Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Степълтън/Лори Монтгомъри (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Contagion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (17.12.2008)

Издание:

ИК „Коала“ София, 1999

ISBN 954-530-059-0

Редактор Сергей Райков

История

  1. — Добавяне

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Понеделник 25 март 1996 г. 15:15 часа

— Това е в общи линии — приключи Терез и огледа лицата на присъстващите. Доста служители на агенцията бяха отклонени от изпълнението на преките си задължения, за да помагат на проекта „Нешънъл Хелт“, но двете с Колийн продължаваха да изпитват остър недостиг от хора. — Въпроси?

Бяха се натъпкали в тясната стаичка на Колийн, за повечето нямаше място дори за сядане. Терез очерта идеята на Джак „без чакане“, съответно обогатена със специфичните изразни средства на рекламата.

— И за всичко това разполагаме само с два дни? — попита Алис.

— Страхувам се, че е така — отвърна Терез. — Ще се опитам да измъкна още един, но не бива да разчитаме на това.

В стаята се разнесе недоволно мърморене.

— Зная, че искам прекалено много — добави тя. — На за съжаление ни саботираха. От финансовия отдел дори ни увериха, че очакват презентация на живо с участието на някой известен актьор от „Спешно отделение“. Тоест — очакват нашето самоубийство!

— Мисля, че концепцията „без чакане“ е по-добра от предишната — обади се отново Алис. — Идеята за „чистота“ звучеше прекалено технически с всичките онези подробности по отношение на стерилността и хората по-трудно биха я възприели…

— Сега имаме по-добри възможности да включим елемент на хумор — подкрепи я друг глас.

— „Без чакане“ ми харесва — обади се друга от сътрудничките. — Сещам се какво изпитвам докато вися пред гинекологическия кабинет…

Разнесе се смях, напрежението видимо се понижи.

— Така ви искам — усмихна се Терез. — А сега да се залавяме за работа! Дайте да покажем на онези бюрократи на какво сме способни, когато ни притиснат до стената!

Хората започнаха да се разпръскват, обзети от нетърпение да застанат пред чертожните дъски.

— Момент! — повиши глас Терез, за да бъде чута сред глъчката. — Не искам да се шуми за това, което решихме тук. Въздържайте се да споделяте идеите си с останалите колеги, просто защото онези счетоводители може пак да измислят нещо. Окей?

Отговори й одобрително мърморене и кимане на глави.

— Добре, да се залавяме за работа!

Стаичката бързо се опразни. Изтощена от емоционалното напрежение, Терез тежко се отпусна в стола на Колийн. Още един изморителен ден беше на път да приключи. Започнал в ранните утринни часове с присъщия й ентусиазъм, той премина през кризата на дълбокото униние, за да свърши с някакво неопределено душевно състояние.

— Браво на теб — похвали я Колийн. — Презентацията беше отлична, успя да въодушевиш тези хора… Жалко, че нямаше представители на „Нешънъл Хелт“.

— Идеята е добра — кимна Терез. — Но въпросът е дали ще успеем да я превърнем в реална рекламна кампания.

— Въпрос на мотивация — кимна Колийн. — Аз мисля, че всички ще се опитат да дадат най-доброто от себе си.

— Дано! — въздъхна Терез. — Иначе Баркър ще продължи да държи на тъпата си идея за „говорящите глави“. А това означава да се върнем в зората на рекламата… На всичкото отгоре има опасност клиентът да я хареса!

— Да не дава Господ — прекръсти се Колийн.

— Ако това стане, със сигурност ще трябва да си търсим нова работа…

— Не бива да си такава песимистка — успокоително промърмори Колийн.

— Какъв ден, Господи! — простена Терез. — А като капак на всичко се тревожа и за Джак…

— Защо?

— Пак беше тръгнал за „Дженерал“ — въздъхна Терез. — Видяхме се колкото да ми подхвърли идеята за чакането и хукна натам!

— Охо! Малко ли му беше посещението на онези бандити?

— Инатът му няма равен на себе си — въздъхна Терез. — Изобщо не е длъжен да обикаля болниците, за това си има специално назначени хора… Но явно става въпрос за мъжка чест, иска да се прави на герой… Не го разбирам!

— Май доста се безпокоиш за него! — закачливо подхвърли Колийн. Тя отлично знаеше, че началничката й старателно отбягва всякакви емоционални ангажименти, но нямаше представа за причините.

— Този човек ме привлича и отблъсква едновременно — призна с въздишка Терез. — Някак успя да ме предразположи, споделихме един пред друг доста неща… Приятно е да чувстваш срещу себе си човек, на когото можеш да имаш доверие.

— Това звучи доста окуражаващо — усмихна се Колийн.

— И двамата носим на гърба си тежък емоционален товар — отвърна с въздишка Терез. — Но стига сме говорили на тази тема. Я кажи как вървят нещата между теб и Чет?

— Засега отлично — отвърна Колийн. — Много си падам по него!

 

 

Джак имаше чувството, че гледа познат до втръсване филм. Отново се беше озовал на килима в кабинета на Бингъм и слушаше безкрайните му обвинителни тиради. Как телефонът звънял през целия ден, как цял куп отговорни държавни служители се оплаквали от поведението на Джак Степълтън…

— Какво ще кажеш в своя защита? — попита най-сетне Бингъм, очевидно останал без дъх.

— Не знам — въздъхна Джак. — Не съм имал намерение да ги дразня, целта ми беше да получа допълнителна информация. Много неща около тези кратки епидемии продължават да са мъгла за мен…

— Ти си един парадокс, човече! — изръмжа с опасен блясък в очите Бингъм, но вече си личеше, че бурята отминава. — Навираш си носа дето не ти е работа, но в същото време даваш цяла поредица от блестящи диагнози! Признавам, че бях силно впечатлен от начина, по който засече планинската треска и туларемията… Сякаш у теб живеят две различни личности! Кажи какво да те правя?

— Уволнявате личността, която ви дразни, и запазвате другата — отвърна Джак.

Бингъм пусна една крива усмивка, после поклати глава.

— Основният проблем от моя гледна точка е прекаленото ти твърдоглавие — въздъхна той. — Вече за втори път пренебрегваш изричната ми заповед да се държиш по-далеч от „Дженерал“!

— Виновен съм! — вдигна ръце Джак.

— И причина за това е само личната ти вендета по отношение на „АмериКеър“?

— Не — поклати глава Джак. — Това беше един съвсем второстепенен фактор, на който бързо престанах да обръщам внимание. Предишният път ви споменах, че става нещо странно. Днес вече съм твърдо убеден в това. Хората от болничната управа са прекалено гузни…

— Гузни ли? — изви вежди Бингъм. — Доколкото съм осведомен, ти си обвинил началника на лабораторията в умишлено разпространение на заразите!

— Осведомили са ви погрешно — тръсна глава Джак. — И както обикновено става, от мухата са направили слон! — После се зае да обяснява за какво става въпрос. Как самият началник на лабораторията се беше оплакал от орязания бюджет, който му отпуска „АмериКеър“, намеквайки че това може да се отрази пряко върху сигурността на работата. — Този човек се държеше като задник! — заключи той. — Поисках мнението му относно вероятността от умишлено разпространение на заразите, но той скочи така, сякаш директно го обвинявам в това. След което изпуснах нервите си и сигурно съм му казал някои неща, които не би трябвало да казвам…

— Значи твърдо вярваш в подобна възможност, така ли? — присви очи Бингъм.

— Не знам — призна с въздишка Джак. — Но не мога да приема, че всички тези инциденти са резултат на нещастно стечение на обстоятелствата. Особено ако се вземе под внимание поведението на болничната администрация — от президента до последния санитар! — В един момент се изкуши да разкаже на Бингъм за заплахите и побоя на проникналите в дома му бандити, но после се отказа. Това би му прозвучало прекалено невероятно.

— Помолих комисар Маркъм да ме свърже с главния епидемиолог доктор Ейбълард — рече Бингъм. — И знаеш ли какво ми каза той относно идеята за умишлено заразяване?

— Изгарям от нетърпение да го чуя…

— Всички случаи, с изключение на чумата, имат своето обяснение… Пациентката Хард е била в контакт с диви зайци, а господин Лагенторп е ходил в пустинята на Тексас. На вирусния менингит пък точно сега му бил сезонът…

— Не се връзва последователността във времето — поклати глава Джак. — Клиничната картина също не се развива според…

— Чакай малко! — прекъсна го Бингъм. — Искам да ти напомня, че Ейбълард е епидемиолог, доктор на науките. Основната му специалност е да локализира и изяснява причините за всяка заразна болест!

— Не поставям под съмнение компетентността му — кимна Джак. — Но силно се съмнявам в правилността на неговите заключения…

— Пристрастен си! — остро рече Бингъм.

— При предишните си визити сигурно съм поразрошил нечии прически — сви рамене Джак. — Но не и този път. Разговарях единствено със завеждащата отдел снабдяване и с една лаборантка…

— Хората, които се оплакаха от теб, единодушно твърдят, че си саботирал усилията им да ликвидират зараждащата се епидемия от вирусен менингит!

— Бог ми е свидетел, че се срещнах единствено с госпожа Дзарели и госпожица Холдърнес! — вдигна ръка Джак. — И двете бяха изключително любезни с мен…

— Но ти имаш способността да настройваш хората срещу себе си и очевидно го знаеш! — засече го Бингъм.

— Вероятно сте прав — сви рамене Джак. — Но това важи само за онези, които умишлено провокирам…

— Защо имам чувството, че съм един от тях? — заплашително сбърчи вежди Бингъм.

— Чувството ви лъже. Ако ви дразня, това става без никакъв умисъл от моя страна.

— Дано е така…

— Научих нещо доста любопитно от лаборантката, госпожица Холдърнес — смени темата Джак. — С едно вдигане на телефона всеки може да си поръча комплект острозаразни вируси… Институтът, който ги произвежда, изобщо не проверява самоличността на купувачите си.

— И те пазаруват свободно, без лиценз или специално разрешение? — сбърчи вежди Бингъм.

— Точно така.

— Това пък изобщо не ми е минавало през ума — призна с лека въздишка шефът.

— На мен също — унило въздъхна Джак. — Но сега ме кара да си мисля страшни неща…

— Че какво друго — въздъхна още веднъж Бингъм, а в прорязаните му от ревматични жилки очи се появи замислено изражение. То обаче бързо изчезна, заменено от гняв. — Ти си голям майстор да изместваш темите, а? Въпросът е какво да правя с теб!

— По всяко време можете да ме изпратите на кратка ваканция в Карибите — предложи Джак. — Там сега е много хубаво…

— Престани с безсолните шеги! — сопна му се Бингъм. — Опитвам се да намеря справедливото решение!

— Аз пък се опитвам да се контролирам — въздъхна Джак. — Проблемът е там, че през последните пет години вроденият ми цинизъм взема връх и понякога се изразява посредством не особено приятен сарказъм…

— Няма да те уволня! — обяви решението си Бингъм. — Но трябва да те предупредя, че си на ръба! В момента, в който оставих слушалката след разговора с главния комисар, бях сигурен, че ще те уволня… Но сега решавам да ти дам още един, този път наистина последен шанс. При условие, че забравиш за „Дженерал“, ясно?

— Най-накрая постигнахме съгласие — ухили се Джак.

— Ако ти трябва някаква информация, ще изпратиш там хората от „Връзки с обществеността“! — отсече Бингъм. — Нали затова им плащаме, дявол да го вземе!

— Ще се опитам да го запомня — кимна Джак.

— А сега изчезвай! — махна с ръка Бингъм. На лицето му беше изписано отвращение.

Джак с облекчение се подчини. В кабинета си завари Чет и Джордж Фонтуърт, потънали в оживен разговор. Промъкна се между тях, свали якето си и го окачи на облегалката на стола.

— Е? — изгледа го Чет.

— Какво „Е“?

— Обичайният въпрос — поясни приятелят му. — Още ли си на работа в този институт?

— Много смешно — промърмори Джак и сведе учуден поглед към купчината големи пликове от дебел картон върху плота. Бяха четири. Взе най-горният от тях и го завъртя в ръцете си. Беше дебел поне пет сантиметра, без никакви надписи върху лицевата част. Отвори го и изтърси съдържанието му на бюрото. Оказа се, че това е копие от медицинското досие на Сюзън Хард.

— Видя ли се с Бингъм? — продължаваше да любопитства Чет.

— Оттам идвам… Беше много мил. Изказа ми специална похвала за правилните диагнози на планинската треска и туларемията.

— Стига бе! — облещи се Чет.

— Честна дума! — ухили се Джак. — Е, направи ми и приятелска забележка по повод последното посещение в „Дженерал“… — Ръцете му продължаваха да работят. На бюрото се появи внушителна купчина фотокопия. Вече разполагаше с болничните картони на всички индексни случаи.

— А струваше ли си да ходиш там? — попита Чет.

— Какво значи „струваше ли си“?

— Научи ли нещо, което си заслужаваше поредното мъмрене от шефа? Говори се, че пак си разлаял кучетата…

— Там няма Бог знае какви тайни, но все пак научих нещо ново — кимна Джак, след което разказа за начина, по който могат да се поръчат патогенни бактерии.

— Това ми е известно — рече Джордж Фонтуърт. — Като студент работех в една микробиологическа лаборатория. Веднъж шефът поръча по телефона холерни вируси… С нетърпение очаквах да ги видя и те действително пристигнаха.

— С нетърпение? — изгледа го учудено Джак. — Ти си бил по-смахнат, отколкото те мислех!

— Сериозно ти казвам — не се предаваше Джордж. — Познавам куп хора, които реагират точно така. Възбуждат се от мисълта, че държат в ръка нещо, което може да предизвика масови епидемии…

— Предполагам, че имаме различни представи за възбудата — сви рамене Джак и започна да подрежда документацията. Най-отгоре постави папката на Нодълман.

— Надявам се, че достъпността на патогенните бактерии няма да даде допълнителна храна на параноичното ти мислене — подхвърли Чет. — Искам да кажа, че това с нищо не доказва твоите шантави теории…

— Ще видим — неопределено промърмори Джак и потъна в четене. Възнамеряваше да прегледа подробно картоните, търсейки нови съвпадения.

Чет и Джордж си побъбриха още малко, после най-сетне се досетиха, че пречат и Джордж стана да си върви.

Чет затвори вратата след него и се обърна с лице към приятеля си.

— Преди малко ми се обади Колийн — обяви той.

— Радвам се за теб — разсеяно промърмори Джак.

— Разказа ми какво е станало в агенцията… Според мен тези там са луди. Не може един отдел да работи срещу друг. Просто не виждам смисъла в подобни неща…

— Такъв им е манталитетът — вдигна глава Джак. — Жаждата за власт е единственият фактор, който определя поведението на повечето от тях…

Чет седна зад бюрото си.

— Колийн спомена, че пак си дал страхотна идея на Терез — рече той.

— Моля те, не ми напомняй! — изпъшка Джак и направи опит да се съсредоточи върху медицинските картони. — Не искам да имам нищо общо с това! Нямам представа защо поиска точно моето мнение. Прекрасно знае какво е отношението ми към рекламата в областта на медицината…

— Колийн твърди, че вие двамата сте станали доста откровени един с друг…

— По-точно?

— Не ми каза нищо определено — призна Чет.

— И слава Богу — приключи разговора Джак.

Приятелят му направи опит да зададе още няколко въпроса, не получи отговор и се отказа. Времето неусетно течеше. В пет и половина Чет стана на крака, протегна се и хвърли един очаквателен поглед към Джак, който продължаваше да се рови в документите.

Чет свали якето си от закачалката, прокашля се няколко пъти, но без успех.

— Хей, друже — не издържа най-сетне той. — Докога смяташ да се ровиш из тези бумаги?

— Докато свърша — отвърна Джак, без да вдига глава.

— В шест имам среща с Колийн, ще хапнем нещо набързо. Вероятно ще се появи и Терез, тъй като мислят да работят през по-голямата част от нощта. Защо не дойдеш и ти?

— Оставам тук — поклати глава Джак. — Предай им моите поздрави.

Чет сви рамене, навлече якето си и излезе.

Джак изчете медицинските досиета за втори път. Единственото общо за четирите случая беше фактът, че проявяват симптомите на инфекциозните заболявания едва след като са били приети в болницата поради други оплаквания. Но Лори правилно беше отбелязала, че само Нодълман може да се окачестви като типичен случай на вътрешноболнична зараза. При другите трима симптомите се появяват в рамките на четиридесет и осем часа.

Имаше и още нещо, но за него Джак отдавна се беше сетил: всичките четирима пациенти са били редовно хоспитализирани, тоест нежелани от икономическа гледна точка. И толкоз…

Възрастта им варираше от двадесет и осем до шейсет и три. Двама във вътрешно отделение, по един в гинекологията и ортопедията. Лекувани с различни медикаменти, двама на „открити“ системи. В социално отношение бяха със средни по размер доходи, не са се познавали помежду си. Една жена и трима мъже. Дори кръвните им групи бяха различни.

Джак остави писалката, облегна се назад и впери поглед в тавана. И преди да изиска досиетата не знаеше какво очаква да получи от тях, сега вече се увери, че не научи нищо…

— Чук, чук — обади се един глас откъм вратата. На прага се беше изправила Лори.

— Виждам, че си се прибрал след поредния набег в „Дженерал“ — усмихна се тя.

— Преди това изобщо не подозирах, че съм в опасност — направи гримаса той.

— Знам какво имаш предвид — кимна Лори. — Слуховете твърдят, че Бингъм бил готов да те обеси…

— Не беше щастлив, но все пак успяхме да се разберем.

— Не се ли тревожиш от заплахите на онези, които те пребиха?

— Предполагам, че се тревожа — въздъхна Джак. — Засега предпочитам да не мисля за тях, но сигурно ще се чувствам другояче като се прибера у дома…

— При мен си добре дошъл — рече Лори. — В хола имам един диван, който става на удобно легло.

— Много мило от твоя страна — усмихна се Джак. — Но все някога трябва да се прибера, нали? Ще внимавам и толкоз…

— Научи ли нещо ново по отношение на централизираното снабдяване?

— Нищичко — въздъхна Джак. — Освен факта, че преди мен там са шетали куп хора, включително главният епидемиолог на града и отговорничката за инфекциозните заболявания в болницата. А аз Бог знае защо бях решил, че идеята е хрумнала единствено на мен…

— Още ли си убеден, че става въпрос за някакъв заговор?

— До известна степен — кимна Джак. — Но май ще се окаже, че само аз мисля така…

Лори му пожела късмет и се оттегли. Минута по-късно отново се изправи на прага.

— Бях решила да хапна нещо на път за дома — рече тя. — Искаш ли да ми правиш компания?

— Благодаря, но предпочитам да приключа с тези папки, докато всичко все още е свежо в главата ми.

— Разбирам. Лека нощ.

— Лека нощ, Лори.

Телефонът иззвъня точно когато разгръщаше за трети път досието на Нодълман. Беше Терез.

— Колийн тръгва на среща с Чет — съобщи тя. — Искаш ли да вечеряме с тях?

Джак беше смаян. Пет години наред беше избягвал всякакви социални контакти, а тази вечер получи покана за вечеря от две красиви и интелигентни жени накуп!

— Благодаря за поканата — промърмори той, после повтори оправданията за досиетата, които вече беше казал на Лори.

— Силно се надявам да зарежеш този кръстоносен поход — въздъхна Терез. — Нима не се убеди, че не си струва риска? Веднъж вече те пребиха, а сега имаш всички шансове да изгубиш работата си!

— Рискът би си струвал в момента, в който открия доказателства за умисъл — отвърна Джак. — Защото сериозно се опасявам от избухването на истинска епидемия.

— Според Чет постъпваш глупаво — настоя Терез.

— Всеки има право на свое мнение — сви рамене Джак.

— Моля те, внимавай като се прибираш!

— Ще внимавам.

Започна да му писва от страховете на околните. За тази опасност беше помислил още сутринта.

— Ние ще работим до късно, може би цяла нощ — добави тя. — Ако имаш нужда от нещо, звънни ми в службата…

— Добре — отвърна Джак. — Желая ви успех…

— И на теб… Благодаря за идеята, която ми даде. Всички я одобриха. Чао…

Джак остави слушалката и се задълбочи в досието на Нодълман. Направи опит да систематизира бележките на сестрите, но не успя да се концентрира. В един момент се усети, че вече пет минути препрочита един и същ параграф, въздъхна и се облегна назад. Продължаваше да мисли за поканите, които му отправиха Лори и Терез. Неволно отчиташе приликите и разликите между двете жени. После мислите му неусетно се прехвърлиха на Бет Холдърнес, а оттам и на невероятно лесния начин, по който всеки може да си поръча вирулентни бактерии.

Затвори папката на Нодълман и замислено забарабани с пръсти по бюрото. Възможно ли е някой да е поръчал бактерии от Националния биологически център, а след това умишлено да ги е пръснал в болницата? Дали хората от Центъра могат да кажат, че става въпрос именно за техни бактерии?

Идеята му се стори интересна. Бързият напредък в областта на ДНК-технологиите положително е създал подобна възможност, а Националният биологически център със сигурност се е възползвал от нея. Това изглежда разумно както от гледна точка на отговорността, така и по чисто икономически причини. Въпросът е дали действително маркират своите проби.

Разрови бумагите си и скоро откри номера. По-рано през деня беше натиснал двойката, за да се свърже с търговския отдел. Сега обаче набра тройката, която го прехвърли в отдел „Информация“. Наложи му се да послуша малко рок-музика, после в слушалката звънна младежки глас. Игор Краснянски, с какво мога да ви помогна…

Джак се представи с истинското си име и длъжност, след което попита дали може да получи отговор на един чисто теоретичен въпрос.

— Разбира се — отвърна младежът с лек славянски акцент. — Ще направя каквото мога…

— Да речем, че разполагам с бактериална проба, която вече е била подложена на лабораторни манипулации. Има ли начин да разбера дали тя идва от вашия център?

— Въпросът ви е лесен, защото ние маркираме абсолютно всички проби. Отговорът е да. Веднага можем да разберем дали става въпрос за наш продукт.

— Как? — попита Джак.

— С помощта на проста флуоресцентна ДНК-проба, благодарение на която ще узнаем инвентарния номер на бактериалния материал.

— За целта трябва да го изпратя при вас, така ли?

— Може и обратното — отвърна Игор Краснянски. — Аз да ви изпратя маркиран материал от пробата, която ви интересува.

Отлично, рече си Джак. После забързано продиктува адреса си и помоли да получи пратката експресно. Спомена, че става въпрос за изключително спешен случай.

Остави слушалката и доволно въздъхна. Най-сетне щеше да разбере дали има някаква логика в теорията му за умишлена зараза.

Погледна купчината папки пред себе си. Май ще почакат, рече си той. Ако излезе така, че острозаразните бактерии нямат нищо общо с Националния биологически център, положително ще трябва да преосмисли всичко отначало…

Блъсна стола назад и се изправи. За днес достатъчно. Навлече пилотското яке и изведнъж изпита болезнена нужда от физическо раздвижване.