Джоан Венг
Кафе под липите (1)

1 глава

— Ей, такси!

Жена, загърната в кожа от норка, с изрусена до бяло къса коса и кървавочервени устни, замаха трескаво, свирна с два пръста в устата и профуча покрай Фрици към спрялото такси.

„Цял Берлин се е разбързал“, помисли си Фрици. Там, откъдето идваше и където нямаше да се върне никога, хората не бързаха. Тя усети неясно теглене в сърдечната област и — както винаги през последните седмици — се постара да го пренебрегне. Болките в сърцето бяха за застаряващи девици с разширени вени; те посещаваха чайове с танци за неомъжени и поклащаха двойните си брадички под звуците на валса. В живота на Фрици имаше шими и чарлстон^[1], бубикопф^[2] и кинтоп^[3]… или поне щеше да ги има от сега нататък.

В момента обаче тя се чувстваше не на мястото си. Отдясно я бутна мъж, някой заби служебната си чанта в гърба й, друг я изблъска доста грубо:

— Тази къде си мисли, че е попаднала? Това е Александерплац, а не будистка зала за медитация!

Фрици стисна здраво куфара си; нямаше представа какво означава „будистка зала за медитация“. Не знаеше и как да стигне до „Груневалд“^[4] където живееше граф Ханс фон Келер. Точно сега й беше нужен полицай!

Огледа се: навсякъде сиви чиновници в сиви палта. Надали ще й помогнат; те копнееха да се приберат вкъщи, при послушните си женички, да прочетат вечерния вестник и да хапнат сандвичи. А сред тях се движеха фини госпожици с копринени чорапи, ярък грим и високомерен поглед — Фрици не посмя да ги помоли за помощ. Не посмя да се обърне и към мрачните мъже в работно облекло, които уморено си пробиваха път през препълнения площад. Хората се изсипват по асфалта, усърдни като мравки, пъргави като гущери — бе прочела някъде това двустишие, но макар че обикновено се утешаваше с книга или стихове, поставяйки ги между себе си и действителността, сега й стана студено. Много студено. Винаги когато беше нещастна, зъзнеше и дори най-дебелите чорапи не помагаха. И сега стоеше тук, съвсем сама насред Берлин, пристигнала много отдалеч с намерението да убеди непознат граф да си напише мемоарите. Първо, естествено, той щеше да я назначи за своя лична машинописка. Внезапно я обзе страх от собствения й кураж.

— Наред ли е всичко, милостива госпожице? — Отнякъде се бе появил млад мъж и я гледаше загрижено. — Мога ли да ви помогна? — попита той, сложи покровителствено ръка на рамото й и я отведе до близката пейка.

— Нямам представа как да стигна до „Груневалд“ — изтърси тя и мигом се изчерви. Ама че наивно прозвуча! Все едно говореше старата Фрици. Къде останаха чарлстонът, чимито, бубикопфът и кинтопът? — Граф Фон Келер ме очаква. Каза, че ще ми прати кола, но явно съм я пропуснала — допълни бързо тя, опитвайки се да имитира отнесения израз на жените наоколо.

— Отивате при граф Фон Келер? — усмихна се младият мъж и отново й стана студено.

С нейния късмет имаше голяма вероятност да чуе, че графът е починал вчера. Старите аристократи постоянно умираха — и нищо чудно, нали си нямаха друга работа.

— Да не е умрял?

Мъжът насреща й я погледна объркан, после вдигна рамене.

— Не съм чул нищо подобно. Щом желаете да го посетите, ще ви напиша с кой трамвай да стигнете. Няма как да сбъркате къщата. Единствената с ръждясала порта и напълно подивяла градина.

Фрици му се усмихна облекчено, отвори дамската си чанта и извади молив и стар плик от писмо.

— Ако побързате, ще хванете следващата електричка^[5] до Котбуската порта. Там ще се прекачите в посока Уландщрасе, ще минете по „Хоенцолерндам“ и ето ви в „Груневалд“. — Потупа я приятелски по рамото, стана и докато се отдалечаваше, извика: — Втори коловоз!

Значи и в Берлин имало мили хора, които помагат, без да искат нещо в замяна.

А може би не. Фрици понечи да си извади билет и се оказа, че портмонето й липсва. В него имаше сто райхсмарки — всичките й спестявания, читателска карта от заемната библиотека и писмо от Густав. Добре, че по съвет на леля Хулда бе прибрала паспорта си в куфара. Беше готова да заплаче — проявила се бе като пълна глупачка, хващайки се на номера на дързък крадец! Скърцайки със зъби, тя събра последните си пари и си купи билет. Е, поне не заплака — старата Фрици със сигурност щеше да се облее в сълзи. Въздишайки вътрешно, се смести на близката пейка между дърводелски калфа, който се тъпчеше със сандвич, и студент с годеницата му. Момичето имаше великолепни, съвсем пресни къдрици и изглеждаше много красиво. Докато косата на Фрици беше гладка и руса, без никакъв блясък. Тя бръкна решително в дамската си чанта и след доста ровене извади червило и пудра. И двете почти неизползвани, но това щеше да се промени. Щракна кутийката с цялата надменност, на която беше способна в момента, и напудри луничките си и зачервените от вълнение бузи. В главата й отекваха предупредителните думи на леля Хулда: „гримирани жени, красиви само отвън“, но веднага се почувства по-добре. Доволно се облегна назад и изрецитира на ум: Хванати под ръка, плътно прилепени един до друг, в трамваите седят две фасади хора, а погледите им се реят. Даже се усмихна и надзърна към „Берлински вечерен вестник“ на дърводелския калфа.

„Двайсет детски трупа във Вединг“, гласеше заглавието на първа страница. Снимката отдолу, цялата в черни сенки, показваше труповете, разследващия комисар, а може би и нещо друго… От двете страни бяха наредени обяви за забавления в понеделнишката вечер: в Кинтоп на „Кудам“^[6] даваха „Треска за злато“ с Чарли Чаплин, при „Крол“^[7] имаше бал: „Влизане след 19:00 ч., вечерният гардероб задължителен“, от Академията в „Шарлотенбург“^[8] канеха на чай с танци, а в „Бялата мишка“^[9] всеки имаше възможност да се възхити на Анита Бербер^[10]. Специалната препоръка на редакцията обаче беше за „Кафе под липите“, където на сцената излиза „новата джазсензация, мъжът с омайващ кадифен глас Джони Гейбъл“.

Бяха поместили даже фотография на Джони Гейбъл, толкова размита, че Фрици не видя почти нищо. Само големи очи на хищник, ъгловато чело и пригладена назад коса, намазана с помада, която отразяваше светкавиците на фотоапаратите.

Щом стане истинска берлинчанка с безупречни копринени чорапи и бубикопф с трайно къдрене, и тя ще отиде в кафе „Под липите“ да слуша мъжа с кадифен глас и да танцува! На лицето й изгря усмивка. Животът беше пред нея, а тя вярваше в късмета. Стига толкова несполуки! След ранната смърт на майка й, военноинвалидността и мъчителното боледуване на баща й, след пропадналия годеж с Густав беше крайно време съдбата да й изпрати нещо хубаво! Да не говорим за историята с коледния театър… Да, съдбата й беше длъжник. Преди Фрици да се отдаде на мрачни мисли, електричката влезе в гарата. Посока Котбуската порта и Херманплац. Ако и това не е добър знак!

* * *

След час Фрици стоеше на добре поддържана, павирана улица. От двете й страни се издигаха огромни градски къщи, обградени с високи зидове и грижливо подрязан жив плет. Никога не беше виждала толкова много автомобили. Нижеха се покрай нея в безкрайна върволица, нагло разпръскваха воня на бензин, тракаха шумно. Шофираха мъже с каскети, а благородните господа седяха отзад и си почиваха. Видя обаче и жени на волана — профучаваха небрежно покрай нея, не забелязваха пешеходците. Налагаше се хората да се движат двойно по-внимателно, а понякога и да се спасяват със скок настрана. Госпожиците в автомобилите се засмиваха подигравателно и натискаха газта още по-силно. Само когато разхождащите се бяха дами в кожи, под ръка с посивели господа, крачещи с достойнство, само тогава моторизираните госпожици намаляваха скоростта, дори преспокойно спираха насред улицата и разговаряха с дамите и господата, без да ги е грижа за клаксоните и ругатните на шофьорите зад тях.

Фрици се огледа. Към всеки имот водеше настлана с чакъл алея, затворена откъм улицата с градинска порта. Обикновено я охраняваха готови за скок каменни лъвове, украсени с бронзов семеен герб или с отлени от желязо инициали на собствениците. Досега не бе видяла нито една ръждясала порта.

Вече се здрачаваше. Разхождащите се бързо намаляваха. Куфарът и пишещата машина „Орга Приват“ в чантата на рамото й натежаха. Ами ако графът не я вземе на работа? Къде ще спи, нали няма нито стотинка? По-добре да беше мислила по-рано, но тя толкова бързаше да замине…

Да се махне от досадния стар Финкенбайнер и мухлясалите му параграфи, които печаташе ден след ден. Да избяга от лошите настроения на леля Хулда, от безкрайния й лицемерен траур след смъртта на баща й. Да не вижда никога повече бавния конски трамвай и подигравателните погледи на хората — всички до един й бяха предрекли какъв провал ще претърпи с първата си пиеса.

Да избяга най-вече от ужасния Густав.

В момента за съжаление нямаше полза от бягството си. Би могла да попита някой минувач къде живее граф Фон Келер, но, първо, беше й неудобно да задава глупави въпроси и второ, изведнъж всички изчезнаха. Само зад гърба си чуваше стъпки. Погледна бързо през рамо: зад нея вървяха двама мъже.

„Сигурно са прислужници“, помисли си Фрици. Единият не носеше шапка, забележителните му черни къдрици се полюляваха свободно, а пък другият нямаше нито шапка, нито коса, само гладко обръснат череп, все едно беше затворник. На минаване под улична лампа яркочервените им шалчета светваха. Какво търсеха комунисти тук, в „Груневалд“ — раят на капитала, охраняван от каменни лъвове и кучета без вериги? Да не са крадци с взлом?

Фрици ускори крачка.

Изведнъж отнякъде зазвуча музика. Грозна, доста пронизителна. Свиреха виоли. Фрици се почувства малко като в киното: всеки момент от храстите щеше да изскочи удушвач с безумни очи.

Ето на какво я бе научил нейният кинтоп! Така й се пада!

Двамата мъже я настигнаха.

— Не ми пука какво мисли и какво говори Ханс! Според мен дванайсет тоновата музика^[11] е грозна! Все едно чувам котка, на която дерат кожата — заяви единият, а другият отговори:

— Само така го усещаш. Причината е, че в интерната са ти натъпкали ушите с Моцарт. Колко пъти да ти обяснявам? Изкуство, което се харесва, не заслужава да носи това име! Дори само фактът, че възприемаме нещо като красиво, доказва загубата на прогрес. Задачата на изкуството е да разтърсва! О, извинете, уважаема госпожице!

Последното се отнасяше до нея — двамата мъже пожелаха да минат. И понеже в света на Фрици престъпниците не посещаваха интернати и не си говореха за изкуство, тя попита плахо:

— Много моля да ме извините, но бихте ли ми казали как да стигна до вилата на граф Фон Келер?

— О, разбира се — кимна къдравият. — Каква работа имате там, млада госпожице?

Фрици се запита дали може да им има доверие, но понеже нямаше друг избор, извади препоръчителното писмо и обясни:

— Господин баща ми е бил на служба при господин графа и аз реших да се осведомя дали господин графът ще има добрината да ми помогне да си намеря работа в Берлин.

— Рисувате ли? Не, не рисувате — установи чернокосият с бърз поглед към ръцете й. — Не ми се вярва и да пишете поезия, защото устата ви е твърде профанска. Тогава навярно пишете музика!

— Според мен изпълнява изразителни танци^[12]. Виж й краката!

Без да се притесняват, двамата огледаха подробно пълничките крака на Фрици, обути в дебели вълнени чорапи.

— Прав съм, нали? Вие сте майсторка на изразителните танци!

Тя поклати глава. Не разбираше какво общо има всичко това с господин графа.

— Щом не танцувате, не рисувате и не пишете музика, какво, по дяволите, искате от Ханс? Накрая ще се окажете писателка!

— Точно така. — Фрици кимна облекчено, макар да се чувстваше ужасно объркана. — Точно затова отивам при граф Фон Келер.

— Е, тогава елате с нас — изръмжа едрият. — Впрочем, аз съм Роза, а този до мен е Владимир. Можеш да му казваш Влад, така правят всички.

Фрици преглътна. Фамилни имена ли бе чула? Сигурно. Кой мъж се казва Роза?

— Приятно ми е, Лак — отвърна тя и бе възнаградена с луд смях. — Далече ли е домът на господин графа?

— Не, само ще се спуснем по улицата, музиката вече се чува. Да ти нося ли куфара? — осведоми се Роза, но след случилото се на гарата Фрици предпочиташе сама да се грижи за имуществото си. — Какво по-точно пишеш? — продължи с въпросите той и допълни: — И аз пиша. Главно статии за вестници, нищо велико.

— Досега преписвах на машина юридически глупости — отговори нерешително тя. Не й се искаше да разкрие историята с пиесата.

— О, криминалета значи? Чудесно! Луд съм по криминални романи. Уолъс, Кристи или Ник Васерман, няма значение. Излезе ли нова книга, веднага отивам в заемната библиотека и през следващите няколко часа съм недосегаем. С Влад се нанесохме в къщата точно когато излезе новата книга на Уолъс „Тъмните очи на Лондон“ и знаеш ли какво направих?

— Настани се удобно сред кашоните с вещите ни и я прочете от кора до кора. Беше ужасно! — оплака се Влад, спря и посочи отворена ръждясала порта, увиснала на пантите. — Пристигнахме, впрочем. Дом мой хубав, дом мой скъп!

Фрици преглътна. Влад се шегуваше! Никой граф, колкото и да е обеднял, не би търпял такава порта. Тя спря поглед върху издълбаните в желязо инициали „Ф. К.“ и се учуди още повече. Над буквата К бе окачена картонена табела с избелял надпис „Колония Родина“.

Две думи, нищо повече. Не й остана време да осмисли значението им, защото придружителите й я поведоха през неподдържана градина, осветена само от луната. Навярно така беше по-добре, защото видяното под бледата сребърна светлина й бе достатъчно на първо време. Между плочките на алеята избуяваха плевели, изгнилата есенна шума правеше камъка хлъзгав. На всеки няколко метра трябваше да се навежда, защото от близките дървета висяха трънливи къпини или влажни бръшлянови лиани, които се заканваха за чорапите й.

Двамата млади мъже явно не се притесняваха от тъмнината. Вървяха без колебание към засилващата се музика. Пронизителното стържене на виолите отдавна бе заменено от трескавия такт на чарлстона, а скоро Фрици чу смехове и разговори.

Внезапно дърветата, плевелите и храсталаците се разделиха и пред погледа й се разкри ярко осветена вила. Пред широкото стълбище бяха наредени високи метални маси, между тях мангали с въглища, които хвърляха трепкаща светлина към пъстрата суетня на площадката.

— Пристигнахме — съобщи Роза. Наложи се да вика, защото музикантите, застанали по обраслите с трева стъпала, тъкмо бяха подхванали аржентинско танго.

Фрици кимна, неспособна да откъсне поглед от сцената. Не вярваше на очите си. Никога не беше виждала подобна забава. Между мангалите танцуваха млади мъже с блестящи от пот рамене и гърди, а около тях пърхаха госпожици, чиито рокли бяха обсипани с пайети. Самотна млада дама в смокинг се полюшваше в такта на тангото и пушеше в самозабрава. Двама млади мъже в еднакви ливреи на прислужници се целуваха жадно, без да престават да танцуват. А над всичко тежеше упойващият пушек от огньовете, примесен с аромат на тютюн и нещо сладникаво, непознато за Фрици.

— Хайде да потърсим Ханс — подкани я Роза.

Влад мина мълчаливо покрай танцуващите, взе от една маса отворена бутилка шампанско, открадна цигарата на младо момиче и без много церемонии затанцува с госпожицата в смокинг.

— Кой е той? — попита Фрици, след като напразно бе претърсила навалицата за възрастен господин. — Танцува ли?

— Той няма работа сред тези жадни за забавления, вечно подскачащи фльорци! — Роза презрително изкриви лице. — Това са детинщини. Ханс стои над тези неща. Преди тук нямаше танци. Въведе ги онзи Гейбъл.

— Певецът ли?

— Щом го наричаш така… — Роза улови ръката й, стисна я здраво и започна да си пробива път през танцуващите. Минаха покрай оркестъра, изкачиха стълбището и влязоха в къщата. Тежката дъбова врата се затръшна шумно след тях.

Вътре изведнъж стана много тихо. За първи път през този ден Фрици не чуваше нищо. Тишината обаче продължи само минута. Появи се огромно куче, същинско чудовище, размаха опашка, залая и се хвърли върху Роза.

— Радваш ли се, стари момко? Радваш се, знам! — посрещна го въодушевен той. — Хайде, Грегор, кажи здравей на Лак!

Фрици помилва грамадната глава и бързо отдръпна ръка.

— Представям ти Грегор. Всъщност принадлежи на Ханс, купил го е от фалирал цирк още когато бил съвсем мъничък… Онези искали да го застрелят, имам предвид Грегор, не Ханс. Знаеш ли, понякога Ханс става… ами, понякога Ханс не е в състояние да се грижи за кучето и тогава ние с Влад го вземаме за известно време при нас — продължи да обяснява Роза, докато я водеше по дълъг коридор. Сърцето на Фрици биеше лудо. Май графът наистина ще се окаже стар господин в инвалидна количка и бързо ще се съгласи да си напише мемоарите.

Личеше си, че не е обеднял. Да, мраморният под спешно се нуждаеше от вода и четка, по мебелите имаше отпечатъци от мръсни лапи, но дори само вазите, живописните платна в златни рамки и античните предмети наоколо щяха да стигнат поне за сто заплати на машинописка. Вилата сигурно беше огромна. Прекосиха просторна зала и влязоха в странично крило. Сякаш прочел мислите й, Роза съобщи:

— Пристигнахме.

Фрици отново чу музика, но не великолепния, гръмък джаз от градината, а самотно, меланхолично пиано.

— Първият концерт на Чайковски — засмя се Роза. — Имаш късмет, Лак. Почакай малко тук, аз ще го подготвя за влизането ти. Разбираш ли, искам да съм сигурен, че е в настроение за гости. Понякога се държи… зле. Точно днес, когато тя… о, все едно!

Той отвори врата в тапетите и двамата с Грегор изчезнаха.

Фрици остана сама в коридора. Стъпалата й пулсираха от болка, стомахът й къркореше от глад. Копнееше за сън. Утре сутринта щеше да мисли за новия си живот.

Пианото замлъкна, но не се случи нищо повече. Никой не я покани да влезе, никой не отвори вратата.

Фрици чакаше.

А може би не е чула поканата да влезе? Дали просто да не открехне вратата и да надникне? Не искаше да направи лошо впечатление. Почака, преброи до десет, после до двайсет и почука. В отговор прозвуча властен глас:

— Влезте най-после, какво чакате?

Тя се озова в стая, толкова претъпкана, че графът не се виждаше.

Навсякъде книги — по етажерките, на пода, върху креслата. Върху книгите препълнени пепелници, използвани чаши, мръсни съдове. При отварянето на вратата стана течение и по стаята се разхвърчаха нотни листове и смачкани хартии. Между тях стояха, лежаха и висяха изрисувани платна, някои съвсем пресни — усещаше се миризма на маслени бои.

Сред целия този хаос седеше мъж. Най-много трийсетгодишен, а разбърканите, стърчащи на всички страни руси къдрици му придаваха още по-младежки вид. Очите му имаха цвета на боров мед.

В първия момент мъжът погледна любопитно Фрици, после каза:

— Моля да проявите снизходителност към тона ми. Тук не сме много официални, затова си помислих, че щом спра да свиря, просто ще влезете. Но няма как да знаете, нали? — Той се усмихна извинително и продължи с шеговит тон: — … нещо почука на вратата, беше собственото ми сърце…

— Оцветих небето с кръвта от сърцето си, стана малиненочервено, но ти не дойде с вечерта — допълни с усмивка Фрици. Знаеше стихотворението наизуст. — Аз съм голяма почитателка на Елзе Ласкер-Шюлер^[13] — обясни тя, забелязала смайването му.

— Аз също. Безусловно. Според мен тя е една от най-големите живи лирички. — Мъжът кимна няколко пъти и попита: — Е, след като сме единодушни по този въпрос, с какво друго бих могъл да услужа на милостивата госпожица?

— Желая да видя господин граф Фон Келер.

Мъжът насреща й избухна в смях.

— Какво искате от граф Фон Келер? Идвате в късен час, изглеждате изтощена… Няма ли първо да седнете? — Ръка, покрита с избледнели лунички, посочи изтърбушено кресло от ракита. Ако се съдеше по миризмата на раираната възглавница, там обичаше да седи Грегор. — Коя сте вие всъщност?

— Името ми е Елфриде Лак, казват ми Фрици — заекна тя и се ядоса, че не се беше сетила да се напудри още веднъж. Навярно това беше синът. А може би племенник? — Господин баща ми е служил при господин графа до 1916 година, после го преместили в полевата кухня. На сбогуване господин графът му казал, ако някой от семейството му реши да дойде в Берлин, непременно да го посети.

— Така ли е казал? Сигурно е бил пиян. — Устните на младия мъж потрепнаха подигравателно. — През цялата война е бил пиян. Иначе надали е щял да издържи. Той е мека душа.

— Не ви вярвам! Според татко той е най-добрият офицер, при когото някога е служил! Знаете ли, моят баща нямаше особено високо мнение за пруските офицери… — Да, това със сигурност беше синът. Докато баща й беше жив, Фрици често си мислеше лоши неща за него. — Бихте ли ме отвели при него?

— Роза вече го направи. Той стои пред вас.

Фрици преглътна. Усети как всичката й кръв се смъкна в краката. Невъзможно!

Графът е бил командир на баща й! Как е възможно толкова млад мъж… А защо не? Ако тогава е бил на 23 или на 25… През войната офицерите са правели бърза кариера, особено с неговото име…

— Извинявайте, държах се лошо — усмихна се отново мъжът, широко и весело. — Отлично си спомням баща ви, казваше се Квинт Лак, нали? Ако ми позволите да отбележа, вие много приличате на него.

— Благодаря — промърмори Фрици. — Повечето хора твърдят, че изглеждам като госпожа майка си, но аз не съм в състояние да преценя, защото не я помня.

— Е, как е баща ви? — попита графът, протегна се и отвори прозореца. В стаята нахлу хладен, влажен въздух, течението разпрати разхвърляните хартии по прашния под. Шумът от лудото градинско увеселение се чуваше съвсем ясно. — Не беше добре с дробовете, доколкото си спомням. Пострада при една газова атака, май така беше…

Фрици кимна няколко пъти и пое дълбоко дъх.

— Господин баща ми почина миналата есен.

Лицето на графа помрачня. Понечи да каже нещо, но точно в този момент шумът внезапно заглъхна и звуци на саксофон огласиха нощта.

Меланхолични, дълбоки.

Фрици се заслуша. След малко към саксофона се присъединиха пиано, тромпет и контрабас. Прозвуча мъжки глас. Дрезгав, изкусителен и мек, той се плъзна по кожата й. Милваше я, дразнеше я, ласкаеше я. Уви се около нея, обхвана я, прегърна я здраво и зашепна думи за сбогом и любовни клетви. Постепенно заглъхна и остави дълбок копнеж и желанието да го чуе отново.

Фрици примигна. Уплашена, събудила се сякаш от дълъг сън, разтърка очи.

Лицето на графа се беше променило. Изглеждаше сериозно и Фрици едва сега забеляза колко е слаб. Не слаб, мършав. Видя сенките под очите му, фините линии около тясната уста. Май беше по-възрастен, отколкото бе помислила в началото.

— Гейбъл — рече той. И гласът му беше друг. Делови, дистанциран, надменен, учтив. — Хареса ви. Колко оригинално. Почакайте да го видите!

— Поне може да пее. — Роза влезе с чиния, пълна с кюфтенца и горчица. Перспективата да хапне месо с хляб и парченца сланина, гарнирано с люта горчица, окончателно върна Фрици в действителността. Стомахът й изкъркори шумно и в настъпилата тишина всички го чуха. Роза се засмя — съчувствено, не подигравателно — и каза:

— Извинявай, нямах представа, че и ти си гладна. Ще ида да ти донеса нещо.

— Роза, ще ти бъда много задължен, ако проявяваш скандално известното си гостоприемство на друго място. Бъди така любезен и заведи госпожица Лак в кухнята. Разговорът ни и без това приключи, а аз трябва да работя. — Графът придружи думите си с подканващ жест към вратата. — Довиждане, госпожице Лак. Приемам поздравите от блаженопочившия ви баща и ви желая приятно пребиваване в Берлин.

Фрици преглътна мъчително.

— Не съм дошла заради поздравите. Предлагам ви услугите си като секретарка.

В първия момент Фон Келер я изгледа учудено, после поклати глава.

— Не ми трябва машинописка. Имам си.

— А вашата машинописка знае ли английски и френски? — настоя Фрици. Няма да му позволи да я прогони. Ще действа решително. — Имам си собствена пишеща машина, владея стенография. Работила съм три години в адвокатска кантора и още три в секретариата на лицея.

— Моите почитания!

Графът изобщо не се впечатли и макар да знаеше, че с тази квалификация навярно ще си намери друго място, и то бързо, Фрици много държеше да работи точно тук. Това беше първата й цел и нямаше да се откаже от нея. Би било лош знак от съдбата. Изигра и последния си коз:

— Много съм евтина.

— Никога не бих помислил подобно нещо — отвърна Фон Келер, втренчил поглед във вълнените й чорапи. Изправи се и допълни: — Идете да си изядете кюфтетата и си вървете. Не се нуждая от вас.

Фрици замръзна от ужас. Този човек я гонеше на улицата посред нощ! Не беше редно да постъпва така. Завладяна от собственото си нещастие, тя не забеляза какви усилия положи графът, за да стане от креслото пред пианото. Роза му се притече на помощ и му подаде две патерици, Фон Келер ги прие с мрачно изражение и не му благодари.

— Не е нищо лично. Ханс често изпада в мрачни настроения. Освен това е в лоши отношения с Гейбъл… Ох, това е дълга история — обясни с въздишка Роза, след като излязоха в коридора. — Първо вечеряй, а после ще ти намеря къде да спиш. При нас винаги се намира подслон за красиви млади дами, нали, Грегор?

* * *

В крайна сметка разквартируваха Фрици в градинската къщичка. Тя изслуша предложението на Роза с неприятни подозрения, но той я отведе в красива мъничка постройка, доста отдалечена от вилата на графа. Имаше дори дървена веранда със стълбичка, а стаичката се оказа най-удобното местенце на света. Някой изключително сръчен майстор бе сковал дъсчения под от големи касетки, каквито товареха на презокеанските кораби. Етажерките пък бяха от стари сандъчета за вино, завързани с корабни въжета, а в средата на стаята бе поставен диван с яркожълта дамаска. Фрици веднага я оприличи на жълто патенце. Роза й нареди да се настани удобно на дивана и да си изяде кюфтетата. Самият той седна в тръстиковото кресло насреща й, кръстоса дългите си крака — бавно и внимателно, за да му е удобно, и запали цигара.

„Всъщност би трябвало да се чувствам зле“, помисли си Фрици. Намираше се в чужда къща с мъж, за когото знаеше само че е комунист, и се чувстваше отлично. Нахрани се хубаво, облегна се с въздишка на дивана и се наслади на плюшената му мекота. „В такава обстановка много неща добиват друго измерение“, помисли си тя.

— Откъде идваш всъщност? — осведоми се Роза.

Грегор се беше разположил в краката му и мъжът често заравяше пръсти в гъстата козина. Дори кучето вече не й се струваше толкова огромно и страшно.

— Сигурно не го знаеш… малък град в Южна Германия… но аз няма да се върна повече там.

Фрици вдигна рамене и най-сетне си свали палтото. В малката стая беше много топло, зелената кахлена печка бумтеше и нямаше смисъл да седи в зимното си палто, готова за бягство, и да се поти. Струваше й се глупаво.

— Ще остана в Берлин.

— Какво толкова му харесват всички на този молох? Аз съм от Куршската коса^[14]. Не харесвам много Берлин, смятам го за твърде забързан и шумен, освен това вони на отпадни газове и фабрики. Ако зависеше от мен, щях да се върна в Източна Прусия. Родителите ми имат имот, отглеждат коне. Стане ли време за жътва, отиваме да помагаме.

Фрици кимна. В нейните представи юнкерските синове, чиито родители развъждаха коне и притежаваха земя, не носеха такива широки, вехти панталони, а и косите им изглеждаха другояче: грижливо подстригани и обилно намазани с помада.

„Отиваме“ — бе казал Роза. Какво означаваше това? Той и графът? Той и Влад? Или Роза и жена му? До момента не бе станало дума за съпруга.

Фрици бе готова да заложи на последното, защото си спомни какво й каза Роза на влизане: Ние живеем тук. Ясно си личеше, че в стаята е подреждала жена. Над печката висеше пране, до мивката съхнеха две чаши и тиган, дъсченият под беше грижливо избърсан. Мъж сам да стигне до заключението, че е крайно време да измие пода — много по-вероятно беше Хинденбург^[15] да си пусне дълга коса, да се натруфи с гумен бюст и да дава представления в цирка.

Къде ли е госпожа Роза? Сигурно вече си е легнала. Фрици предположи, че стълбичката до печката води към малка спалня под покрива.

— Какво му стана пак на Ханс?

От мислите й я изтръгна мъжки глас. На прага застана Влад. С него в стаята нахлу хладен нощен въздух, придружен от музика — навън забавлението продължаваше.

— Никога няма да го разбера! Попитах го само къде си, а той ми изфуча, че не бил бюро справки!

Влад се потърси, хвърли си палтото върху печката, цапна Грегор по главата и целуна Роза по устата за поздрав. Фрици преглътна. Ето коя била госпожа Роза.

— Е, все едно, нали те намерих. Няма да повярваш какво чух току-що! Нося приказни новини! Съобщи ми ги Инге, а тя ги чула от първия тромбон. Чистата истина!

Фрици сведе поглед към чинията си, после към дъските на пода. Там, откъдето идваше, не се целуваха по устата на публично място. Единствената целувка по устата пред очите на много хора се случваше пред олтара, след размяната на пръстените. А целувка между двама мъже — Фрици остана шокирана, макар да знаеше, че най-добрият приятел на баща й всяко лято заминаваше в отпуск с един счетоводител, а баща й използваше случая да й прочете морална проповед. Тема: „Параграф 175^[16] е отвратителен. Какво я засяга държавата кого обичаме?“

— И така, чуй какво е станало — продължи Влад. — Вчера, както всяка неделя, Гейбъл излязъл на сцената в „Зимната градина“, а в публиката седяла някаква блондинка. — Той най-сетне забеляза Фрици и попита с интерес: — Какво прави тя тук? Мислех, че си я оставил при Ханс.

— Лак ще нощува при нас. Докато ни разказваш страхотните си новини, не е зле да й донесеш чаршафи. — Роза весело намигна на Фрици. — Донеси чисто бельо. Лак е дама, няма нищо общо с уличниците на Гейбъл.

— Дама? Ама разбира се! По-късно ще ти разкажа какво съм чул — отвърна Влад, засмя се и се изкатери по стълбичката към таванското помещение. През цялото време си тананикаше: — „Обичам те, любов моя, тази нощ забрави всичко останало, тази нощ…“

Фрици слушаше ококорена. Дали взема дрога? Навярно от онзи… кокаин.

— И така, започвам — подхвана Влад от тавана. — През почивката блондинката отишла зад сцената, Гейбъл тъкмо бил зает със сегашната си любима. Нали го познаваш: когато е под пара, няма спирка. Ще ми запалиш ли една цигара? Имам още няколко в табакерата. Значи, според Инге, докато се занимавал със сегашната, блондинката влязла и му поискала автограф. — Влад придружи разказа си с хвърляне на възглавници, одеяла и хавлии по стълбичката. Спалното бельо беше малко влажно, но миришеше утешително на „Перзил“^[17] и лавандулови торбички срещу молци. — И така, блондинката най-неочаквано влязла в гримьорната на Гейбъл с бележник за автографи. Сегашната му любовница лежала върху купчина палта, самият той бил почти разкопчан и знаеш ли какво казал на блондинката?

— Уважаема госпожице, почакайте, докато ви дойде редът — извика Роза и развеселено намигна на Фрици.

Горе се възцари обидено мълчание. След малко Влад попита недоволно:

— Защо ме остави да ти разкажа цялата история, щом вече я знаеш? Защо не си ми я разказал досега?

— Ти не ме остави да взема думата, скъпи. Чух я от готвачката, а тя я чула от саксофониста. — Той отново намигна на Фрици и й пошепна: — Желая ти приятни сънища.

Това бяха последните думи, които Фрици чу през този първи ден.

* * *

Събудиха я бесни крясъци. Някой викаше на сантиметри от главата й. Жена хленчеше и пищеше, хълцаше и ревеше. От време на време се чуваше и гласът на Роза: успокояващ, вразумителен. Опитваше се да спре виковете на жената. Ухаеше на кафе, сварено мляко и пресни хлебчета.

— Естествено, Инге, естествено — прозвуча отново гласът на Роза.

На свой ред жената изхълца и простена:

— Това беше. Веднъж завинаги слагам край. Никога повече няма да вляза в стаята, в която е той. Няма да му позволя да се държи с мен като с…

— Според мен Ханс е прав — обади се Влад. Неговият глас дойде от задната част на стаята и бе придружен от тракане на чинии. Перспективата да получи закуска накара Фрици да отвори очи.

Обляна от ярката светлина на пролетното утро, върху широките гърди на Роза, покрити с игликово жълта пижама, лежеше непозната госпожица и плачеше сърцераздирателно. По хубавичкото й лице се стичаха вадички туш.

Фрици намести възглавницата си, за да вижда добре какво става, докато се преструва на заспала. Облечен в син халат с разкошна яка от чинчила, Влад тъкмо нареждаше масата. Цветът на халата обаче се губеше между игликово жълтата пижама на Роза и патешкото жълто на плюшения диван.

— Защо се е ядосал толкова? Просто си разменила буквите. Не е редно да вдига такъв шум. Негрофилия или некрофилия — почти същото е, нали? Негрофилия, написано с к! Ханс прекалява! „Paint is black или некрофилията на обикновения берлински нощен мечтател“! Какъв ужас. Онези от „Улщайн“^[18] наистина не разбират от шега — продължи Влад. В гласа му звънна подигравка.

Инге изплака силно и се притисна до Роза. Той хвърли зъл поглед към приятеля си.

Фрици неволно се ухили. Много по-приятно беше да я събудят с такава сцена, отколкото да види вечно намръщеното лице на леля си. От друга страна, не знаеше колко още ще може да се наслаждава на диван и закуска. Нямаше никакви пари, нито изгледи да припечели нещо.

— Няма да търпя това отношение! — проплака Инге и шумно си издуха носа в подадената й от Влад кухненска кърпа. — Не и не! По-добре да се върна при статистите. Петнайсет марки на ден!

— Направи го. Щом предпочиташ да те щипят по гърдите, вместо да овладееш правописа, направи го — предложи Влад, демонстративно опули очи и се обърна към Роза: — Какво ще кажеш сега за женското самоопределение? Жените са лениви, мислят само за удобството си! Тя предпочита да проституира, но не и да научи нещо. Големи лозунги, но зад тях не стои нищо!

— Няма да се оставя онзи да ме ругае само защото не мога да разчитам почерка му. Диктува със скоростта на картечница — захълца отново Инге и Фрици наостри уши. — Няма да позволя такъв като него да ми нарежда какво да правя! А ти да мълчиш! — обърна се тя към Влад. — Всички знаят, че живееш от статиите на Роза. За нищо друго не те бива. Тъпите ти стихове не стигат за масло върху хляба!

— Недей, Инге, не бива така… — опита се да я укроти Роза.

Преди да е успял да продължи, вратата се отвори с трясък и на прага застана граф Фон Келер. Този път без патериците, само с бастун, но нездраво блед, с почти черни сенки под кафявите очи.

Инге изпищя и изскочи навън през отворения прозорец.

— О, Ханс, въздействието ти върху жените е легендарно! — изкоментира сухо Роза. — Желаеш ли да закусиш с нас? Имаме достатъчно храна. Да ти сваря ли рохко яйце? Или предпочиташ хайвер? Белият хляб е съвсем пресен. Останала е и малко торта от вчера.

— Мока ли е това? — Без да попита, графът отвори хладилника, потопи пръст в крема на тортата, облиза го и заяви: — Не понасям лешници. Искам само една ябълка.

— Няма да закусиш ябълка — възрази Роза с необичайно строг тон. — Ще седнеш на масата и ще хапнеш нещо нормално. И не ми се оправдавай с липса на време! Много добре знам, че вчера си предал на Улщайн статията за боядисания в черно певец от Мюнцингерщрасе. Следващата статия за рубриката „Хора от днес“ ще пристигне от редакцията едва по обед и чак утре ще научиш дали новото ти предложение им харесва. На всичкото отгоре току-що загуби поредната машинописка.

Роза донесе дървен стол и натисна противящия се граф да седне.

— Не би било зле да се научиш да пишеш на машина — предложи Влад. — Роза вече пише статиите си без чужда помощ.

Графът въздъхна дълбоко.

— Ако случайно не си забелязал досега, той е гей, а аз не съм. Затова си пише статиите сам и живее с теб, аз няма да направя и двете.

— Бедничкият Ханс — промърмори Роза и му връчи филийка с мармалад. — Да изядеш хляба до последната трохичка — изкомандва той и прибави с примирителен тон: — Щом обслужването на пишеща машина не се съчетава с мъжкото ти достойнство, не е зле да се постараеш да понамалиш очакванията си. Или да назначиш истинска машинописка, не поредната лека жена, която си съжалил, защото е останала без работа. Тази е осмата прогонена от последното лято.

— Деветата — поправи го уморено графът. — Забрави да преброиш полуглухата.

Фрици се прозя широко и се протегна. Бе настъпил моментът да привлече вниманието върху себе си. Фон Келер се стресна и я погледна изумен.

— Още ли сте тук? Какво стана снощи? Не казахте ли, че ми предлагате услугите си като машинописка? Вижте, положението се промени. Нуждая се от вас. Кога ще започнете?

„Веднага — отговори наум Фрици — още след закуска, срещу временен подслон на дивана и двайсет марки седмично.“ С две марки по-малко, отколкото вкъщи, но пък няма да дава и стотинка на леля си.

Оказа се невъзможно да живее във вилата: повечето стаи бяха дадени под наем на хора на изкуството, използваха ги за жилища и ателиета. Дадени под наем не означаваше, че плащаха на графа. Според уговорката наемателят заявяваше абстрактно намерение един ден да плати известна сума — стига да постигне успех в своето изкуство. Един-единствен път, разказа й Влад, докато тя се приготвяше за работа, Ханс получил малка сума от преуспял художник. Всички разходи си оставали за негова сметка.

Известният Виктор Клингенберг, мечтата на всички интересуващи се от живопис вдовици, наел стаичка във вилата в самото начало на шеметната си кариера. Изнесъл се още след първите продажби, но не и преди да си плати наема за целия престой и дори да вароса стените. С изключение на тази посрещната с всеобщо недоверие проява, останали само Влад и Роза да си плащат наема. По-точно, плащал Роза, защото стиховете на Влад не се продавали. Той ги подарявал. Пишел ги на ръка върху мънички картончета, подобни на визитни картички, всяка била уникат. Раздавал ги на минувачите на Александерплац, в електричката и на всеки, който според него не бил съвсем загубен.

Курт Пинтус^[19] го попитал няма ли да му даде поне едно стихотворение за „Залеза на човечеството“ — голям сборник с експресионистична лирика, но Влад отказал.

Отговорил с не и на молбата на Пинтус да напише предговор към сборника.

— Според мен изкуството губи оправданието си, ако някой го вземе и го затвори в книга — заяви Влад. — Все едно да окачиш великолепен розов цвят, изпълнен с живот, да съхне с главата надолу. В крайна сметка сигурно ще получиш дълготрайно сухо цвете, но то ще стои във вазата безжизнено, прашно, укротено, послушно, недостойно дори да го погледнеш, а един ден ще го извадиш от вазата и ще го хвърлиш на боклука между огризки от ябълки и яйчени черупки.

— Точно там му е мястото! — завърши той разсъжденията си върху своето творческо саморазбиране и нежно целуна по тила наведения над масата Роза.

Приятелят му се готвеше да напише хиляда думи за бягството на неуспелите художници. Трябваше да завърши текста още днес, до редакционното приключване на „Бухал“.

— Двамата живеем от такива текстчета — обясни Влад на Фрици и й отвори вратата. — Роза пише и репортажи, най-често спортни, но разглежда спортните събития от обществена гледна точка. „Елегантните берлинчани и шестдневното надбягване“. „Баронеса Фон Витманстал играе тенис.“ Такива статийки се пишат бързо и се продават добре. Роза не е човек на изкуството, но аз въпреки това го обичам. — Влад дари Фрици с крива усмивка. — Или тъкмо заради това. По-добре да не е творец, това се отразява много зле на връзката…

Фрици кимна. Не знаеше какво да каже. Никога не се бе замисляла какво означава да имаш връзка с човек на изкуството, освен това й беше трудно да свикне с естествените целувки на публично място.

— О, виж, лалетата са цъфнали! Най-после!

Първите лалета наистина отваряха червени и жълти главички и изобщо паркът изглеждаше много по-приятен под бялата светлина на хладното пролетно утро. Все така напълно занемарен, моравата обрасла с мъх, а каменните плочи — с бръшлян, но някой си беше направил труда да засади иглики, кокичета, минзухари и цели гнезда виолетови зюмбюли. Освен това някой — навярно същият любител градинар — бе подрязал розите през есента и сега те покарваха, изпълнени с жажда за живот.

Всъщност Фрици намираше градината почти красива. Малко необичайна, но по специфичен начин красива. Влад й откъсна голямо жълто лале.

— Заповядай! За теб е! За Лак, момичето, дошло с разцъфването на лалетата! Сложи си го на бюрото в кабинета на Ханс и ако издържиш, докато цъфнат маргаритите, ще заслужиш уважението ми. Според мен ти си жилаво момиче.

— Благодаря — пошепна плахо Фрици. — Много благодаря.

— Знаеш ли, Ханс не е лош човек, само дето е с гореща кръв и се пали лесно. Освен това в момента не се чувства добре, заради Гейбъл и историята с кучешкия камшик. Все още смятам, че трябваше да го изхвърли. О, ама ти не знаеш какво се случи! Добро утро, господин Шмит!

Последните думи бяха отправени към възрастен господин, който изглеждаше някак не на мястото си. Пременен в ушит по мярка строг костюм, с елегантна кожена чанта под мишница, той сякаш отиваше в своята банка или може би в лекарския си кабинет.

— Как сте днес?

— О, добре, разбира се. В такова време! — Със завършена, макар и малко старомодна учтивост той се наведе над ръката на Фрици, положи лека целувка, после се обърна към Влад и повдигна шапка. — Чухте ли вече? Ново сърце се радва на благоволението на нашия господин Зафир.

— Истинското име на Гейбъл е Курт Зафир — обясни Влад на Фрици и отново се обърна към господин Шмит: — О, да не е блондинката от вариете „Зимна градина“?

— Тази история приключи! Няма да повярвате, но снощи господинът изчезна с красивия любовник на граф Савицки. И то след като любовникът за пореден път бе заплашил графа да се самоубие от ревност.

— Невероятно! — Очите на Влад заблестяха. — А как реагира граф Савицки?

— Продължи да разговаря за сюрреализма. След време двамата се върнаха ужасно разрошени, графът завърза вратовръзката на красивия си любовник и попита господин Зафир какво му е мнението за произведенията на Макс Ернст^[20]. Не знам докъде ще стигнат. За съжаление трябва да вървя. Точно в десет имам среща с розовия храст край езерото, не бива да го оставям да ме чака. Той е невероятно нетърпелив. Да не говорим за бодлите му, но който е толкова красив… Довиждане, господин Маркс! Довиждане, млада госпожице!

Господин Шмит придружи последните думи с лек поклон и забърза по алеята.

Едва сега Фрици забеляза, че е без обувки и върви бос по влажната от утринната роса трева.

— Господин Хелмут Шмит, един от постоянните наематели. Постепенно ще опознаеш и другите — обясни Влад и продължи напред. — Мил човек, нали?

— Защо е без обувки?

— Винаги ходи бос, дори когато е навалял сняг. Така поддържа креативността си. — Влад вдигна рамене и изрита една празна бутилка от шампанско, захвърлена на площадката пред вилата. — Всяка седмица ходи на педикюр в „Мадам Брос“, салон за разкрасяване на Паризер плац. Ханс и Роза се редуват да му плащат процедурите, защото гледката на занемарени крака се отразява зле върху моята креативност.

— Не може ли просто да си обуе обувки? — попита Фрици.

Чувстваше се зле — много скоро щеше да види отново ужасния граф. Радваше се, естествено, че я е назначил на работа, но при мисълта за деветте прогонени машинописки сърцето й биеше чак в гърлото.

— Не бива да ограничаваме никого да упражнява личните си свободи — прекъсна мислите й Влад и й отвори вратата към вилата. — Щом господин Шмит държи да ходи бос, за да се развива като творец, аз проявявам пълно разбиране. Въпреки това не понасям да гледам мазоли.

Фрици кимна несигурно. И баща й казваше същото за личните свободи, но връзката с педикюра беше нова.

— О, точна сте! — Лицето на графа изразяваше искрена изненада. Той премести неколкократно поглед между Фрици, Влад и ръчния си часовник. — Трябва да призная, не ви очаквах толкова рано…

Разтърси глава и къдриците му се разпиляха още повече. Отстъпи от вратата и ги пропусна да влязат.

— Последният ми шеф ни глобяваше за всяко закъснение с определена сума от заплатата — обясни сухо Фрици и се огледа.

Предвид величествената къща кабинетът на графа изглеждаше малък и препълнен. Както в музикалния салон, и тук по пода се виждаха купчини книги, ярко изрисувани платна, смачкани хартии между валма прах и препълнени пепелници. Празното бюро, поставено в средата на хаоса, изглеждаше странно чуждо.

— Вашето място. — Графът посочи тежката мебел от орехово дърво, Фрици извади вярната си „Орга Приват“, сложи я върху плота и остави лалето до нея. През това време графът пускаше в чашата си с кафе таблетки аспирин. Една, две, три, четири, преброи Фрици с известно учудване, но Влад изобщо не се развълнува.

— Тръгвам си — заяви той, излезе и шумно затвори вратата зад гърба си.

— Задачите ви са съвсем прости — започна да обяснява графът и след кратко колебание сложи в чашата си още една таблетка аспирин. — Пиша месечна статия за „Бухал“. Навярно познавате новия развлекателен вестник на „Улщайн“? — Тя кимна и Фон Келер продължи: — Озаглавихме рубриката „Хора от днес“. Всеки месец представям интересна личност от нашето време. Хора, които оформят лицето на епохата, символи на настоящето. Всяка статия се базира върху интервю, но всъщност е портрет. Вече излязоха портретите на Ханс Фалада^[21], Щреземан^[22] и Карл фон Боймер.

Звучеше гордо и Фрици попита любопитно:

— Боймер и в действителност ли е толкова красив, колкото на екрана?

Графът се засмя — отново с онзи безгрижен хлапашки смях от първата им среща.

— Жените винаги питат за Карл фон Боймер, а мъжете — за Щреземан. О, да, Боймер наистина е забележително красив. Много рус, много млад, много разглезен. Озаглавих статията „Кралят слънце на Уфа“^[23]. Най-успешната ми статия досега. В априлския брой ще излезе портретът на Анита Бербер. Очаквам реакциите с нетърпение.

— А тя каква е? — продължи с въпросите Фрици. — Непременно искам да я видя как танцува. Непрекъснато пишат за нея. Даже в провинцията. Наистина ли е съвсем гола?

— О, не, просто е без дрехи. — Графът се ухили, опразни чашата с кафе и аспирин на един дъх и разказа: — Срещнахме се в апартамента й в „Адлон“^[24]. Отначало разговорът вървеше трудно. Тя не беше подготвена. Без грим, несресана, облечена в мърлява мъжка риза, закопчана накриво. Изглеждаше ужасно потисната, защото предишната вечер по време на представлението й пак имало скандал. Някакви идиоти, отказващи да проумеят разликата между необлечена танцьорка и гола уличница, започнали да реват. Трогателно е как все още се вълнува от подобни неща… Предполагах, че вече е свикнала.

Графът погледна внимателно Фрици, сякаш очакваше да чуе преценка или коментар, но тя си замълча.

— И така, в началото разговорът вървеше трудно — повтори той, — освен това кранът през цялото време капеше и това ме изнерви. По някое време й заявих, че трябва да се оплаче на собствениците на хотела, че не издържам на това постоянно капане, направо ще полудея, и тогава тя се разплака. Не като дама, със сълзички, нависнали по ресниците. Направо се разрева, носът й течеше, устните й трепереха, бузите й бяха съвсем мокри. Обясни ми как многократно се оплаквала, но онези от „Адлон“ искали да я изгонят, защото бавела плащанията за стаята, а маймунката й уж късала завесите. Впрочем, това със завесите е вярно, наистина бяха изпокъсани. Изпитах силно съжаление към тази жена. Изглеждаше напълно безпомощна, като дете без майка, затова реших сам да поправя крана. Благодарение на тази полуразрушена вила съм добил известна опитност в ремонтите, а в крана на мивката няма нищо сложно — малко дъвка и клещи и готово. Тогава тя се уви в прекрасна кожа — огромна чинчила, обади се на румсървиса и поръча клещи и дъвка. Страхотно беше: Анита Бербер внезапно се превърна в познатата на всички кралица на нощта, не остана нито следа от разтрепераното дете. Дълго седяхме в банята й, мечта от стомана и мрамор, изпихме две бутилки шампанско, дъвчехме дъвка, маймунката й седеше в мивката, а аз поправих проклетия кран. На сбогуване тя ме придружи до фоайето и пред всички хора ме целуна по устата. Никой не иска да си изгуби славата, нали?

Графът се засмя и поклати глава.

— Наистина се надявам да харесат статията. Възнамерявам до есента да напиша серия за парижките сюрреалисти, но засега отказват да ми дадат пари за път. Писането на статии е единствената ми редовна работа, иначе пиша текстове за обложки, есета за съвременното изкуство, рецензии на книги — все дреболии. Надявам се да не ви уморя много, но ви моля да поемете и кореспонденцията ми. Занемарил съм я. — Той отвори със замах капака на висок шкаф, скрит зад черно платно, и по пода се посипаха писма. Фрици преглътна.

— Наистина сте занемарили кореспонденцията си…

— Нали разбрахте, персоналът се сменяше доста често. Освен това… — графът нервно завъртя между пръстите си табакера — … имах си и някои лични проблеми.

— Ще се справим — заяви Фрици с любезния, ободряващ глас, който често беше използвала в общуването с баща си. Тонът подсказваше, че случващото се не е страшно, а дори дава поводи за смях. Все едно дали става дума за мокри чаршафи или забавена с месеци поща.

Тя посегна смело към няколко писма, подреди ги до пишещата машина, вкара с опитни движения лист хартия и отвори първото писмо. Покана за новогодишно празненство с дата 15 декември 1924 година.

— Каква е причината да не отговорите досега?

Графът се загледа навън. След малко попита:

— Вие не сте от Берлин, нали?

Фрици си спести забележката, че преди по-малко от двайсет и четири часа му е разказала откъде идва, и само кимна.

— Така си и мислех. Защото целият град знае.

— Ако искате, ще напиша следното: Моля да извините дългото ми мълчание, бях възпрепятстван — предложи Фрици и реши още през обедната почивка да попита Влад какво се е случило с графа.

— Да, звучи много добре. — Фон Келер щракна капачето на табакерата, извади цигара и я пъхна между бледите си устни. — Искате ли и вие? Турски са.

Тя кимна бързо.

— Не се притеснявайте от хорските приказки. Знаете ли, миналата година по Коледа написах детска пиеса за божествената служба и избухна такъв скандал, че повикаха полицаи от околийския град, за да защитят църквата. Писаха даже във вестника и след седмица годеникът ми ме остави. Не можете да си представите какъв шум се вдигна.

— Представете си, мога — отвърна той, но не продължи, защото изпод планина от вестникарска хартия пронизително иззвъня телефон.

— Говорите с кабинета на граф Фон Келер. С какво мога да ви… — обади се Фрици, след като най-сетне намери апарата, но бе прекъсната от властен женски глас:

— Дайте ми Ханс! Пронто!

И без това бледото лице на графа стана пепелносиво. Въпреки това той протегна ръка към телефона.

— Да изляза ли? — попита винаги дискретната Фрици. — Ще се върна след пет минути.

— Не се вълнувай толкова, това е просто новата ми машинописка — обясни графът в слушалката, обърна се към Фрици и изсъска: — Край за днес! Намерете предшественицата си… как се казваше… и й върнете пишещата машина. Не разбирам защо избяга без нея. Попитайте Роза какъв е адресът й и вземете такси.

Силно зарадвана от перспективата да пътува за първи път с автомобил, Фрици излезе и внимателно затвори вратата. Последното, което видя, беше как графът извади от сакото си плоско шишенце.

* * *

— Чаша студена сода с малини и две цигари по шест пфенига — поръча Фрици с треперещ от вълнение глас. Седеше в „КаДеВе“, магазина на Запада. Тя, Елфриде Лак!

„Откарайте ме в КаДеВе“, беше казала на шофьора, сядайки отзад, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Той й бе кимнал, но изглеждаше леко смутен и Фрици много бързо осъзна, че си е отворила задната врата сама. Е, нищо, щеше да я помисли за ексцентричка.

С времето се случи точно това. Пътуването с автомобил се оказа страхотно, колосално преживяване и тя не бе в състояние да сдържи въодушевлението си.

— За първи път ли сте в Берлин? — попита шофьорът с крива усмивка и Фрици кимна, защото си беше очевидно. За да й направи удоволствие, той мина по целия „Курфюрстендам“ и тя се почувства като в експресионистично стихотворение.

Нервно трепкащи и ярко светещи реклами в здрача, накъдето и да погледнеше; по улиците пред кафенетата маси и столове, сякаш беше лято; важни господа и дами, загърнати в кожи, седяха край мангали с пламтящи въглища, пиеха двойна мока или шампанско… в краен случай немско газирано вино.

С какво самочувствие дамите протягаха крака в копринени чорапи и полуботи с токи — понякога се налагаше бързащите по улицата да ги прескачат. Колко пъстро, колко светло и блестящо беше тук. Фрици си въобрази, че чува възбуждащата музика от кафенетата, въпреки че двигателят на автомобила боботеше оглушително.

— В отпуска ли сте? — надвика го шофьорът, спря пред огромна постройка от XIX век и гумите изсвистяха.

— Не — отговори Фрици. — Ще живея тук постоянно. Харесва ми.

О, да, харесваше й! „КаДеВе“ беше невероятен! Мрамор, плюш, излъскан месинг, докъдето стига погледът; усърдни продавачки в колосани блузи, до една много красиви, въртящи се поставки с шалове, джемпъри, поли, неколкометрови лавици с книги, двуметров картон с мъжко лице, красиво и меланхолично, с цигара в уста и лъскава коса. Издателство „Улщайн“ представя новия бестселър на Ники Васерман, автор на романите за граф Льо Жюст. След две крачки — кули от блестящи като огледало тенджери и кани за чай, а върху кадифена подложка „първата електрическа преса за сок, оригинал от САЩ“.

Искаше й се още дълго да обикаля из магазина, но се уплаши от изпитателните погледи на продавачките и скептичните физиономии на продавачите. Попита няколко души и влезе в изложбеното помещение.

Сега седеше край мраморна масичка, пиеше малинова сода в чаша, която със сигурност беше от кристал, а пред нея бе поставен пепелник от същия материал. Помещението постепенно се пълнеше с хора и макар че посетителките не изглеждаха толкова шик, колкото се беше опасявала, Фрици се почувства много зле във вълнените си чорапи, кърпената пола и избелялата от пране блузка. Дощя й се да се вмъкне в кашончето, в което носеше пишещата машина, ала влязлата Инге я позна и й махна.

Сутринта Фрици нямаше време да я огледа по-внимателно, но сега, докато Инге вървеше към нея, навакса пропуснатото. Светлоруса коса като захарен памук, перфектен тен, безупречни яркочервени нокти и невероятно дълги крака в копринени чорапи!

— Здравей, ти навярно си Лак — поздрави я младата жена и разтърси русия си бубикопф.

Фрици кимна. От какво да се срамува на първо място — от избледнелите лунички по ненапудрения нос, от равно подрязаните, нелакирани нокти на машинописка, от израсналия бретон, негримираните очи или острата брадичка?

Брадичката беше най-ужасна.

В нетипичен за него пристъп на фантазия веднъж Густав бе заявил, че брадичката й стърчи като поанта на неприличен виц. Такава брадичка няма как да се скрие. Жените си боядисват миглите, подстригват си косата, пускат си дълги нокти, но брадичката, подобна на неприлична поанта, си остава завинаги.

— Значи графът си е намерил поредната глупачка! Внимавай, той мрази жените. Ударил една от предшественичките ми с роман на Йозеф Рот^[25].

Фрици само кимна. Не разбра защо е толкова осъдително да хвърляш романи на Йозеф Рот. Дали всичките са дебели томове? Или са подвързани с кожа?

— Мило невинно момиче, та той е чалнат!

Фрици нямаше понятие какво означава тази дума, но въпреки това въздъхна:

— О, да, истински чалнат.

— Тотално побъркан — потвърди Инге и извади от джоба на сакото си табакера.

Сакото й беше необикновено: от букле в люляков цвят, с широка яка от полярна лисица и кожени маншети. — От друга страна обаче е много сладък. Харесвах вечно разбърканите му къдрици и тъмните очи. Ако не беше чалнат, можех да си помисля и да му дам шанс. Не е мой тип, но щях да проявя любезност, за да е щастлив. Това не е много лошо, нали? Искам да кажа, след цялата бъркотия с французите тук ни липсват мъже, а той е красив млад аристократ… Добре де, няма пари, но ако продаде онази грозна вила, ще му дадат предостатъчно. А и дори да си остане без пари, не бих искала да го видя изгубен за женския свят. Направо ми иде да се разплача. Няма да го направя, разбира се, защото съм гримирана, но трябва да знаеш, че не одобрявам поведението му!

— Защо да е изгубен за женския свят? — Фрици се възползва от момента, когато Инге си запали цигара и се наложи да млъкне за момент.

— Момиче, ама ти си много лошо информирана! — Инге се усмихна самоуверено. — Мислех си, че всички знаят. От Коледа насам целият град клюкарства само за това. Поне знаеш коя е Кински, нали? Знаеш и историята с кучешкия камшик!

Фрици поклати глава и се почувства още по-зле.

— С теб човек явно трябва да започне от нулата. За съжаление нямаме достатъчно време, в четири имам уговорка. — Издуха дима през носа си и май се замисли. — Тази вечер не става… в „Зимна градина“ ме чака Райбетанц, а после среднощна вечеря у Шванике… Бих те завела, но… — Закиска се. — Знаеш ли, ужасно е скучно. Той наистина се казва Райбетанц и е започнал да оплешивява. Темето му е почти голо, само отстрани му е останала по малко коса. В нормалния случай не бих излизала с такъв, нали разбираш, но се нуждая от ново манто за лятото, а след като шефът ме изхвърли, трябва да ми го плати някой друг. Какво ще кажеш за утре? Тогава ще ти разкажа цялата история! Ще пием по чаша шампанско в „Под липите“. Там идват много хора от „Бабелсберг“, понякога дават съвети как да се представиш в киното, веднъж даже ме взеха за статистка направо от кафенето. Там пее Гейбъл, чувала ли си за него? Мили боже, той е страхотен тип! Каква сила само! Миналата есен му бях актуалната приятелка и беше невероятно!

Фрици престана да слуша. Мислите я отнесоха към „Бабелсберг“ и статистите.

— Смяташ ли, че там ще се намери нещо и за мен? — попита тихо тя. Каза го с огромно колебание, предчувствайки категорично не. Името й върху филмов плакат — тъпакът Густав ще има да се чуди, да не говорим за всички онези провинциални клюкари, те направо ще паднат. Би било страхотно. Още като малка си мечтаеше един ден да участва във филм.

— Защо не? — Инге изобщо не се впечатли. Вдигна рамене и огледа Фрици. — Много си хубавичка с тази котешка брадичка. Изглеждаш малко старомодна, но принципно е възможно.

— Наистина ли? Винаги съм искала да стана филмова актриса, още след първия филм, който изгледах. Помня го като днес. „Истината побеждава“ с Миа Мей^[26]. Гледах го четири пъти.

Послъгваше. Истината беше друга: голямото й желание беше да пише сценарии. Истински добри сценарии. Голата истина в цялата й зловеща красота заслужаваше да бъде показана на екран много повече от онзи глупав кич „Истината побеждава“. След провала на коледната пиеса обаче си бе направила извода, че навярно е по-лесно да изпълнява режисьорски указания, така поне няма да я обвиняват за текстовете й.

— Наистина ли нямаш нищо против да ме представиш? Смяташ ли, че ще ме приемат?

— Ама разбира се, нали живеем в свободна страна! В „Под липите“ може да влезе всеки. Там не ти проверяват обувките. Боже, колко си сладка! — Инге се изкиска и грабна кашончето с пишещата машина. — До утре в пет следобед в „Под липите“!

— Почакай, почакай! — спря я уплашено Фрици. — Не мога да си го позволя. Ще си получа първата заплата чак в петък!

— Глупачето ми, и ти май си чалната! Няма да плащаме ние!

Инге поклати за последен път платинената си главица и затрака с токчетата към вратата за персонала. Не пропусна обаче да погледне назад и да извика на Фрици:

— Остани да изгледаш представянето! Не се сърди, но явно имаш нужда от модно вдъхновение!

* * *

— Мога ли да ви помогна? Търсите ли някого?

Фрици стоеше вцепенена и безмълвно се взираше в непознатия мъж. Той навярно си помисли, че не го е чула, и повтори въпроса си:

— Кого търсите?

Никога, никъде, дори на екрана не беше виждала толкова красив мъж. Висок, широкоплещест, с остро изсечено лице, обрамчено от чисто черна коса, блестяща от помада.

Откри го в кухнята на вилата. Беше се съблякъл гол до кръста и гладеше.

— Аз… ами… — измънка тя и се постара да не го зяпа чак толкова демонстративно. — Вижте, аз… всъщност търся Влад и Роза. Поканиха ме. Изпратиха ми бележка. Върнах се от „КаДеВе“ и намерих на масата бележка. Бележка с покана.

Мъжът я гледаше втренчено. Черните му очи блестяха влажни, нещо в погледа му й подсказа, че я смята за пияна или слабоумна, или и двете.

— На какво ви канят? — осведоми се той и продължи да си глади ризата с опитни движения. — И вие ли ще участвате в призоваването на духове?

— Точно така, поканена съм на сеанс. Само че са забравили да напишат къде ще се състои. Пише само „във вилата“, а тук има ужасно много стаи и аз…

— Доколкото знам, такива неща се правят обикновено в мазето. Навярно заради атмосферата. — Мъжът вдигна рамене. — И вие ли сте художничка в търсене на подсъзнанието? Или се опитвате да намерите миналите си Аз?

Фрици поклати глава. Мъжът извади няколко въглена от печката и сръчно напълни ютията.

— Не съм привърженик на подобни сеанси. Не разбирам защо постоянно трябва да се ровим в подсъзнанието. А понякога това не им е достатъчно и започват да призовават духа на старата си леля! За мен е загадка какво се надяват да получат за творчеството си. Може да съм старомоден, но ако нямате нищо против да чуете съвета ми, ще ви кажа: стойте далече от цялото това богохулство.

— О, аз не бих го определила като богохулство — възрази Фрици. — Единствената цел на такива сеанси е да развалят неосъзнати блокади. Връщане към детството, рисуване както в миналото, преди да ти кажат прави това, а не онова, само така е правилно.

— Моята публика непременно ще ме освирка, ако започна да пея като някой, който никога не се е учил да пее — засмя се развеселено мъжът и белите му зъби блеснаха. — Моля, не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против Влад и Роза. Те са добри момчета, напълно луди, но страхотни. Знаете ли кои са в действителност?

Фрици изобщо не беше помислила, че новите й приятели не са тези, за които се представят. Роза, естествено, беше странно име за мъж, но пък тя имаше приятелка от училище, наричана от всички Ули. Защо и при мъжете да не е същото?

— Роза е най-младият от синовете на фамилията Фон Орлс, те са роднини по пряка линия с кайзера и с царя. Михаил фон Орлс, героят от битката при Таненберг^[27], му е по-голям брат. По майчина линия притежават огромен имот в Куршската коса, а той какво прави? Захвърля всичко, за да живее в градинската барака на Фон Келер. И приема името Роза — на Роза Люксембург, предполагам.

А Влад в действителност се казва Феликс Хартен — от семейство Хартен, онези с многото фабрики долу в Рурската област. Хубава двойка, нали?

Мъжът остави ютията и с доволна усмивка облече перфектно изгладената риза.

— Понякога си мисля, че на хората с много пари нещо не им е наред. Ако моите родители бяха безумно богати, нямаше да живея в градинска барака без течаща вода и с външна тоалетна. И в никакъв случай нямаше да раздавам стихчетата си на минувачи като Влад. „Излекувай се чрез изкуство“ — звучи много мило, но повечето хора хвърлят хартийката в най-близкото кошче. Ако се надява да промени нещо, тогава по-добре да почне работа в някоя от фабриките на родителите си и да види как да подобри положението на работниците. Ако пита мен, най-умното е да се присъедини към комитета на творците, създаден от Мюнценберг в Международната работническа помощ^[28].

— Според мен вие представяте нещата твърде опростено — заяви енергично Фрици. — Става дума за принципни промени в мисленето. Какъв е смисълът да подобриш живота на няколкостотин работници, като им увеличиш заплатата с десет пфенига и им даваш по една безплатна бира вечер? Това е връщане към Бисмарк и „революцията отгоре“^[29]. Обществото ни трябва да се промени из основи. Да започнем да мислим поновому.

— И да раздаваме стихчета на Александерплац, както прави Влад? Е, желая ви успех! — Мъжът извади от джоба на панталона си ръкавели. — Аз знам едно: ако имах техните пари, нямаше да остана нито секунда в тази мръсна дупка, нито щях да пея в „Под липите“, дето вони на гнило. Щях да им кажа да си потърсят друг глупак да изпълнява парчета по вкуса на немузикалните им посетители.

— О, вие сте Джони Гейбъл!

— Същият. Подлият разбивач на сърца. Мъжът с кадифен глас и безброй връзки. Не вярвайте на всичко, което пишат и говорят за мен. В действителност съм още по-покварен.

Той се ухили подигравателно, взе си сакото от кухненския стол, облече го, хвърли поглед към стенния часовник и изохка.

— По дяволите, закъснях! Ще вечерям в автоклуба с граф Савицки. Ама че гадост! Не бива да го карам да чака. Налага се да взема такси. Уважаема госпожице, ужасно ми е неприятно, но ще ми заемете ли една марка? Предстоящата вечеря е жизненоважна за мен. Навярно не знаете, но граф Савицки не само изглежда по-добре от Рудолф Валентино^[30] след шестседмичен курс за разкрасяване, но и му се носи славата на страхотен любовник. Ще ми услужите ли, моля? Поне петдесет пфенига! До следващата заплата!

— Добре, но се надявам да ми върнете парите. Роза ми ги даде назаем за такси.

Фрици му подаде отвореното си портмоне, за да си вземе една монета, но той грабна банкнота от десет марки.

— Много ви благодаря, малка госпожице! Непременно ще ви върна парите — увери я, целуна я бегло по устата и изскочи навън, преди тя да е успяла да каже дума.

Ето какъв беше Джони Гейбъл.