Робин Кук
Заплаха (35)

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Четвъртък, 28 март 1996 г. Катскилс Маунтънс, щат Ню Йорк

Времето се точеше мъчително бавно. Джак не успя да заспи, а треската му пречеше да намери що-годе удобна поза. По тази причина почти се зарадва, когато Ричард най-сетне се появи долу със стърчаща във всички посоки коса.

— Трябва да отскоча до тоалетната — подвикна Джак.

— Ще чакаш докато стане Терез — отсече Ричард и се зае да пали огъня.

Няколко минути по-късно вратата се отвори. Терез беше навлякла някаква износена хавлия и състоянието й не беше по-добро от това на Ричард. От прическата й не беше останало почти нищо, а липсата на грим подчертаваше бледостта на лицето й.

— Още ме боли глава — оплака се тя. — И изобщо не мигнах…

— Аз също — промърмори Ричард. — На всичкото отгоре не сме и вечеряли…

— Аз не съм гладна — рече Терез.

— Трябва да отида в тоалетната — обади се Джак. — Чакам вече часове!

— Вземи пистолета! — нареди на брат си Терез. — А аз ще му сваля белезниците. — Влезе в кухнята и се наведе над тръбата с ключ в ръце.

— Съжалявам, че не си спала добре — обади се Джак. — Трябваше да дойдеш тук, при мен. Беше ми много хубаво…

— Изобщо не съм в настроение да те слушам! — изгледа го предупредително Терез.

Белезниците щракнаха. Джак разтърка подутата си китка и бавно се изправи на крака. Връхлетя го внезапен и силен световъртеж, принуди се да опре гръб в умивалника. Терез бързо щракна белезниците на свободната му само за миг китка. А той не беше в състояние да окаже съпротива, дори и да искаше.

— Добре, тръгвай — изръмжа Ричард и насочи пистолета в гърдите му.

— Само секунда — стисна очи Джак. Стаята продължаваше да му се върти.

— Без номера! — рече Терез и се отдръпна от него.

След малко Джак се овладя и нестабилно се заклатушка към тоалетната. Първата му работа беше да се облекчи, втората — да вземе хапче римантадин с помощта на глътка вода. Едва тогава вдигна глава и се погледна в огледалото. Почти зяпна от изненада, тъй като в първия момент изобщо не се позна. Очите му бяха червени и подути, на лявата му буза имаше дълбока кървава драскотина, червени петна покриваха предната част на униформената риза. Вероятно от удара, който ми нанесе в колата Ричард, рече си той. Долната му устна беше разцепена, а лицето му беше покрито с ръждива четина.

— Хайде, побързай! — извика зад вратата Терез.

Джак пусна водата в умивалника и се наплиска. После изми зъбите си с показалец и приглади косата си.

— Слава Богу! — промърмори Терез, когато го видя да се изправя на прага.

Джак потисна желанието си да отвърне с язвителна забележка. Вече беше осъзнал, че отношенията му с тези двамата са на ръба на катастрофата и предпочиташе да не ги дразни. Изпита смътната надежда, че няма да го вържат пак за кухненската тръба, но тя бързо се изпари. Подкараха го към умивалника и белезниците щракнаха на предишното си място.

— Трябва да хапнем нещо — рече Ричард.

— Снощи купих разни сирена…

— Ще свършат работа — кимна Ричард.

Настаниха се на масата, само на около метър и половина от Джак. Не му предложиха храна. Терез хапна съвсем мъничко и отново обяви, че не изпитва глад.

— Намери ли разрешение на проблема? — попита Ричард.

— Сетих за онези, които трябваше да го ликвидират в града — отвърна Терез. — Що за хора са те?

— Една банда, която държи квартала, в който живея — отвърна Ричард.

— Как влизаш в контакт с тях?

— По телефона, или просто отскачам до къщата им… Преговарях с човек на име Туин…

— Докарай го тук! — отсече Терез.

— Възможно е, стига да му предложим добри пари…

— Хайде, обади му се — подкани го Терез. — Колко му обеща за акцията?

— Петстотин — отвърна Ричард.

— Предложи му хиляда, но да дойде веднага!

Ричард отмести стола си и влезе в кухнята, където беше телефонът. Искаше до проведе разговора в присъствието на Терез, тъй като не беше сигурен дали Туин ще пожелае да дойде чак тук, в Катскилс.

Хвана го още след първото позвъняване и нетърпеливо му обясни, че трябва да поговорят за премахването на доктора.

— Той вече не ни интересува, човече — отвърна Туин.

— Този път няма да има никакви засечки — увери го Ричард. — Държим го при нас с белезници, в една къща извън града…

— В такъв случай нямате нужда от нас — отвърна Туин.

— Чакай! — извика Ричард, усетил, че онзи се готви да затвори. — Имаме нужда от вас! Ако си направиш труда да дойдеш дотук, ще ти платим двойно!

— Хилядарка? — пожела да се осведоми Туин.

— Имаш я.

— Не идвай, Туин! — изкрещя Джак. — Това е постановка!

— По дяволите! — изруга Ричард и каза на Туин да почака малко. После стовари ръкохватката на револвера върху главата на Джак.

От очите му изхвърчаха искри, прониза го остра болка. По слепоочието му се проточи струйка кръв.

— Това докторът ли беше? — пожела да се осведоми Туин.

— Аха! — гневно и задъхано отвърна Ричард.

— Защо вика, че е постановка?

— Защото дрънка глупости! — забързано рече Ричард. — Защото му е голяма устата и защото е окован с белезници за тръбата на канализацията!

— Чакай малко! — спря го Туин. — Плащаш хилядарка, за да дойдем и да свитнем доктора, когото си вързал за тръба, така ли?

— Точно така! Все едно, че ще гръмнеш вързана патица!

— Къде се намирате?

— На стотина мили северно от града, в Катскилс…

Насреща настъпи тишина.

— Какво ще кажеш? — припряно попита Ричард. — Това са лесни пари!

— Защо сам не свършиш работата? — попита Туин.

— Предпочитам да не ти обяснявам! — сопнато отвърна Ричард.

— Окей, давай адреса — реши Туин. — Но ако си намислил нещо гнило, ще ти се стъжни, да знаеш!

Ричард описа как да стигнат до фермата и настоя да побързат, после бавно остави слушалката.

— Слава Тебе, Господи! — промърмори Терез.

— Най-добре да се обадя в службата и да кажа, че съм болен — отново вдигна слушалката Ричард. — По това време вече би трябвало да съм на работа…

Терез го изчака да свърши и стори същото. Проведе кратък разговор с Колийн и отиде да вземе душ, а Ричард хвана сандъчето до камината и излезе да го напълни с дърва.

Свъсил вежди от болка, Джак успя да се изправи до седнало положение. Кръвта спря да тече от главата му. Перспективата да срещне „Черните крале“ беше мрачна. Тези типове щяха да го застрелят без да им мигне окото, независимо от положението, в което ще го заварят.

За известно време изгуби контрол над себе си и започна да се дърпа. Единственият резултат беше ново разраняване на китките, плюс няколко съборени пластмасови шишета с миялни препарати. Нямаше начин да счупи нито тръбата, нито белезниците.

После се преви на две и заплака. Но дори и това състояние не продължи дълго. Избърса лицето си с ръкав, въздъхна и отново седна. Трябваше да направи нещо. При следващото си посещение в тоалетната трябваше да избяга. Това беше последният му шанс, времето изтичаше…

Терез се появи след около четиридесет и пет минути, вече напълно облечена. Тръшна се на дивана и качи крака върху възглавниците. Ричард вече лежеше на другия диван с някакво старо списание в ръце.

— Нещо не ме бива — промърмори Терез. — Главата ми ще се пръсне, имам чувството, че ме хваща грип…

— И аз съм така — рече Ричард без да вдига глава.

— Искам да отида в тоалетната — обади се Джак.

— Стига де! — извъртя очи Терез.

В продължение на пет минути всички мълчаха.

— Май ще е по-добре, ако се облекча направо тук — наруши тишината Джак.

Терез промени позицията на тялото си и хвърли кос поглед към Ричард.

— Хайде, боец, действай! — недоволно промърмори тя. Прибягнаха до вече познатия метод: Терез отключи белезниците, а Ричард го държеше на мушка.

— С тези железа ли да ходя в кенефа? — оплака се Джак, докато Терез отново щракаше белезниците около китките му.

— Абсолютно! — кимна тя.

В банята Джак взе още един римантадин, после остави водата да тече, стъпи върху спуснатия капак на тоалетната чиния и се вкопчи в решетките на малкото прозорче.

Вратата рязко се отвори.

— Слизай оттам! — заплашително изръмжа Терез.

Джак слезе от чинията и сви глава в раменете си. Очакваше нов удар от страна на Ричард. Но онзи само се промъкна в тясното помещение, насочи револвера в лицето му и изсъска:

— Дай ми причина да натисна спусъка, моля те!

Езичето на ударника беше изтеглено назад.

В продължение на няколко секунди никой не помръдна, после Терез го побутна по посока на кухнята.

— Защо не сменим мястото? — попита Джак. — Тази гледка отдавна ми омръзна!

— Не ме предизвиквай! — хладно го предупреди Терез.

Джак погледна дулото на револвера на няколко сантиметра от себе си. Нямаше какво да направи. Миг по-късно пак се оказа окован за проклетата тръба.

След около час Терез реши да отскочи до селото за аспирин и някаква храна. Ричард поиска сладолед за възпаленото си гърло.

Джак изчака излизането й и отново поиска да отиде в тоалетната.

— Да, бе, как не — промърмори Ричард, без да помръдва от дивана.

— Последният път не направих нищо — предупреди го Джак.

— Грешката си е твоя — изсмя се Ричард.

— Хайде де — примоли се Джак. — Ще отнеме само минута!

— А още по-малко ще отнеме да те фрасна по главата с желязото! — гневно изкрещя Ричард.

Джак благоразумно замълча.

Двадесет минути по-късно до слуха му достигна пропукването на чакъла под автомобилни гуми. Нивото на адреналина в кръвта му рязко се повиши. Нима „Черните крале“ вече са тук? Обзет от паника, той мрачно се втренчи в солидната канализационна тръба.

Вратата се отвори и на прага се появи Терез. От гърдите му се изтръгна неволна въздишка на облекчение. Младата жена пристъпи в кухнята, тръсна на масата голяма книжна торба и побърза да легне на дивана.

Ричард стана и започна да подрежда покупките в хладилника. Кутията сладолед влезе във фризера, а консервираните супи — в стенния шкаф. На дъното на торбата имаше няколко пакетчета соленки и голяма опаковка аспирин.

— Дай му малко соленки — обади се Терез.

Ричард сведе поглед към проснатия в краката му Джак.

— Искаш ли?

Джак кимна с глава. Изведнъж се сети, че не беше хапвал нищичко от онази малка закуска в микробуса и червата му започнаха да се бунтуват. Ричард се наведе и започна да пуска в устата му напоените с масло пръчици. Джак лакомо погълна пет парчета, след което помоли за вода.

— По дяволите! — изруга Ричард, недоволен от ролята на бавачка.

— Дай му! — обади се Терез.

Ричард неохотно се подчини. Джак отпи няколко глътки от чашата и учтиво благодари.

— Трябва да благодариш на нея, а не на мен! — сопнато отвърна Ричард.

— Донеси ми два аспирина и чаша вода — рече Терез.

Ричард театрално извърна очи към тавана.

— Май на мен се падна ролята на слугата, а? — изръмжа той.

— Не дрънкай, моля те!

Около четиридесет минути по-късно отвън долетя скърцането на автомобилни гуми.

— Най-сетне! — възкликна Ричард, захвърли списанието и стана. — Сигурно са минали по заобиколния път през Филаделфия!

Тръгна към вратата, а Терез също се надигна от мястото си. Джак нервно преглътна. Слепоочията му започнаха да пулсират. Не му оставаше да живее дълго.

Ричард отвори вратата.

— По дяволите! — изруга той.

— Какво има? — рязко се изправи Терез.

— Хенри, проклетият иконом! — изграчи Ричард. — Ами сега какво ще правим?

— Покрий Джак, а аз ще се заема с него! — скочи на крака Терез. Тялото й видимо се олюля, но тя успя да се овладее и тръгна към вратата.

Ричард се стрелна навътре, хвана револвера за дулото и заплашително го вдигна над Джак.

— Само една дума и ще ти откъсна тъпата глава, кълна се! — заплашително изръмжа той.

Джак го погледна в очите и разбра, че тоя тип не се шегува. Моторът на колата отвън утихна, до слуха му достигна приглушеният глас на Терез.

Обзе го колебание. Можеше да се развика, но не беше сигурен какво ще излезе от това. Ричард положително щеше да му пръсне главата с тежкия приклад. Но алтернативата бяха „Черните крале“ и сигурната смърт. В крайна сметка реши да рискува, отметна глава и започна да вика за помощ. Ръкохватката на револвера влезе в съприкосновение с челото му толкова бързо, че не успя да изрече дори една свързана дума. Пред очите му се спусна мрак, сякаш някой бе угасил лампата…

 

 

Съзнанието му се връщаше на отделни фази. Най-напред усети, че не е в състояние да отвори очи. Направи върховни усилия и в крайна сметка успя да отлепи първо десния, а след това и левия си клепач. Едва след като отърка лице в ръкава си разбра, че е покрит със засъхнала кръв.

С помощта на лакътя си опипа солидната цицина, изникнала току под линията на косата. После призна пред себе си, че това е най-подходящото място за удар, който е предназначен не да убива, а само да го лиши от съзнание. Там черепът е най-дебел.

Примигна няколко пъти, погледът му бавно се фокусира. Стрелките на ръчния му часовник показваха четири — факт, който се потвърждаваше и от анемичните лъчи на следобедното слънце, плъзнали по умивалника.

Обърна се към онази част от хола, която можеше да види изпод краката на кухненската маса. Огънят в камината беше почти угаснал, а Терез и Ричард лежаха на диваните.

Промени положението на тялото си, кракът му докосна едно шише с Препарат за почистване на прозорци.

— Какво прави тоя? — недоволно изръмжа Ричард.

— На кого му пука? — въздъхна Терез. — Колко е часът?

— Минава четири…

— Къде още се губят твоите приятелчета? — нетърпеливо повиши тон тя. — С велосипеди ли ще пристигнат?

— Мога да им завъртя един телефон…

— Недей, по-добре да ги почакаме до края на седмицата! — сопнато отвърна Терез.

Ричард сложи телефонния апарат на гърдите си и започна да набира. Насреща вдигнаха веднага и той помоли да го свържат с Туин. Наложи му се да чака доста време.

— Ало…

— Защо си още там, по дяволите? — викна Ричард. — Цял ден те чакаме!

— Няма да дойда, човече — рече Туин.

— Но ти обеща!

— Не мога, човече…

— Дори за хиляда долара?

— Тц…

— Но защо? — попита с отчаяние в гласа Ричард.

— Защото съм дал дума — отвърна Туин.

— Това пък какво означава?

— Каквото чу. Не разбираш ли английски?

— Но това е смешно!

— Купонът си е твой, приятел — изгуби търпение Туин. — Прави каквото щеш!

Ричард погледна с недоумение утихналата слушалка, после ядно я тръшна върху вилката.

— Не мога да повярвам! — смаяно прошепна той. — Проклетото копеле се отказа!

— Значи край на илюзиите! — надигна се Терез. — Връщаме се на изходните позиции!

— Хич не ме гледай, защото няма да го направя! — пронизително изпищя Ричард. — Това е твоя работа, сестричке! Ще трябва да сърбаш това, което си забъркала!

— Как не! — повиши тон и Терез. — Нима забрави за перверзното удоволствие, което изпита? Най-сетне намери приложение на шибаните бацили, с които цял живот си играеш! А сега не искаш да свършиш най-простото нещо на света! Ти си… Ти си един дегенерат!

— И ти не си Снежанка! — кресна Ричард. — Неслучайно те напусна оня тъпак, мъжа ти!…

Терез зяпна от изненада, лицето й стана мораво. Понечи да каже нещо, после изведнъж скочи към револвера на масата.

Обзет от разкаяние за изричането на тези думи-табу, Ричард направи крачка назад. В един момент не беше сигурен дали Терез няма да използва оръжието срещу него. Но тя профуча покрай него и влетя в кухнята, зареждайки в движение.

— Обърни се! — изкрещя тя, насочвайки дулото в окървавеното лице на Джак.

Той усети как сърцето му спира. Очите му се местеха от тъмната дупка на дулото към леденосините очи на жената срещу себе си. Не беше в състояние дори да се помръдне.

— Проклет да си! — проплака внезапно Терез, спусна ударника на револвера и го захвърли встрани. После се втурна обратно към дивана, стиснала глава с две ръце.

Ричард се почувства виновен за това, което каза. Загубата на бебе и съпруг беше ахилесовата пета на сестра му. Пристъпи към дивана и седна на ръба.

— Извинявай — погали я по гърба той. — Не мисля това, което казах. Просто не съм на себе си…

Терез вдигна глава и изтри очите си с юмрук.

— Аз също не съм на себе си… Не мога да повярвам, че се разревах като малко дете! На всичкото отгоре май се разболявам. Гърлото ми е ужасно възпалено…

— Искаш ли още един аспирин? — попита Ричард.

— Не — поклати глава Терез. — Защо Туин каза, че е дал дума на някого?

— Не знам — посърна Ричард.

— А защо не му предложи повече пари?

— Нямах време, защото той прекъсна разговора…

— Тогава му позвъни отново! — тръсна глава Терез. — Крайно време е да се махаме оттук!

— Колко да му предложа? — попита Ричард. — Знаеш, че не разполагам с толкова пари, с колкото разполагаш ти…

— Колкото поиска — отвърна Терез. — На този етап не можем да се ограничаваме в разходите.

Ричард вдигна слушалката. Насреща го осведомиха, че Туин го няма и ще се върне най-рано след един час.

— Налага се да чакаме — въздъхна Ричард, след като остави слушалката.

— Нищо ново под слънцето — беше коментарът на Терез, която се просна на дивана и придърпа вълненото одеало върху себе си. — По-студено ли става, или имам треска?

— Аз също треперя — промърмори Ричард и отиде да хвърли нови пънове в огъня. После също легна на дивана с одеало върху гърдите си. Взе една книга и направи опит да чете, след което я захвърли и въздъхна: — На всичкото отгоре започвам да се тревожа и от нещо друго…

— Какво? — попита със затворени очи Терез.

— Джак кашля и киха непрекъснато…Мисля, че може би е лепнал един от моите вируси, които пуснах в овлажнителите на въздуха…

Стана от дивана, уви одеалото около себе си и се прехвърли в кухнята. Джак обаче отказа да отговори на въпроса му.

— Хайде, докторе — подкани го с раздразнителен глас той. — Не ме карай да те удрям отново!

— Какво значение има това? — подвикна откъм дневната Терез.

— Огромно — отвърна Ричард. — Моите вируси имат всички шансове да се окажат щамът, който е предизвикал тежката епидемия пред 1918 година. Пробите взех от двама замръзнали ескимоси в Аляска, починали от вирусна бронхопневмония точно по онова време…

— И аз започвам да се тревожа — промърмори Терез, появила се на вратата на кухнята. — Наистина ли мислиш, че може да е пипнал тези вируси, а ние да сме се заразили от него?

— Напълно възможно — кимна Ричард.

— Но това е ужасно! — пребледня Терез и сведе очи към Джак: — Наистина ли си се заразил?

Джак не знаеше дали трябва да отговори положително. Просто защото не беше сигурен кое ще ги ядоса повече — истината, или мълчанието.

— Не ми харесва, че не отговаря — промърмори Ричард.

— Той е съдебен патолог и вероятно е бил изложен на заразата — рече с въздишка Терез. — Сам ми каза по телефона, че починалите от грип са били закарани в техния институт…

— Те не са страшни — поклати глава Ричард. — Страшни са живите болни — онези, които кихат и кашлят…

— Но съдебните патолози нямат контакт с живи хора — възрази Терез. — Техните пациенти са мъртви…

— Вярно е — кимна Ричард.

— Освен това Джак не е чак толкова болен. Има настинка и нищо повече… Ако беше пипнал твоя бацил, щеше да е много по-болен, нали?

— Права си — въздъхна с облекчение Ричард. — Аз просто не разсъждавам както трябва. Ако беше пипнал вируса от 1918-та, отдавна вече да е труп!

Братът е сестрата с облекчение се върнаха на диваните.

— Не мога да изкарам още дълго — промърмори Терез. — Особено в състоянието, в което се намирам в момента…

В пет и четвърт, точно един час след първото си обаждане, Ричард отново вдигна телефона. Този път насреща вдигна самият Туин.

— Защо по дяволите ми нарушаваш спокойствието? — гневно попита негърът.

— Искам да ти направя по-добра оферта — отвърна Ричард. — Хилядарка явно е малко, тъй като трябва доста да попътуваш… Колко биха те задоволили?

— Ти май не си ме разбрал правилно — изръмжа Туин. — Казах ти, че не мога да го направя. Толкоз по въпроса. Играта свърши.

— Две хиляди — рече Ричард, доловил одобрителното кимане на Терез.

— А бе ти глух ли си? — изрева Туин. — Колко пъти да повтарям, че…

— Три хиляди — прекъсна го Ричард и Терез отново кимна с глава.

— Три хиляди кинта? — попита с недоверие Туин.

— Точно така.

— Май наистина си отчаян, а?

— Готови сме да платим три хиляди долара — отвърна Ричард. — Това трябва да ти говори достатъчно…

— Аха… И викаш, че докторчето е оковано с белезници, а?

— Точно така. Ще бъде детска игра…

— Слушай какво ще ти кажа — взе решение Туин. — Утре сутринта ще ти пратя човек…

— Да не стане като тази сутрин? — недоверчиво попита Ричард.

— Няма — увери го Туин. — Гарантирам, че утре нещата ще бъдат оправени.

— Срещу три хиляди — поиска да бъде сигурен Ричард.

— Точно толкова.

Ричард остави слушалката и хвърли поглед към сестра си.

— Вярваш ли му? — попита тя.

— Този път каза, че гарантира… А когато Туин каже такова нещо, той държи на думата си. Сигурен съм, че утре сутринта ще бъде тук.

— Дано — въздъхна Терез.

Джак беше в съвсем друго настроение. Паниката в душата му се върна, а заедно с нея нарасна и решимостта му да направи решителен опит за бягство през настъпващата нощ. Просто защото с утрото щеше да настъпи и краят…

Следобедът бавно отстъпи място на вечерта. Терез и Ричард спяха. Оставен без надзор, огънят бавно гаснеше. С мрака дойде и студът. Джак напразно се опитваше да измисли някакъв план за бягство. Всичко опираше до белезниците, които продължаваха да го държат вързан за здравата канализационна тръба.

Някъде около седем Ричард и Терез започнаха да кашлят в съня си. В началото звуците приличаха повече на прочистане на гърлото, но скоро се превърнаха в остра и раздираща дробовете кашлица. Това потвърди подозренията му, породили се още при първите им оплаквания от треска и неразположение. И двамата бяха пипнали опасния грип от него — точно според предположението на Ричард. Това с положителност беше станало по време на продължителното им съвестно пътуване в колата — тогава, когато неговите симптоми бяха в разгара си. С всяко кихане той беше пълнил купето с милиарди бацили.

Все пак не можеше да бъде напълно сигурен. Основното му притеснение си оставаше предстоящата среща с „Черните крале“ и затова не прояви особена загриженост към здравословното състояние на похитителите си.

Реши да поднови опитите за освобождение. Отчаяното дърпане обаче не му донесе нищо, освен нови кървави драскотини по китките и недоволството на Ричард, събудил се от шума.

— Престани! — извика лаборантът и се надигна да включи нощната лампа до себе си. Но в същия миг бе повален от остър пристъп на кашлица.

— Какво става? — замаяно се обади Терез.

— Онова животно не ни оставя на мира! — поясни Ричард, прочисти гърлото си и простена: — Господи, колко съм жаден! — Спусна крака от дивана, изправи се и уплашено добави: — Вие ми се свят! Сигурно имам и температура!

Влезе в кухнята и напълни една чаша с вода. Джак си помисли да го повали с един удар зад коленете, но после реши да се откаже. Това с положителност щеше да му докара нов удар с пистолета в главата.

— Трябва да отида в тоалетната — обади се той.

— Млъквай! — раздразнено отвърна Ричард.

— Мина много време — рече Джак. — Не ти искам разходка в двора, а само облекчение. Ако ми откажеш, тук скоро ще замирише доста неприятно…

Ричард въздъхна, отпи глътка вода и повика Терез. После взе револвера от масата.

Терез се появи с ключа за белезниците в ръка, а рязкото изщракване зад гърба на Джак го уведоми, че шансовете му отново са сведени до нула. Терез се наведе и мълчаливо отключи едната метална халка от тръбата. Очите й трескаво блестяха. Джак бавно се изправи, а тя отстъпи крачка назад. Стаята отново заплува пред очите му. Не ставам за беглец, рече си той. Тялото му беше като гумено от липсата на сън, храна и течности. Терез щракна халката на свободната му ръка, а Ричард тръгна подире му с насочено оръжие.

Джак влезе в тоалетната и понечи да затвори вратата, но Терез я подпря с крак.

— Съжалявам, но тази привилегия вече ти е отнета — хладно рече тя.

Джак я погледна, после премести очи върху брата. Разбрал, че няма смиел да спори, той сви рамене и се обърна с лице към тоалетната чиния. Облекчи се и махна по посока на умивалника:

— Може ли да се измия?

— Карай — кимна Терез, закашля се и направи гримаса. Гърлото явно я болеше.

Джак пристъпи към умивалника и се скри от погледа й. Пусна водата, а ръката му бръкна в джоба за поредното хапче римантадин. От притеснение за малко не изпусна шишенцето.

Погледна се в огледалото и сърцето му се сви. Изглеждаше много по-зле от сутринта, главно благодарение на новия белег, кацнал на челото му. Раната беше доста дълбока и се нуждаеше от конци. В противен случай щеше да му остане белег. Тази мисъл го накара горчиво да се усмихне. Точно сега ли трябва да мисли за красотата си?

Обратният път не донесе нищо ново. На няколко пъти бе на прага да предприеме някакви действия, но не посмя. Или куражът беше започнал да го напуска, или просто нямаше достатъчно сили. Белезниците щракнаха около тръбата, а в душата му се настани черно отчаяние. Изпита чувството, че е пропуснал и последния шанс да спаси живота си.

— Искаш ли супа? — попита Терез. Въпросът й беше предназначен за Ричард.

— Не съм гладен — промърмори онзи. — Ще изпия още два аспирина, защото имам чувството, че ме е прегазил камион…

— И аз не съм гладна — въздъхна Терез. — Това май не е обикновена настинка, защото и аз имам температура. Мислиш ли, че е нещо опасно?

— Явно сме се заразили от Джак, но неговият организъм е по-здрав — промърмори Ричард. — Но на лекар можем да отидем чак утре следобед, след посещението на Туин. Кой знае, може пък да поспим и да се оправим…

— Дай и на мен един-два от тези аспирини — рече Терез.

Изпиха хапчетата и се върнаха в дневната. Ричард се зае да разпалва почти угасналия огън, а Терез се изпъна на дивана. Скоро и брат й стори същото. И двамата изглеждаха крайно изтощени.

Джак беше абсолютно сигурен, че са пипнали смъртоносния вирус. И се изправи пред известни морални проблеми. Главният от тях беше свързан с римантадина в джоба му, който очевидно би могъл да забави развитието на болестта у похитителите му. Но дали да го сподели с тях, за да спаси живота им, докато те са твърдо решения да отнемат неговия? Освен това бяха виновни за смъртта на доста други хора… Нима им дължи състрадание, нима трябва да спази хипократовата клетва и да се бори за живота на коравосърдечни убийци?

Не изпитваше никакво злорадство от справедливото възмездие. Ситуацията беше такава, че ако сподели лекарството си с тях, имаше съвсем реална опасност те да му го отнемат и да го оставят под ударите на вируса. В крайна сметка щяха да получат точно това, което искат — той да умре, но не от техните ръце…

От гърдите му се откъсна тежка въздишка. Всъщност, избор нямаше. Невземането на решение също беше решение, при това със съвсем конкретни последици…

Около девет дишането и на двамата стана трудно, прекъсвано от чести пристъпи на суха кашлица. Състоянието на Терез беше по-тежко от това на Ричард. Към десет тя се събуди, простена и повика брат си.

— Какво има? — замаяно попита Ричард.

— Чувствам се по-зле — прошепна. — Имам нужда от аспирин и малко вода…

Ричард стана и с олюляване се насочи към кухнята. Подритна краката на Джак, които препречваха пътя му, напълни една чаша с вода и се върна в стаята.

Терез се надигна до седнало положение, изпи водата и избърса устни с длан. В движенията й липсваше координация.

— При това положение, май ще е по-добре да се върнем в града още тази вечер — прошепна тя.

— Не става — поклати глава Ричард. — Трябва да изчакаме Туин. А и аз съм толкова сънлив, че не бих могъл да шофирам…

— Аз също — въздъхна Терез и легна обратно. — Тази кашлица буквално ми разкъсва дробовете…

— Опитай се да заспиш — посъветва я Ричард. — Ще оставя водата ей тук, до главата ти…

— Благодаря — промърмори Терез.

Ричард се просна на своя диван, придърпа одеалото до шията си и изпусна една дълбока въздишка.

Времето бавно се точеше. Дишането на двамата ставаше все по-трудно. Към десет и половина Джак отбеляза, че Терез си поема дъх с цената на огромни усилия. Посинелите й устни се виждаха дори от мястото му под мивката. Защо не се буди? — учуди се той. Вероятно аспиринът е свалил температурата й…

В крайна сметка чувството му за дълг победи. Вдигна глава и повика Ричард. Накара го да погледне сестра си, която ставаше все по-зле.

— Млъквай! — изкрещя между два пристъпа на кашлица лаборантът.

Джак се подчини и мълча още половин час. След това се появиха кратките пукащи звуци при всяко вдишване от страна на Терез — безспорен признак за остро нарушение на дихателната дейност.

— Ричард! — извика той. — Състоянието на Терез става опасно!

Отговор нямаше.

— Ричард!

— Какво? — замаяно се обади онзи.

— Сестра ти трябва да бъде закарана в болница, при това веднага!

Ричард не отговори.

— Предупреждавам те! — извика Джак. — Лекар съм и зная какво говоря! Ако не вземеш незабавни мерки, вината ще бъде изцяло твоя!

Това очевидно притисна някакъв нерв у Ричард и той скочи на крака, треперещ от гняв.

— Моя ли? — изкрещя той. — А кой ни натресе шибания бацил? — Очите му бясно зашариха наоколо. Явно търсеше револвера, оставен неизвестно къде след посещението на Джак в тоалетната.

Търсенето беше прекратено толкова рязко, колкото и започна. Ричард изведнъж стисна главата си с длани и простена от болка. После се олюля и падна на дивана.

Джак облекчено въздъхна. Този гневен изблик беше напълно неочакван за него. Изобщо не му се мислеше какво би станало, ако лаборантът бе открил оръжието…

Притихнал на пода, той се предаде. По неволя ставаше свидетел на действието на един изключително смъртоносен вирус. Бързо влошаващото се състояние на Терез и Ричард му напомни за ужасните истории, които се разказваха за грипната епидемия през 1918–1919 година. Хора с начални симптоми за настинка се качвали в метрото на спирка Бруклин, а на централната метростанция в Манхатън вече били мъртви… Винаги беше считал, че подобни истории са доста преувеличени, но сега, наблюдавайки състоянието на брата и сестрата, той изведнъж разбра, че истината е била именно такава. Състоянието им се влошаваше със светкавична бързина, заразата беше неумолима като самата смърт…

В един през нощта дишането на Ричард стана толкова мъчително, колкото това на Терез. Нейното състояние пък беше близо до комата, дишането й почти не се чуваше. В четири сутринта Ричард изпадна в кома, а Терез беше мъртва. В шест от гърдите на Ричард излетяха тихи гъргорещи звуци, после дишането му се прекрати…