Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Степълтън/Лори Монтгомъри (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Contagion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (17.12.2008)

Издание:

ИК „Коала“ София, 1999

ISBN 954-530-059-0

Редактор Сергей Райков

История

  1. — Добавяне

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Понеделник 25 март 1996 г. 7:30 часа

Джак се ядосваше на себе си. В събота не си купи ново колело, макар че имаше достатъчно време за това. Ето защо отиде на работа с метрото. В последния момент се отказа да тича до Центъра, просто защото се сети, че в службата ще му трябват дрехи за преобличане. Натика в един сак бельо и тениска за бъдещо ползване, метна го през рамо и намусено се отправи към метростанцията.

Влезе в сградата на Центъра през главния вход, откъм Първо авеню. Въпреки ранния час, в чакалнята за посетители имаше необичайно много хора. Нещо е станало, рече си той.

Натисна бутона на служебния вход. Зад бюрото в оперативната стая, което през изтеклата седмица заемаше Лори, днес се беше настанил Джордж Фонтуърт.

Жалко, че дежурството на Лори изтече, рече си той. Джордж беше нисък човек с малко коремче, когото Джак не харесваше. Беше небрежен в работата си като патолог и често пропускаше важни неща.

Насочи се към Вини, който четеше вестник близо до прозореца.

— Защо има толкова народ в приемната? — бутна вестника му той.

— Защото в „Дженерал“ се е случило малко нещастие — отвърна Джордж, изпреварвайки флегматичния помощник на Джак. Вини само сви рамене и отново потъна във вестника.

— Какво нещастие?

— Цял куп смъртни случаи, дължащи се на менингококи — отвърна Джордж и потупа купчината папки пред себе си. — Осем парчета дотук, май става въпрос за епидемия…

Джак се втурна към бюрото и грабна първата папка, която се изпречи пред очите му. Нервно разлисти страниците и спря на предварителния рапорт. Пациентът се казваше Робърт Карузо, медицински помощник в ортопедичното отделение.

Захвърли папката и хукна към кабинета на дежурния лекар. С облекчение видя, че Джанис все още е там. Както обикновено, тя не обръщаше внимание на работното си време.

Жената изглеждаше ужасно. Кръговете под очите й бяха толкова тъмни, сякаш беше станала жертва на пияния си съпруг. Вдигна глава да го погледне, остави писалката и се облегна назад.

— Май трябва да си търся друга работа — промърмори. — Не мога да се справям с всичко това… Слава Богу, че утре и вдругиден съм в почивка…

— Какво е станало?

— Започнало е още през предишната смяна — мрачно отвърна Джанис. — Първият случай е регистриран някъде към шест и половина. Пациентът е починал в шест…

— Пациент в ортопедията?

— Ти пък откъде знаеш?

— Току-що разгърнах една папка при Джордж…

— А, попаднал си на господин Карузо — кимна Джанис и се прозя. — При мен лудницата започна към единадесет, малко след като дойдох на работа. И оттогава няма спиране. Цяла нощ тичам. Върнах се тук едва преди двадесет минути. Този път работата е сериозна. Една от жертвите е деветгодишно момиченце, представяш ли си?

— Има ли връзка с първия случай?

— Племенница — кимна Джанис.

— Била е на посещение при вуйчо си?

— Вчера, около обед… Нима мислиш, че това има нещо общо със смъртта й? Разликата е само дванадесет часа…

— При определени обстоятелства менингококите убиват страхотно бързо — рече с въздишка Джак. — И три-четири часа стигат…

— В болницата цари истинска паника.

— Мога да си представя — кимна Джак. — Как е името на първия случай?

— Карло Пачини — отвърна Джанис. — Но това е всичко, което знам. Докарали са го предишната смяна, обработен е от Стив Мариот.

— Мога ли да те помоля за една услуга?

— Зависи — отвърна Джанис. — Страшно съм уморена…

— Остави бележка на Барт да събере на едно място всички начални случаи на инфекциозни заболявания. Чакай да видим… Нодълман с чумата, Хард с туларемията, Лагенторп с планинската треска, плюс този Пачини с вирусния менингит… Ще те затрудни ли това?

— Не — поклати глава Джанис. — Всички тези случаи са обект на активно патологическо изследване…

Джак се изправи и я потупа по рамото.

— Няма да е зле да минеш през клиниката преди да се прибереш у дома — посъветва я той. — Малко хемопрофилактика няма да ти навреди…

— Наистина ли мислиш, че това е наложително? — разшириха се очите на Джанис.

— Просто за всеки случай — отвърна Джак. — Но най-добре се посъветвай с някой от старейшините, който знае за какво става въпрос. Не съм специалист по инфекциозните болести, но съм чувал, че има някаква тетравалентна ваксина… За съжаление действието й се проявява след няколко дни…

Излезе от стаичката на Джанис и се насочи към разпределителя. Застана пред бюрото на Джордж и поиска картона на Карло Пачини.

— Няма го — отвърна Джордж. — Лори мина преди теб и го взе…

— А тя къде е?

— Горе, в кабинета си — обади се иззад вестника Вини.

Джак забърза по стълбите. За разлика от него, Лори предпочиташе да преглежда картоните на пациентите си преди да започне аутопсията.

— Нещата изглеждат доста зле — промърмори вместо поздрав тя.

— Меко казано — добави Джак, придърпа стола на колегата й и седна. — Страхувам се, че този път става въпрос за истинска епидемия. Какво показва индексният случай?

— Не много — въздъхна Лори. — Постъпил е в болницата в събота вечерта със счупен таз. По всяка вероятност става въпрос за някакво костно заболяване, тъй като през последните няколко години е страдал от различни фрактури.

— Също като останалите индексни случаи — кимна Джак.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички начални случаи на инфекциозни заболявания са страдали от по нещо хронично…

— Куп хора, които постъпват в болница, страдат от хронични заболявания — отвърна Лори. — Това е общо правило и не ми говори нищо…

— Аз ще ти кажа какво се върти из болния му мозък — обади се Чет, който незабелязано се беше изправил на вратата. — Джак е обладан от манията, че става въпрос за конспирация от огромен мащаб, в основата на която е „АмериКеър“!

— Вярно ли е това? — вдигна глава Лори.

— Иска ми се да не е така, но фактите ме гледат право в лицето — сви рамене Джак.

— Какво имаш предвид под „конспирация“?

— Има предвид, че тези рядко срещани заболявания се разпространяват умишлено — отвърна вместо него Чет, после с няколко думи разясни теорията му: или някой в „АмериКеър“ е решил да увеличи цената на акциите на корпорацията, или става въпрос за действията на луд терорист…

Джак само сви рамене под въпросителния поглед на Лори.

— Цял куп въпроси чакат отговор — промърмори неопределено той.

— В началото на всяка епидемия нещата стоят именно по този начин — поклати глава тя. — Според мен малко прекаляваш. Надявам се, че не си споделил идеите си с ръководството на „Дженерал“…

— Напротив, вече го сторих — въздъхна Джак. — Директно попитах началника на тамошната лаборатория дали е замесен… Малко преди това беше споделил с мен недоволството си от орязването на бюджета… Но той веднага уведоми отговорничката по санитарния контрол. Предполагам, че са споделили всичко и с управата…

— Ясно, братко! — засмя се Лори. — Сега вече разбирам защо са те обявили за персона нон грата!

— Но не можеш да отречеш, че в тази болница станаха цял куп необясними вътрешни инфекции, нали? — защити се Джак.

— Изобщо не съм сигурна в това — поклати глава Лори. — Пациентите, които развиват туларемия и планинска треска, го правят в рамките на четиридесет и осем часа след постъпването си в болницата. А това означава, че не могат да бъдат третирани като случаи на вътрешноболнична зараза…

— Технически погледнато това е така, но…

— Освен това заболяванията, за които става въпрос, вече са били наблюдавани в Ню Йорк — продължи безмилостно Лори. — Тези дни си направих труда да поразровя архивите. През осемдесет и седма в града е имало доста сериозна епидемия от планинска треска.

— Благодаря ти, Лори — обади се Чет. — От доста време насам се опитвам да му внуша това, което току-що каза… Дори Калвин си направи този труд, но…

— Хубаво де, но какво ще кажеш за инфекциозните заболявания в отдел „Централизирано снабдяване“? — не се предаде Джак. — Ами за скоростта, с която се разпространи планинската треска? В събота ти самата ми зададе този въпрос!

— Естествено, че ще го задам — тръсна глава Лори. — Подобни въпроси се задават при всяко подозрение за епидемия!

— Съжалявам, но продължавам да мисля, че става нещо необичайно — въздъхна Джак. — През цялото време се опасявах, че ще бъдем изправени пред епидемия. Може би тези случаи на вирусен менингит са началото й… Ако се окажат изолирани като предишните, аз, като всеки човек, ще изпитам огромно облекчение… Но това само ще усили подозренията ми. Защото и двамата не може да не се съгласите, че в рязкото избухване и затихване на поредица от случаи на острозаразни болести има нещо много странно, нали?

— Сега е сезонът на менингококите — възрази Лори. — Не виждам нищо чак толкова необичайно…

— Права е — обади се Чет. — Аз самият съм на мнение, че си търсиш белята. Приличаш ми на куче, което е захапало кокала и отказва да го пусне. Успокой се, иначе рискуваш да бъдеш уволнен! Обещай, че няма пак да хукнеш към „Дженерал“, моля те!

— Не мога — въздъхна Джак. — Особено при новата епидемия, която се очертава… За разлика от предишните, тя се пренася не от гризачи, а по въздуха. А това означава промяна на правилата, поне според мен.

— Момент — спря го с вдигната глава Лори. — Нима вече забрави предупреждението на онези бандити?

— Какво? — изгледа я недоумяващо Чет. — Какви бандити?

— Джак е имал гости — отвърна Лори. — Очарователни членове на някаква банда, която очевидно се занимава с изнудване…

— Няма ли кой да ми обясни какво става? — стъписано огледа лицата им Чет.

Лори въздъхна и му разказа за побоя.

— И въпреки това, ти възнамеряваш да ходиш там?! — обърна се към Джак приятелят му.

— Ще внимавам — обеща Джак. — Освен това още не съм решил дали да ходя…

— Господи! — въздъхна Чет и извъртя очи към тавана. — Защо не си останал офталмолог в онова заспало селце?

— Какъв офталмолог? — погледна го любопитно Лори.

— Хайде, стига! — решително се надигна Джак. — Време е за работа!

 

 

Тримата не излязоха от залата за аутопсии чак до един на обед. Джордж се противопостави на идеята им да аутопсират всички случаи на менингококова инфекция, но те не отстъпиха. Работеха както поотделно, така и в екип — първоначалният случай, помощникът в ортопедията, две сестри, един санитар, двама външни посетители на болницата (включително деветгодишното момиченце), както и най-важният според Джак случай — една служителка от отдел „Централизирано снабдяване“…

След приключването на този продължителен маратон облякоха всекидневните си дрехи и се срещнаха в столовата. Отначало мълчаха, всеки потънал в собствените си мисли. Най-сетне бяха далеч от лудницата, но откритото в залата за аутопсии видимо ги тревожеше. Обслужиха се на един от автоматите за храна и заеха свободната маса в ъгъла.

— Не съм работила кой знае колко менингококови инфекции в миналото, но тези днес ми се сториха доста впечатляващи — промърмори най-сетне Лори.

— Едва ли друг път ще срещнеш по ясно изразен синдром на Уотърхаус-Фредериксен — кимна Чет. — Тези хора не са имали никакъв шанс, бактерията ги е прегазила като монголска орда… Признавам, че когато видях масивните вътрешни кръвоизливи, почти напълних гащите от страх!

— За пръв път изпитах облекчение, че съм облечен в скафандър — съгласи се Джак. — Никога досега не бях виждал гангрена в толкова напреднала форма. Дори последните чумни случаи ми се струват далеч по-невинни от това!

— Учудена съм от сравнително ниското ниво на пораженията от самия менингит — продължи Лори. — Дори у детето те са незначителни, въпреки очакванията ни за противното…

— Аз пък съм учуден от високото ниво на пневмококите — поклати глава Джак. — Явно става въпрос за въздушнопреносима бактерия, но инфекциите от този вид обикновено поразяват горната част на дихателния апарат, а не дробовете…

— Проникнат ли в кръвта, те лесно ще стигнат и до дробовете — възрази Чет. — Ясно е, че при всички случаи е станало именно така.

— Някой да е чул за нови случаи? — попита Джак.

Чет и Лори се спогледаха и поклатиха глави.

Джак бутна стола си назад и се насочи към един от телефоните на стената. Набра централата и зададе същия въпрос. Отговорът беше отрицателен.

Върна се на мястото си и озадачено поклати глава.

— Странно — промърмори той. — Нови случаи няма…

— Бих казала, че това е добра новина — подхвърли Лори.

— Аз също — присъедини се Чет.

— Да познавате някой от интернистите в „Дженерал“?

— Аз имам една състудентка, която работи там — отвърна Лори.

— Би ли й завъртяла един телефон? — попита Джак. — Искам да разбера далѝ във вътрешно отделение нямат още някоя менингококова инфекция…

Лори сви рамене, стана и се насочи към същия телефон, който беше използвал Джак.

— Не харесвам блясъка в очите ти — загрижено промърмори Чет.

— Нищо не мога да направя — въздъхна Джак. — Отново, както при предишните случаи, в очите ми се набиват доста обезпокояващи факти. Току-що приключихме с аутопсията на тежко поразени от менингит пациенти, после изведнъж — хоп, няма повече случаи! Сякаш някой е завъртял кранчето! Нали така стана и преди?

— Но при това заболяване е така — възрази Чет. — Има върхове и спадове…

— В случая изобщо не става въпрос за подобно нещо — поклати глава Джак, после тялото му изведнъж се изпъна на стола: — Чакай, чакай… Хрумна ми нещо. Знаем коя е първата жертва на тази инфекция, но не знаем последната!

— Ще го разберем от медицинските досиета — сви рамене Чет.

Лори се върна на масата.

— Няма нови случаи — обяви тя. — Но болницата е взела всички предпазни мерки, най-вече под формата на масови ваксинации и хемопрофилактика. В момента там е истинска лудница…

Джак и Чет само изсумтяха. Бяха разтворили осемте папки и забързано си водеха записки, използвайки салфетките на масата.

— Какво правите, за Бога? — учуди се Лори.

— Опитваме се да установим последната жертва на заразата — отвърна Джак.

— Защо?

— Не съм много сигурен — сви рамене той.

— Готово! — вдигна глава Чет. — Аймъджин Филбъртсън!

— Я дай да видя!

Чет му подаде частично попълнения смъртен акт, в който беше отбелязан часът на смъртта.

— Проклет да съм! — глухо промърмори Джак.

— Сега пък какво? — изгледа го с недоумение Лори.

— Тази жена е работила в отдел „Централизирано снабдяване“…

— Важно ли е това?

Джак помълча известно време, после поклати глава.

— Не знам — въздъхна той. — Трябва да направя справка с предишните случаи. Вероятно знаете, че всяка от досегашните острозаразни болести вземаше по някоя жертва от този отдел. Ще се поразровя, може пък да открия общия знаменател, който все ми убягва…

Лори местеше поглед от единия към другия.

— Май не сте особено впечатлени от липсата на нови случаи, а? — подхвърли тя.

— Аз съм впечатлен — отвърна Чет. — А Джак вижда в този факт потвърждение на досегашните си теории…

— Мисля, че нашият хипотетичен терорист ще бъде доста разочарован — промърмори Джак. — И ще си извлече съответните поуки…

Колегите му артистично извъртяха очи към тавана и тежко въздъхнаха.

— Изслушайте ме, пък след това пъшкайте колкото щете! — настоятелно рече Джак. — Първо, нека за момент допуснем, че съм прав. Че някой смахнат действително разпространява микроби с намерението да предизвика епидемия. В началото подбира най-страшните и най-рядко срещаните болести, но не знае, че те практически не могат да се предават от човек на човек, или поне не в мащабите, които очаква… Защото се разпространяват главно чрез гризачи, които имат достъп до огнището на заразата. После, след като се убеждава в това, той прибягва до микроби, които се разпространяват по въздуха. Изборът му пада върху менингококите. Но тук също има проблем. Вирусният менингит също не се предава от човек на човек, а е болест на виросоносители, които притежават имунитет срещу нея и я предават на околните. В момента нашият смахнат е доста разочарован, но вече знае точно какво иска: болест, която се предава от човек на човек по въздушен път!

— Какъв избор ще направи той според теб? — попита с лека насмешка Чет.

— Нека помисля малко — промърмори Джак. — На негово място бих прибягнал до устойчив на антибиотици дифтерит, или може би до мутирал pertussis[1]. Тези стари и отдавна забравени болести понякога се завръщат с опустошителен ефект… Или, не, почакайте… Какво ще кажете за добрата стара инфлуенца? В патологична форма, разбира се…

— Господи, какво въображение! — въздъхна Чет.

— Трябва да се връщам на работа — надигна се Лори. — Този разговор е твърде хипотетичен за мен…

Чет също се изправи.

— Хей, няма ли да направите някакъв коментар? — попита Джак.

— Положително знаеш какъв може да бъде той — отвърна Чет. — Душевна мастурбация. Колкото повече мислиш за това, толкова повече си вярваш. Ако ставаше въпрос за една болест — иди дойди… Но за четири? Откъде ще се снабди с микробите твоят хипотетичен луд? Тях не ги продават в кварталната бакалия, нали? Засега чао, ще се видим горе…

Джак мълчаливо ги изпрати с очи. В думите на Чет имаше логика. Откъде наистина могат да се взема бактерии с ярко изразено патологично действие?

Стана и се разтъпка до кошчето за боклук. Хвърли вътре остатъците от сандвича си и взе асансьора за петия етаж. Потънал в работа, Чет дори не го погледна.

Седна зад бюрото и започна да сверява записките си. Искаше да провери часа на смъртта на жените от „Централизирано снабдяване“. До този момент отделът беше изгубил четири свои служителки. Това предполагаше, че началникът спешно им търси заместници.

Провери и всички останали. За онези, които не беше аутопсирал лично, се обърна към Барт Арнолд, главният патолог.

Когато най-сетне събра цялата информация, веднага стана ясно, че последната жертва е именно жената от снабдяването. Това предполагаше, че и в другите случаи е било така, но твърди доказателства липсваха. Какво може да означава това? Не успя да намери отговор на този въпрос, но нещата ставаха доста любопитни.

— Трябва да отида в „Дженерал“! — взе решение той и рязко се изправи.

Чет дори не вдигна глава.

— Прави каквото щеш! — мрачно въздъхна той. — Моето мнение явно не означава нищо!

— Не го приемай лично — промърмори Джак докато навличаше пилотското си яке. — Ценя твоята загриженост, но наистина трябва да отскоча дотам. Искам да разнищя тази странна история, която неизменно води към отдел „Централизирано снабдяване“. Разбира се, всичко може да излезе обикновено съвпадение, но аз не вярвам в съвпаденията…

— Ами Бингъм? — вдигна глава Чет. — Ами онази банда, за която спомена Лори? Рискуваш твърде много!

— Такъв е животът — потупа го по рамото Джак и се насочи към вратата. Телефонът върху бюрото му звънна точно когато прекрачваше прага. За миг се поколеба. Сигурно го търсеха от някоя лаборатория.

— Искаш ли аз да се обадя? — забеляза колебанието му Чет.

— Не — поклати глава той. — Щом съм тук, ще се обадя…

— Слава Богу, че те хванах! — звънна в слушалката гласът на Терез. — Изпитвах ужас при мисълта, че може да те изпусна!

— Какво се е случило, за Бога? — попита разтревожено Джак. По гласа й личеше, че е дълбоко развълнувана.

— Катастрофа! — кратко отвърна тя. — Трябва веднага да те видя! Мога ли да отскоча до теб?

— Но какво е станало?

— Не мога да ти кажа по телефона — отвърна Терез. — Трябва да те видя лично, иначе ще се изложа на твърде голям риск!

— И при нас положението е доста напрегнато — промърмори Джак. — Тъкмо излизах…

— Моля те! — настоя Терез. — Важно е!

Джак си спомни за помощта, която му предложи тази жена в петък. Безкористно, без никакво колебание.

— Добре — рече. — Но предпочитам да се срещнем навън.

— Накъде беше тръгнал? — попита тя. — Към центъра, или…

— Няма значение — отвърна Джак.

— Тогава да се видим там, където пихме кафе в неделя…

— Окей.

— Прекрасно, ще те чакам — приключи разговора Терез.

Джак бавно остави слушалката и хвърли поглед към приятеля си.

— Чу ли?

— Да не съм глух — отвърна Чет. — Какво е станало?

— Нямам никаква представа.

Верен на думата си, Джак побърза да излезе. Пред входа на Центъра чакаше свободно такси. Скочи вътре и каза на шофьора да кара към Първо авеню. Трафикът беше доста оживен, но за щастие без задръствания.

Кафенето беше препълнено. Терез го чакаше на малка масичка в дъното. Облечена в едно от отлично скроените си костюмчета, тя изглеждаше мрачна и ядосана.

Приведе се напред и без всякакво въведение прошепна:

— Няма да повярваш на това, което ще ти кажа!

— Нима не ти одобриха презентацията? — попита Джак. Това беше единственото нещо, което му дойде на ум.

— Отложих я — махна с ръка Терез.

— Защо?

— Защото ми дойде разумната идея да организирам работна закуска с една своя позната от „Нешънъл Хелт“… Тя е вицепрезидент по маркетинга, бяхме съученички в колежа „Смит“. Бях решила да използвам връзките й, за да получа предварителна подкрепа на своята кампания. Тя обаче ми отряза квитанцията. Категорично заяви, че подобна кампания е напълно обречена!

— Но защо? — повтори Джак. Продължаваше да е против рекламата в областта на здравеопазването, но попаденията на Терез наистина бяха най-доброто, което беше виждал.

— Защото в „Нешънъл Хелт“ умират от страх само при споменаването на вътрешноболнични инфекции! — гневно отвърна Терез, после отново се приведе напред и прошепна: — Явно си имат проблеми в това отношение…

— Какви проблеми?

— Не такива, каквито има „Манхатън Дженерал“, но очевидно доста сериозни. При тях също има смъртни случаи. Но тук става въпрос за друго — хората от финансовия отдел на моята фирма отдавна са знаели за тези проблеми, но не ми казаха нищо. Говоря за Хелън Робинсън и шефът й, Робърт Паркър…

— Но това е непродуктивно — учудено вдигна вежди Джак. — Мислех, че хората в корпоративния бизнес винаги работят в синхрон…

— Непродуктивно ли? — извика Терез. Високият й глас привлече погледите на хората от околните маси. Тя замълча за момент, овладя се и вече по-тихо добави: — Не бих използвала точно този термин. Много ми се иска да използвам един друг, от който дори моряк би се изчервил! Но тук не става въпрос за различни мнения. Става въпрос за умишлено дискредитиране!

— Съжалявам да го чуя — въздъхна Джак. — Виждам, че си много разстроена…

— Разстроена е меко казано. Ако до два дни не предложа алтернативно решение, това ще означава край на мечтите ми за президентското кресло!

— Два дни? — сбърчи вежди Джак. — Съдейки по това, което ми показа в лабораторията, май ще ти трябва доста повече време!

— Точно по тази причина имам нужда от теб. Разчитам на някое ново хрумване, на нещо, около което мога да изградя рекламна кампания. Отчаяна съм, Джак, моля те за помощ!

Той отклони поглед от нейния и се опита да мисли. По ирония на съдбата го караха да си напъва мозъка в областта на медицинската реклама — област, която ненавиждаше. В същото време искрено желаеше да помогне на Терез.

— Мисля, че рекламата в тази област е чиста загуба на време, защото малко или повече тя опира до свръхестественото — промърмори той. — А елиминираме ли качеството на услугите, между различните рекламодатели почти не остава разлика. Няма значение дали става въпрос за „АмериКеър“, „Нешънъл Хелт“ или някой друг конгломерат…

— В момента това изобщо не ме тревожи — тръсна глава Терез. — Дай ми нещо, което мога да използвам!

— Чакането е единственото, което ми хрумва в момента — въздъхна Джак.

— Чакането ли?

— Никой не обича да чака пред лекарския кабинет, но всички го правят — поясни той. — Едно от неприятните неща в нашето всекидневие…

— Страхотно! — грейна лицето на Терез. — Вече виждам надписа ПРИ НАС НИКОЙ НЕ ЧАКА, или: ТУК ЧАКАМЕ НИЕ, А НЕ ВИЕ!…Господи, ама теб наистина си те бива! Случайно да си търсиш работа?

— О, не! — размаха ръце Джак. — Нека първо се оправя с тази, която имам!

— Как вървят нещата при вас? — погледна го със загриженост Терез. — По телефона спомена нещо за спешни случаи…

— Пак „Манхатън Дженерал“ — унило отвърна Джак. — Този път става въпрос за болест, причинена от менингококова бактерия. Изключително опасна, с висок процент на смъртност…

— Колко са жертвите?

— Осем, включително едно дете…

— Ужасно! — пребледня Терез. — Мислиш ли, че става въпрос за епидемия?

— В началото да — кимна той. — Но после заразата спря. Останаха само тези първи случаи…

— Надявам се този път нещата да не бъдат потулени, както стана в „Нешънъл Хелт“ — въздъхна Терез.

— Доколкото съм осведомен, такава опасност няма. В болницата е истинска лудница. Все пак искам да проверя на място и всъщност бях тръгнал натам…

— О, не! — отсече тя. — Не вярвам, че паметта ти е толкова къса! Нима забрави какво ти се случи в петък?

— Същото ме попитаха и някои колеги — усмихна се Джак. — Благодаря за загрижеността, но не издържам. Не ме оставя на мира чувството, че всички случаи са предизвикани нарочно. Как бих могъл да стоя настрана след като знам това?

— Ами онези, които те пребиха?

— Ще внимавам — обеща той.

— Това ми звучи направо несериозно — сбърчи вежди тя. — Особено на фона на описанието на петъчните ти „гости“!

— Налага се да рискувам — въздъхна Джак. — И никой не може да промени решението ми.

— Не разбирам само едно: защо тези инфекции те вълнуват толкова много? Някъде четох, че в страната се наблюдава общ бум на инфекциозните заболявания…

— Това е вярно, но причините са други: безразсъдно предписване на антибиотици, урбанизацията, настъплението на уж ликвидирани болести…

— О, моля те! — прекъсна го Терез. — Аз се тревожа за твоята безопасност, а ти ми изнасяш лекции!

Джак сви рамене, помълча малко и добави:

— Все пак не мога да не отида в „Дженерал“…

— Много добре! — стана от мястото си Терез. — Върви! Троши си главата като си решил да се правиш на герой… — После тонът й изведнъж се смекчи: — Прави това, което намираш за правилно… Ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш.

— Благодаря — промърмори Джак.

Проследи я с очи как си пробива път към изхода. У тази жена съществува една странна смесица от амбиция и самота, рече си той. Нищо чудно, че в нейно присъствие се чувствам объркан. В един момент ме привлича, в следващия кротко, но решително ме поставя на мястото ми…

Допи кафето си и също стана. Остави бакшиш на масата и излезе.

Бележки

[1] Коклюш — Б.пр.