Сюзън Джонсън
Табу (21)

19.

Първоначално тропотът на конете едва стигаше до ушите й, но ехтежът се засилваше. Несъмнено това беше типичното чаткане на копита. Шумът събуди и персонала на хотела. Тео чу да се затръшват врати, после забързани стъпки нагоре-надолу по стълбището. Факлите по фасадата изведнъж блеснаха и светлината им се отрази в реката.

С пристигането на ездачите на площада пред хотела тътенът заглъхна. Басови подвиквания смениха тропота от копитата. Из хотела се разнесе глъч, викове и крясъци.

Обути в ботуши крака затропаха в трапезарията. После ехото от един-единствен чифт ботуши с шпори се разнесе по коридора. Сърцето й замря.

Стъпките спряха пред нейната врата. Тя седна в леглото.

Някой пъхна бързо ключ в ключалката и го завъртя така яростно, че се чу стържене. Тя отметна завивките и скочи.

Вратата се отвори със замах. Той стоеше пред нея: тъмна, неясна сянка в мрака, с проблясваща на светлината на свещта сабя, препасаната на кръста.

— Страхувах се, че ще те изпусна…

— Андре — промълви тя.

Страхуваше се да помръдне, да не би да се окаже зрителна измама.

Той пристъпи напред, затръшна вратата след себе си и почти едновременно свали изцапаните си ръкавици.

— Целият съм мокър. — Едва дишаше. Взе обаче разстоянието помежду им с три големи крачки.

В следващия миг ръцете му я обгърнаха. Сърцето й се изпълни отново с надежда.

— Яздя от сутринта. — Притискаше я с все сила. — Изпратих бележка — шепнеше в косите й с благодарност и радост, убеден, че се е намесил някакъв добър дух, — но телеграфните линии излизат от строя. Все си мислех, че вече си заминала.

Тя се бе вкопчила в него.

— Колко дълго можеш да останеш?

— Съвсем малко. — Не биваше изобщо да напуска Гларис. Наложи се да мине през две австрийски застави, за да стигне до нея. — Хората ми долу хапват. Веднага поемаме обратно. Но трябваше да те видя, преди да напуснеш Швейцария.

— Налага ли се да отпътувам?

Бе се отказала от всякаква гордост. Той не отговори и за миг й хрумна, че може да отвърне „Не“.

— Ще бъдеш в по-голяма безопасност вкъщи… Ще ми се да можеше да останеш, но скоро започваме атаки срещу Цюрих.

— А Талейран?

— Първо се налага да спечеля тази война. Останалото да върви по дяволите. Може ли малко светлина? Искам да те виждам по-добре. Политиката не ме интересува. — Хвана я за ръка и я поведе към леглото. — Не ме оставяй да заспя. — Гласът му тежеше от умора. — Шолет ще дойде да ме вземе след два часа.

— Седни… легни. Ще запаля още свещи.

Стигаше й да е до нея. От дни се молеше за тази среща.

— Невероятно красива си — прошепна той. — Мислех за теб всяка секунда, откакто тръгна.

— Знам, че има Господ, защото откликна на молбите ми. — Седна до него и погали влажните му коси.

— Ще намокря одеялата. — Започна да разкопчава куртката си. — Валя почти през целия път до Базел. Как сте ти и детето?

— Много по-добре сега, когато си тук.

— И аз се чувствам така. Войната да върви по дяволите. — С разчорлените си коси и сияйната си усмивка приличаше на момче. — Изглежда на тридесет и седем ми е време да се оттегля. — Метна куртката на пода.

— Ела да живееш с мен в тайгата. — Тео вдигна куртката и я метна върху таблата на леглото, за да съхне.

— Само ние тримата. — Изхлузи единия си ботуш и го хвърли.

— И никой друг.

— До следващото бебе — обяви той с възторжена усмивка.

— Ще се налага да ловуваш и да ходиш за риба, за да ни храниш.

— С огромно удоволствие. Взе ли ми въдиците? — И вторият ботуш се стовари на пода.

— Имаше опасност Фуше да забележи. Тръгнахме с много малко багаж.

— Негодници! — Вече събличаше и ризата. — Нямат право да те тормозят!

— И без това предпочитам да съм тук с теб. — Тео остави и ризата да съхне.

Изпитваше странно щастие да му помага и да се грижи за него. Искаше й се да ги очаква съвместен живот. Когато отново се извърна, той разкопчаваше панталоните си.

— Дай да ти помогна.

— Направо не вярвам, че те виждам и че съм тук. — През последните няколко седмици бе в постоянно движение, сражаваше се с австрийците на десетина фронта. Когато пристигна в щаба и завари телеграмата на Минген, му се стори, че никога няма да пристигне в Базел навреме. — Ощипи ме или направи нещо, за да повярвам, че не сънувам. Толкова е хубаво — измърка той и обгърна спускащата се надолу по тялото му ръка на Тео. — Сигурно си вълшебница, а аз вероятно сънувам, затова се чувствам толкова блажено. — Докосна закопчаната до брадичката й нощница. — Свали я. Нека видя теб и бебето. Усетих го, когато беше в прегръдките ми. Чувстваш ли се като майка? — Прокара ръка по вече закръгления й корем.

— Чувствам се дебела, но здрава. — Тео разкопча най-горното копче.

— Изглеждаш здрава. — Започна да й помага за копчетата. — Страшно си съблазнителна в тази бяла нощница с висока яка. — Прокара пръст по дантелата на якичката. — Скромна и невинна… Все едно никога не си била с мъж в леглото.

— Само с теб.

— И аз ти направих това. — Гласът му стана кадифен, докато пъхаше ръка под нощницата, за да погали напъпилите й гърди. — Бебето ги е направило по-големи. — Изхлузи нощницата от раменете й. — Изглеждат ми като препълнени.

Обгърна едното й зърно с пръсти. Отначало го галеше нежно, после — по-силно, преди да го дръпне леко. Тя сепнато си пое дъх заради внезапно изпитаното удоволствие.

— Имаш нужда от мен, нали?

— Отчаяно.

Произнесе тази единствена дума изпълнена с копнеж.

— Толкова се радвам, че те заварих. — Продължи да свлича нощницата надолу към бедрата й, смаян от невероятната тръпка, която изпита от това, че вижда доказателството за детето си. Нежно погали леко изпъкналия й корем. Направо триумфираше. — Може ли да се любим? Чувстваш ли се…

— Изпълнена съм с невероятно желание. Ако разполагаме само с два часа… — Очите й грееха.

Веждите му се стрелнаха нагоре с престорено недоумение.

— Само за секс ли съм ти нужен?

— В момента — да.

Цялото й тяло леко се тресеше от трепетно вълнение.

— Ооо… Това е любимата, която помня.

— И той изглежда, както го помня — измърка Тео, хванала набъбналия му член. Бавно прокара пръстите си нагоре-надолу, сякаш държеше истинско съкровище. — Липсвах ли му?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Да го целуна ли за здравей?

Наведе се напред, а пенисът му се раздвижи в ръката й.

— Помни те с най-добри чувства.

— Чувствата ни са взаимни — промърмори тя и докосна копринената кожа с език.

Цялото му тяло се напрегна.

— Би трябвало да му сложа закопчалка.

Усети топлината на дъха й.

— Той вече си има… Или поне имаше досега.

— Поласкана съм.

— А аз съм влюбен. Това променя правилата на играта. — Хвана брадичката й и я повдигна. — Ела насам!

Придърпа я до себе си и доста дълго я задържа така, жаден за допира на кожата й. Топлината от тялото й сякаш преливаше в неговото, а детето помежду им дълбоко го трогваше.

— Мечтаех за това… Да те държа по този начин…

— Остани при мен — помоли тя с лице, заровено в рамото му.

— Един ден непременно ще го сторя.

„Ако австрийците не ме убият“, добави той наум. Надигна се на лакът и се загледа в нея — искаше завинаги да съхрани образа й в паметта си, всеки уникален детайл от тялото й, всяка извивка.

— Същинска богиня си. — Прокара ръка по веничките, очертаващи се по гърдите й. — Толкова зряла и напъпила. — Ръката му се плъзна по наедрялата й талия. — Моя си завинаги — произнесе го някак напрегнато, а ръката му се спря на копринените косъмчета между краката й. Вдигна тъмните си очи, за да получи потвърждение, сякаш не го съзираше в учестеното й дишане, в неподправеното желание в очите й. — Кажи ми, че е така. — Ръката му започна леко да я масажира.

— Твоя съм.

Едва сдържаше желанието си. Сведе тъмната си глава и прокара устни по ухото й.

— Ти си моят свят…

Пъхна пръст между краката й и започна да гали влажната пулсираща кожа.

Тя бързо вдигна бедра, за да усети по-пълно омагьосващия ритъм, който той налагаше.

— Искам още!

— Ще ти дам всичко, което имам. — Намести се отгоре й и бавно проникна с пениса си в нея.

— Сега, моля те… — Гласът й потреперваше. — Сега…

Едва произнесе думата. Бавно, предпазливо той навлизаше по-надълбоко и по-надълбоко. Обгръщаше го странна топлина, докато се стараеше да забави ритъма, за да се наслади по-дълго на блаженството.

Тя докосваше гърдите му, раменете, лицето, всичките й сетива бяха възпламенени. Косите й се бяха разпилели по възглавницата, а лицето и шията й бяха поруменели.

— Остани завинаги — помоли тя.

— Никога няма да те оставя — промълви той, макар и двамата да знаеха, че тази нощ може да бъде и последна за тях.

Очите й се изпълниха със сълзи.

Люби я нежно. Изсуши сълзите й с целувки и й говори сладки приказки за пролетта. Всичко това й помогна за миг да забрави. Докато й говореше, той не нарушаваше бавния си ритъм на проникване и оттегляне от нея. Стигнала пълна забрава, тя усети началото на сладостните потрепервания.

— Докосвай ме… Докосвай ме…

И той я докосваше навсякъде, докато тя напълно се разтопи, а той се стовари изтощен отгоре й, също достигнал своя връх…

Бяха полузаспали в прегръдките си, когато Шолет потропа на вратата. Дюра тихо изруга, пресметна нещо бързо наум и се провикна:

— Двадесет минути.

Отново затвори очи, но само за миг. После погледна към Тео и попита:

— Спиш ли?

— Да. Не мога да помръдна. Трябва да останеш.

— Ще кажа на Шолет да води войната без мен.

— И аз това си мислех.

— А сега да се върнем в реалния свят. — Облегна се на възглавниците и придърпа Тео в скута си. — Мислех, че…

— … че мога да дойда с теб.

Сложи пръст върху устните й, за да я накара да замълчи, и също усмихнат, продължи:

— Мислех си, че има вероятност войната да приключи, преди да паднат първите снегове. Бих могъл да съм при теб през декември или януари.

— Навярно ще ти предложат участие в Директората. Минген сигурно ти е писал.

— Не представлява интерес за мен. Тази сбирщина от негодници има нужда от здравата ми ръка върху армията. Ще си намерят някой друг.

Само за миг тя се поколеба дали да не постъпи егоистично.

— Франция има нужна от теб именно заради тази сбирщина от негодници.

— Мога да служа на Франция единствено като печеля битки. Минген ще ми съобщи къде да те намеря. Очаквай ме.

— Ще те спрат на границата. Съпругът ми ще се погрижи за това.

Дюра се усмихна.

— Нямаш ми вяра, ma chere. Тази зима ще бъда при теб.

— Постоянно ще държа запалена светлина на прозореца.

После я целуна — горчиво-сладка целувка, изпълнена с любов. Най-сладката, но и най-тъжната целувка на света. Защото му предстоеше да изтласка австрийците от Цюрих и от цяла Швейцария и нямаше никакви гаранции, че ще оцелее в това кръвопролитие. А ако накрая той и Корсаков останеха живи, трябваше да се изправят един срещу друг.

— Пиши ми, щом се роди бебето. Искам веднага да го узная… — Усмихна се бегло. — Е, в нашия случай ще мине известно време, преди да го науча.

— Пощата минава на сто и петдесет километра на юг.

— Добре, тогава ми съобщи, ако ти е възможно. И ме чакай. Ще дойда за теб и детето.

— Ще те чакам вечно — прошепна тя, обви ръце около врата му и се вкопчи в него.

Усещаше как сълзите й се стичат по гърдите му, а ароматът й изпълваше сетивата му. Бавно отдели ръцете й от врата си, целуна очите, страните и носа й, най-накрая и устните с невероятна нежност.

— Шолет скоро ще се появи. Цюрих ме чака. Пожелай ми успех.

— Желая ти — тя прокара пръст по красивите му устни — само победи и късмет.

Притисна за миг пръста й към устните си, а после я премести от скута си. Изправи се, остана за миг съвършено неподвижен, опитвайки се да преодолее умората, и като пое дълбоко въздух, посегна за панталоните.

Тя го наблюдаваше мълчаливо. Нямаше представа дали не го вижда за последен път. Опитваше се да запечати в съзнанието си мускулестото му, осеяно с белези гъвкаво тяло, с цялата сила, която то излъчваше, със сиянието на кожата му. От време на време й се усмихваше. Топлината и обичта в погледа му бяха нейната опора срещу настъпващия хлад от предстоящата раздяла. И тя отвръщаше на усмивките му, докато си мислеше какъв късмет е имала да го срещне.

Униформата беше все още влажна и той направи гримаса. Седна на леглото, за да надене мокрите ботуши, а тя коленичи зад него, преведе се през гърба му и предложи:

— Дай да ти помогна.

— С такава помощ, скъпа — усмихна й се той през рамо, — никога няма да тръгна. Облечи нещо!

Целуна го по ухото и се отдръпна. Намери нощницата из разхвърляното легло и я надяна.

Дюра вече запасваше сабята в красивата позлатена ножница, върху която бе изписано, че му е дар, в знак на благодарност от Републиката за победите му в Италия през 1797.

— Merde! — Захвърли настрана ръкавици. — Не мога да ги нося повече.

В този момент се разнесе очакваното потропване по вратата.

— Ей сега слизам! — Хвърли бърз поглед из стаята — навик, придобит след толкова много нощувки на непознати места — и пристъпи към леглото.

Тео не искаше да плаче, затова се насили да мисли за радостта, която той й бе доставил, и се надигна.

— Мисли за мен — прошепна Дюра и я притегли в обятията си.

— Всяка секунда! — Вдигна лице към неговото. — А ти трябва да останеш жив!

— Ще се видим след няколко месеца.

Сведе глава и докосна устните й със своите. И двамата неволно се ослушаха за шумове в коридора.

— Ще те чакам! — Тя се надигна на пръсти, за да докосне устните му още веднъж и за миг се опря на ръката му.

Той й се усмихна, докато освобождаваше ръката си.

— Обичам те.

Тео кимна. Устните й потреперваха.

— Завинаги — едва прошепна тя, когато той се извърна, за да тръгне.

Дюра спря при вратата, обърна се и се загледа в нея. Тъмните му очи изглеждаха още по-тъмни на оскъдната светлина. За миг изражението му се смекчи.

— Много съм ти благодарен, че искаше дете от мен — прошепна той и в следващия миг изчезна.

 

 

Тя плака, докато сълзите й свършиха и цялата окаяност на света се стовари върху раменете й. Едва тогава заспа изтощена. Тамир не я събуди на сутринта, независимо от настояванията на Минген. Тръгнаха чак следобед.

През следващите дни, прекосявайки раздробените немски княжества, от време на време попадаха на части от армията на ерцхерцога, но пруските им документи им осигуряваха безопасност. Минген се държеше ту чаровно любезно, ту авторитетно, според поведението, което се очакваше от тях, докато преглеждаха документите им.

Тео съзнаваше, че не би се справила сама и многократно му благодари за безрезервните му грижи.

— Дюра и аз сме натоварени с мисия от Бога. И двамата имаме обща цел — отвръщаше той.

— Андре печели ли? — питаше тя неизменно, след всеки негов разговор с отговорен служител при поредния граничен пункт.

— Корсаков губи — неизменно отвръщаше той.

След като армията на ерцхерцога се изтегли в Германия, до пристигането на Суворов от Италия, императорската армия беше оглавявана от Корсаков. За Тео бе едновременно и странно, и блажено, че той вече не помрачава живота й. Страхът й се стопи, сякаш го прогони някакъв добър дух. Тя откри дълбоко в себе си нови сили, нови начини да приема събитията и се чудеше дали детето, което носи, допринася за това усещане за пълнота. Любовта, съзнаваше тя, също я бе променила много. Беше й дадено огромно щастие, което никой и никога не можеше да й отнеме.

Подкрепата и разбирането, проявени от Минген, също й помагаха. Бяха разговаряли за други бракове като нейния, така често срещани в аристократичните кръгове, за варварството да се разменят млади момичета срещу финансови или политически облаги. Тео бе само една от хилядите…

Но тя бе успяла да намери пътя към спасението си. Всеки ден й напомняше с какво се е сдобила. Изпитваше дори известна благодарност за преживените тежки мигове. С приближаването към руската граница стигна до ново разбиране за живота. Беше се примирила с раздялата.

Септември преваляше.

 

 

Ерцхерцог Шарл атакува френската армия при Рейн и я изтласка на левия бряг.

В Италия Суворов получи инструкции от Виена да замине за Швейцария и докато изпращаше възраженията си, му доложиха, че ерцхерцогът вече е напуснал страната. Нямаше друг избор. Трябваше да се притече на помощ на Корсаков.

Дислоцирането на ерцхерцогската армия в северна посока всъщност представляваше не лош стратегически ход, защото това принуждаваше французите да отклонят сили към Рейн, вместо да осигурят подкрепления за Дюра. Но графът застъпваше по-скоро решението Австрия да нападне Майнц, а не Базел и Белфорт. С придвижването си натам армията на ерцхерцога се озова доста на север, за да окаже помощ на Корсаков в Швейцария. И двата руски корпуса да се бяха обединили безпрепятствено, пак нямаше да разполагат с достатъчно сили, за да нападнат Дюра. Изгледите им за победа бяха минимални.

Сякаш за да се влошат нещата още повече, австрийците започнаха придвижването към Майнц преди пристигането на Суворов в Швейцария. Така армията на Корсаков се оказа сама срещу френските сили при Цюрих. Двете страни имаха почти равна численост.

В резултат на желанието на Тугут да си възвърне контрола върху Ниските Земи, австрийците предоставяха уникалната възможност на Дюра да нападне съюзническите сили при много благоприятни за него условия и да спаси положение, което доскоро изглеждаше отчайващо.

Той пусна в ход плановете си.