Робин Кук
Заплаха (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Четвъртък, 21 март 1996 год. 9:30 ч. Ню Йорк

— Господин Лагънторп, чувате ли ме? — подвикна доктор Дойл. Доналд Лагънторп беше тридесет и осемгодишен инженер в областта на петролодобива, беше от афроамерикански произход и страдаше от астма. Някъде около три през нощта се събудил поради затруднено дишане. Официално предписаните лекарства не подействали и инженер Лагънторп решил да потърси помощ в спешното отделение на „Манхатън Дженерал“, където пристигнал към четири. В пет без четвърт, уверил се, че пристъпът не се влияе от обичайните в подобни случаи медикаменти, дежурният екип беше позвънил на доктор Дойл.

Клепачите на Доналд потрепнаха и се отвориха. Той не спеше, а просто се опитваше да събере малко сили, защото този път болестта не само го изтощи със силния си пристъп, но и го уплаши здравата. Невъзможността да вкара в дробовете си малко кислород беше едно ужасно преживяване.

— Как сте? — попита доктор Дойл. — Зная какво сте преживял и предполагам, че сте много уморен… — Доктор Дойл беше от онези все по-рядко срещащи се лекари, които влизаха в положението на пациентите си и искрено им съчувстваха.

Доналд кимна с глава, за да покаже, че се чувства добре. На лицето му имаше кислородна маска, която затрудняваше говора.

— Искам да останете в болницата за няколко дни — продължи доктор Дойл. — Кризата ви е доста тежка…

Доналд отново кимна. Това последното нямаше нужда да му го казват.

— За известно време ще останете на системи, тъй като имате нужда от стероиди — добави докторът.

Доналд отмести кислородната маска от лицето си.

— Не може ли тези стероиди да ги вземам у дома? — попита той. Изпитваше искрено чувство на благодарност към болничния персонал, който му беше помогнал точно когато имаше належаща нужда от помощ, но сега, когато дишането му се беше нормализирало, все пак предпочиташе да се прибере у дома. Там поне можеше да свърши някаква работа. Както винаги, астматичният пристъп го завари в най-неподходящия момент. Следващата седмица трябваше да отлети за Тексас, където го чакаше тежка и продължителна работа.

— Зная, че не ви се стои в болницата — рече доктор Дойл. — На ваше място и аз бих се чувствал така. Но при създалите се обстоятелства мисля, че това е наложително. Ще ви изпишем при първия подходящ момент. Трябва да продължим с венозната администрация на стероидите, но не е само това. Според мен имате нужда от чист, омекотен и влажен въздух, който в домашни условия едва ли ще можете да дишате. Тук ще ви осигурим такъв въздух, а междувременно аз ще изследвам пиковите стойности на респираторния процес. Вече ви обясних, че той все още е далеч от нормалното…

— Колко дни ще отнеме всичко това? — попита Доналд.

— Два, най-много три — отвърна доктор Дойл.

— Защото трябва да се връщам в Тексас…

— Така ли? — изгледа го внимателно доктор Дойл. — А кога за последен път бяхте там?

— Миналата седмица.

— Хм… Случайно да сте бил изложен на някакви ненормални явления?

— Не, ако не броим тексаско-мексиканската кухня — отвърна със слаба усмивка Доналд.

— Да сте се сдобил с някое ново домашно животинче? — попита доктор Дойл. Лечението на болните от астма беше тясно свързано с познаването на всички фактори, които могат да предизвикат пристъпите. Повечето от тях бяха на алергична основа.

— Приятелката ми си взе ново коте — отвърна Доналд. — При последното ми посещение в дома й изпитах лек сърбеж, който бързо изчезна…

— Кога беше това?

— Снощи — призна с въздишка Доналд. — Прибрах се у дома малко след единадесет и се чувствах отлично. Нямах никакви проблеми със заспиването…

— Ще трябва да хвърлим едно око на това коте — промърмори доктор Дойл. — Но продължавам да твърдя, че трябва да останете в болницата. Какво ще кажете?

— Вие сте лекарят — неохотно отвърна Доналд.

— Много добре. Благодаря ви…