичаше? Не беше нито позорната страст на мъжа, нито дълбокият инстинкт на жената да се подчини на съдбата. Беше истинска и неустоима като тях, и все пак съвършено различна.

Взрян в странните прастари очи, Маскул инстинктивно почувства, че тяой би могъл да обича само Майстора. Осъзна, че неговата любов няма за цел да продължи расата, само земното безсмъртие на индивида. Тяой не раждаше деца, а беше вечното дете; искаше като мъж и получаваше като жена. Това излъчваше мъгляво и объркано съществото, като че ли дошло от друго време, когато е било сътворено по други закони.

От всички тайнствени създания на Торманс, срещата с тяой най-силно порази Маскул. Безкрайно чужда духовност, възможно най-далеч от неговата. И сто години да бяха живели заедно, никога нямаше да я разбере.

Маскул се съвзе от изумлението си и след като разгледа новодошлия/та в най-големи подробности, се опита и с разсъдъка си да схване невъзможното чудо, което му бе открила интуицията. Тяой приличаше на мъж, доколкото беше широкоплещест, с едри кости и без женски гърди. Но тези кости бяха плоски и ъглести, плътта му наподобяваше кристал, заравнен на местата на извивките. Сякаш тялото не беше огладено от морето на вековете, а беше възникнало изневиделица ъглесто и многоаспектно от една-единствена идея. Лицето изглеждаше неправилно и очукано. Поради расовите си предразсъдъци Маскул не го намери за красиво, но все пак в него имаше красота, нито мъжествена, ни женствена, но откриваше и трите съставки на всяка красота: характер, ум и спокойствие. Бакърената кожа сияеше като че ли отвътре. Нямаше брада, косата му беше дълга като на жена, събрана на плитка и стигаща до глезените. Тяой имаше само две очи, а изпъкналият над челото тюрбан явно прикриваше някакъв орган.

Маскул не можеше да определи възрастта му. Фигурата му изглеждаше жизнена и здрава, кожата — чиста и лъскава, а очите — силни и зорки. Тяой беше може би съвсем млад. Но колкото повече го разглеждаше Маскул, му се струваше невероятно древен, а действителната му младост се отдалечаваше назад във времето като през лупа на обърнат телескоп.

Маскул заговори най-сетне непознатия/та и разговорът им потече като че ли насън.

— Какъв е полът ти? — започна Маскул.

Гласът, който му отвърна, по необясним начин асоциираше със звука на мистичен горски рог, различим на огромно разстояние.

— Днес се срещат мъже и жени, но в стари времена светът беше населен с фейни. Струва ми се, че съм единственият/та оцелял от ония същества, които се родиха тогава чрез Съзнанието на Фейснай.

— Фейснай?

— Сега му викат погрешно Майстора или Кристалния — обясни съществото. — Плиткоумни имена, измислени от расата на плиткоумните същества.

— Как е твоето име? — попита Маскул.

— Лехалфе.

— Как?

— Лехалфе — повтори тяой. — А ти се казваш Маскул. Прочетох в мозъка ти, че си преживял удивителни приключения. Сигурно имаш невероятен късмет. И ако останеш по-дълго, може би ще успея да го използвам.

— Да не си мислиш, че късметът ми е твой? — възмути се Маскул, но му мина бързо: — Всъщност, няма значение. Искам да знам какъв е полът ти? И как задоволяваш нагона си?

— С него черпя живот от реките, които протичат през стоте долини на Матерпле — отвърна Лехалфе, посочвайки скрития орган на челото си. — Изворите им избликват от самия Фейснай. Цял живот се опитвам да го намеря и ако ти кажа от колко години го гоня, ще си помислиш, че лъжа.

Маскул бавно вдигна поглед към фейна.

— В Ифдон срещнах едното от Матерпле — младеж на име Дигрунг, и го абсорбирах.

— Сигурно ми го разказваш от самохвалство.

— Беше ужасно престъпление — рече Маскул. — Не знам до какво ще доведе.

Лехалфе му се усмихна и лицето й/му се сбръчка чудновато.

— В Матерпле — рече той/тя — младежът ще се размърда изотвътре ти, като надуши въздуха. Вече имаш очите му… Аз го познавах… Пази се или ще те сполети нещо още по-страховито. Стой далеч от водата.

— В тази злокобна долина май всичко може да се случи — отвърна Маскул.

— Не се измъчвай заради Дигрунг. По право долината принадлежи на фейните и хората ни се натрапиха. Добре е да се поразчистят малко.

— Няма какво да говорим повече. Явно трябва да бъда по-предпазлив — замислено изрече Маскул. — Защо каза, че късметът ми ще ти помогне?

— Късметът ти бързо отслабва, но все още може да е достатъчно силен, за да ми свърши работа. Ще потърсим заедно Треал.

— Да потърсим Треал? Защо, трудно ли е да го намериш?

— Казах ти, че цял живот го търся.

— Каза Фейснай, Лехалфе.

Последния/та фейн го погледна с чудноватите си прастари очи и отново се засмя.

— Тази река също, като всички реки в Матерпле, извира от Фейснай. И като тях идва от Треал, затова трябва да търсим Фейснай в Треал.

— Какво ти пречи да намериш Треал? — учуди се Маскул. — Всички знаят за тази страна.

— Треал е подземна страна. Свързва се с горния свят на няколко места. Не съм срещнал никого, който да ги знае. Пребродих долините и хълмовете, стигнах до дверите на Личсторм. Вече съм много стар, вашите възрастни ще изглеждат като новородени до мен, и още съм толкова далеч от Треал, колкото и когато бях съвсем млад и живеех сред другите фейни.

— Е, ако аз имам късмет, то ти явно си карък… Какво ще спечелиш, когато намериш Фейснай?

Лехалфе го изгледа безмълвно. Усмивката изчезна от лицето й/му и вместо нея се изписа такава нечовешка мъка, че Маскул нямаше защо да чака друг отговор. Скръбта и копнежът на влюбения, разделен навеки от любимия, чийто аромат и дири оставаха, я/го разяждаха. В този миг страстта беляза лицето на фейна с неистова, сурова и духовна красота, превъзхождаща красотата на който и да е мъж или жена.

Внезапно дивното изражение изчезна и резкият контраст разкри на Маскул истинския Лехалфе. Самотата на съществото беше просташка — подобно егоистичния героизъм на природата, която с неуморно постоянство следва животинските си цели.

Маскул погледна фейна изкосо и забарабани с пръсти по бедрото си.

— Добре, ще тръгнем заедно — рече той. — Може и да откриеш нещо, а във всеки случай аз няма да съжалявам, че ще се поразговоря с такъв необикновен индивид като теб.

— Трябва да те предупредя, Маскул, че сме различно създадени. Тялото на фейна съдържа целия живот, а на мъжа — едва половината — другата половина е у жената. Тялото ти може да не понесе Фейснай… Не предусещаш ли?

— Затъпял съм от прекалено много усещания — отвърна Маскул. — Трябва да взема всевъзможни предпазни мерки и за останалото да се надявам на щастието си. — Той се наведе, хвана тънкото парцаливо расо на фейна и отпра от него широка ивица, която уви около челото си. — Не съм забравил съвета ти, Лехалфе. И не ми се ще да тръгна като Маскул и да се върна като Дигрунг.

Старият фейн се ухили накриво и те поеха нагоре по реката. Пътят беше труден. Стъпваха от камък на камък, което съвсем не беше толкова лесно. От време на време пред тях се изпречваше някакво препятствие и трябваше да го преодоляват. Дълго време двамата не размениха нито дума. Маскул, доколкото можеше, следваше напътствието да не стъпва във водата, но ще не ще понякога нагазваше в реката. На втория или третия път, когато го направи, почувства внезапна конвулсия в ръката с раната от Краг. Погледът му припламна радостно, страховете го напуснаха и той почна нарочно да цапа през коритото й.

Лехалфе се почеса по брадичката и го погледна с присвити очи, опитвайки се да разбере какво се бе случило.

— Късметът ти ли, Маскул, се обади или нещо друго става? — попита той/тя.

— Слушай, ти си същество с древен житейски опит и ако въобще има някой достатъчно осведомен, това си ти. Какво е Муспел?

Лицето на фейна остана безизразно.

— Не съм чувал това наименование — промълви той/тя.

— Означава някакъв друг свят.

— Не може да бъде — заяви Лехалфе. — Съществува само светът на Фейснай.

Маскул се доближи до него/нея, хвана го/я за ръка и заговори:

— Радвам се, че те срещнах, Лехалфе, защото трябва да ми обясниш много неща и за долината, и за всичко, свързано с нея. Тук навътре в долината, например, почти не са останали органични форми. Защо са изчезнали? Наричаш потока „река на живота“, а колкото повече приближаваме извора, толкова по-малко живот срещаме. На два-три километра по-надолу щъкат ония самозараждащи се животно-растения, които се появяват от нищото, а край морето гъмжеше от растения и животни. Ако всички те по някакъв тайнствен начин са свързани с твоя Фейснай, струва ми се, че той има доста парадоксална природа. Съществото му не започва да създава форми, докато не отслабне и не се разреди от водата… Е, може пък и двамата да дърдорим глупости… — кратко приключи Маскул.

— Всичко е взаимно обусловено — поклати глава Лехалфе. — Реката е самият живот, който непрекъснато хвърля искри. Когато материята ги улови и затвори, тези искри стават живи форми. Колкото по-близо до извора си е реката, толкова по-неудържим и енергичен е животът. Сам ще се убедиш, когато стигнем до предната част на долината, че там няма никакви живи форми. Значи там няма достатъчно яка материя, за да улови и да задържи яростното искрене. По-надолу по реката повечето от искрите са толкова силни, че съумяват да излетят в по-високата атмосфера. Някои все пак са пленени, щом се издигнат, и мигновено се превръщат във форми. Аз самият съм от подобно естество. По-надолу към морето потокът губи голяма част от жизнената си сила и искрите стават лениви и мудни. Вместо да се издигат във въздуха, те се разпръскват. Едва ли има материя, колкото и крехка да е, която да не успее да задържи слабите искрици. Множество от тях биват уловени и затова там си видял безчет живи форми. И не само това — искрите преминават от едно тяло в друго, от поколение в поколение, и не могат да се откопчат от кръговрата, докато не се разпаднат от дългата употреба. Най-долу е самото Пластящо море. То цялото е вместилище за останките от изродения и хилав живот на реките на Матерпле. Силата му е съвсем слаба и не може да създаде никакви форми, въпреки безспирните му и напразни опити с изригналите фонтани.

— Значи бавният растеж на мъжете и на жените се дължи на слабостта на живеца у тях? — попита Маскул.

— Абсолютно вярно! Те не могат да изпълнят веднага желанията си. Ето затова фейните, които са родени спонтанно от искрите с по-силно електричество, са неизмеримо по-висши.

— Откъде идва материята, която улавя искрите? — попита Маскул.

— Животът става материя след смъртта. Самата материя също се поврежда и погива, но мястото й заема все нова и нова материя.

— Но ако животът идва от Фейснай, как може да умира?

— Защото животът е в мислите на Фейснай. Щом веднъж тези мисли напуснат разума му, те не струват нищо, те са просто тлееща жарава и пепел.

— Много тъжна философия — отбеляза Маскул. — Кой е този Фейснай и защо въобще мисли?

— И това ще ти обясня — рече Лехалфе и отново лицето му/й се деформира в усмивка. — Той е застанал сред Нищото, което го обгражда отвсякъде. Фейснай няма нито гръб, нито странични флангове, само лице и лицето е формата му. Така трябва да е, защото между него и Нищото няма друго. Цялото му лице е покрито с очи, защото цяла вечност гледа Нищото. И от небитието извлича вдъхновението си, само чрез него осъзнава себе си. По същата причина фейните и дори хората, у които има частица от Фейснай, обичат празните пространства и пълното уединение.

— Звучи правдоподобно — рече Маскул.

— Мислите непрестанно текат от лицето на Фейснай назад. След като то гледа във всички посоки, значи мислите се вливат в самия него. И от Нищото към Фейснай протича непрекъснат поток, който е светът. Мислите стават форми и населяват света. Затова външният свят, който ни заобикаля, въобще не е външен, той е вътре. Обозримата вселена е като гигантски стомах, а истинското отвън няма да видим никога.

Маскул дълбоко се бе умислил.

— Лехалфе, не разбирам само на какво се надяваш ти лично, след като не си нищо повече от една изоставена умираща мисъл.

— Никога ли не си обичал жена? — попита го фейнът и го погледна втренчено.

— Случвало се е.

— А не се ли е случвало, докато си влюбен, да изживееш възвишени мигове?

— Въпросът ти е същият като предния, но формулиран с други думи.

— Тези мигове те доближават до Фейснай. И ако можеше, нямаше ли да се приближиш още повече до него?

— Да, каквито и да са последствията.

— Дори ти лично да не се надяваш на нищо?

— Смисълът на надеждата е в самата нея. Лехалфе продължи да върви, без да отвърне.

— Мъжът е половин живот — внезапно наруши мълчанието тяой, — жената е другата половина от живота, а фейнът е целият живот. При това от разделения на две живот се е изгубило нещо — загубило се е цялото. Няма нищо общо между твоята любов и моята. Дори вялата ти кръв да се е устремила към Фейснай, дори да се питаш непрестанно какво ще стане, щом го откриеш, какво мислиш, преживявам аз?

— Не се съмнявам в дълбочината на емоциите ти — отвърна Маскул, — жалко е само, че не знаеш как да ги извисиш до другия свят.

— Хората си въобразяват, каквото им изнася — Лицето й/му се изкриви в ухилена гримаса, изразяваща незнайно какво чувство. — Фейните обаче са устроени така, че виждат света такъв, какъвто той е в действителност. — И с тези думи разговорът им свърши.

Слънцето се беше издигнало високо в небето и вече достигаха началото на пролома. Склоновете все повече се приближаваха и двамата се движеха под тъмната им сянка, освен в случаите, когато Бланчспел се падаше точно зад гърба им. Въпреки това жегата беше неприятна и ги омаломощаваше. Признаците на живот съвсем изчезнаха. Прекрасната фантастична гледка сега се състоеше само от скалните форми, каменливата почва и облите камъни, които запушваха цялата клисура. Снежнобелият кристалинен варовик, от който се състояха, беше дълбоко прорязан от проблясващи сини на цвят вени. Водата на поточето от зелена стана кристално прозрачна и чиста. Въпреки звучния ромон и романтичното очарование на пейзажа, Лехалфе като че ли беше някъде другаде — изражението му добиваше все по-суров и мъченически вид.

Половин час след като всички живи форми бяха изчезнали, пред очите им от празното пространство пред тях изникна ново животно-растение. Беше високо колкото Маскул, свежо и силно на вид, току-що изсечено от монетарницата на Природата. То тръгна, но едва успя да направи няколко крачки, и безшумно се взриви. Нищо не остана след него — тялото му мигновено се бе превърнало в облак от онази невидима мъгла, от която бе възникнало.

— Също както ми каза — отбеляза Маскул, пребледнял.

— Да — отвърна Лехалфе, — стигнахме до мястото на неудържимия живот.

— След като се оказа прав дотук, ще трябва да ти повярвам и за останалото.

Докато Маскул говореше, те заобиколиха една извивка на клисурата. Точно пред тях се мержелееше отвесна бяла мраморна скала с жилки, висока около стотина метра. До нея свършваше проломът и по-нататък не можеха да продължат. Намираха се в началото на долината.

— В отплата за мъдростта, ще ми услужиш с късмета си — заяви фейнът.

Те стигнаха до подножието на скалата и Маскул я разгледа замислен. Можеха да се покатерят, но изкачването щеше да е много тежко. Съвсем тъничък поток извираше от дупка в скалата на няколко метра по-нагоре. Освен мелодичното бълбукане не се чуваше никакъв звук. Дъното на урвата беше потънало в сянка, но слънцето огряваше скалите на гърлото й от половината нагоре.

— Какво очакваш от мен? — попита Маскул.

— Сега всичко е в твои ръце. Не знам какво да предприемем. Твоят късмет трябва да ни помогне.

Маскул продължи да оглежда нагоре.

— По-добре е да изчакаме — предложи той. — Сигурно ще успея да се кача до върха, само че сега е много горещо, пък съм и уморен. Ще подремна някой и друг час и после ще видим какво ще правим.

Лехалфе явно беше недоволен, но не му възрази.