Сюзън Джонсън
Табу (16)

14.

Дюра спеше на стола до леглото, а Минген дремеше до прозореца, когато леко раздвижване събуди и двамата. Дюра скочи и се вторачи тревожно в Тео. В следващия миг изражението му се смекчи и той се усмихна на руменината по страните й.

— Изглеждаш по-добре!

— Ти дойде…

Седна до нея и отметна кичур от челото й. Очите й се напълниха със сълзи.

— Не плачи, скъпа — страхуваше се да я докосне. Само леко потупа ръката й под одеялото. — Ще се почувстваш по-добре след няколко дни.

Но сълзите й бликнаха още по-силно. Дюра се наведе, внимавайки да не я притисне, и нежно я целуна.

— Загубих бебето — тихо пророни тя.

Той леко поклати глава.

— Още не. — Внезапно мярналата се в очите й надежда разкъса сърцето му. — Хер Минген е оптимист.

— Дадох ви билки, които спряха кървенето.

Леко разтревожено изражение се появи по лицето й.

— Бебето да не пострада от тях?

— Човек никога не може да е напълно сигурен, но мисля, че няма. И ако сте изключително предпазлива през следващите няколко дни…

— Да, да. Андре — прошепна тя и се обърна към Дюра, поруменяла от вълнение, — чу ли? Ще бъда много внимателна и няма да позволя и мускулче да ми трепне.

Грейналата върху лицето й усмивка така сгря сърцето му, че той се зачуди как е живял досега без нея.

— Чудесно, скъпа. Хер Минген се съгласи да остане с нас като твой личен лекар.

Тя отново погледна към Минген.

— Прекрасно! Ще бъда най-образцовата пациентка.

— Удоволствието е мое, Ваша Светлост.

— Моля ви, наричайте ме Тео.

— Да, разбира се.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — обади се Дюра. — Долу има нещо като готвач.

— Звучи примамливо.

— Сега вече съм сигурен, че ще се оправиш. Но те предупреждавам — менюто е бедно.

— Къде се намираме?

— На половин ден път източно от Фелбен. — Видя сянка да преминава през очите й и осъзна, че споменът за отвличането още я преследва. — Искаш ли да изпратя за Тамир?

— Ще го направиш ли? — Погледът й грейна.

— Ще е тук след няколко дни.

— Ти си най-прекрасният мъж — прошепна тя дрезгаво.

— Така ли? — Дюра беше развеселен.

— Но само за мен!

— Само за теб.

— Ще останеш ли тук?

Тео погледна към Минген, отдалечил се в момента, когато започнаха да си нашепват нежности.

— Засега съм тук. Хайде да попитаме лекаря дали ще ти позволи да седнеш, за да хапнеш.

Хер Минген даде съгласието си, но предупреди да не се предприемат излишни натоварвания.

— Наистина е важно — подчерта той и погледна към Дюра многозначително.

— Разбрах, докторе. Бъдете спокоен.

— Ще пренеса нещата си в съседната стая — обяви Минген, — тъй като Нейна Светлост вече е по-добре.

— Но не се отдалечавайте — тихо нареди Дюра.

— Да, сър. Ще поговоря с готвача да приготви някои питателни блюда за дамата, ако не възразявате.

— Да, разбира се. Трябва да спазваш указанията му, скъпа! — Дюра хвърли умолителен поглед към Тео.

— С огромно удоволствие ще нагостя с питателна храна и себе си, и бебето, Андре.

 

 

Дюра повика Боней преди вечеря, за да обсъдят най-належащите въпроси. След като адютантът поздрави Тео и изказа задоволството си от възстановяването й, двамата мъже се оттеглиха до малката масичка пред камината.

— Колко време ще останем тук? — попита Боней тихо.

— Вероятно седмица. — Отговорът го шокира. — Тео не може да бъде преместена по-рано.

— А ако австрийците ни нападнат?

— Разузнавачите не съобщават за никакво движение по фронтовете.

— Но ако все пак го сторят?

— Тогава ще се махнем.

— Колко болна е графинята?

— Не е болна. Вероятно е бременна.

— Все още? — Предишната вечер Боней бе видял кръвта.

— Тео е пълна с надежда.

— А докторът?

Кратка пауза.

— И той е оптимист.

— Значи изчакваме.

— … състоянието й да се подобри — завърши вместо него Дюра. — Доведи Шолет и онези от щаба, които трябва да осъществят оттеглянето ни към Цюрих.

— А ние ще ръководим ариергарда, така ли? — Боней леко вдигна вежди.

— Никой от нас не го е правил от доста време — отвърна развеселен Дюра.

Боней се засмя.

— От изтеглянето при Калдиеро. Там разказахме на австрийците играта.

— Отново ще го сторим. Но този път при Цюрих.

— Батальоните от Чър вече са там.

— А офицерите от Сарган?

— На път са.

— Добре. Нужен ми е малък отряд, който да доведе прислужницата на Тео.

— Смятай го за уредено. А какво да правим с чеченците?

— Още ли са живи? — промърмори Дюра.

— Като съдя по раните им, едва ли ще доживеят до сутринта.

После заговориха как да се организира защитата при Цюрих. Обсъдиха няколко варианта, защото армията на ерцхерцога представляваше сериозна заплаха. Той неминуемо щеше да нападне. Просто още не бе настъпил моментът.

Докато приказваха, Боней нахвърляше съдържанието на заповедите, които щяха да разпратят до командирите. Можеше първоначално координацията да се осъществи и от разстояние, но по-нататък се изискваше присъствието на Дюра. Боней се молеше ерцхерцог Шарл да получи един от леките си епилептични припадъци, които го връхлитаха при напрежение. Така едната седмица престой в селцето нямаше да се окаже от решаващо значение.

 

 

Вечерята се превърна в празнуване на бъдещото появяване на новия член във фамилията. Масата бе приближена до огъня, а Тео, обвита в одеяла, получи позволение да поседи известно време. И тя, и Дюра сияеха от щастие.

— Чувствам се направо великолепно — възкликна Тео и се наслади на шампанското. — Хер Минген е чудесен.

— Той е много мъдър мъж — съгласи се Дюра и се усмихна над ръба на чашата.

— Възнагради ли го?

— Още не.

— Какво искаш да кажеш с това още не? — В очите й се мярна страх.

— Просто бях прекалено зает, скъпа. Но ще го сторя. Нямам думи да изразя колко съм му благодарен.

— Това ми звучи по-добре.

— От теб се иска да си почиваш и да не се тревожиш. Припомни си какво каза Антон точно преди вечеря. Намисли ли нови имена? — Стремеше се да отклони мислите й.

— Ти нямаш ли нещо наум?

— Не и такива, които можем да използваме — отвърна той с усмивка.

— Толкова ли са странни имената на майка ти и баща ти?

— Да.

— Ще ми ги кажеш ли?

Усмивката му стана лукава.

— Струва ми се, не.

— А ти как се сдоби с такова нормално име?

— Някакъв свещеник го предложил като компромисен вариант. Бил съм вече на три месеца, а родителите ми още не били постигнали съгласие за името ми. По онова време баща ми плавал из Йонийско море. Истинското ми име е Андреас.

— Не искаш ли един малък Андреас?

— Не особено. Нямам слабост към династиите.

— А имаш ли все пак някакви предпочитания?

— Никакви. Ти кръсти детето.

— Би ли възразил срещу руско име?

Очите му за миг се присвиха, но после я увери:

— Не, щом ти го желаеш.

— Семейството на майка ми е руско…

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Сибир е доста далеч от Русия.

— Дядо ми, принц Самарин, бил заточеник.

— Едва ли е одобрил факта, че дъщеря му се жени за местен.

— Той не държеше на общественото мнение. Тревожеше се единствено заради политическите възгледи на баща ми. Съзнаваше колко е опасно да се противопоставяш на държавата. — Тео замлъкна, обзета от спомени. — Умря от собствената си ръка — бавно продължи тя, — когато узна за смъртта на майка ми. Тя бе последното му оцеляло дете.

— Руско име би било много хубаво. — Дюра си мислеше колко е била самотна Тео.

— Благодаря ти. — В очите й заблестяха сълзи. — Не мислех, че всичко това ще ме трогне така, след толкова години.

— Човек не забравя. — Дюра се пресегна през масата, за да хване ръката й. И неговите родители бяха мъртви от години. Често мислеше за тях. — Но ние ще си създадем наше семейство. Вече дори сме започнали — увери я той усмихнат.

— Трябва да спечелиш тази война.

— Точно това възнамерявам да направя.

— А после ще ме отведеш в Ница?

Той се усмихна.

— Това ще е първата ми работа.

— Никога не съм се качвала на яхта.

— Ще ти допадне. — Не спомена, че тя ще е първата жена, стъпила на „Маргарит“.

— Стига ти да си там.

— Винаги ще бъда там.

В очите й, впити в неговите, имаше стаена тъга.

— Понякога се плаша… при цялата тази…

— Аз ще се грижа за твоята безопасност. Случилото се няма да се повтори. — Бе наредил да се засили охраната около нея.

Тео си пое дъх и се опита да прогони ужасните спомени.

— Благодаря ти, че ме намери.

— Щях да те открия, където и да си.

— Станала съм толкова ревлива. — Тя избърса очи със салфетката.

— Преживя прекалено много. — Пое си дъх, за да се овладее, защото изпита необуздано чувство за мъст. — Не биваше да страдаш толкова. — Чеченците бяха умрели същия следобед. Ако зависеше от него, щеше отново да ги убие. — Допада ли ти менюто на Минген? — смени той рязко темата, сякаш беше гост на официална вечеря, отдал се на безгрижно бъбрене.

— Да. — Тео подсмръкна.

Дюра се наведе напред, взе мократа салфетка от ръката й и избърса сълзите й.

— Тогава е редно да ядеш повече. Бебето ми се нуждае от повече храна.

— Много ми е приятно, когато говориш така. Много съм доволна, че нося твоето дете.

— Бих искал да забравя за целия свят и да отплаваме с яхтата.

— Един ден и това ще стане.

— Ще се погрижа непременно да стане.

 

 

През следващите дни се посвети на целите си. Цели, които биха били непосилни за по-слаб мъж. Престоеше му да спечели война. Боней и Шолет се намираха постоянно в малката спалня на втория етаж и непрекъснато разпращаха съобщения по куриери. Дюра, Минген и голям брой прислужници обграждаха Тео с грижите си. По едно време тя дори възропта, че се чувства като пуйка, която угояват за Коледа.

— Просто понапълней заради мен, ma chere — увещаваше я Дюра. — Ще се възхищавам на всяка новопоявила се тлъстинка.

След пет дни Минген обяви, че вече може да се движи. Веднага приготвиха каруца с меко легло — скъпоценният товар нямаше да усети нито една от дупките или грапавините по пътя. От време на време Дюра яздеше до нея, но по-често той и Боней яздеха заедно, потънали в работа, а Шолет все пишеше бързо-бързо.

Тамир ги посрещна в Базелдорф. До Цюрих тя все глезеше Тео като дете. Бебето е в безопасност — бяха потвърдили и Минген, и Тамир. Дюра бе до нея. Австрийците още нямаха намерение да нападат.

Беше като блажен отдих.

Осигурената в Цюрих квартира отговаряше на изискванията на Дюра за пълна безопасност. Когато вдигна Тео от каруцата и я понесе по алеята към входната врата, той й каза усмихнат:

— Добре дошла в първия ни дом.

Тео погледна към импозантната фасада на вилата на хълма и усмихната пророни:

— Ще ме разглезиш.

— С най-голямо удоволствие. Пожелай си нещо, когато те пренасям през прага.

В този момент, сякаш по негласна команда, вратите се отвориха и в обширното антре мирно застана внушителен иконом.

Без да му обръща внимание, Дюра целуна Тео леко по носа.

— Готова ли си?

Тя затвори очи за миг, после ги отвори и кимна. Докато прекосяваше верандата и преминаваше през прага с широки крачки, Дюра изпита непознато щастие. Винаги си пожелаваше едно и също — дълъг живот. Беше убеден и уверен, че останалото сам ще си го осигури.

„Запази го жив“, пожела си Тео.

 

 

Скоро след това Дюра тръгна да инспектира целия му поверен фронт. Препоръча на Директората укрепленията при Манхайм по десния бряг на Рейн да бъдат евакуирани, защото ангажираха безсмислено войници на незащитима позиция, а Виена даваше заповедите си бавно и мудно.

Австрийският канцлер Тугут искаше да задържи армията на ерцхерцога в Бавария и затова на Шарл му бе невъзможно да се придвижи към Швейцария. Развълнуван и ядосан, ерцхерцогът получи един от пристъпите си и поиска отпуск.

Докато той отдъхваше в имението си, го заместваше граф Оливие Уалис.

Дюра разбра за промяната и прецени, че мащабни военни операции едва ли ще бъдат предприети веднага, което му осигуряваше време да прегрупира собствените си сили.

След инспекцията Дюра се завърна в Цюрих. Беше последната седмица на април. Шпионите му докладваха, че Шарл се е възстановил и императорът е решил да го остави като главнокомандващ.

— Тази нощ не желая да ме безпокоите — уведоми Дюра помощниците си, след като бяха прекарали седмици наред върху седлата, — освен ако Шарл не изникне на левга от Цюрих. — Усмихнат огледа събралите се в кабинета офицери. — Позабавлявайте се, господа, и ако успеете да се откъснете от кокетките до десет часа утре сутринта, с радост ще ви видя в кабинета си. — Метна дисагите си през рамо и се отправи към вратата.

— Ще липсвате на хубавиците, сър — подхвърли весело Виже с чаша коняк в ръка.

— Не се съмнявам, че ще бъдат достатъчно заети с вас.

Виже вдигна чашата и усмихнат попита:

— Иска ли някой да се обзаложим дали той ще успее да се яви в десет?

— Ще бъде тук преди теб — увери го усмихнат Боней. — Дочух, че госпожица Жоржет не е спряла да плаче, докато те нямаше.

Любовницата на Виже не се славеше с вярност.

— Жоржет никога не плаче, както ти е добре известно, Анри. А и аз настоявам за вниманието й, единствено когато съм тук. Иначе нямам никакви претенции.

— И на какво отгоре, след като имаш съпруга със собствено богатство?

Виже вдигна вежди.

— За щастие Сесил предпочита павираните улици и операта.

— Цюрих също има павирани улици и опера.

Виже погледна престорено строго.

— За бога, не й го казвайте. А сега, ако някой от вас, господа, иска да се отбие при Жоржет заедно с мен — продължи той усмихнат, — тя и хубавите й приятелки ще се опитат всячески да ни убедят, че много сме им липсвали.