Сюзън Джонсън
Табу (8)

6.

За разлика от времето в Сен Лузистег, пролетното утро в Париж бе топло. Нахлуващата в будоара на Клодин Дюра слънчева светлина озаряваше преплетените върху разхвърляното легло тела. Търсенето на удоволствието тази сутрин бе по-спокойно и бавно. Сетивата им сякаш още спяха. Ритъмът с нищо не напомняше за бурната страст предишната вечер.

— Твоето настроение винаги е в унисон с моето — промърмори мъжът на средна възраст.

— Защото се разбираме — отвърна Клодин с въздишка на наслада.

— Животът е сладък.

— Любовта е сладка, чичо, и тя прави живота сладък.

Бившият епископ на Отун Шарл Морис дьо Талейран, известен още като Куция Дявол, се усмихна, а после целуна поднесените му устни.

Закусиха късно на закътаната малка тераса до будоара. Платното, провряно през металните решетки на перилата, ги предпазваше от лекия пролетен бриз. Бяха потънали в разговор.

— Пиер Колет направи поредното щедро дарение за банковата ми сметка вчера — обяви Клодин. — Успях да му набавя препоръчителни писма, за да се представи пред главния интендант на Андре.

— Много щедро от негова страна. Той е напълно наясно с правилата. Иначе нямаше да е най-богатият военен снабдител на Франция — за момент Талейран се заигра с лъжичката си, — което ме подсеща за Рапина, друг мъж със завидно състояние. — Вдигна поглед. — Пише, че има проблеми с Андре. Можеш ли да надраскаш няколко думи…

— Странно чувство за хумор притежаваш, Шарл. — Едната вежда на Клодин се изви нагоре. — Ако изпратя Рапина при Андре, той вероятно ще нареди да го разстрелят. — Сви безразлично рамене, с което даде да се разбере, че темата повече не я занимава. — Ти пиши и упражни натиск върху упорития ми съпруг. Накарай го да се вслуша в изпратения от Париж комисар. В края на краищата ти си външният министър.

Талейран се усмихна леко над ръба на чашата си.

— Може би по-нататък. В момента не желая да упреквам за нищо Андре. Съпругът ти е единственият победоносен генерал на наше разположение.

— Бонапарт?

Талейран поклати глава.

— Директоратът предпочита мъж с неговите амбиции да си стои в Египет и да се бие с неверниците.

— Катерина ми сподели, че й е изпратил златна огърлица. Уж принадлежала на Клеопатра.

В момента мадам Гранд бе официалната любовница на Талейран.

— Младият корсиканец е завършен политик. Не само Катерина получава подаръци от него, а и половината от парламентаристите — уточни насмешливо той.

— Колко дълго ще просъществува Директоратът?

— Очевидно си разговаряла със Сейес. — Бившият епископ спомена името на йезуита, запленил сега мисълта на политическите фракции, които се готвеха да отидат по-далеч от революцията и да установят конституционен парламент в страната. — Той си търси „оръжие“ за своя преврат.

— Но генерал Хоц е мъртъв, а Бернадот не е склонен да поема рискове. Значи остават Жобер, Макдоналд и Моро.

— Но никой от тях не е заинтересуван истински, доколкото чувам. Дали няма да успеем да убедим Андре? — вметна лукаво Талейран.

— Колко приятно би било! — Клодин въздъхна с копнеж. Допадаше й идеята да управлява Франция в ролята на съпруга на човека, застанал начело на страната. Следващата й въздишка бе пълна със съжаление. — Но за жалост Андре ненавижда политиката.

— И е перверзно честен — тъжно отбеляза Талейран. — Не съм сигурен дали ще пасне дори на човек като Сейес, ако бъде убеден да заеме поста, разбира се. Направо съм изненадан, че все още е женен за теб, ma chere.

— Не ме сравнявай с лицемер като Сейес — лениво възропта тя, поднасяйки намазаната със сметана кифличка към устата си.

— Естествено, скъпа. — Последва характерната бърза реакция на дипломат: — Ти винаги си живяла в откровена недискретност.

— А не ме ли е научил на това истински майстор, епископе? — По устните й останаха съблазнителни пухчета сметана.

— Бивш епископ, слава богу — поправи я Талейран тихо.

Клодин се загледа в него замислено и проницателно.

— Колко ли мразиш баща ми, задето ти е отнел онова, което ти се е полагало по рождение?

На четири години, докато за него се грижела някаква селянка, Талейран паднал от шкаф и си наранил крака. Останал недъгав и затова му отнели наследството в полза на по-малкия брат. Тъй като нито можел да се сражава, нито да танцува, останала му единствената възможност да се посвети на църквата и там да придобие богатство и слава. За жалост това поприще никак не му се нравело.

— Баща ти беше бебе по онова време. Враждебността ми е насочена към попечителите ми. Но вече съм си отмъстил — отвърна небрежно той, успял да овладее прокрадналата се преди малко злоба.

Клодин се облегна на стола и му хвърли предизвикателен поглед.

— Отмъстил? Каква нехристиянска дума в твоята уста!

— Какво те кара, скъпа, да пробуждаш такива неприятни спомени у мен? Да не би да ти липсва твоя смел и дързък съпруг?

Тя леко се засмя.

— О, mon cher, как ме провокираш. И Андре, и аз водим бурен живот, както ти е добре известно. Но той ме прави изключително богата, за което съм му благодарна. И банкерите, и военните снабдители не престават да ме ухажват.

— Не само заради това, че си съпруга на такъв велик мъж.

— О, ти ме ласкаеш! За радост — добави тя с престорена скромност, — има и такива в неговия щаб, които истински ме харесват.

— Онова хлапе Фурет продължава ли да ти пише всеки ден?

— Да, скъпи. Той бе доста впечатлен от ваканцията, която изкарахме заедно в Сен Клод.

— Ти си ненаситна, мила моя.

— С което приличам на теб — отвърна тя весело.

— Така е — увери я министърът на външните работи с подобаваща усмивка.

 

 

Малката група кавалеристи начело с Дюра пресрещна армията, която бързо се придвижваше към Чър, късно следобед. Неуспял да настигне Корсаков, генералът беше мрачен.

— Вероятно е в града — предположи той, раздразнен от неуспеха си. — Или в Тирол. Войниците готови ли са?

— Да — отвърна Боней. Бързата победа при Сен Лузистег ускори напредването на армията и те взеха разстоянието до Чър за рекордно кратко време. — Готови са да печелят слава и злато, сър. Не са получавали заплата от два месеца.

— Париж си въобразява, че можем да живеем единствено със слава. — Обикновено така реагираше, станеше ли дума да упражни натиск върху министерството, за да си изпълнят задълженията по плащанията. — Нещо ново за дажбите? — Имаха запаси само за още пет дни.

Боней поклати глава.

— Рапина трябва да бъде притиснат.

— И ако не беше брат на министъра на финансите, вероятно щеше да е възможно — отбеляза насмешливо адютантът.

— Помисли си колко по-лесно щеше да ни е, Анри, ако се налагаше да се бием единствено с врага, а не и със сбирщината негодници в Париж.

— Не е изключено да се оттеглим в южна Франция много по-рано от предвиденото, сър.

— Приятно би било! — Дюра много обичаше родната си Ница и винаги съжаляваше, че рядко ходи там. — Нареди артилерията да заеме позиции при онези хълмове и ще видим дали няма да ускорим хода на тази война.

Със същата отдаденост, с която превзе Сен Лузистег, след двудневна битка Дюра прогони австрийците и от Чър. Общо 2980 военнопленници, три знамена и шестнадесет оръдия попаднаха в ръцете на французите. Оттам Дюра се насочи към Тирол и четири дни по-късно французите превзеха главния град на провинцията — Мартинсбрук.

Заради корумпираните чиновници в министерството, френските войници бяха останали без продоволствия и дажби и започнаха да плячкосват. Дюра написа гневно писмо до Директората направо от бойното поле.

— Проклети военни снабдители — кълнеше той и нервно крачеше напред-назад по хълма, от който се виждаше горящия Мартинсбрук. — Как да продължа настъплението, ако армията ми не е нахранена? — През последния час бе утъпкал пътека в тревата на хълма. — Лекурб твърди, че десният ми фланг не разполага с провизии за повече от седмица. Храната трябваше да ни е доставена още преди десет дни! Искам главата на Рапина!

По време на тирадата му офицерите мълчаха. Всички осъзнаваха критичността на положението. Нямаше начин да продължат победния си ход или да достигнат батальона на Корсаков.

— А дали пък не очакват от мен да накажа хората си, защото грабят храна, за да оцелеят? Какво си въобразяват онези чиновници с дебели задници, докато си седят спокойно в Париж? Дяволите да ги вземат тях и безполезните им кожи! Боней, с колко пари разполагаме?

— Петстотин и шестдесет хиляди франка, сър.

Не беше достатъчно. Спирайки нервното крачене напред-назад, Дюра се загледа към плячкосвания пред очите му град, без да е в състояние да преодолее раздразнението си.

— Идете и приберете мародерите — нареди той с въздишка. — Не искам никой да бъде разстрелян. Погрижете се населението да бъде компенсирано. А сега, господа, заминавам за Сарган, за да измъкна парите от Рапина. Връщам се след три дни.

— Ще подготвя ескорта — обади се Боней, докато генералът се насочваше към коня си.

— Грижиш се за мен като майка, Анри — усмихнато отбеляза Дюра. — Ще забравя как навремето сам мислех за себе си.

— В околността сигурно има австрийци дезертьори. Гонто, приготви взвода си! — Младият капитан хукна да изпълни заповедта, но Дюра вече имаше триста метра преднина.

Той се движеше в равномерен тръст — щадеше силите на животното. Из малките селца между Мартинсбрук и Сарган нямаше конюшни, за да сменят конете.

През първите няколко часа гневът му към Рапина не стихваше. Сблъсъците им бяха започнали още когато пое командването на армията през януари. Нито парите, нито продоволствията, отпускани на Рапина, имаха изрядна документация. Ако нямаше корупция, сигурно цялата армия на Дюра щеше да се угощава с трюфели и гъши пастет до Коледа. Многократно се бе оплаквал в Париж, но без никакви последствия. Миналата година взе заем на свое име, за да осигури необходимите средства. Дяволите да я вземат цялата бюрокрация!

Колкото повече обаче приближаваше Сарган, толкова по-често в съзнанието му се мяркаше образът на Тео. Почувства как го обзема растяща екзалтация и необуздан копнеж. Изпълнен с невероятно приятно усещане, той се усмихна сред спускащия се здрач.

Вероятно щяха да пристигнат към осем-девет часа. При тази радостна перспектива Дюра се смили над придружаващите го войници и отби в двора на някаква странноприемница. И хората, и конете се нуждаеха от храна.

Надраска набързо бележка, докато приготвяха вечерята, и изпрати едно конярче да я отнесе на графинята. После за пръв път от дни насам се наслади на топла храна.

Три часа по-късно Дюра и войниците му влязоха в Сарган уморени, мръсни и премръзнали. Канеше се отново да завали сняг.

— Ела с мен — обърна се той към младия капитан, докато слизаха от конете пред голямата къща, превърната от Рапина в резиденция. — Нужен ми е свидетел. И освободи хората си. Трябва да поспят.

Отправи се към входната врата, където спря за миг, за да поблагодари на войниците, и изцапан, кален и мокър влезе в луксозната квартира. Двама прислужници се втурнаха към него, чули вратата да се отваря с трясък. При резкия му въпрос и двамата посочиха към осветената със свещи трапезария.

— Кой смее да нарушава вечерята ми? — провикна се Рапина гневно. Гласът му прокънтя. — Изрично наредих…

— Сам ще се представя — обяви Дюра, без да се впечатлява от виковете, а леденият му тон накара двамата прислужници да застинат на място. — Хайде, Гонто, да го обезпокоим.

Стаята беше обляна в светлина. Свещите не се пестяха, а огънят в камината приятно топлеше. На отрупаната с ястия маса се хранеше един-единствен човек — едър и закръглен, тъкмо посягаше да отпие от чашата с вино.

Част от изтънченото бордо се разля и образува кърваво петно върху бялата ленена покривка. Дюра, в изцапана униформа и небръснат от четири дни, застана на прага. Черните му вежди бяха свъсени. Тръпки побиха Рапина. Все едно дявол от ада бе застанал пред него. Отвори уста, после я затвори. Най-сетне успя да си поеме дъх и да заговори.

— Генерале… Какво удоволствие…

В следващия миг пребледня. Пистолетът на Дюра, здраво стиснат в ръката с ръкавица, по която имаше засъхнали петна австрийска кръв, бе насочен към главата му.

— Хората ми нямат храна.

Независимо от привидно благия тон, Рапина потрепери и още по-силно пребледня.

— Уверен съм… Сигурно има някаква грешка. Ако ми позволиш…

— Вече съм чул всичките ти лъжи. — Не го интересуваха нито политическите настроения, нито връзките на влиятелните роднини на Рапина. Гледката как военният снабдител се тъпче, докато хората му гладуват, го възмути. — Бих искал главата ти на поднос, проклетнико, но ще се задоволя с номерата на банковите ти сметки. — Единствено безотказният му самоконтрол го възпираше да натисне спусъка. — На всички сметки! Дори и онези на името на съпругата ти. Искам парите да бъдат прехвърлени по сметката на армията в Швейцария. Нужните за целта документи да са на бюрото ти до десет минути. — Показалецът му леко се сви върху спусъка и Рапина изпищя приглушено. — Арестуван си, докато парите не бъдат прехвърлени — продължи ледено Дюра. По-късно Гонто разказваше, че Рапина едва не умрял от страх. — И ако пак постъпиш така с войниците ми, жив ще те одера, преди да те убия. Ясно ли е?

Едрият мъж направо се смали пред очите на генерала. Не му бе възможно да проговори и затова само кимна.

— Копеле! — просъска Дюра през зъби и натисна спусъка.

Рапина изкрещя. Куршумът премина през зализаните му черни коси и той припадна над агнешкия си котлет.

— Отличен изстрел, сър — възхити се Гонто.

— Жалко, че не мога да го убия. Нужни са ми номерата на банковите сметки. Е, да се надяваме, че утре ще ми се отдаде подобна възможност. Ще премисля и предложението на брат му.

— Директоратът има нужда от вас, сър.

— Дано политиците се сетят за това, когато Рапина се съвземе и започне да пищи да бъда отстранен. Хайде, погрижи се този негодник да прехвърли сумите. Лазун ще ти помогне. После вземи въоръжен кортеж, иди в Цюрих, изтегли пари в брой и се погрижи да пристигнат колкото е възможно по-скоро. Знам, че не си спал през последните няколко дни. Ако ти е трудно, ще потърся друг.

— Не, сър. За мен ще бъде чест — отвърна сияещ Гонто.

— Крайно време бе да му дам урок. — Дюра прибра пистолета в кобура, после посегна към агнешките котлети и направи знак на Гонто да последва примера му. — Прислужниците ще се погрижат да извадят физиономията му от вечерята. — Взе втори котлет от крехкото месо и добави с усмивка: — Лека нощ, капитане. Желая ти успешно пътуване.

По-късно се отби в щаба, даде разпореждания за ескорта на Гонто до Цюрих и попита за последните пристигнали указания.

Купчината съобщения и писма бе огромна.

— Това е последното, сър — уточни младият помощник Шолет и затършува из купа. — Току-що пристигна от Майнц.

Веждите на Дюра се стрелнаха изненадано нагоре, когато Шолет му подаде плик с двуглавия орел на руската армия. Майнц е доста далеч от Тирол, мина му през ума.

Съобщението бе кратко и дипломатично: Тео се споменаваше като съпруга на генерала и се говореше за чест и джентълменско поведение. Настояваше се незабавно да бъде освободена.

Не, помисли си Дюра, сякаш отговорът зависеше единствено от него и не съществуваха такива неща като конвенции, договорености и война. Не още… Не сега… Никога! Вдигайки поглед към помощника, той нареди:

— Изпрати тактичен отговор. Обясни трудностите да бъде направена размяна точно сега, в разгара на войната. Знаеш как да го завоалираш, Шолет. — Дюра се усмихна съучастнически. — Пиши, че графинята е в добро здраве, подпиши ме и го изпрати във Виена.

— А не в Майнц?

— Във Виена — тихо повтори Дюра.

През следващия час той внимателно проучи съобщенията за действията на армиите на Бернадот и Журдан. Ерцхерцог Шарл се приближаваше с всеки изминал ден и бе най-вероятно именно Журдан да поеме основния удар. Тонът в съобщенията му бе удивително оптимистичен, сякаш не съзнаваше опасността. Четиридесет и една хилядната армия, предвождана от него бе прекосила Рейн на 1 март и напредваше на изток, без да среща никаква съпротива.

Според донесенията на разузнавачите, корпусът на принц Шварценберг, иначе казано — авангардът на армията на ерцхерцога, се намираше само на километри от последния лагер на Журдан.

Дюра издиктува набързо бележката — съобщаваше му местонахождението на принца, макар да бе немислимо той вече да не го знае. После свика агентите си и ги разпита за последните събития на север. Двама от хората му не се бяха явили предишния ден. Това го тревожеше, макар шпионите невинаги да успяваха за срещите. „Но дали не беше предупреждение?“ Накрая разпореди всички съобщения, които пристигат до сутринта, да му бъдат донасяни в къщата на кмета.