Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Степълтън/Лори Монтгомъри (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Contagion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (17.12.2008)

Издание:

ИК „Коала“ София, 1999

ISBN 954-530-059-0

Редактор Сергей Райков

История

  1. — Добавяне

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Вторник, 26 март 1996 г. 10:30 ч.

Фил бутна вратата на изоставената къща, в която се бяха настанили „Черните крале“. Беше солидна врата от 3-сантиметрови дъски, стегнати в алуминиева рамка.

Прекоси предното помещение, задимено както винаги от картоиграчите, и се насочи към вътрешната стаичка. За негово облекчение Туин беше там. Седнал зад бюрото, той броеше парите, получени от 11-годишния пласьор, който пристъпваше от крак на крак пред него.

— Имаме проблем — рече Фил в момента, в който хлапето се измъкна навън.

— Проблеми винаги има — философски отвърна Туин, а ръцете му оглаждаха смачканите банкноти, струпани на купчина върху плота.

— Този е сериозен — рече Фил. — Пречукали са Реджиналд.

Туин рязко вдигна глава, сякаш някой го беше зашлевил.

— Хайде стига, бе! — зяпна той. — Кой ти каза тая глупост?

— Вярно е — поклати глава Фил, издърпа един от очуканите столове, които бяха наредени до стената, и го възседна наопъки. Тази поза влизаше в хармония с бейзболната му шапка, която както винаги беше обърната с козирката назад.

— Кой ти каза?

— Всички в квартала го знаят — отвърна Фил. — Някакъв пласьор от Таймс Скуеър казал на Емет… По всичко личи, че докторчето ползва протекциите на „Качулките“ от Манхатън Вели — онези, дето държат Горен Уест Сайд…

— Искаш да кажеш, че някой от „качулките“ е видял сметката на Реджиналд? — недоверчиво попита Туин.

— Аха — кимна Фил. — Пуснал му е един куршум в главата.

Туин стовари длан върху бюрото с такава сила, че измачканите зелени банкноти се разлетяха във въздуха. После скочи на крака, пресече помещението на два огромни скока и ритна металното кошче за боклук.

— Не мога да повярвам! — прошепна той. — Какво става с този свят? Ще свитнат свой брат заради някакъв скапан бял доктор?! Не, в това не виждам никаква логика!

— Може би докторът работи за тях — подхвърли Фил.

— Изобщо не ми пука! — изрева той и заплашително се надвеси над Фил. Онзи уплашено се сви. Прекрасно знаеше на какво е способен Туин, когато е ядосан. А сега беше ядосан, много ядосан!…

Туин се върна зад бюрото и отново стовари юмрук върху плота.

— Това не го разбирам, но има едно нещо, в което съм абсолютно сигурен… Не може да им се размине! Не може проклетите „качулки“ да видят сметката на един от нас и това да им се размине! Като начало трябва да свитнем доктора, както си беше решено…

— Говори се, че „качулките“ са му сложили охрана — подхвърли Фил.

— Невероятно! — промърмори Туин, седна зад писалището и вдигна глава: — Но това улеснява нещата. Свиткаме доктора и охраната му едновременно, но няма да го правим в техния квартал. Ще свършим работата там, където бачка докторът…

Издърпа чекмеджето пред себе си и започна да рови.

— Къде забутах онзи лист с описанията, мамка му? — нервно попита той.

— В страничното чекмедже — подхвърли Фил.

Туин вдигна глава и заби мрачен поглед в лицето му. Фил сви рамене. Не искаше да ядосва шефа си, но просто помнеше, че беше оставил листа в страничното чекмедже.

Туин измъкна хартията, изчете я и кимна:

— Много добре… Иди да доведеш Би Джей. Нали и без това го сърбят ръцете за малко екшън?

Фил се бави точно две минути. Появи се обратно с Би Джей, известен в бандата с изключителната си бързина. Туин обясни за какво става въпрос.

— Ще се справиш ли?

— Няма проблем — кимна Би Джей.

— Искаш ли подкрепления?

— Не, по дяволите!

— Ще трябва да свитнеш доктора на работното му място — поясни Туин. — Не можем да рискуваме нахлуване в района на „качулките“, без да сме подготвени за война. Разбираш ли?

— Няма проблем.

— Имаш ли автоматичен пистолет?

— Не.

Туин издърпа най-долното чекмедже и извади един „Тек“ — същият като онзи, който беше дал на Реджиналд.

— Този е последният — промърмори той. — Затова не го губи!

— Няма проблем — кимна Би Джей и пое пистолета с нескрито благоговение.

— Е, какво чакаш още? — изгледа го нервно Туин.

— Свърши ли?

— Разбира се, че свърших! — изръмжа Туин. — Да не би да очакваш да ти държа ръчичката като на мадама? Отивай да вършиш работа! Не те искам тук преди да докладваш, че си приключил!

 

 

Джак не успя да се съсредоточи. Наближаваше обед, но отметнатите случаи бяха смешно малко. Непрекъснато мислеше за вирусната бронхопневмония и за нещастието, сполетяло Бет Холдърнес. Какво ли е открила?

Погледна писалката в ръцете си и гневно я захвърли. Страшно много му се искаше да отиде в „Дженерал“ и да връхлети в лабораторията на Мартин Шевю. Но си даваше ясна сметка, че това е невъзможно. Началникът на лабораторията моментално ще повика охраната, ще стане скандал и Джак ще бъде уволнен… А това не бива да става. Сега най-важното беше да се изчакат резултатите от Националната биологическа лаборатория, тъй като само те представляваха някаква амуниция в тежката битка за доверието на властимащите.

Заряза бумащината и се качи в ДНК-лабораторията на шестия етаж. За разлика от повечето помещения в Центъра, тази лаборатория беше истинско произведение на изкуството. Беше ремонтирана и подновена съвсем наскоро, а оборудването й беше последна дума на техниката. Дори белите престилки на персонала изглеждаха по-бели и по-чисти от престилките на останалите служители.

Джак почти се сблъска с началника на лабораторията Тед Линч, който беше тръгнал да обядва.

— Получи ли едни проби от Агнес? — попита го той.

— Аха — кимна Тед. — В кабинета ми са.

— Означава ли това, че все още нямате резултат?

— Ама ти какви ги говориш, бе човече? — засмя се Тед. — Не сме подготвили дори посявките… Ти очевидно подценяваш процедурите, които предстоят. Не можем просто да хвърлим пробите в една супа от бактерии. Първо трябва да изолираме нуклеарните протеини, които после прекарваме през ПКР, за да получим достатъчно концентрирана субстанция. В противен случай няма да забележим флуоресценцията, дори ако пробата реагира. Всичко това изисква време, разбираш ли?

Поставен на мястото му, Джак се върна в кабинета си и заби поглед в голата стена срещу бюрото. Минаваше обед, но той не изпитваше никакъв глад.

Реши, че трябва да поговори с Главния епидемиолог на града. Искаше да разбере каква е реакцията му по отношение на тази вирусна бронхопневмония, а и да му даде шанс да изкупи досегашните си грешки.

Откри номера в указателя и го набра. Насреща вдигна секретарка и Джак поясни, че иска да говори с доктор Ейбълард.

— За кого да предам?

— За доктор Степълтън — отвърна Джак, успял да потисне пакостливото си настроение. Вече беше запознат с чувствителността на Ейбълард и с удоволствие би се представил за кмета или министъра на здравеопазването…

Зачака, пръстите му несъзнателно въртяха някакъв кламер. Когато слушалката оживя, в нея отново се разнесе гласът на секретарката.

— Моля за извинение, но доктор Ейбълард отказва да разговаря с вас — рече момичето.

— Кажете на доктора, че изпитвам дълбоко благоговение пред зрелостта му! — извика Джак и гневно тръшна слушалката.

Първоначалното му впечатление се оказа вярно — този Ейбълард е задник! Гневът се смеси с безпокойството му и това направи временното бездействие абсолютно непоносимо. Беше като тигър в клетка, трябваше да направи нещо! Много му се искаше да пренебрегне заплахите на Бингъм и да отиде в „Манхатън Дженерал“. Но дори и да отиде, какво от това? С кого може да разговаря? Прехвърли в главата си всички познати от болницата и изведнъж се сети за Кати Макбейн. Беше пряма и приятелски настроена жена, която на всичкото отгоре работеше в Комисията за инфекциозен контрол!

Грабна слушалката и набра номератора на „Дженерал“. Кати не беше на работното си място и телефонистката я потърси по пейджъра. Оказа се, че е в столовата. В слушалката се чуваше приглушеното подрънкване на посуда.

Джак се представи и помоли да бъде извинен, че й нарушава обяда.

— Няма значение — приветливо отвърна Кати. — Какво мога да направя за вас?

— Вие помните ли ме? — пожела да узнае Джак.

— Разбира се — отговори жената. — Как мога да ви забравя, след като подлудихте господин Кели и доктор Цимърман?

— И те не са единствените — призна с въздишка Джак.

— След тези инфекции всички са изнервени — добави Кати. — Аз не бих приела нещата лично…

— Слушайте, аз продължавам да се безпокоя от тези случай и много ми се иска да отскоча до вас и да си поговорим очи в очи… Бихте ли приела? Но разговорът трябва да си остане единствено между нас…

— По кое време възнамерявате да го направите? — колебливо попита Кати. — Страхувам се, че целият ми следобед е зает…

— Какво ще кажете, ако отскоча до вас веднага? — попита Джак. — Ще пропусна обеда…

— Какво себеотрицание, Господи! — засмя се жената. — Как мога да ви откажа? Кабинетът ми е в административното крило, на първия етаж…

— Ох! — изпъшка Джак. — Какъв е шансът да налетя на господин Кели?

— Бих казала незначителен — отвърна Кати. — Имаме посещение от „АмериКеър“, все големи началници. Господин Кели със сигурност ще бъде цял ден около тях…

— Значи тръгвам! — отсече Джак.

Излезе от главния вход и се озова на Първо авеню. Почти не обърна внимание на Чадъра, който отлепи гръб от съседната сграда и тръгна след него. Махна на първото свободно такси и скочи в купето. Обърна се само за миг, но ясно видя, че Чадъра прави същото…

 

 

Би Джей не беше сигурен дали ще познае Джак, тъй като го беше виждал единствено по време на кратката визита в апартамента му. Но в момента, в който докторът се появи на входа на Патологическия център, той веднага го позна.

Докато чакаше, направи опит да открие бодигарда на Джак. Отначало реши, че това е един висок и атлетично сложен тип на ъгъла на Първо авеню и Тридесета улица, който пушеше и непрекъснато поглеждаше към горните етажи на Центъра. Но след известно време тоя тип изчезна и Би Джей с изненада установи, че на появата на Джак реагира някакъв кльощав дългуч.

— Този е още хлапе! — прошепна разочаровано той. Беше очаквал някой по-достоен противник.

Ръката му бавно се протегна към автоматичния пистолет, скрит в кобур под мишницата му. Но в същия момент Джак скочи в едно такси, а Чадъра го последва в друго. Би Джей извади ръката си и яростно замаха по посока на преминаващите коли.

— Карай на север — нареди той на шофьора, който закова на метър от него. — Стъпи здраво на педала!

Пакистанецът зад волана му хвърли един въпросителен поглед, след това изпълни заповедта. Скоро настигнаха таксито на Чадъра, което, сякаш за улеснение на Би Джей, личеше отдалеч със счупения си стоп…

 

 

Джак изскочи навън и се втурна към главния вход на „Дженерал“. Опасността от менингокова епидемия беше отшумяла и вече нямаше маски, които да използва за прикритие. Опасявайки се да не бъде разпознат, той искаше час по-скоро да се махне от общите помещения на болницата.

Бутна вратата към административното крило, надявайки се Кели наистина да се окаже зает. Обичайните болнични шумове изведнъж заглъхнаха. Тук подът беше покрит с дебел килим, а за късмет наоколо не се виждаха познати физиономии.

Надникна през една от вратите и попита за кабинета на Кати Макбейн. Насочиха го към третата врата вдясно и той побърза да тръгне натам.

— Здравейте — рече той и старателно затвори след себе си. — Дано не се разсърдите, че ви изолирам от света, но… Вече ви казах, че не искам да се срещам с някои хора от тази болница…

— Няма проблеми — кимна Кати Макбейн. — Моля, седнете.

Джак седна на стола, който беше поставен пред ниското писалище. Самият кабинет беше малък — в него имаше място само за бюро, два стола и метална кантонерка за документи. Стените бяха запълнени с дипломите и сертификатите на Кати, които говореха за солидно образование. На бюрото имаше една-две семейни снимки.

Самата Кати изглеждаше така, както я помнеше Джак — пряма и дружелюбна. Чертите на кръглото й лице бяха фини и деликатни, а устните й — винаги готови да се разтеглят в усмивка.

— Силно съм обезпокоен от последния случай на вирусна бронхопневмония, причинена от инфлуенца — започна без повече предисловия Джак. — Каква е реакцията на Комисията за контрол на инфекциозните болести?

— Още не сме заседавали — отвърна Кати. — Пациентът почина едва снощи, все пак…

— А разговаряла ли сте по този въпрос с някой от останалите членове на комисията?

— Не — поклати глава Кати. — Не разбирам защо сте толкова разтревожен, все пак сме в разгара на грипния сезон… Честно казано, аз не съм особено обезпокоена от снощния инцидент и изобщо не го сравнявам с предишните, особено с менингококовите инфекции…

— Тревожи ме начинът, по който се проявява — поясни Джак. — Тази остра форма на пневмония е съвсем същата като при предишните случаи… Но има и разлика: при инфлуенцата заразата се пренася много по-лесно. Не й трябва вектор, защото се предава директно от човек на човек…

— Разбирам — кимна Кати. — Но вече ви казах, че случаи на инфлуенца се срещат през целия зимен сезон…

— Които водят до вирусна бронхопневмония? — изгледа я продължително Джак.

— Е, не чак такива — призна Кати.

— Тази сутрин направих опит да разбера дали има нови случаи, но получих отрицателен отговор — рече Джак. — Да знаете нещо ново по този въпрос?

— Не — поклати глава Кати.

— А можете ли да проверите?

Жената се обърна към копютърния си терминал, избра някаква команда и на екрана светна отговорът. Нови случаи на вирусна бронхопневмония нямаше.

— Добре, тогава да опитаме нещо друго — рече Джак. — Покойният пациент се казва Кевин Карпентър. В кое отделение е лежал?

— В ортопедията — отвърна Кати.

— Първите симптоми са се проявили около шест вечерта. Можем да проверим дали някои от дежурните в тази смяна сестри са болни…

Колебанието на Кати продължи само секунда, после ръцете й отново затичаха по клавиатурата. Този път й трябваше повече време, тъй като получи един доста дълъг списък с адреси и телефонни номера.

— Искате ли да ги търся? — попита тя. — Това са сестрите от нощната смяна, които ще бъдат тук след около два часа…

— Ако нямате нищо против — кимна Джак.

Кати хвана слушалката. Още втората сестра в списъка се оказа болна. Госпожица Ким Спенсър тъкмо се готвела да позвъни в службата и да предупреди, че не може да поеме смяната си. Имала ярко изразени симптоми на грип, а температурата й наближавала 39.5 градуса.

— Може ли да поговоря с нея? — протегна ръка Джак.

Кати съобщи това желание на момичето насреща, после мълчаливо му подаде слушалката.

Джак се представи като медицински следовател и попита за симптомите.

— Всичко започна внезапно — отвърна Ким. — В един момент ми нямаше нищо, после изведнъж главата ми щеше да се пръсне. Заболяха ме мускулите, кръстът… И друг път съм боледувала от грип, но такова чудо не е било…

— Имате ли кашлица?

— Слаба, но имам чувството, че се засилва — отвърна Ким.

— А болка зад гръдната кост? Обикновено е по-отчетлива при вдишване…

— Имам такава болка — рече Ким. — Какво означава тя?

— Да сте била в продължителен контакт с пациент на име Карпентър?

— Да — отвърна Ким. — А също и санитарят Джордж Хейзълтън… Господин Карпентър беше капризен пациент, особено след като получи главоболие и треска. Не мислите, че съм се заразила от него, нали? Инкубационният период на грипния вирус е далеч по-дълъг от двадесет и четири часа!

— Не съм специалист по инфекциозните болести и наистина не знам — отвърна Джак. — Но ви препоръчвам да вземете една доза римантадин…

— А какво е състоянието на господин Карпентър? — попита Ким.

— Ако ми дадете името на кварталната аптека, веднага ще ви напиша рецепта за римантадин — избягна въпроса й Джак. Явно състоянието на пациента се беше влошило след смяната на момичето.

После набързо приключи разговора и подаде слушалката на Кати.

— Това не ми харесва — промърмори той. — Нещата тръгват в посоката, от която се страхувах…

— Не сте ли паникьор? — изгледа го продължително Кати. — Предполагам, че в момента поне 2–3 процента от болничния персонал е с грип…

— Дайте да се свържем с Джордж Хейзълтън — предложи Джак.

Оказа се, че състоянието на санитаря е по-тежко от това на Ким и той вече се беше обадил на дежурната сестра. Джак не пожела да разговаря с него и мълчаливо изслуша репликите на Кати.

— Вече и аз започвам да се безпокоя — промълви тя след като остави слушалката.

Свързаха се и с останалите хора от смяната в ортопедията, включително административната сестра. Заболели сред тях нямаше.

— Да опитаме и на други места — предложи Джак. — Например лабораторията, от която положително са изпратили човек да вземе проби от Карпентър… Как можем да проверим?

— Ще звънна на Джини Уалън от личен състав — хвана слушалката Кати.

Половин час по-късно картината се изясни. Четирима души имаха симптоми на силен грип. Към двамата служители в ортопедията се прибави името и на един лаборант от микробиологията, който взел проби от гърлото на Карпентър и скоро след това развил характерните симптоми — възпаление на гърлото, главоболие, треска, болки в мускулите, суха кашлица и бодежи зад гръдната кост. Контактът с Карпентър бил осъществен някъде около десет часа вечерта.

Последният човек със същите симптоми беше Глория Хернандес, служителка в отдел „Централизирано снабдяване“, която не беше имала никакви контакти с Карпентър. За разлика от Кати, Джак изобщо не се изненада от този факт.

— Но тя не може да бъде свързана с останалите — рече Кати.

— Не съм толкова сигурен — въздъхна Джак и напомни, че при всички предишни инфекциозни заболявания, беше умирал по един човек от снабдяването. — Изненадан съм, че този факт не е бил обсъждан от Комисията за инфекциозен контрол, тъй като доктор Ейбалард и доктор Цимърман са добре запознати с него. Лично аз ги заварих в отдела да обсъждат положението със завеждащата госпожа Дзарели…

— Не сме имали официално заседание на комисията — оправда се Кати. — По принцип се събираме първия понеделник на всеки месец…

— Значи доктор Цимърман не си прави труда своевременно да ви информира — отбеляза Джак.

— Това се случва редовно — сви рамене Кати. — Отношенията ни трудно могат да се нарекат блестящи…

— Споменахме госпожа Дзарели и се сещам, че тя ми обеща разпечатки на всичко, което е било доставено в съответните отделения по време на индексните случаи… Бихте ли проверила дали разпечатките са готови и евентуално да ги изискате?

Сериозно разтревожена от хода на събитията, Кати с готовност се съгласи. Успя да се свърже с госпожа Дзарели веднага и жената каза, че разпечатките са готови. Кати затвори телефона и нареди на една от секретарките в администрацията да изтича до снабдяването.

— Искам телефонния номер на Глория Хернандес — рече Джак. — А също и адреса. Тази загадка около снабдяването направо ще ме побърка! Вероятно в нея се крие ключът към всички необичайни събития, защото съвпаденията вече са напълно изключени…

Кати извади исканата информация от компютъра, преписа я на едно листче и го подаде на Джак.

— Какво според вас трябва да се направи тук, в болницата? — попита тя.

— Не знам — въздъхна Джак. — Предполагам, че този въпрос трябва да го зададете на доктор Цимърман, която е експерт. По принцип карантината при инфлуенцата няма ефект, защото болестта се разпространява прекалено бързо. Но ако в случая наистина става въпрос за някакъв специален щам, може би не е зле да се опита. Болните от персонала бих приел веднага и бих ги поставил в изолатор. В най-лошия случай това би означавало неудобство за няколко души, но в най-добрия би могло да се окаже единственото средство за предотвратяване на голяма катастрофа…

— А римантидинът? — попита Кати.

— За него се подписвам с две ръце и сам ще го вземам — отвърна Джак. — В миналото е бил използван успешно за ограничаване на нозокомиални инфекции. Но в крайна сметка това ще реши отново доктор Цимърман…

— Мисля да й завъртя един телефон — тръсна глава Кати.

Джак я изчака да проведе този разговор. Учтива, но твърда, младата жена обясни на Цимърман, че съществува пряка връзка между болните служители и покойния Кевин Карпентър. След което инициативата очевидно премина отсреща, тъй като участието й в разговора се сведе до едносрични отговори.

Най-сетне остави слушалката и извъртя очи.

— Тази жена е невъзможна! — въздъхна тя. — Потвърденият случай бил само един и тя не можела да взема спешни предохранителни мерки. Опасявала се, че господин Кели и „АмериКеър“ щели да са против поради лошата реклама на болницата…

— А какво каза за римантидина? — попита Джак.

— По този въпрос беше малко по-сговорчива — усмихна се Кати. — Каза, че ще нареди на аптеката да поръча съответните количества, но засега няма да го предписва на никого. Във всеки случай успях да я пораздрусам…

— И това е нещо — кимна Джак.

На вратата се почука и секретарката им подаде исканите разпечатки от снабдяването. Джак благодари и веднага започна да ги преглежда. Остана смаян от огромното количество консумативи и други материали, които отиваха за издръжката на всеки пациент. Списъците бяха дълги и включваха всичко, с изключение на храната и лекарствата.

— Нещо интересно? — попита Кати.

— Окото ми не се спира на нищо — призна Джак. — Всички ми изглеждат еднакви… Може би трябваше да поискам само един, произволно подбран списък, който да използвам като еталон…

— Това няма да е трудно — рече Кати, набра номера на госпожа Дзарели и предаде молбата му. — Ще изчакате ли?

— Мисля, че достатъчно изпробвах късмета си — поклати глава Джак и стана на крака. — Ще ви бъда много благодарен, ако ми изпратите разпечатката в Патологическия център. Продължавам да мисля, че тази следа може да се окаже важна.

— С удоволствие ще ви я изпратя — кимна Кати.

Джак открехна вратата и предпазливо надникна в коридора. После се обърна към Кати и с крива усмивка рече:

— Никак не е трудно да усвоиш поведението на престъпник…

— Аз пък мисля, че всички ние тук сме ви задължени за настойчивостта — отвърна Кати. — И искам да ви се извиня от името на онези, които са изтълкували намеренията ви погрешно.

— Благодаря — усмихна се Джак.

— Мога ли да ви задам един личен въпрос?

— Колко личен?

— Относно лицето ви — въздъхна състрадателно Кати. — Какво се е случило? При всички случаи е било доста болезнено…

— Изглежда зле, но всъщност не е нищо особено — отвърна Джак. — Обикновени последици от внезапното ми желание да потичам в парка след залез слънце…

Прекоси с бърза крачка административното крило и излезе във входното фоайе. Облекчението го обзе едва когато стъпи на тротоара и в очите му блеснаха бледите лъчи на пролетното слънце. За пръв път му се случваше да посети „Дженерал“ и да не бъде изпратен с вълна от протести.

Свърна вдясно и пое на изток. От предишните си посещения помнеше, че на две пресечки от болницата има голяма аптека. Влезе вътре да си купи римантидин, който му беше крайно необходим, тъй като възнамеряваше да посети Глория Хернандес.

Инстинктивно бръкна в джоба си за адреса на жената. Листчето беше на мястото си. Извади го и прочете написаното: 144 улица-запад, в началото на неговия квартал, но на около четиридесет пресечки от блока му.

Бутна вратата и влезе. Магазинът беше огромен, с изненадващо разнообразие от стоки — козметика, училищни материали, перилно-почистващи препарати, пощенски картички и дори автомобилна козметика… Всичко това беше разпределено по безброй метални лавици и магазинът приличаше не толкова на аптека, колкото на супермаркет.

Трябваха му пет минути, за да открие истинската аптека, която се оказа сгушена в дъното на помещението. С учудване огледа малкото гише и неволно се запита защо всъщност този огромен магазин се нарича аптека…

Наложи му се да изчака малка опашка. Когато най-сетне се изправи пред аптекаря, той поиска една празна бланка за рецепта и набързо я попълни.

Аптекарят беше облечен в старомодно бяло сако без яка. Най-горното му копче беше разкопчано. Присвил очи към драсканиците на Джак, той каза, че ще трябва да почака двадесетина минути.

— Защо толкова дълго? — изненадано го погледна Джак. — Единствената манипулация, която може да ви отнеме време, е преброяването на таблетките!

— Искате ли да изпълня рецептата ви или не? — ледено го изгледа онзи.

— Искам — въздъхна Джак. Явно не само докторите обичат да си придават важност пред пациентите, рече си той.

Обърна гръб на гишето и огледа магазина. Налагаше се да убие част от времето си. Тръгна напосоки и навлезе в пространството между два високи щанда. И изведнъж се озова в царството на презервативите…

 

 

Би Джей хареса просторния магазин в момента, в който Джак се отправи натам. Вътре имаше достатъчно тесни ниши и проходи, а на всичкото отгоре входът на метрото беше току срещу вратата. Метрото е най-доброто място за човек, който иска да изчезне…

Хвърли кратък поглед в двете посоки на улицата, бутна вратата и влезе. Очите му опипаха стъкления офис на управителя до вратата, после се отместиха встрани. От опит знаеше, че тук проблем не може да има. Един кратък откос в стъклата вероятно ще се окаже напълно достатъчен. Просто за да накара хората да легнат на земята, докато се измъкне.

Подмина касовите апарати и започна да оглежда проходите. Очите му търсеха високите фигури на Джак или Чадъра. Засече ли единия, значи и другият е наблизо… Откри ги в близост да щанд №7. Джак се беше изправил пред една от стъклените витрини, а Чадъра се моташе на два-три метра зад гърба му.

Би Джей се плъзна в съседния проход, към щанд №6. Ръката му изчезна под пуловера и улови назъбената ръкохватка на автоматичния „Тек“. Предпазителят тихо изщрака. Приближи се до мястото, където се пресичаха централните пътеки между щандовете, отстъпи вдясно и спря. Зае небрежна поза пред един щанд с тоалетна хартия „Баунти“ и хвърли поглед към дъното на пътеката.

Сърцето му ускори ритъма си. Джак беше на същото място, а Чадъра стоеше редом с него. Перфектно!

После някой го потупа по рамото и сърцето му пропусна един такт. Ръката му остана под пуловера.

— Мога ли да ви помогна? — попита някакъв плешив мъж.

Би Джей усети задушаващ гняв. Откъде се взе това копеле? Защо му попречи точно в най-решителния миг? Огледа любезно усмихнатото лице на продавача, питайки се дали да го срита в ташаците, или просто да не му обръща внимание. Избра второто, просто защото не искаше да пропусне благоприятния момент. Кога друг път ще хване Джак и Чадъра залепени един за друг?

Обърна гръб на плешивеца, измъкна автоматичния пистолет и се устреми напред. Една крачка го делеше от мястото, където щеше да има възможност за стрелба.

Плешивият служител се изненада от рязкото движение на Би Джей, очите му пропуснаха да видят пистолета. Ако го беше зърнал, той едва ли щеше да извика това „хей“, което излетя от устата му.

 

 

Джак се изнерви. След контакта с онзи намусен аптекар, магазинът все по-малко му харесваше. Приглушената музика и миризмата на евтина козметика само усилваха чувството му за дискомфорт. Не искаше да е тук.

Дочул подвикването на продавача, той рязко вдигна глава. Точно навреме, за да види изскочилият в средата на пътеката дебел афро-американец с автоматичен пистолет в ръце.

Реакцията му беше напълно рефлективна. Тялото му се стовари върху щанда с презервативите, а високия рафт до него го похлупи с оглушителен трясък.

Чадъра се просна на пода, измъквайки автоматичния си пистолет едновременно с трясъка, предизвикан от падането на Джак. Маневрата му беше колкото бърза, толкова и майсторска, издавайки дълги години служба в „Зелените барети“.

Пръв откри огън Би Джей. Но поради факта, че държеше тежкото оръжие само с една ръка, куршумите обсипаха стените, витрините и висящия таван. По-точен се оказа вторият му откос, който пръсна на парчета витрината с витамини, пред която миг по-рано стояха жертвите.

Чадъра отвърна на огъня. Откосът му попадна в голямата витрина към улицата.

Но Би Джей не беше вчерашен и се оттегли в момента, в който разбра, че елементът на изненада е окончателно изгубен. Приклекнал зад купчината тоалетна хартия „Баунти“, той направи светкавична преоценка на ситуацията.

В просторното помещение настъпи истинска лудница. Хората пронизително крещяха, най-силно от всички го правеше плешивецът, който бе потупал едрия негър по рамото. Всички хукнаха да се спасяват.

Джак бързо стана на крака. Ушите му механично регистрираха размяната на автоматични откоси, единственото му желание беше час по-скоро да се махне оттук.

Свил глава между раменете си, той хукна към аптекарския щанд. Зад него имаше врата с надпис „Само за служители“. Помещението зад нея се оказа малка трапезария. На масата имаше няколко отворени кутийки с безалкохолни напитки и пластмасови чинийки със сладкиши. Хора не се виждаха.

Убеден, че ще открие заден изход, Джак се втурна напред. Първата врата, която отвори, водеше към тоалетната, втората се оказа склад.

Зад гърба му екнаха нови откоси, разнесоха се викове.

Обзет от паника, той блъсна последната врата в дъното. За негово огромно облекчение се оказа, че тя води към задна алея, запълнена с кофи за боклук. Отвъд тях се мернаха бягащи хора, сред които се белееше сторомодното сако на аптекаря. Джак без колебание хукна след тях.