Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Степълтън/Лори Монтгомъри (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Contagion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (17.12.2008)

Издание:

ИК „Коала“ София, 1999

ISBN 954-530-059-0

Редактор Сергей Райков

История

  1. — Добавяне

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Сряда, 27 март 1996 г. 19:45 ч.

— Докога ще разлайваш кучетата, копелдак? — ледено попита Терез. — Докога упорито ще си навираш носа там, дето не ти е работа?

Джак объркано мълчеше. Доскоро беше убеден, че сините очи на тази жена излъчват най-мекото сияние на света, но в момента те му приличаха на два хладни сапфира. Бледите й устни се бяха сключили в една тънка линия.

— Терез! — извика Ричард. — Не си губи времето да разговаряш с него! Трябва да решим какво да правим. Представяш ли си, ако е казал на някого за тази своя екскурзия?

Очите на Терез се извърнаха към лаборанта.

— Тук ли са глупавите ти проби? — попита тя.

— Разбира се.

— Тогава ги махай! Изсипи ги в тоалетната!

— Но, Терез!…

— Никакво „но“! Махай ги веднага!

— Дори и грипа? — изгледа я Ричард.

— Особено грипа!

Ричард намусено пристъпи към фризера, отключи го и започна да рови вътре.

— А теб какво да те правя? — попита Терез, отново насочила вниманието си към Джак.

— Като начало можеш да махнеш тези белезници — отвърна той. — После отиваме да хапнем нещо вкусно в „Позитано“ и ти викаш приятелчетата си…

— Млъквай! — просъска Терез. — До гуша ми дойде от твоето остроумие!

Обърна му гръб и пристъпи към Ричард, който бе напълнил шепите си със замръзнали епруветки.

— Всички! — заповяда тя. — Тук не трябва да остават никакви улики!

— Решението да ти помогна беше най-глупавото в живота ми! — оплака се Ричард и понесе епруветките към тоалетната.

Терез се прехвърли зад паравана на дневната, без да отговори. Джак неволно потръпна, дочул пускането на водата в тоалетната. Изобщо не му се мислеше за това, което навлезе в градската канализация, на разположение на плъховете.

Ричард излезе от банята и се присъедини към Терез в хола. Джак не ги виждаше, но в замяна на това ги чуваше съвсем ясно.

— Трябва веднага да го разкараме оттук! — отсече Терез.

— А какво ще го правим? — гневно попита Ричард. — Може би ще го удавим в Ийст Ривър?

— Най-добре е просто да изчезне — отвърна Терез. — Какво ще кажеш за фермата на мама и татко в Катскилс?

— През ум не ми мина за нея! — омекна гласът на Ричард. — Но идеята е добра!

— Как ще го закараме там? — попита Терез.

— С моя микробус.

— Проблемът е незабелязано да го вкараме вътре и да му затворим устата…

— Имам кетамин — рече Ричард.

— Това пък какво е?

— Упойка — отвърна Ричард. — Използва се главно от ветеринарите, но става и за хора. Най-много да му навлечем известни халюцинации…

— Не ми пука за халюцинациите му! — изръмжа Терез. — Интересува ме дали ще го просне в несвяст или не… Не е ли по-добре да го натъпчем с транквилизатори?

— Имам само кетамин — въздъхна Ричард. — Продават го без рецепта, ползвам го за животните…

— Не ме интересува за какво го ползваш, важното е да го упоим… Сигурен ли си, че ще успееш?

— Не знам, но ще опитам…

— Как се прилага?

— Чрез инжекция. Действието му е кратко и вероятно ще се наложи да му направим няколко инжекции…

— Да опитаме! — отсече Терез.

Джак откри, че започва да се поти. Не знаеше дали това се дължи на треската, или на проведения зад паравана разговор. Никак не беше въодушевен от идеята да се превърне в опитно зайче, на което инжектират някакво приспивателно.

Ричард отвори някакъв шкаф и извади кутия спринцовки. Кетаминът беше в дълго шишенце с гумена тапа.

— Колко тежи според теб тоя тип? — попита лаборантът, явно опитвайки се да изчисли дозата.

— Осемдесет и четири-пет килограма, не повече — отвърна Терез.

Ричард направи някакви изчисления, напълни една от спринцовките и пристъпи към пленника. Джак направи върховни усилия да потисне обзелата го паника, за да не се разкрещи. Иглата потъна в ръката му, малко над лакътя. Прониза го остра болка.

— Да видим какво ще се получи — изправи се Ричард и захвърли празната спринцовка. — През това време ще отида да докарам колата…

Терез кимна с глава. Ричард навлече скиорското яке и тръгна към вратата. Там спря и подхвърли, че ще се забави не повече от десетина минути.

— Значи операцията е семейна, а? — подхвърли Джак когато вратата се захлопна зад гърба на лаборанта.

— Не ми напомняй! — изпъшка Терез и започна нервно да крачи напред-назад.

Джак усети първия ефект от кетамина — необичайно силно бучене в ушите. После фигурата на Терез започна да върши странни неща и той неволно примигна. Изпита чувството, че тялото му потъва в дебел пласт облаци, а той стои някъде отстрани и се наблюдава. Видя Терез на входа на мрачен тунел, лицето й придобиваше огромни и някак гротескни размери. Устата й се движеше, но до ушите му достигаше някакво странно, напълно непонятно ехо…

 

 

По някое време усети, че ходи. Беше странно чувство, тъй като не можеше да определи къде точно се намират отделните части на тялото му. Наложи се да сведе поглед надолу, за да се увери, че краката му действително се движат. Но когато направи опит да види накъде върви, пред очите му се появиха ярки цветни петна, пресечени от успоредни линии.

Изпита леко гадене, което бързо отмина. Примигна и цветните петна се превърнаха в голям, лъскав предмет. Една ръка се появи някъде отстрани и го докосна. Едва тогава разбра, че лъскавият предмет е кола.

Бавно почувства присъствието и на други елементи в заобикалящата го среда. Лампи, сграда… От двете му страни крачеха хора, които внимателно го придържаха. Говореха нещо, но в гласовете им звучеше някакъв странен механичен оттенък, като от синтезатор.

Почувства, че пада, но не беше в състояние дори да помръдне с ръка. Падането сякаш продължи няколко минути, след което се приземи върху някаква твърда повърхност. Светлината изчезна. Лежеше по корем върху някакъв мокет, нещо твърдо притискаше ребрата му. Направи опит да се раздвижи и откри, че китките му се оковани.

Изгуби представа за времето. Изтекоха минути, а може би часове. После ориентацията му започна да се възвръща, халюцинациите изчезнаха. Разбра, че е на пода между седалките на движещ се автомобил, а ръцете му са приковани с белезници към металната рама на предната седалка. По всяка вероятност пътуваха към Катскилс.

За да облекчи болката от забилата се в корема му издутина на диференциала, Джак сви колена под себе си и зае клекнало положение. Позата беше много неудобна, но все пак почувства известно облекчение. Проблемът обаче не беше в позата, а в болестта, която явно развиваше. Симптомите на инфлуенцата станаха напълно недвусмислени, а замайването от кетамина ги засилваше още повече.

Няколко остри кихавици от негова страна принудиха Терез да се обърне назад.

— Мили Боже! — възкликна тя.

— Къде сме? — дрезгаво прошепна Джак, а гърдите му се разцепиха от суха кашлица. Носът му течеше, но с окованите си ръце не можеше да направи нищо.

— По-добре не говори, защото ще се задавиш до смърт! — предупреди го Ричард.

— Кашлицата и кихането от инжекцията ли са? — пожела да се осведоми Терез.

— Откъде да знам? — сви рамене онзи. — За пръв път давам кетамин на човек!

— Все пак би трябвало да имаш някаква идея, нали? — остро рече Терез. — Нали непрекъснато го инжектираш на бедните животни?

— С животните се отнасям като с домашни любимци и никога не съм ги измъчвал — отвърна обидено Ричард.

Неспокойството им от моето присъствие се превръща в раздразнение, рече си Джак. Но то е насочено не толкова към мен, колкото към тях самите.

— Цялата идея беше твоя, забрави ли? — обади се след продължителна пауза Ричард.

— О, не! — моментално пламна Терез. — Няма да ти позволя да извърташ нещата по такъв начин! Ти беше този, който предложи да създадем малко неприятности на „АмериКеър“ чрез вътрешноболнични зарази. На мен подобно нещо никога не би ми минало през главата…

— Предложих го само защото ти ревеше, че „АмериКеър“ отмъкват все по-голям пазарен дял от „Нешънъл Хелт“, въпреки глупавите ти рекламни кампании! — извика Ричард. — Забрави ли кой ме помоли за помощ?

— Имах нужда от идеи, нищо повече — тръсна глава Терез. — Нещо, което да помогне на рекламната кампания…

— Глупости! Човек не търси железарски материали в бакалията! Аз нямам никаква идея как се правят рекламни кампании, а ти прекрасно знаеше, че съм микробиолог и очакваше предложенията ми именно в тази област!

— Идеята ми хрумна едва след като започна да говориш за зарази! — не се предаваше Терез. — Освен това ти споменаваше невинни заболявания, като настинки, диария и инфлуенца…

— Нали предизвикахме именно инфлуенца?

— Да, но каква? Тук не става въпрос за обикновен грип, а за някакъв опасен вирус, който накара всички да подскочат от ужас, включително докторът-детектив отзад… Допусках, че ще използваш обикновени болести, а не такива неща като чумата, или онези другите, на които дори имената не помня!

— Но не се оплакваше когато медиите подхванаха „Дженерал“ и пазарът стана благоприятен за вас, нали? — засече я Ричард. — Беше дори щастлива!

— Бях ужасена и уплашена, но си мълчах…

— Стига си лъготила! — ядосано извика Ричард. — Нали разговаряхме веднага след чумните случаи? Ти пет пари не даваше — не реагира изобщо, аз даже се обидих, че не оценяваш добрата ми работа!

— Страхувах се да говоря на тази тема. Не исках да имам нищо общо с нея. Силно се надявах, че с тези случаи нещата ще приключат. Дори представа нямах, че си планирал и други.

— Не мога да повярвам на ушите си! — изръмжа Ричард.

Джак усети, че скоростта им намалява и вдигна глава. Колата се движеше в непрогледен мрак. Известно време пътуваха така, после спирачките изскърцаха и в купето нахлу ярка луминисцентна светлина. Ричард свали стъклото си и Джак разбра, че се намират на станция за заплащане на магистрална такса. Напълни дробовете си с въздух и започна да вика за помощ. Но гласът му беше дрезгав и слаб.

Ричард светкавично се извъртя и го удари с някакъв тежък предмет. Тялото на Джак се просна обратно между седалките.

— Не го удряй толкова силно, защото кръвта му ще оплеска цялата кола! — промърмори Терез.

— По-важното е да пази тишина! — изръмжа Ричард и вкара няколко монети в автомата за вдигане на бариерата.

Джак затвори очи. Главоболието му стана непоносимо. Опита се да намести тялото си в по-удобно положение, но изборът беше твърде ограничен. В крайна сметка успя да задреме, въпреки люшкането на колата. След като напуснаха станцията, поеха по някакъв зле осветен и изпълнен със завои път.

Дойде на себе си когато отново спряха. Бавно вдигна глава. Отвън пак имаше светлини.

— Хич и не си помисляй! — забеляза раздвижването му Ричард и вдигна револвера в ръката си.

— Къде сме? — замаяно попита Джак.

— Пред един денонощен магазин… Терез отиде да купи някои продукти.

Минута по-късно младата жена се върна, в ръцете си държеше книжна торба.

— Пак ли се събуди? — попита тя докато заемаше мястото си. — Да.

— Опита ли се да крещи?

— Този път не посмя.

Пътуването им продължи още около час. През цялото време двамата на предната седалка се караха. Всеки прехвърляше вината на другия.

Най-сетне напуснаха асфалтирания път и се задрусаха по някакви коловози. Джак се намръщи от болка, тъй като извивката на диференциала отново се заби в ребрата му.

Направиха остър ляв завой и спряха. Моторът заглъхна и двамата слязоха.

Джак остана сам. Вдигна глава и успя да зърне късче от нощното небе. Навън цареше непрогледен мрак. Подгъна крака под себе си и направи опит да изтръгне белезниците от металната рамка на седалката. Оказа се, че това е невъзможно. Рамката беше изработена от солидна стомана.

Отпусна се обратно по корем и се въоръжи с търпение. Похитителите му се върнаха чак след половин час. Отвориха двете задни врати, а Терез отключи белезниците и ги измъкна от рамката.

— Излизай! — изръмжа Ричард и насочи револвера в главата му.

Джак се подчини. Терез направи крачка напред и побърза да окове освободената му за миг ръка.

— Влизай в къщата!

Джак тръгна по мократа трева на ливадата, краката му несигурно се подгъваха. В сравнение с града, тук беше доста по-студено. От устата му излиташе пара. Пред очите му се появи селска къща с бели стени. Прозорецът до покритата тераса беше осветен, от комина излиташе дим, примесен с искри.

Насочиха се към верандата. Джак се огледа. Вляво се виждаха очертанията на някакъв обор, а отвъд него се простираше голо поле, чак до подножието на планината. Светлини не се виждаха, мястото очевидно беше напълно усамотено.

— Хайде, влизай вътре! — изръмжа Ричард и заби дулото на револвера в ребрата му.

Вътрешността на къщата беше приятна, обзавеждането — в английски селски стил. Пред масивната камина от дялан камък бяха разположени ниски дивани, тапицирани в дамаска на цветя. Масивните дъски на дюшемето бяха покрити с хубав ориенталски килим. В камината гореше току-що накладен огън.

В кухнята се влизаше през висока арка. Вътрешността й беше запълнена от масивна дървена маса с високи столове. В единия ъгъл имаше старинна печка стил „Франклин“, срещу нея беше монтиран порцеланов умивалник, модел 1920 година.

Ричард го насочи към умивалника и му направи знак да седне на черджето пред него. Разбрал, че ще го оковат за водопроводните тръби, Джак помоли да отиде до тоалетната.

Братът и сестрата отново започнаха да спорят. Терез искаше Ричард да го придружи и в тоалетната, но той категорично отказа. В крайна сметка стигнаха до решението да го пуснат сам, тъй като се сетиха, че прозорчето в тоалетната за гости е прекалено малко, за да може Джак да избяга през него.

Оставен на спокойствие, Джак побърза да глътне една таблетка римантадин. Беше разочарован от действието на лекарството, но се надяваше то все пак да забави настъплението на грипа. Без него симптомите му положително щяха да са далеч по-остри.

Излезе от тоалетната. Ричард го отведе в кухнята и побърза да щракне белезниците около водопроводната тръба. После двамата с Терез седнаха пред камината, а Джак се зае да оглежда тръбите с надеждата за бягство. Но тръбите бяха старомодни, от солиден чугун с месингови съединения. Нямаха нищо общо с модерните водопроводни инсталации от ПВЦ и изобщо не помръднаха от натиска на ръцете му.

Джак се отказа и зае възможно най-удобното положение — по гръб върху чергата. После се заслуша в разговора на Ричард и Терез, които най-сетне се бяха отказали от безплодните спорове. Явно си даваха сметка, че трябва да вземат бързи решения.

Положението му беше такова, че течността от носа влизаше директно в гърлото му. Кашлицата отново се появи, този път придружена със силни пристъпи на треска. Когато пристъпът отмина, над него се бяха надвесили Ричард и Терез.

— Трябва да ни разкажеш как откри лабораторията „Фрейзър“! — изръмжа Ричард и разклати револвера пред лицето му.

А Джак си даде сметка, че ще бъде убит, тук и сега, веднага след като признае, че е действал без чужда помощ.

— Не беше особено трудно — небрежно подхвърли той.

— Хайде, обяснявай! — тръсна глава Терез.

— Просто позвъних в Националната биологическа лаборатория и попитах кой е поръчвал напоследък чумни бактерии… Те ми дадоха името и адреса на лаборатория „Фрейзър“.

Върху лицето на Терез се изписа недоверие и гняв.

— Не ми казвай, че си правил поръчки! — нахвърли се срещу брат си тя. — Нали твърдеше, че разполагаш с пълна „колекция“ вируси?!

— Нямах чума — промърмори Ричард. — А бях сигурен, че чумата ще предизвика най-голяма паника в медиите. Но това не е важно, защото никой не може да каже откъде точно са се появили бактериите…

— Точно тук грешиш — изгледа го Джак. — Всички проби на Националната лаборатория са маркирани. Открихме това още при аутопсиите.

— Идиот! — избухна Терез. — Все едно, че си се подписал!

— Не знаех, че си маркират пробите — направи опит да се оправдае Ричард.

— Господи! — извъртя очи Терез. — Всички в Патологическия център знаят, че чумната епидемия е била предизвикана по изкуствен начин!

— Какво ще правим? — нервно преглътна Ричард.

— Чакай малко — промърмори Терез и сведе поглед към Джак. — Не съм убедена, че той казва истината… Приказките му не се връзват с това, което научих от Колийн… Сега ще й се обадя…

Разговорът беше кратък. Терез каза на подчинената си, че се тревожи за Джак и я помоли да научи от Чет какво по-точно представлява теорията му за наличието на заговор. Искаше да знае дали някой друг в Патологическия център вярва в нея. После каза, че не може да остави телефон, но след четвърт час отново ще й позвъни…

Чакаха в мълчание. Терез се обади само веднъж, колкото да попита Ричард дали се е освободил от всички проби. Той отговори утвърдително.

Петнадесет минути изтекоха и тя отново набра номера на Колийн. Разговорът им беше дори по-кратък от предишния.

— Добри новини, може би първите за тази вечер — усмихна се Терез и остави слушалката. — Никой в Центъра не вярва на фантасмагориите му… Според Чет всички ги отдавали на ненавистта му към „АмериКеър“.

— Това означава, че никой не знае за лаборатория „Фрейзър“ и за маркираните бактерии — заключи с доволен вид Ричард.

— Точно така — кимна Терез. — Нещата се опростиха. Сега просто трябва да се отървем от него и всичко приключва…

— А как ще го направим? — изгледа я продължително Ричард.

— Отиваш да изкопаеш един трап — стана делова Терез. — Мисля, че най-доброто място е зад обора, край пътечката с къпините…

— Веднага ли?

— Това не може да се отлага, глупако! — изгледа го гневно Терез.

— Но земята е замръзнала и сигурно е твърда като камък!

— Да беше мислил за това когато организираше цялата тази глупост! — отсече Терез. — Хайде, тръгвай! В обора трябва да има инструменти…

Ричард се намръщи, но облече якето си, грабна едно фенерче и се измъкна навън.

— Терез — обади се Джак. — Не мислиш ли, че отиваш твърде далеч?

Терез стана от дивана, влезе в кухнята и се облегна на умивалника.

— Хич не се опитвай да предизвикаш съжалението ми! — просъска тя. — Няколко пъти те предупредих да зарежеш тази работа, но нямаше кой да ме чуе! Сега се сърди на себе си!

— Не мога да повярвам, че кариерата е толкова важна за теб — промълви Джак. — Колко души още трябва да умрат?

— Не съм желала смъртта на никого — отвърна Терез. — Хората умряха заради шантавия ми брат, който още от училище е влюбен в разни микроби! Колекционираше бактерии както някои хора колекционират пощенски марки или старинни оръжия. Може би трябваше да се досетя, че все някога ще стане беля. Не знам… В момента просто се опитвам да оправя тази бъркотия.

— Търсиш си оправдания, Терез — поклати глава Джак. — Ти си негов съучастник и прекрасно знаеш, че си виновна колкото него!

— Пет пари не давам за мнението ти, Джак! — погледна го раздразнено тя и отиде да хвърли още дърва в камината.

Той отпусна глава върху ръцете си и затвори очи. Чувстваше се зле, болен и уплашен. Чувстваше се като осъден на смърт, който очаква някакво чудо…

Един час по-късно вратата шумно се отвори и той се сепна. Неусетно беше заспал. Почти веднага установи нов симптом на болестта: очите го боляха при всяко завъртане на очните ябълки.

— Не било чак толкова трудно да изкопаеш гроб — обяви Ричард докато сваляше якето си. — Земята не беше замръзнала, освен това нямаше никакви камъни…

— Надявам се, че е достатъчно дълбок — рече Терез и захвърли книгата, която държеше в ръце. — Не искам повече издънки, като например тялото му да лъсне след пролетните дъждове…

— Дълбок е — увери я Ричард и отиде в банята да се измие. Когато се появи отново, на лицето му се изписа недоумение. — Къде отиваш?

— Навън — отвърна Терез и облече палтото си. — Ще се разходя, докато убиеш Джак…

— Чакай малко — стреснато вдигна ръка Ричард. — Защо аз?

— Защото това е мъжка работа — отвърна с усмивка на превъзходство Терез. — Ти си мъжът!

— Да имаш да вземаш! — завъртя глава Ричард. — Нямам намерение да го убивам! Не мога. Не мога да застрелям човек с вързани ръце!

— Не можеш ли? — изкрещя Терез. — Лъжец! А как можеше да пускаш в овлажнителите на беззащитни хора бактерии, които със сигурност убиват?

— Онова беше друго — поклати глава Ричард. — Бактерията ги уби. Беше битка между бактериите и имунната защита на болните. Не съм убивал никого директно, всеки от болните имаше своя шанс…

— Господи, дай ми търпение! — театрално извъртя очи Терез. — Хубаво! Не си убил пациентите, убили са ги бактериите… Сега пак ще бъде същото. Ще го убие куршумът, а не ти! Какво ще кажеш? Задоволява ли това шантавото ти чувство за отговорност?

— Различно е — поклати глава Ричард. — Изобщо не е същото.

— Нямаш избор, не разбираш ли? — кресна Терез. — Ако не го направиш, ще прекараш остатъка от живота си в затвора!

Ричард хвърли колеблив поглед към пистолета, оставен върху масичката за кафе.

— Хайде, вземи го! — заповяда Терез. Ричард продължаваше да се колебае.

— Хайде!

Той бавно пристъпи към масичката и взе оръжието.

— Браво — окуражи го Терез. — А сега иди и го застреляй!

— Може би трябва да му свалим белезниците — промърмори Ричард. — Ще побегне и тогава бих могъл да…

Терез направи крачка напред и яростно го зашлеви. В очите й блестеше налудничав бяс. Ричард отстъпи крачка назад.

— Глупак! Не искам да те слушам повече! — изхриптя тя. — Край на всякакви рискове, ясно?

Ричард попипа лицето си, след това огледа ръката си, сякаш очакваше да види кръв. Главата му бавно клюмна. Най-сетне беше проумял, че сестра му има право.

— Хайде, свършвай! — просъска Терез. — Аз ще бъда отвън. Колкото по-бързо го направиш, толкова по-добре. И гледай да не цапаш…

Вратата се затвори след нея, в помещението се възцари тишина. Ричард мълчаливо въртеше револвера в ръцете си.

— На твое място не бих я послушал — обади се най-сетне Джак. — Ако се докаже, че умишлено си предизвикал заразите, наистина те чака затвор. Но за предумишлено убийство ще те вкарат в газовата камера. Такива са законите в щата Ню Йорк.

— Млъквай! — изкрещя Ричард, втурна се в кухнята и опря револвера в тила му.

Джак замръзна на мястото си и затаи дъх. Така изтече цяла минута. После най-сетне изпусна въздуха от гърдите си и едновременно с това го обзе нов пристъп на кашлица.

Ричард хвърли оръжието на кухненската маса и хукна към вратата.

— Не мога да го направя! — извика в нощта той. Терез се появи почти веднага.

— Мръсен страхливец! — изкрещя тя.

— Защо ти не го направиш? — не й остана длъжен Ричард.

Терез понечи да отвърне, после направи две бързи крачки към масата. Грабна револвера с две ръце и го насочи в лицето на Джак. Очите им се срещнаха.

Останаха така в продължение на няколко безкрайно дълги секунди. После от устата й излетя тежка въздишка и оръжието изтрака обратно върху плота.

— Желязната дама май не е чак толкова твърда! — саркастично подхвърли Ричард.

— Млъквай! — изръмжа Терез и тежко се отпусна на дивана. Ричард седна срещу нея. Вторачиха се един в друг раздразнено.

— Нещата май стават смешни — промърмори тя.

— Мисля, че напрежението ни дойде прекалено много — въздъхна Ричард.

— Това е първата вярна приказка, която чувам от теб…

Колко е часът?

— Минава полунощ.

— Нищо чудно, че съм на прага на изтощението — въздъхна тя. — На всичкото отгоре главата ми ще се пръсне от болка!

— И аз не мога да кажа че се чувствам превъзходно — призна Ричард.

— Тогава да се опитаме да поспим — рече Терез. — А на сутринта ще решим проблема. В момента съм толкова уморена, че дори не виждам пред себе си!

Джак се събуди от студ, часът беше четири и половина сутринта. Огънят в камината беше угаснал. Успя да придърпа върху себе си черджето пред мивката, което все пак предлагаше някаква топлина.

Помещението тънеше в мрак. Терез и Ричард се бяха оттеглили в спалните си. От прозорчето над умивалника се процеждаше бледа светлина, на която неясно се очертаваха контурите на мебелите.

Не беше в състояние да определи причината за влошеното си състояние. Може би беше грипът, може би страхът… Единствено кашлицата му не показваше признаци на влошаване. Явно римантадинът все пак го предпазваше да не стигне до бърза бронхопневмония.

В продължение на няколко минути си позволи лукса да помечтае, представяйки си как някой се появява тук и го освобождава. Но шансовете за това бяха минимални и той прекрасно го знаеше. Тед Линч беше единственият човек, който знае за маркировката на пробите, но едва ли имаше представа какво точно означава това. Агнес положително би се досетила, но Тед нямаше никакви причини да споделя откритието си с нея.

Шансовете за външна помощ бяха нулеви, следователно трябваше да помисли за бягство. Пръстите му бавно опипаха канализационната тръба, към която беше прикован. Не откри нищо. Започна да мести белезниците по протежението й, опирайки крака в стената. Дърпаше рязко, металът болезнено се забиваше в китките му, но тръбата не помръдваше.

Значи опитът за бягство трябва да се осъществи по време на евентуалното кратко посещение в тоалетната, реши той. Нямаше никаква представа как точно ще го направи. Оставаше да се надява, че братът и сестрата ще допуснат някаква немарливост.

Представи си какво ще му донесе утрото и неволно потръпна. Сънят само ще подсили решителността на Терез. Фактът, че снощи и двамата нямаха куража да натиснат спусъка, не означаваше нищо. Защото и Ричард, и Терез бяха прекалено себични, за да го оставят жив…

Придърпа чергата с крака и успя да покрие тялото си. Отпусна се в най-удобната възможна поза и направи опит да задреме. Искаше да е в максимално добра физическа форма, тъй като ако се появи изобщо, шансът за спасение щеше да бъде единствен и мимолетен…