Дейвид Линдзи
Пътешествие към Арктур (11)

10. ТИДОМИН

Осеакс приседна небрежно върху мъхестото ложе и задъвка слива.

— Е, както виждаш, наложи се да го убиеш, Маскул — присмехулно отбеляза тя.

Той се отдръпна от трупа и я погледна. Още беше зачервен и дишаше тежко.

— Няма нищо смешно — сряза я. — Особено ти трябва да си мълчиш!

— Защо?

— Все пак ти беше съпруг.

— Значи трябва да изглеждам тъжна, а въобще не ми е тъжно.

— Не се преструвай, жено!

Осеакс се усмихна.

— Като те слуша човек, ще си помисли, че ме обвиняваш в престъпление.

Маскул изпръхтя, възмутен от думите й.

— Живееш в мръсотия — първо с това гадно чудовище, а после…

— А, сега вече те разбрах — напълно безстрастно отвърна тя.

— Радвам се.

— Маскул — продължи тя след кратка пауза, — кой ти е дал право да съдиш поведението ми? Не съм ли си сама господарка?

Той я изгледа отвратен и не отговори. Последва ново продължително мълчание.

— Никога не съм го обичала — изрече най-накрая Осеакс, без да вдигне очи от земята.

— Толкова по-зле.

— Какво означава това, какво искаш?

— От тебе — нищо — и слава Богу!

Тя се изсмя студено и рече:

— Дошъл си чак дотук с чуждоземските си предразсъдъци и очакваш всички да започнем да ги почитаме.

— Какви предразсъдъци?

— Само защото заниманията на Кримтифон ти изглеждат странни, ти го уби и май се каниш да се нахвърлиш и върху мен.

— Занимания! Такава сатанинска жестокост!

— О, ти си бил сантиментален! — презрително отбеляза Осеакс. — Защо трябва да се вдига толкова шум за един нищо и никакъв човек? Животът си е живот навсякъде по света. Дадена форма е толкова добра, колкото и друга. Просто щеше да стане на дърво като милион други дървета. Ако дърветата могат да издържат на подобен живот, защото той да не може?

— Това ли е ифдонския морал! — възкликна Маскул.

— Ти имаш идиотски идеи. — Осеакс вече се нервираше. — Бълнуваш за красотата на цветята, на дърветата, наричаш ги божествени. Само че стане ли въпрос да отгледаш тая божествена, свежа, чиста и прелестна красота у човека, в собствената му личност, веднага го обявяваш за жестокост и за противно морално падение. Много странно, струва ми се.

— Осеакс, ти си едно великолепно, безсърдечно диво животно — и толкоз. Ако не беше жена…

— Хайде — тя сбърчи устни, — да чуем какво щеше да стане, ако не бях жена!

Маскул гризеше ноктите си.

— Няма значение. Не мога да те докосна, макар сигурно да не си по-различна от съпруга си, момчето. Благодари се на „чуждоземските ми предразсъдъци“… Сбогом!

И той се обърна, за да тръгне.

Осеакс го гледаше изпод дългите си мигли.

— Къде ще ходиш, Маскул? — подвикна му тя.

— Все едно, където и да ида, ще е за предпочитане. По-далеч от този престъпен вертеп! — процеди той.

— Чакай малко — спря го тя. — Искам само да ти кажа, че започва блодсомбър и ще е по-разумно да останеш тук през следобеда. Ще изместим трупа по-надалеч и, както ме ненавиждаш, ще се намери достатъчно място и за двама ни. Не е необходимо да си говорим или да се гледаме.

— Не желая да дишам един въздух с теб!

— Неразбран човек! — Осеакс стоеше права и неподвижна като прекрасна статуя. — Ами тайнственият ти разговор със Суртур, ами плановете ти?

— Ти не си човека, с когото ще обсъждам тези въпроси. Но… — той я изгледа замислено, — тъй и тъй съм тук, ти можеш да ми обясниш поне едно. Какво значеше изразът върху лицето на убития?

— И това ли е престъпление, Маскул? Тъй изглеждат всички мъртви. Не трябва ли?

— Веднъж чух, че го наричат „лицето на Кристалния“ — промълви Маскул.

— Защо не? Всички ние сме дъщери и синове на Кристалния. Явно фамилен белег.

— Казаха ми също, че Суртур и Кристалния са едно и също.

— Познаваш много мъдри хора, които казват истината.

— Как може да е Суртур? — прошепна като на себе си Маскул. — Видението беше нещо съвсем различно.

Тя остави присмехулния тон, плъзна се неусетно край него и го подбутна нежно.

— Видя ли, трябва да поговорим. Седни до мен и ми задай въпросите си. Не съм много умна, но ще се опитам да ти помогна.

Маскул се остави да падне под мекия натиск. Тя се наведе към него съучастнически и сладкият й свеж дъх погали бузите му.

— Не си ли дошъл, за да превърнеш злото в добро, Маскул? Какво значение има тогава кой те е изпратил?

— Какво знаеш въобще ти за доброто и за злото? — настръхна Маскул.

— Или си дошъл да учиш посветените?

— Кой съм аз, та да уча някого? Все пак си права. Искам да преобразя тая земя, доколкото мога. Не защото зная как, а защото съм тук.

— Не само тялото, но и душата ти е великанска — гласът на Осеакс се сниши до шепот. — Ти можеш да извършиш каквото поискаш.

— Честна ли си или искаш да ме подкупиш с ласкателства?

Тя въздъхна:

— Виж колко трудно се общува с теб. Да не се обвиняваме взаимно, а да поговорим за задачата ти.

Изведнъж Маскул забеляза на север в небето странна синя светлина. Идваше от Алппен, макар самата звезда да се криеше зад възвишенията. Докато се взираше натам, през съществото му премина тревожно чувство на себеотрицание. Погледна към Осеакс и за пръв път усети, че е бил прекалено груб към нея. Беше забравил, че е просто една беззащитна жена.

— Ще останеш ли? — внезапно го попита Осеакс направо.

— Да, ще остана — отвърна бавно той. — И още нещо — моля да ми простиш, ако неправилно съм преценил характера ти. Аз съм прибързан и емоционален човек.

— Много са хората с повърхностен характер. Порочните души намират лек в жестокостта. Ти не си объркал характера ми — просто всяка жена има повече от един характер. Не знаеше ли?

Настъпи мълчание, нарушено от пукане на съчки, и двамата се обърнаха изненадани. През източеното гърло на провлака, откъм материка, към тях приближаваше бавно някаква жена.

— Тидомин — прошепна Осеакс с яден и уплашен глас. Веднага се отдръпна от Маскул и я посрещна права, с вдигната глава.

Новодошлата беше средна на ръст, с крехка и елегантна фигура. Не беше в първа младост. Лицето й излъчваше самообладанието на жена, която знае какво иска. Изглеждаше пребледняла, но под хладнокръвието на изражението й, надничаше нещо странно и заплашително. Макар да не отговаряше на представата за красавица, беше особено привлекателна. Косата й беше къса като на момче, до врата, и къдрава, с необикновен тъмносин, направо индигов цвят. Беше надянала старомодна туника и бричове от квадратните синьозелени люспи на някакво влечуго. Малките й гърди, бели като слонова кост, бяха голи. Черният сорб на челото й гледаше печално и замислено.

Без да обърне внимание на Осеакс и Маскул, жената тихо и безшумно отиде право при тялото на Кримтифон. На няколко крачки от трупа тя спря, скръсти ръце и го загледа.

Осеакс придърпа Маскул настрани и му прошепна:

— Тя е другата жена на Кримтифон, която живее под Дискоурн. Много е опасна. Внимавай какво ще говориш! Веднага й откажи, каквото и да те накара да направиш.

— Бедничката, изглежда напълно безобидна — прошепна Маскул.

— Да, изглежда. Бедничката обаче е способна да глътне самия Краг… А сега се дръж като мъж.

Шепотът привлече вниманието на Тидомин и тя бавно извърна поглед към тях.

— Кой го уби? — разнесе се мекият изящен глас, който беше толкова нисък, че Маскул едва чу думите. В ушите му продължаваше да звучи мелодията му и странно, вместо да заглъхне, се засилваше.

— Не отговаряй, остави всичко на мен — промълви Осеакс, после се обърна, застана очи в очи с Тидомин и заяви решително: — Аз го убих!

В този миг гласът на Тидомин вече звънтеше в съзнанието на Маскул като действителен физически звук. Нямаше как да го игнорира, трябваше открито да признае за деянието си, независимо от последствията. Той хвана леко Осеакс за рамо и я отмести зад себе си.

— Аз съм убиецът на Кримтифон — заяви Маскул с тих, но отчетлив глас.

Осеакс го погледна презрително и уплашено едновременно.

— Маскул говори така, защото смята, че може да ме прикрие. Нямам нужда от ничия защита! — И отново повтори: — Аз го убих, Тидомин.

— Вярвам ти, Осеакс. Ти си го убила. Макар да не си го сторила със собствената си сила, а си довела за тази цел мъжа.

Маскул направи крачка към Тидомин.

— Не е важно кой от двама ни го е убил, защото е по-добре човек като него да е мъртъв. Все пак, аз съм убиецът. Осеакс няма пръст в тази работа.

— Когато го уби, не ти ли мина през ума, че аз ще дойда и ще ти потърся сметка? — Тидомин сякаш не беше чула Маскул и гледаше замислено право към Осеакс.

— Нито за миг не съм се сетила за теб — отвърна Осеакс и се изсмя злъчно. — Наистина ли си въобразяваш, че виждам само твоя образ, където и да съм?

— Ти какво щеше да направиш, ако някой вземе, че убие новия ти възлюбен?

— Лъжкиня, лицемерка! — избухна Осеакс. — Никога не си обичала Кримтифон. Винаги си ме мразила и сега ти е паднал случаят да ми отмъстиш сега, когато Кримтифон е мъртъв… И двете знаем, че стига да пожелаех, той нямаше да те вземе и за възглавница за краката си. Той ме боготвореше, а на теб се присмиваше! Считаше, че си грозна!

Тидомин изпрати на Маскул мила усмивка:

— Трябва ли да слушаш целия този разговор?

Маскул не си отвори устата и с чувството, че точно това трябва да направи, се отдалечи. Тидомин приближи Осеакс и заговори:

— Красотата ми вехне, вече не съм толкова млада и сигурно затова имах непрекъснато нужда от него.

— Той вече е мъртъв — озъби се Осеакс, — край на всичко. Какво ще правиш оттук насетне, а, Тидомин?

— Нищо друго не остава, освен да оплачем мъртвия — усмихна се слабо и трогателно съперницата й. — Нали няма да ми откажеш да изпълня дълга си?

— Искаш ли да се усамотиш? — попита я с подозрение Осеакс.

— Да, скъпа Осеакс — искам да остана сама.

— А какво ще стане с нас?

— Смятах, че двамата с любовника ти… как му беше името?

— Маскул.

— Че вие двамата ще дойдете на Дискоурн и ще прекарате блодсомбъра в дома ми.

— Ще дойдеш ли с мен в Дискоурн? — извика Осеакс на Маскул.

— Ако желаеш — отвърна й Маскул.

— Тръгни напред, Осеакс. Трябва да разпитам приятеля ти за смъртта на Кримтифон. Няма да се забавим.

— Защо не зададеш на мен въпросите си? — Осеакс я погледна със съмнение.

— Твърде добре си се знаем — отвърна й Тидомин с едва загатната усмивка.

— Не се опитвай да ни измамиш! — предупреди я Осеакс и се обърна, за да се отдалечи.

— Сигурно грешиш — изрече Тидомин. — Пътят е натам освен ако не искаш да скочиш от скалите.

Пътят, по който Осеакс бе поела, минаваше през провлака. А Тидомин й сочеше към празното пространство, отвъд ръба на пропастта.

— Велики Майсторе! Трябва да съм се побъркала — извика със смях Осеакс. И покорно последва показалеца на другата жена.

Тръгна право към бездната на двайсетина крачки разстояние. Маскул си скубеше брадата, смаян и не разбиращ какво става. Тидомин продължаваше да стои с опънат показалец и да я наблюдава неотлъчно. Без да се поколебае или да забави стъпките си, Осеакс вървеше натам… стигна до края на земята, после пристъпи още веднъж.

Маскул видя как краката й се поколебаха пред ръба, ала го прекрачи. Докато тялото й изчезваше в пропастта, се разнесе ужасяващ писък.

Халюцинацията я беше напуснала с миг закъснение. Маскул излезе от вцепенението и се хвърли безразсъдно към ръба на скалата, падна там и впери поглед надолу… Осеакс беше изгубена.

Маскул се взира подивял в бездната известно време и сетне захълца. Тогава Тидомин го приближи и мъжът се изправи.

Кръвта ту се качваше, ту се отдръпваше от лицето му. Минаха няколко минути, преди да може да заговори отново.

— Ще ми платиш за това, Тидомин. Но първо искам да чуя защо го направи?

— Нямах ли причини? — попита тя и сведе поглед.

— Беше проява на сатанинска жестокост в най-чистия й вид.

— Беше заради Кримтифон.

— Тя нямаше нищо общо със смъртта му. Казах ти.

— Ти си й верен, както аз съм вярна на него.

— Верен? Ужасно сбърка. Не ми беше любовница. Убих Кримтифон по съвсем друга причина. Тя няма нищо общо.

— Нима не ти беше любовница? — бавно попита Тидомин.

— Направи ужасна грешка — повтори Маскул. — Аз го убих, защото беше същинско чудовище. Тя бе толкова невинна, колкото и ти самата.

— Значи си виновен за смъртта на двама — сурово го погледна Тидомин.

Възцари се мъчителна тишина.

— Защо не ми повярва? — наруши я Маскул, пребледнял и облян в пот.

— Кой ти е дал право да убиваш? — нападна го Тидомин.

Той не отговори, дори може би не беше чул въпроса й. Тидомин въздъхна два-три пъти и се размърда нетърпеливо.

— Убил си го и сега трябва да ми помогнеш да го заровя — рече тя.

— Какво да сторя? — махна той с ръка. — Стана ужасно престъпление.

— Ти си ужасен човек. Защо дойде, за да носиш само беди ли? И какъв си ни ти въобще?

— За нещастие си права — съгласи се тъжно Маскул.

Последва нова пауза.

— Няма нужда да оставаме повече тук — рече Тидомин. — Нищо не може да се поправи. Ще дойдеш с мен.

— Да дойда с теб? Къде?

— В Дискоурн. От другата страна на върха има огнено езеро. Винаги е искал да го хвърлим там след смъртта му. Ще можем да го направим едва след блодеомбъра, а междувременно ще го занесем вкъщи.

— Ти си безсърдечна жена. Защо той ще получи погребение, а бедната девойка ще остане на открито?

— Знаеш, че за това и дума не може да става — непоколебимо отвърна Тидомин. — Просто няма как.

Погледът на Маскул блуждаеше наоколо, без да забелязва нищо.

— Трябва да се раздвижиш — додаде Тидомин. — Аз ще тръгвам, а ти сигурно не желаеш да останеш сам.

— Не. Не мога да остана тук — пък и защо да оставам? Искаш да нося трупа ли?

— Той не може сам да върви, защото ти го уби. Може би ще облекчиш съвестта си, като го поносиш.

— Да си успокоя съвестта? — въпросът на Маскул прозвуча доста глупаво.

— За угризенията има само едно облекчение и то е доброволното страдание.

— А ти нямаш ли угризения? — попита я Маскул и я изгледа обвинително.

— Престъплението извърши ти, Маскул — отвърна тя язвително. — Моето действие беше противодействие на твоето.

Те отидоха до тялото на Кримтифон и Маскул го преметна на рамо. Беше по-тежък, отколкото очакваше. Тидомин не му предложи помощта си, докато го наместваше.

Следвана от Маскул, жената пресече провлака. Вървяха ту под слънце, ту под сянка. Бланчспел грееше в безоблачното небе, жегата беше нетърпима и пот на ручеи браздеше лицето му, а тялото на гърба му като че ли ставаше все по-тежко. Тидомин вървеше все напред. Без да съзнава, очите му бяха приковани в белите женствени прасци и следваха стъпките ту на десния, ту на левия крак. Лицето му се навъси. След десетина минути Маскул остави трупа да се изхързули от раменете му и да тупне на земята. Викна на Тидомин и тя начаса се обърна.

— Ела насам. Току-що си зададох въпроса защо да мъкна трупа и защо въобще трябва да ходя подир теб! — рече Маскул и се изкиска нервно. — И още по-удивително е, че не се замислих веднага за това.

— Уморил си се, Маскул — отвърна жената припряно. — Да поседнем. Сигурно си изминал огромно разстояние сутринта.

— Не, не е от умората, а внезапен проблясък на разум. Защо трябва да изпълнявам ролята на носач? — и той отново се изсмя и седна до нея.

Тидомин не го погледна, нито му отговори повече. Главата й беше полуобърната към северното небе, обагрено от сиянието на Алппен. Маскул проследи погледа й и мълчаливо се взря в заревото за минута-две.

— Защо не отговаряш? — не издържа той.

— На какво ти прилича светлината, Маскул?

— Не те попитах за светлината.

— Нищо ли не ти говори? — настоя Тидомин.

— Може би. Какво значение има?

— За саможертвата? — продължаваше Тидомин.

— Каква саможертва? Какво имаш предвид? — Маскул отново се свъси.

— Още ли не си разбрал — започна Тидомин, загледана право пред себе си, с изящен, твърд глас, — че пътешествието ти няма да завърши, преди да се принесеш в саможертва.

Маскул не отвърна, пък и тя не каза нищо повече. След малко Маскул се изправи по собствено решение и твърде непочтително, почти ядно метна отново тялото на Кримтифон на рамо.

— Колко път има още? — попита той кисело.

— Около час.

— Води ме.

— Само че не това е твоята саможертва — подхвърли Тидомин и мина пред него.

Оттук нататък пътят стана труден. Трябваше да прескачат от камък на камък като от остров на остров. Понякога успяваха да прекрачат или да прескочат проломите, но друг път се налагаше да минават по недодялани мостове от дънерите на падналите дървета. Изглежда, пътеката беше често използвана. Под тях се простираха тъмни бездни, а над тях слънцето прежуряше над жизнерадостните шарени скали и хаоса на гъсталака от необикновени растения. Имаше безброй влечуги и насекоми, по-охранени от земните, и съответно — по-противни, някои с гигантски размери. Едно чудовищно насекомо, голямо колкото кон, се беше заковало на средата на пътя им. Беше с люспеста броня, с челюсти като ятагани, а отдолу многобройните му крачка образуваха същинска гора. Тидомин го порази със свирепия си поглед и го запокити в пропастта.

— Какво друго, освен живота си, мога да предложа? — ненадейно възобнови прекъснатия разговор Маскул. — И какво добро ще извърша? Няма да съживя бедната девойка.

— Саможертвата няма за цел да е полезна. Тя е наказанието, което плащаме.

— Знам.

— Въпросът е дали можеш да продължиш да живееш спокойно след станалото.

Жената го изчака да се изравни с нея.

— Може би смяташ, че не съм истински мъж, след като допуснах бедната Осеакс да умре заради мен… — рече Маскул.

— Тя наистина е мъртва заради теб — настави Тидомин сдържано.

— За втори път бъркаш — отвърна й Маскул все така твърдо. — Аз не обичах Осеакс, нито държа чак толкова на живота си.

— Никой не иска живота ти.

— Не разбирам тогава към какво се стремиш, нито за какво говориш.

— Не ми е работа да искам от теб саможертва, Маскул. Просто проявяваш услужливост, но това още не е пожертвование. Трябва да почакаш, докато осъзнаеш, че всъщност не ти остава нищо друго.

— Всичко е толкова загадъчно.

Разговорът им внезапно бе прекъснат от дълъг страховит тътен, който долетя някъде изпод пътя. Земята, върху която се намираха, се разтресе. И двамата смаяни вдигнаха поглед точно навреме, за да видят изчезването на огромна гориста площ на не повече от двеста метра пред тях. Няколко хектара с дървета, растения, скали и пръст, заедно с животните, потъна пред очите им като във вълшебна приказка. Ръбът на новата пропаст беше отрязан като с нож. Отвъд крайната й граница, над хоризонта, искреше лазурното зарево на Алппен.

— Трябва да обходим — обяви още задъханата Тидомин.

— Чуй ме, искам да ти опиша чувствата си — рече Маскул, като я хвана с третата си ръка. — Когато видях свлачището, в главата ми нахлу всичко, което са ми казвали за свършека на света. Стори ми се, че съм негов свидетел, и че светът наистина се руши. Там, където беше земя, сега зее бездънна пропаст, нищо. Като че ли с живота ми ще се случи същото — където е имало нещо, няма да остане нищо. Ужасната синя светлина на отсрещната страна, оттатък пропастта, ме гледа като окото на съдбата. Обвинява и пита какво сме направили през живота си, а то не е кой знае какво. И в същото време е величествено и радостно. Щастие е да имаме сили да дадем по своя воля онова, което по-късно ще ни бъде поискано насила.

Тидомин го гледаше внимателно.

— Ти имаш чувството, че животът ти е ненужен, затова си готов да го подариш на първия, който ти го поиска? — уточни тя.

— Не, усещането идва от по-дълбоко. Чувствам, че единственото, заради което си заслужава да се живее, е благородството, способно да изуми самата съдба. Това не е цинизъм, нито горчивина или отчаяние, това е геройство… Трудно ми е да го обясня.

— Нека ти кажа и аз каква саможертва ти предлагам, Маскул. Трудна е, но такава искаш и ти.

— Да — потвърди той. — Изпаднал съм в настроение, за което нито една жертва не изглежда прекалена.

— Ако говориш искрено, отстъпи ми тялото си. Кримтифон е мъртъв вече, а се уморих да бъда жена.

— Не разбирам.

— Слушай! Искам да започна ново съществование в тялото ти. Искам да стана мъж. Убедих се, че не е леко да си жена. Ще посветя собственото си тяло на Кримтифон, ще привържа тялото му към моето и ще ги погреба заедно в огненото езеро. Ето такава саможертва ти предлагам. Казах ти, трудна е.

— Искаш от мен да умра — рече Маскул. — Макар че не разбирам по какъв начин ще използваш тялото ми.

— Не, не те карам да умреш — възрази Тидомин. — Ти ще продължиш да живееш.

— Възможно ли е да си жив без тяло?

Тидомин впи поглед в очите му:

— Дори в твоя свят има много подобни същества. Там ги наричате духове, привидения, призраци. Всъщност, те са живи воли, лишени от материални тела, които копнеят да действат и да се радват, но не могат. Дали си достатъчно благороден, за да приемеш подобно състояние, как мислиш?

— Стига да е възможно, съгласен съм — отвърна Маскул. — Ще приема саможертвата, въпреки че е тежка. Как ще стане обаче?

— Несъмнено, в света ни са възможни неща, които не можем дори да си представим. Първо да стигнем до вкъщи. Не настоявам да си сдържиш думата, защото, ако саможертвата ти не е по собствена воля, от нея няма да има полза.

— Не съм от мъжете, които си хвърлят думите на вятъра. Ако можеш да извършиш подобно чудо, получаваш окончателно съгласието ми.

— Нека да оставим засега нещата каквито са — рече тъжно Тидомин.

Продължиха пътя си. Подир слягането на скалите Тидомин се поколеба в каква посока трябва да вървят, но след като направиха широк кръг, най-накрая заобиколиха по другия ръб на новообразуваната пукнатина. Не след дълго в бранището, увенчаващо миниатюрен самотен връх, се натъкнаха на един мъж. Той почиваше, облегнат на дърво. Изглеждаше уморен, потиснат и паднал духом. На вид беше млад. Голобрадото му лице беше необичайно открито и изглеждаше смел, трудолюбив и интелигентен младеж. Косата му беше къса и гъста, с ленен цвят. Нямаше нито сорб, нито трета ръка и най-вероятно не беше от Марест. Лицето му обаче беше обезобразено от безредно събраните очи, осем на брой, с различни размери и форми. Бяха разположени по двойки и работата на съответния чифт си личеше по особения блясък. Останалите стояха тъмни, докато не им дойдеше ред. В добавка към тези горни очи отдолу имаше още две, празни и безжизнени. Необикновената батерия от ту живи, ту мъртви очи издаваше трескаво мозъчно напрежение. Облеклото му се изчерпваше само с някаква кожена поличка. На Маскул му се струваше, че лицето му е познато, макар със сигурност да не го беше виждал по-рано.

Тидомин му предложи да пусне трупа на земята и двамата седнаха на почивка под сянката.

— Разпитай го, Маскул — небрежно го подбутна тя и завъртя глава в посока към момъка.

Маскул въздъхна и подвикна на непознатия, без да става от мястото си:

— Как се казваш? Откъде си?

Чужденецът го проучи за кратко с първата двойка очи, после с втория чифт и накрая с третия. След което обърна вниманието си към Тидомин и на нея посвети по-продължително време. Най-сетне отговори на въпросите със сух, решителен и едновременно с това нервен глас:

— Казвам се Дигрунг и идвам от Матерпле.

Цветът му се сменяше непрекъснато и Маскул внезапно осъзна на кого му напомняше. На Джойуинд.

— Сигурно си се запътил към Пулингдред, а, Дигрунг? — с интерес го заразпитва Маскул.

— Натам съм тръгнал — ако въобще мога да се оправя с тази дяволска страна.

— И може би познаваш Джойуинд?

— Сестра ми е. Отивам при нея. Защо, да не я познаваш и ти?

— Вчера я срещнах — уточни Маскул.

— Как се наричаш?

— Маскул.

— Ще й кажа, че сме се видели. Не съм я срещал от четири години. Добре ли е тя, щастлива ли е?

— Добре е, щастлива е — потвърди Маскул, — доколкото мога да преценя. Познаваш ли Панаве?

— Кой, съпругът й? Да. А ти откъде си? Никога не съм виждал човек като тебе.

— Ами, от друга планета съм. Къде се намира Матерпле?

— Първата страна оттатък Пластящото се море.

— Как е там? С какво се занимавате? — полюбопитства Маскул. — Какво и там ли изобилства от убийства и внезапни смърти?

— Абе ти да не си болен? — учуди се Дигрунг и заразпитва: — Каква е тази жена и защо й вървиш по петите като роб? Изглежда ми юродива. Ами тялото — защо го влачите през цялата страна?

Тидоман се усмихна.

— Чувала съм да казват за Матерпле, че ако там човек посее един отговор, веднага ще покара богата реколта от въпроси. Защо ме нападаш безпричинно, Дигрунг?

— Не те нападам, жено, просто те познавам — отвърна младежът. — Погледнах в теб и видях юродивост. Сигурно нямаше да има значение, ала не ми харесва, че разумен мъж като Маскул се е оплел в мръсните ти примамки.

— Струва ми се, че дори вие — умниците от Матерпле, понякога грешно преценявате характера — рече Тидомин. — Както и да е, не се обиждам. Мнението ти не ме интересува, Дигрунг. А ти, Маскул, по-добре отговори на въпросите му.

Не заради него, но приятелката ти Джойуинд със сигурност ще е любопитна защо са те видели да носиш мъртвец.

— Нищо не казвай на сестра си, Дигрунг. — Маскул се беше ядосал. — Недей да споменаваш името ми! Въобще да не научава, че сме се срещали.

— Защо не?

— Не искам, не е ли достатъчно?

Дигрунг изглеждаше напълно безстрастен.

— Мислите и думите, които не съответстват на събитията от действителността, се смятат за крайно позорни в Матерпле — заяви той.

— Не те карам да лъжеш, а само да премълчиш — примоли се Маскул.

— Скриването на истината е особена разновидност на лъжата. Не мога да изпълня молбата ти. След като знам, трябва да разкажа всичко на Джойуинд.

Маскул се изправи. Тидомин го последва, докосна ръката на Дигрунг и го погледна странно.

— Мъртвият е мой съпруг, а Маскул го уби — рече жената. — Сега разбираш защо настояваше да си държиш езика зад зъбите.

— Досетих се аз, че работата не е чиста — рече Дигрунг. — Няма значение, не мога да преинача фактите. Джойуинд трябва да узнае истината.

— Отказваш да пощадиш чувствата й? — попита Маскул, побледнял.

— Чувствата, избуяли от илюзиите, са болни и умират при срещата с реалността; не си заслужава да ги щадиш. Джойуинд няма такива.

— Ако откажеш да изпълниш молбата ми, поне се върни у дома, без да си се срещнал с нея. Сестра ти няма да се зарадва, че те вижда, след като научи какви новини й носиш.

— Що за странни взаимоотношения съществуват между двама ви? — възкликна Дигрунг и го погледна с внезапно събудено подозрение.

Маскул отговори на погледа му смаян.

— Мили Боже! — изломоти той. — Нима се съмняваш в сестра си? Тя е ангел!

— Не познавам Джойуинд — намеси се Тидомин и го хвана нежно за ръка, — нито какво върши и каква е, но съм убедена, че има по-голям късмет с приятелите, отколкото с брат си. А сега, ако наистина държиш на щастието й, Маскул, ще трябва да предприемеш решителни мерки.

— Готов съм — отвърна той и заяви: — Дигрунг, ще прекратя пътуването ти.

— Достатъчно силен си да успееш, ако се каниш да извършиш второ убийство.

Маскул избухна в смях, обърна се към Тидомин и рече:

— Явно съм обречен да оставям след себе си диря от трупове през цялото пътуване.

— Защо нов труп? Няма нужда да го убиваш.

— И затуй благодаря — сухо вметна Дигрунг. — Но усещам, че ще има ново престъпление.

— Не ми е работа, пък да си кажем правичката, не ме и интересува… — намеси се Тидомин. — Ако бях на твое място, Маскул, нямаше да се колебая. Не си ли се научил досега да абсорбираш ония, дето изпречват срещу теб слабата си твърдоглава воля?

— Това е още по-страшно престъпление — отвърна Маскул.

— Кой знае? Ще си остане жив, без да разкаже никому нищо.

— Прав бях — рече Дигрунг. Той се усмихваше, но цветът на лицето му се измени. — Посред бял ден попаднах на катили.

— Можеш да избираш — рече Маскул и постави ръка на рамото му, — ние не се шегуваме. Направи, както искам.

— Колко ниско си паднал, Маскул. Ала ти си упоен и не мога да говоря с теб. А ти, жено — грехът сигурно е приятен като баня за тебе…

— Обвързана съм с определени отношения с Маскул, а ти си само минувач и чужденец — сряза го Тидомин. — Въобще не ме е грижа за теб.

— Въпреки всичко, няма да ме уплашите и да се откажа от намеренията си, които са Праведни.

— Прави, каквото щеш — рече Тидомин. — Ала после да не се вайкаш? Май нищо не си разбрал, както ни се хвалиш!

— Продължавам напред! — натърти ядно Дигрунг.

— Свидетел си, че опитах да убедя младежа — Тидомин изпрати бърза и зла усмивка на Маскул. — Сега трябва да вземеш час по-скоро решение кое е по-важно — щастието на Дигрунг или на Джойуинд. Дигрунг няма да ти позволи да запазиш и двете.

— Не ми трябва много време да реша. Дигрунг, имаш последен шанс да премислиш.

— Ще продължа и ще предупредя сестра си що за престъпни приятели…

Маскул отново посегна към него, но този път беше побеснял. Подучен от някакъв нов и ужасен инстинкт, той притисна младежа плътно към себе си с трите ръце. През тялото му веднага премина усещане за диво, опияняващо удоволствие. И за пръв път разбра победоносната радост, която носеше абсорбирането, утолявайки глада на волята така, както храната задоволява глада на тялото. Дигрунг се оказа доста слаб и не се съпротивляваше особено. Личността му бавно и равномерно премина у Маскул, чието аз се засили и засити. Жертвата постепенно побледняваше и омекваше, докато в ръцете му остана само трупът. После той го пусна и затрепери. Беше извършил второ престъпление. Не почувства непосредствена промяна в съществото си, обаче…

Тидомин му прати тъжна като зимно слънце усмивка. Очакваше да го заговори, но тя не каза нищо. Вместо това му направи знак да вдигне тялото на Кримтифон. Докато изпълняваше заповедта й, Маскул се чудеше защо мъртвото лице на Дигрунг няма ужасяващата маска на Кристалния.

— Защо лицето му остана същото? — промърмори той на себе си.

Тидомин го чу и леко подритна Дигрунг с крак.

— Защото не е мъртъв — обясни тя. — Изражението, което очакваш, ще се появи с твоята смърт.

— Значи е станал част от мен?

— Дойде тук, за да откриеш и да промениш новия свят, а излиза, че променяш себе си. — Тидомин се смееше мило. — Не се съмнявай, Маскул, няма какво да ме гледаш със зяпнала уста. И ти, както всички нас, принадлежиш на Майстора. Не си нито крал, нито господ.

— Откога му принадлежа?

— Що за въпрос? Може би откакто за пръв път си поел от въздуха на Торманс, а може би и само отпреди пет минути.

Без да изчака отговора му, тя премина през бранището и се запъти към следващия остров. Физически изтощен, с обтегнати черти и огорчение в душата, Маскул я последва.

Продължиха да вървят още половин час, без да срещнат премеждия. Гледката наоколо се променяше бавно. Планинските върхове се издигаха по-високи и по-отдалечени един от друг. Клисурите между тях бяха запълнени с танцуващи бели облаци, които се плискаха около върховете като тайнствено море. Преминаването от остров на остров бе трудно поради широките пропасти между тях. Добре, че Тидомин познаваше пътя. Силната светлина, виолетово-синьото небе, ослепителните картини от пейзажа, изплували от океана сред бяла мъгла поразиха Маскул. Заревото на Алппен бе затулено от огромната маса на Дискоурн, който се мержелееше право пред тях.

Зеленият сняг на върха на пирамидата вече се беше разтопил напълно. Черното, златното и аленото от шарените цветове на мощните му скали блестяха нетърпимо. Тидомин и Маскул се намираха в подножието на планината, която не беше на повече от километър и половина разстояние. Не изглеждаше трудна за изкачване, макар Маскул да не знаеше от коя страна на склона ще мине пътят им.

От върха до долу планината беше прорязана от безброй коси процепи и пукнатини. Тук-таме падаха светлозелени водопади като тесни неподвижни нишки. Лицето на планината беше назъбено и голо, обсипано с изтъркулили се камъни и с огромни нащърбени скали, издадени като железни зъби. Тидомин посочи към една малка черна дупка в основата, която може би беше пещера.

— Тук живея — обясни тя.

— Живееш тук сама? — удиви се Маскул.

— Да.

— Странно решение за жена, а иначе не си некрасива.

— Животът на жената свършва след двайсет и петата година — отвърна тя с въздишка. — А аз съм доста по-възрастна. Ако бях с десет години по-млада, аз, а не Осеакс, щях да живея долу и нямаше да се случи всичко това.

Четвърт час по-късно те влязоха в пещерата. Беше три метра висока и вътрешността й тънеше в непрогледен мрак.

— Остави тялото до входа, далеч от слънцето — нареди Тидомин и Маскул се подчини.

Тя го изгледа изучаващо, преди да попита:

— Не си променил решението си, нали, Маскул?

— Защо да го променям? Не се отказвам толкова лесно.

— Тогава върви след мен.

Двамата влязоха в пещерата. В същия миг някъде над тях се разнесе страхотен трясък. Сърцето на препатилия Маскул затуптя учестено. Пред входа се свлече лавина от камъни и прах. Ако бяха се забавили още миг, щяха да са мъртви.

Тидомин дори не се обърна. Тя го хвана за ръка и закрачи в тъмнината. Беше студено, сякаш се намираха в лед. Щом завиха, светлината отвън изчезна и те потънаха в непрогледен мрак. Маскул непрекъснато се препъваше по неравния под, но Тидомин беше плътно до него и го водеше напред.

Тунелът изглеждаше безкраен. Атмосферата се промени, или поне така се стори на Маскул. Без да знае как, усети, че влизат в по-широко помещение. Тидомин спря насред стаята и леко го побутна надолу. Ръката на Маскул напипа камък и като прокара длан по дължината му, установи, че седи на каменно легло или кушетка, издигната на около четирийсет-петдесет сантиметра от земята. Тидомин му нареди да легне.

— Време ли е вече? — попита Маскул.

— Да.

Легна и зачака в тъмното, без да има представа какво ще стане. Тидомин го държеше за ръка. Незнайно защо, спря да усеща тялото си; не бе наясно нито какво става с крайниците му, нито с органите му. Съзнанието му работеше трескаво. Иначе нищо особено не се беше случило.

В стаята започна да просветлява, сякаш се зазоряваше. Маскул не виждаше нищо, макар ретината му да беше възбудена. Стори му се, че чува музика, но докато се ослушваше, звукът заглъхна. Светлината се засили и въздухът се затопли, долетя и неясен шепот от далечни гласове.

Внезапно Тидомин го стисна силно. Чу нечий немощен крясък. Светлината блесна и той видя всичко.

Лежеше върху дървена кушетка в необичайно украсена стая, осветена от електричество. Ръката му стискаше мъж, облечен в модно облекло, а не Тидомин. Със сигурност познаваше лицето му, но не можеше да си спомни откъде. По-назад стояха други хора — също смътно познати. Маскул седна, разсмя се, макар да нямаше причина, и се надигна. Е зачуди се защо всички са се вторачили развълнувано в него. Отново изпита чувството, че лицата му са познати. Особено на двамина — мъжът в дъното на стаята, който нервно крачеше напред-назад, с изменено от възвишено и строго изражение лице. Другият — едър брадат мъж — беше самият той. Да — гледаше двойника си. С погледа на възрастен мъж, съсипан от порока, който ненадейно се е озовал пред собствената си фотография от наивната идеалистична младост.

Двойникът му заговори. Чуваше звуците, без да схване смисъла им. Вратата рязко се отвори и вътре се вмъкна дребничък звероподобен тип, който тръгна право към него, Маскул. Каза нещо, ала думите бяха неразбираеми. Лицето на новодошлия се изкриви в отвратителна гримаса и човечето сграбчи врата му с косматите си ръце. Костите на Маскул изпукаха и се пречупиха, жестока болка премина през нервите на цялото му тяло, сякаш идваше края му. Изкрещя и безпомощно се свлече на пода като парцал. Внезапно и стаята, и хората изчезнаха, а светлината угасна.

Наоколо му отново беше тъмно. Само че лежеше на пода, Тидомин беше до него и държеше ръката му. Гърчеше се в страхотни мъки, макар да бяха несравнимо по-слаби от отчаянието и тревогата в съзнанието му.

— Защо се върна толкова скоро? — прошепна Тидомин с нежен упрек в гласа. — Не бях готова. Пак трябва да отидеш.

Маскул се хвана за нея и се изправи на крака. Жената изкрещя силно, сякаш изпита болка.

— Какво става? Какво правиш, Маскул — извика тя.

— Краг… — започна Маскул, ала усилието да произнесе името го задуши и той млъкна.

— Краг? Кажи какво стана? Пусни ме! Той още по-здраво стисна китката й.

— Да, видях Краг. Буден съм — избъбри Маскул.

— О, ти си буден! Буден!

— А ти ще умреш — произнесе Маскул зловещо.

— Защо? — не разбираше Тидомин. — Какво се е случило?

— Ти трябва да умреш и аз ще те убия… защото най-сетне се събудих и проумях всичко. О, потънала в кръв измамнице!

Тидомин остана без дъх, но бързо си върна самообладанието.

— Няма да се нахвърлиш отгоре ми в тая черна дупка, нали?

— Не, ще те убия така, че и слънцето да види, защото убийството ти не е престъпление. Бъди сигурна, че ще умреш — за да изкупиш страшните си дела.

— Вече ми го заяви. Виждам, че ще го направиш. Изплъзна ми се. Наистина, любопитно. Е добре, да излезем отвън, Маскул. Не ме е страх. Моля само да проявиш снизхождение, избирайки начина за моето умъртвяване, тъй както и аз проявих уважение към теб. Друго не искам.