Николай Теллалов
Момичето и драконът (1)

Предговор от автора към българския превод

Не си представях тази приказка на друг език, освен на руски (и на украински). Дори и сега, след като преводът е налице, поправен и сресан, приспособен за разбиране от български читател, оставам леко скептичен.

Този текст е анахронизъм. Много неща ще останат неясни даже за рускоезичната публика, която не е израснала в СССР, която няма лични спомени за тогавашната действителност, начин на мислене, шеги, закачки, страхове и надежди. Писах историята на гребена на емоционална вълна, кипнала в мен след новината за смъртта на момичето, което изобразих като главна героиня, бях изпаднал в рецидив на детските си спомени — дваж анахронизъм. И накрая, анахронизъм на трета степен, защото, пишейки, вече бях навлязъл в прелом на мирогледа си. Така че с доста неща, внушавани от Николай–1996, аз–2015 не бих се съгласил. Мога само да се радвам, че все пак откривам в онзи Николай от миналото проблясъци на принципни начала, оформени сега като мои твърди убеждения. И се утешавам, че съм ги носел още от годините, когато познавах Наташа. Тоест, върнах се към себе си, подир доста лъкатушене.

Съчиняването на светове е потребност. „Девушка и Дракон“ беше непреодолима нужда, чак патетичен опит да редактирам реалността. Година след завършването на повестта (чиито разпечатки бяха отпътували с колега от института, където работех тогава, към Петербург) научих, че Наташа е жива, има две деца. Поблазни ме мисълта, че наистина съм променил тъканта на времето. Разбира се, това е авторска суетност, претенция за божественост, присъща на всеки автор — иначе би липсвало самочувствието да занимаваме хората с измислиците си, като че са по-важни от живота. Един руски литературен критик, съжалявам, че му забравих името, бе казал, че реалността в книгите е по-реална от реалното. Така е. За добро или лошо.

Това е май най-бързо написаната от мен книга. Седмица или две по-късно ми хрумна да я преведа… и изпод пръстите по клавиатурата на компютъра с фантастично голямата към онзи момент памет от двайсетина мегабайта се получи съвсем друга история. Просто защото езикът заби нокти в друга случка, от месец май същата 1996-а, не успяваше да се вкопчи в спомените от началото на 1980-те, те бяха удобни за захващане само от руския език. Биха били също така много лесно прилепнали и към украинския, което даже би придало повече обем. Българският обаче настоя за собствена реалност, собствен свят. Така се роди Верена от „Да пробудиш драконче“. Така се отпуших да върша онова, за което плахо мечтаех, откакто бях прочел първата си научнофантастична книга — да разкажа своите фантазии, да предизвикам света за тяхното осъществяване.

Абсолютна лудост. Ами, такива сме писателите.

Но, убедиха ме, че е нужно да позволя да преведат историята на Наташа. Съвсем истинска, със само няколко присадки въображение, с реверанси на уважение към световете на друг писател, с гмуркане във вълшебните условности на руската митология, които почти нямат преки аналози с нашите, балканските. Убедиха ме, че не е хубаво да съм ревнив, което си е вярно — нищо, излязло изпод перото (или клавиатурата), не е собственост на съчинителя, така както деца от плът и кръв са самостоятелни личности със своя съдба и воля.

Дано промененият език на повестта не изкриви картината в очите на читателите. Дано успеете да видите онова, което аз съм виждал, без недоразумения. И дано приказката провокира у вас същото преосмисляне на онова, в което вярвате, което пълни живота ви с желание, с копнеж… и което ще ви избави от страха — поне мъничко.