Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ներսես Մաժան դեղագործը, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
ultimat (2008)

Издание:

Карен Симонян. Планетата на двойниците

Роман и разкази

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №85

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител: Агоп Мелконян

Преведе от арменски: Агоп Орманджиян

Редактор: Светлана Тодорова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска — арменска, I издание

Дадена за набор на 29.I.1987 г. Подписана за печат на 9.IV.1987 г.

Излязла от печат месец май 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2057

Печ. коли 20. Изд. коли 12,95. УИК 12,11. Цена 2 лв.

Страници: 320. ЕКП 95363 5617–142–87

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С–31+32

© Агоп Мелконян, съставител, предговор, 1987

© Агоп Орманджиян, преводач, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

Կարեն Սիմոնյան

Ներսես Մաժան դեղագործը

„Հայաստան“ Երևան, 1974

Մոգական պատմություն

„Սով. գրող“ Երևան, 1980

 

Թարգմանեց՛ Հակոբ Օրմանժյան

„Գ. Բակալով“ հրատարակչություն, Վառնա, 1987

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Погледът на Нерсес се плъзна по облепените с кадифе стени, спря за миг на тезгяха и наредените от другата страна на прозрачната преграда колби и епруветки сякаш се превърнаха в сива мъгла. Съвсем скоро и аптеката ще се превърне в мъгла, а жителите на Сонт, равнодушни към всичко на този свят, дори няма да забележат, че аптекарят и неговият помощник — старецът, са заминали завинаги от града.

— Не се разбрахме ние с тебе — обърна се Нерсес към просторното помещение на аптеката. — Ти не разбра защо изведнъж се озовах тук. А аз… И аз, изглежда, никога няма да разбера защо жителите на този град изведнъж почувствуваха нужда от теб.

Аптечната зала не удостои Нерсес дори и с ехо.

Аптекарят се усмихна, защото си спомни своята аптека на улица „Голямо куче“ — и тези, които идваха да си поръчват странните, пораждащи особени усещания таблетки, и онези, които благоразумно предпочитаха вечер да пият плодов сок и маулско кафе. Спомни си всички, които с тихите си разговори създаваха оживление в аптеката и до известна степен осмисляха еднообразния, лишен от истински преживявания живот.

… В спокойната следобедна тишина на града някъде отдалече долетя камбанен звън. Нерсес Мажан погледна часовника си. Наближаваше краят на работния ден и той завинаги щеше да затвори тежката врата, край която гражданите минаваха боязливо, затаили подозрения към новото заведение в града им.

Камбаните биеха и канеха на вечерна служба жителите на Сонт, които бяха равнодушни и към религията. „Резултатът от равнодушието е загубата на вярата“ — помисли си Мажан.

А кое поражда равнодушието? Кое е породило тяхното равнодушие?

Въпросът изобщо не беше опасен и не изискваше бързо разрешение. Върху отговора можеше да помисли по пътя за Виланк и по-късно във виланкското си жилище, когато легне на кикенските кожи и запали цигара „Сърце на скорпион“.

Вероятно ще може да намери задоволителен отговор. В противен случай Нерсес Мажан само ще отбележи загрижено факта: „Да, хората са станали равнодушни.“ И това ще е достатъчно, за да потънат в забрава и Чичил, и Лета, и Сонт с неговия страхлив кмет, с неговите безсмислени кабини на смеха, с обикновените мъртъвци и странните хора, „излезли от строя“.

Аптекарят провери дали е затворил крана на чешмата, натисна копчето, спусна жалузите и след миг аптеката се набразди от светлосенките.

— Всичко свърши — каза той, после бавно съблече бялата си престилка и я окачи до престилката на Нестор.

— Нерсес? Здравей!

Мажан бавно оправи престилките, сякаш се стараеше да спечели време, за да може да познае този дрезгав глас, пронизал тишината на аптечната зала.

Напразно. Гласът бе непознат.

И той се обърна, присви очи и в този набразден от светлосенките свят видя един висок човек, застанал до вратата.

— Затваряш ли?… Значи успях да те сваря. — И по гласа разбра, че непознатият се усмихва. — Забрави ме ти, Нерсес — този път в гласа се долавяха укорителни нотки. — Изглежда, много съм се променил.

Нерсес Мажан пристъпи към посетителя, без да си дава сметка, че тези няколко крачки могат да се окажат съдбоносни.

— Зенон?!… — и се стресна от гласа си. — Зенон… — вече насила повтори той, защото нямаше място за отстъпление.

„Квадратна сфера — изруга наум аптекарят. — Поне ми кажи дали наистина си Зенон… И защо спуснах щорите, защо!“

Непознатият потърси с поглед стол.

— Седни — покани го Мажан. — Може би е по-добре да светна?

— Не, не… Така е добре — каза непознатият. — А ти малко… си побелял.

„Наистина ли? — помисли си Мажан. — Значи и ти мислиш, че сме стари приятели?“

Той се усмихна и погледна непознатия.

Игра на котка и мишка…

Стара, много стара игра.

Но кой беше мишката?

И кой — котката?

— Минават годините — отбеляза Нерсес Мажан, защото в тази игра ролята на котката беше за предпочитане. — Минават годините и оставят след себе си бяла диря… Мисля, че това го беше казал един поет. Пък аз утре заминавам за Роджър.

Чудно бе, че играта вървеше от само себе си. Мажан си помисли, че точно така или приблизително така би трябвало да стане срещата му със Зенон Джабез, ако все пак той успее да го познае.

— За лекарства ли отиваш? — рече Зенон. — Зная. Променил ли съм се, Нерсес?

След продължителна раздяла хората обикновено не си задават такива въпроси. Но Нерсес за първи път виждаше Зенон и все още не му беше ясно кой е котката и кой — мишката. Нерсес Мажан се досети, че неговият отговор ще е от голямо значение за високия синеок мъж с дрезгав глас.

„Искаш да разбереш дали си се променил в моите очи ли? — помисли си аптекарят. — С годините хората винаги се променят. И понеже се срещаме за първи път, ти си уверен, че според логическите закони непременно ще получиш положителен отговор. За тебе той има решаващо значение. Сега ние си играем. И в играта не съществува логическа закономерност.“

— Не си се променил — каза аптекарят. — Никак не си се променил.

— Никак ли? — попита Зенон Джабез.

— Никак — повтори Мажан и изтри потта от челото си.

„Преди да дойда на Лета, на тебе и през ум не ти е минавало, че на света може да съществува някакъв аптекар на име Нерсес Мажан. Ти много добре знаеш, че ние никога не сме се срещали. Нито тук, нито на Виланк. Любопитно ми е как би постъпил, ако не бях разказал на Бааб Каспар за нашето приятелство. Можеш да лъжеш другите, Зенон Джабез… Но защо лъжеш себе си? И защо мълчиш?“

Аптекарят улови погледа на Джабез.

„И ти искаш да играеш ролята на котката… Естествено — помисли си Мажан. — Но продължаваш да мълчиш. А Нестор сега ме чака. Не, не искам повече да си губя времето тук!“

Аптекарят се изкашля.

— Какво? — попита Зенон Джабез.

„Ето… ти проявяваш желание да ме слушаш. Това ти е нужно. И въпреки че се срещаме за първи път, аз зная много неща за тебе. Дори че си се самоубил в Капелата… Хъм — смути се Мажан. — А какво знаеш ти за мен? Нищо. Нищо не знаеш, миличък. Добре, тогава слушай. Приготви се. Да видим как ще приемеш тази новина.“

— Урсула се обеси в килията си — най-сетне наруши мълчанието Нерсес Мажан.

— Жалко! — веднага отвърна Зенон Джабез.

— А помниш ли Оскар?

— И той ли се обеси?

— Не…

— Хъм…

— Помоли ме да те поздравя.

— Благодаря.

— Помоли ме също да ти припомня как сме ловили мишки в мазетата на Капелата — рече Мажан.

— Мишки ли?

— Мишки — повтори аптекарят.

— О, да, разбира се, че бяха мишки… — потвърди Зенон Джабез. — Ти, изглежда, бързаш?

„Съгласен съм… За първа среща и това е достатъчно. Ако играта ти харесва и ако имаш желание да я продължим, можеш да се мъчиш няколко нощи, докато разбереш защо и как сме ловили мишки.“

— Не бързам — отвърна Нерсес Мажан. — Страхувам се, че Нестор ще се разтревожи. Моят старец има такъв навик. Ти помниш ли го?

Зенон Джабез не отговори.

— Може би ще е по-добре да отидем в хотела? — предложи Нерсес. — Отседнал съм в „Жълт кикен“. Меластър Бааб Каспар остана много доволен от моя избор. Макар и през ум да не ми е минавало, че този хотел е негова собственост. А ти знаеш ли, че жълти кикени не съществуват?

Джабез кимна.

— Отначало ми беше странно, но свикнах. И меластър Каспар ли се върна от пътешествие?

— Да.

— С отлични впечатления съм от него. Може би ще е добре да го поканим?

Зенон Джабез се усмихна смутено.

— Днес не мога… Едва намерих няколко минути да се срещна с тебе, преди да заминеш за Роджър. Може би друг път…

— Нека бъде тъй… И за това ти благодаря, скъпи — добродушно рече Нерсес Мажан. — Да вървим, а?

Те мълчаливо напуснаха този набразден свят. Зенон Джабез почака, докато Нерсес Мажан превърти два пъти ключа.

— Хайде! — усмихна се аптекарят и пусна ключа в джоба си.

— Довиждане, Нерсес! — отвърна Зенон Джабез. — Добър ти път!

Двамата мълчаливо се гледаха няколко мига, а после поеха в различни посоки.

 

Градът бе потънал в мрак, а Нерсес Мажан продължаваше да броди из улиците. Редките лампи светеха със студен блясък. Нищо обаче не беше в състояние да разсее потискащата, сковаващата тъма, нито пък да разубеди аптекаря, че дори и под ярките лъчи на Чичил Сонт е все тъй обгърнат с непроницаема, тайнствена и тъмна обвивка.

Като човек, който безцелно броди в мрачната пустота на града, Нерсес Мажан от време на време спираше пред големите ярки витрини на кафенетата и механите. На посетителите на тези големи и малки ярко осветени заведения и през ум не им минаваше да обърнат внимание на човека, изплувал за миг от тъмнината. А той, с ръце в джобовете на якето, с трескаво напрежение се вглеждаше в прозорците, сякаш искаше да открие там нещо, грижливо скрито зад непроницаемото равнодушие на хората.

Струваше му се, че хората навсякъде са едни и същи. Посетителите се взираха в гладката повърхност на масите и рядко след дълго мълчание проронваха по някоя и друга дума; те бяха забравили дори пълните искрящи чаши пред тях.

„Кои сте вие?…

Какви невинни или пък престъпни мисли, които умело прикривате зад безстрастните си маски, се раждат в мозъците ви? Защо очите ви са толкова студени и напомнят блестящи стъкълца?

С тези стъклени очи вие не забелязвате безсмислието на заобикалящия ви свят, който постепенно и незабележимо поглъща вас,

вашите души,

вашата ненавист,

вашата любов!…

А може би вие много отдавна сте се уморили от този живот?…

Или осъзнаването на собственото ви безсилие е дало отпечатък върху маските, скриващи вашите мисли?“

В едно от кафенетата някакво момиче, седнало самичко, улови погледа на аптекаря и упорито впери очи в него.

Аптекарят долепи лице до стъклото на витрината. Момичето вдигна вежди и на бузите му се появиха трапчинки. Маската за миг придоби учуден вид и момичето се усмихна. Нерсес Мажан се опита да се изтръгне от лепкавия му поглед, без да разбира причината за този тих смях. Тих?… Да, да, беззвучен. Защото тук може да се смееш от сърце само в кабините, след като събудиш котешкото око с дребни монети.

„Ти ми се надсмиваш? Защо? Не мисли, че безцелно бродя по пустите улици на твоя град! Искам поне през последния ден от пребиваването си тук да разбера кои сте вие, защо сте забравили света и сте прекъснали връзката си с другите хора, защо и светът е забравил за вас?“

— Да, да — полугласно рече Нерсес Мажан, отдръпвайки се от големия прозорец, — колко мрачно и потискащо щеше да е всичко тук, ако не бяха сонтските жени…

Той не бе направил и няколко крачки, когато отново спря. Вратата на кафенето се отвори и след облака топъл въздух се появи момичето. То се облегна на рамката на вратата и ласкаво се усмихна на аптекаря.

„Ние се разбираме един друг… Да, да, ние се разбираме…“

Бледите лъчи на изкуствената светлина, струящи от залата, очертаваха стройния, женствен силует на момичето.

С леко кимване то покани Мажан да влезе.

В салона бе топло, приятно и празно.

— Седни — каза момичето, пристъпвайки към своята маса в ъгъла на салона.

Нерсес Мажан побърза да приеме поканата, защото едва в този миг и в тази зала почувствува до каква степен е уморен и отпаднал след срещата със Зенон Джабез.

— Какво си загубил? — приятелски попита девойката, сякаш бяха стари познати.

Черните й прави коси тежко падаха по раменете, по гърдите и покриваха част от лицето й. Аптекарят виждаше само малката й брадичка, пухкавите устни, изваяния нос и очите, в които се четеше вродено лукавство и прикрита многообещаваща страст.

— Спри да търсиш! — рече момичето. — Ти вече намери загубеното.

— Аз нищо не търся — отвърна Нерсес.

— Казвам се Ева… Ти търсеше мен.

— Нима?…

— Не се опитвай да отричаш! Хората обикновено търсят онова, което го няма или което, изглежда, не съществува. Така ли е?

— Вероятно.

— И името ми не е от значение. Ако Ева не ти харесва, можеш да ме наричаш Астарат или Гретхен, Николет или Мариам, Дженавра или Лилит… По-важното е, че намери онова, което търсеше.

— Аз…

— Не се опитвай да отричаш!

— Според тебе какво съм намерил?

— Вратата.

— Вратата?

— Вратата, която е готова да се отвори пред тебе, ако ти си Али Баба.

— Виждам, че обичаш легендите — отбеляза Нерсес Мажан, — но аз утре заминавам за Роджър.

— До утре има още време. Уверен ли си, че ще успееш да си заминеш оттук?

— Според мен…

— Ясно. Значи утре няма да заминеш — и момичето придърпа стола си по-близо до Мажан. — Ти знаеш ли коя е била Ева? Ева е била майка. Майката на човешкия род. Вечната майка, която се преражда във всяка пълноценна жена. Защо си замислен, Нерсес?

— Искам да си припомня къде сме се срещали.

— Само тук… Преди малко.

Девойката придърпа стола си още по-близо до Мажан. Рязко тръсна глава и отметна нападалите по лицето си коси. Един миг… и Нерсес Мажан вече можеше да се вгледа в игривите й очи. Но почувствува, че и това ще го разочарова. Обикновено хората се стремят по всякакъв начин да прикриват лицата си с невидими маски. Дали и при нея тази маска не прикрива друга? Може би девойката върши всичко това нарочно, за да накара Нерсес да й повярва, а после нека той пак да си блъска главата и да разгадава новите тайни…

— За какво мислиш, Нерсес?

Аптекарят се усмихна.

— Сам не зная за какво.

— Така ли?

— По-скоро е трудно да кажа за какво.

— Страхувах се, че няма да мога да те срещна — рече Ева, Зенобия или Николет. — Когато дойдох в аптеката, при тебе вече имаше някой друг. Не желаех да се срещаме на улицата. Дойдох тук и реших да те изчакам.

Нерсес Мажан се намръщи.

— Бях уверена, че ще ме намериш.

— Съвсем случайно минах край кафенето.

— Естествено, че е случайно — съгласи се момичето. — На този свят всичко винаги се намира случайно, стига искрено да желаеш да го намериш. Поръчай си нещо, Нерсес.

Аптекарят недоволно погледна към сервитьора.

„Сезам, отвори се“ — спомни си той.

Но вратата беше залостена.

Вместо щракването на резето той чу гласа на момичето.

— Донеси там нещо, няма значение какво!

— Да, няма значение, все едно какво ще е — рече Мажан. Сервитьорът постави пред тях две чаши и мълчаливо се оттегли.

Аптекарят взе чашата си и огледа кафеникавата течност.

Какво да прави? Как да сложи край на този безсмислен, ненужен разговор. Девойката, разбира се, не бе нито Ева, нито Николет, нито Марта, нито пък Астарат. Тя беше обикновено създание. Умело бе прикрила лицето си с непроницаема маска, ала в замяна се бе постарала да изложи на показ прелестите на стройното си тяло. Всяко нейно движение се съпровождаше от предизвикателно потрепване на малките й, но твърди гърди под прозрачната рокля. Тя се смяташе за Ева. И вероятно желаеше Нерсес да бъде Адам. Опитваше се да замени традиционната ябълка с илюзията за някакви тайнствени двери.

— Сезам, отвори се! — рече Нерсес Мажан.

— Напразно — отбеляза момичето. — Между приказката и действителността винаги съществува огромна разлика. Пий! — девойката отметна назад един кичур и част от лицето й се откри. — Можем да се срещнем утре или след няколко дни… И то на всяка цена, защото ти се стараеш да бъдеш един нов Али Баба… Пий, пий — тъй или иначе утре няма да заминеш! И изобщо… — косите й отново покриха красивото й лице. — Има само един път, който може да те изведе оттук. Много бързо ще го откриеш.

Аптекарят на един дъх изпи кафеникавата течност, която дразнеше гърлото, и остави чашата.

— Ти се учудваш — рече момичето — и смяташ срещата и разговора ни за поредната нелепост… или пък — момичето поднесе полупразната чаша към устните си и погледна Нерсес Мажан в очите — за някаква банална история между мъж и жена, която на всяка цена трябва да завърши в леглото.

Ева, Астарат или Николет присви очи и лицето й придоби лукав израз.

— Макар че такъв край винаги е интересен. Но сега не това е моята цел. Иначе не бих си губила времето. Впрочем, ако не е във вреда на работата, не бих се отказала от един интересен финал…

— Каква работа?

— Ти, Нерсес, трябва да отвориш вратата, която откри днес, за да можеш по-късно да затвориш друга, през която непрекъснато влизат и излизат маските.

— Маските ли? — смути се Нерсес.

— Да. Ти си се объркал от купищата нелепости и нетърпеливо очакваш да получиш отговори. Задоволителни отговори на безброй въпроси.

— Какви? — полюбопитствува Мажан.

— Ех… да речем, например кой е бил днес при тебе — рече момичето и го хвана приятелски под ръка.

Нерсес Мажан я хвана за рамото.

— Зенон Джабез ли?…

— Да речем.

— Наистина ли беше той? — изплашено запита Мажан.

— Спокойно! Не трябва да ни видят заедно на улицата. За тебе вече не е тайна, че със спускането на нощта градът започва да агонизира. Но защо само градът?… Цялата Лета. Страхотна агония, която продължава с месеци, с години… А може би ще продължи и десетилетия? Но все едно, колкото и да продължи, смъртта е неизбежна, Нерсес.

— Почакай!… Как ти беше името?

— Нали ти казах! Николет… Мариам… Зенобия… Но предпочитам да ме наричат Ева. Ние, жените, искаме да сме Еви. Защото все още сме пълноценни жени, Нерсес. Лека нощ.

Момичето забързано тръгна. Силуетът й се сля с лепкавия мрак, с който редките улични лампи водеха упорита, но безполезна борба.

 

— Добро утро!

— Здравейте! — без да вдига глава, отвърна дежурният служител в приемната на кметството. — Бях подал молба за заминаване в Роджър.

— Да — потвърди служителят.

— Трябваше да замина още днес.

— Да.

— Снощи научих, че не са ми разрешили.

— Да.

— Искам да изясня причината. Отговор не последва.

— Чувате ли ме?

— Да.

— Искам да зная защо не са ми разрешили да замина за Роджър, Кой се занимава с този въпрос?

— На втория етаж, пета стая.

— Изглежда, не сте свикнали да гледате хората в очите? — опита се да уязви аптекарят невъзмутимия чиновник.

— Да — равнодушно отвърна дежурният, без да вдига глава.

Нерсес Мажан понечи да каже още нещо, но успя да се въздържи, защото не трябваше да губи време за дреболии. Сега час по-скоро трябваше да получи ясен отговор. Иначе всяко закъснение можеше да се окаже съдбоносно! И той бе убеден в това.

До вчера, преди да се върне в хотела и преди да се срещне с Нестор, той се смяташе за зрител, който, седнал в тъмната зала, наблюдава действието на сцената. А там наистина се разиграваше интересна комедия: непознатият играеше ролята на стар приятел и предпочиташе срещите с него да са без свидетели; познатият пък упорито се преструваше, че не ви познава, и деликатно предупреждаваше за това още при първата среща. А жените… Те като истински героини от комедия се появяваха навсякъде, почти на всяка крачка, държаха се необичайно, което нямаше връзка с развитието на действието.

Така му се струваше до вчера, до мига, в който се раздели с Ева или Зенобия и се върна в хотела, за да съобщи на Нестор потресаващата вест:

— Срещнах се със Зенон Джабез.

— Когото убиха? — попита Нестор.

— Не, който се самоуби — уточни Мажан.

— Ако той е жив и здрав — отбеляза Нестор, — излишно е да се спори дали е бил убит, или се е самоубил. И не само излишно, но и нелогично.

— Прав си… логиката ми остана във Виланк.

— За какво намекваш? — полюбопитствува Нестор.

— Утре ще си заминем и колкото по-далече сме оттук, толкова по-бързо ще се възстанови логическата връзка между явленията. И ще бъда принуден да се подчиня на законите на логиката и да поздравя Линда Ло за блестящия финал на нейното следствие — рече Нерсес Мажан. — Едно само не мога да разбера: защо се забърках в тази каша!… Как се случи всичко това, Нестор?!

Старецът не отговори на въпроса, защото имаше да съобщава много по-важна новина.

— Само да успеем да заминем утре — каза деликатно Нестор.

— Какво означава това — попита Мажан, предчувствайки, че в следващия миг го чака нова неприятност.

— Означава, че без разрешението на кметството не можем да заминем никъде.

— Тогава издействувай това разрешение! — избухна Мажан.

— Опитах.

— Отказаха ли?

— Не… Стана ясно, че нещата не могат да се уредят толкова бързо. Посъветваха ни да се откажем от намерението си да заминем утре.

Докато разговаряха, Нерсес Мажан забеляза как излиза от ролята си на зрител в тъмната театрална зала и започва да вярва на всички нелепости в комедийната ситуация на сцената. Той се изплаши, защото почувствува, че само след миг или пък след час сцената ще го погълне и ще го превърне в жалко действащо лице в комедията.

Това беше най-ужасяващото. Нерсес Мажан вече усещаше как обръчът около него се стяга, как земята се изплъзва изпод нозете му.

 

… Без да почука, аптекарят бутна вратата на стая номер пет.

— Дойдох, за да…

— Ако се наложи, ще ви съобщим — чу се глух глас от дъното на стаята. Там седеше едър, пълен мъж.

— Аз съм аптекарят.

— Ясно.

— Днес трябваше да замина за Роджър.

— Известно ми е.

— Искам да зная…

— Да, ясно ми е. Щом се наложи, ще ви съобщим — повтори мъжът и Нерсес Мажан успя да забележи, че докато разговаряха, той нито веднъж не бе променил позата си. И ако мъжът не беше сам в стаята, можеше да се помисли, че не говори той.

— Мога ли да се оплача?

— Разбира се — отвърна мъжът.

Равнодушният отговор стресна аптекаря.

— Простете — по-меко рече Нерсес Мажан. — Може би ще ми кажете кога горе-долу ще ни уведомите?

— Имате право да се оплачете.

— Може би няма да стигнем дотам или няма да стане нужда да подавам жалба — отстъпи Нерсес. — Ако успеем…

— Няма да успеете.

— Жалко! А аз мислех…

— Напразно!

Нерсес Мажан нервно потърка брадата си. Реши да не говори повече и да си тръгне. Но неочаквано и за себе си той изведнъж чу собствения си глас от петата стая на втория етаж.

— Може би най-после ще вдигнете глава?

Мълчание.

— Защо се страхувате? Понякога дори е интересно да погледнеш човека в лицето. Отново мълчание.

— Тогава ще опитам да се оплача — безпомощно и отчаяно заяви Мажан и излезе.

— Опитайте! — чу след себе си.

Смътните подозрения заплашваха да се превърнат в действителност.

За пръв, път през всичките години на продължителната си младост Нерсес Мажан потрепера и изпита чувството, наречено вътрешно безпокойство.

„Трябва да отпътуваме… Час по-скоро да се махаме оттук“ — тази мисъл натрапчиво се въртеше в главата му.

Докато търсеше стаята, Мажан се качи на третия етаж, спря за миг и се загледа в дърворезбата на перилата.

„Ти си се паникьосал, Нерсес!“

Той пое дълбоко дъх и се озърна.

„Ти искаш да избягаш… Но от кого? Кой те заплашва? Ако не успееш да заминеш днес, ще отпътуваш след седмица, а може и след месец…“

Логическите разсъждения водеха до верни оценки, обаче тези оценки се удавяха в паническото желание да замине. За Нерсес не беше тайна, че иска да избяга от самия себе си. След срещата със Зенон Джабез всеки излишен час, прекаран тук, можеше да се окаже фатален за аптекаря, защото той бе престанал да бъде зрител.

Защото въпреки всичко Зенон Джабез бе извършил самоубийство в Капелата.

Той се изсмя иронично.

Защото въпреки всичко Зенон Джабез бе жив.

Взаимноизключващи се, но и неопровержими факти.

А ако?

Нерсес Мажан спря пред една от вратите на третия етаж. Това бе стаята, която търсеше.

А ако…? Опита да се вкопчи в колебливата и още неясна мисъл, но напразно!

— Кметът е зает… Кметът е зает — повтори няколко пъти някакъв женски глас, но приемната, в която се озова аптекарят, беше празна.

Без да обръща внимание на предупреждението, Мажан надникна през открехнатата врата в дъното на приемната. И после за всеки случай реши да почука.

„Кметът е зает… Кметът е зает…“

Мажан почука още по-силно.

— Влезте! — извика някой отвътре. — Кой е?

— Аз съм, меластър — каза аптекарят и влезе. — Добър ден, меластър…

— Вие… — Бааб Каспар го погледна не особено дружелюбно.

— Дойдох да се оплача — побърза да заяви Нерсес Мажан. — Възнамерявах да замина още днес. За лекарства, нали знаете? Защото стана ясно, че много отдавна в Лета вече не се произвеждат лекарства.

— Тъй ли? — недоверчиво рече кметът.

— Да, и поради това не мога да приготвям необходимите лекарства. — И Мажан млъкна за миг. — Меластър, съжалявам… и ви съчувствам.

— Благодаря — каза кметът. — Всичко се случва, какво да се прави… Щом научих за нещастието, веднага се върнах… Голямо бъдеще чакаше Кушар. Вие не можахте да се запознаете с него, нали? Жалко! Много жалко! Но, доколкото разбирам, сте недоволен от това, че заминаването ви се отлага. Правилно ли ви разбрах? Естествено, ние взаимно се разбираме. Впрочем вие вече май свикнахте с нашия град. Приятен и тих град. Никога няма да съжалявате, че сте се озовали на поканата ни. Но толкова ли са необходими лекарствата, които искате? Търсят ли се? — Кметът нарочно бърбореше безспир, за да не даде възможност на Мажан да отговори. — Щом има търсене, значи хората се разболяват. Но ако се разболеят, не съществува в света лекарство, което да е в състояние да ги спаси. Затова ви казвам със сигурност, че напразно заминавате за Роджър. Напразно. Аз мога…

— Извинете — не изтърпя Мажан.

Бааб Каспар озадачено погледна аптекаря.

— Не ми позволявате да ви обясня, меластър.

— Така ли?… Моля, меластър, говорете, изкажете се — кметът разпери ръце, изразявайки пълната си готовност да слуша. — Ще ви изслушам с удоволствие. И какво означава „не ми позволявате?“ Вие сте отскоро тук и ми е ясно, че още не сте се убедили, че нямате основания да правите такива изявления. Моля, говорете, меластър, обяснете… Обаче длъжен съм да ви предупредя, че вашите обяснения ще бъдат излишно губене на време, защото и без тях всичко е ясно. Вие сте на служба под опеката на кметството. Няма смисъл да ви напомням, че не можете да напуснете работата си и да заминете за Роджър или някъде другаде без съгласието на кметството. Казвате, че ще доставите лекарства от Роджър. Така намеквате, че Сонт се изплъзва от ръцете ни, че сред населението върлуват епидемии, че нашият град е на ръба на пропастта. А това не отговаря на действителността. И на всичкото отгоре заявявате, че „не ви позволявам“.

Мрачният кабинет на кмета се разлюля пред очите на Мажан. Той се хвана за облегалката на креслото и люлеенето спря.

— Вие сте прав, меластър кмете.

— Моля.

— И много любезен.

— Благодаря.

— Не разбирам само защо е било необходимо да откривате аптека? Нали това са допълнителни разходи за кметството?

— При първата ни среща ви обясних, че градът не може без аптека.

— Но ако хората нямат нужда от лекарства?

— Меластър, от бездействие ли се оплаквате? Щом лекарствата не се търсят, значи не сте натоварен. Не ви ли удовлетворява спокойната работа?

— Която никому не е нужна.

— Меластър, това трябва да безпокои повече кметството, ако наистина има място за безпокойство. Но аз не виждам тук нищо сериозно. Просто вие все още не сте свикнали с порядките в Сонт. Млад сте, чудесен специалист… Не греша. Вие сте чудесен специалист. Тогава възползвайте се от младостта си, изживейте я както трябва. А работата оставете на нас, възрастните. — Бааб Каспар дори се усмихна. — Във всеки случай нашият опит е малко по-голям. Прав ли съм?

— Вие разглезвате младите — сериозно отвърна Мажан.

— Не мисля… не мисля…

— В такъв случай те ще остареят преждевременно. Млади старци… Неприятно е — отбеляза Мажан и като видя, че кметът се намръщи, промени темата. — И тъй — невъзможно ли е да замина за Роджър?

— Казал ли съм подобно нещо?… Просто за момента не е целесъобразно.

— Защо?

— Аптеката не бива да се затваря.

— Обясних ви, че никой не се нуждае от нея.

— Още по-добре… Значи не са необходими и лекарства.

— Но вие сте отворили аптека, за да…

— Не бъдете формалист, меластър!

— Нищо не разбирам.

— И не е необходимо… Вие сте млад. Развличайте се, излизайте с момичета…

— Да се развличам ли?… Не смятате ли, че Сонт е прекалено сериозен град?

— Разбира се.

— Тогава?

— Тогава можете да заминете за планети, на които няма такива сериозни градове.

— Мога ли да замина?… Не се ли шегувате?

— Можете.

— Ако бяхте казали това още в началото…

— Но…

— Слушам ви.

— Но работата в аптеката не бива да страда.

— Там няма работа.

— Именно затова не бива да страда.

— Меластър, възможно ли е да замина и да не страда работата, която не съществува?

— Вие все още имате време да помислите за това — отклони прекия отговор кметът. — А времето е най-големият чудотворец.

— Времето, разбира се — повтори Нерсес Мажан, замислено млъкна и трескаво се опита да разбере неясните мисли, които се въртяха в съзнанието му. — Довиждане, меластър! — съвземайки се, побърза да се сбогува той.

— Като ви доскучае, отбийте се при нас — покани го Бааб Каспар. — Ще поприказваме…

— Благодаря, меластър.

— Довиждане.

„Уверен ли си, че ще можеш да си заминеш оттук?“ — в тишината на кметството сякаш отново прозвуча гласът на Ева. Нерсес Мажан не обърна внимание на тези думи, изречени снощи в кафенето. Случаен ли беше този въпрос, или девойката бе сигурна в предсказанието си?

„Тук нищо не става случайно“ — помисли си Нерсес, твърдо убеден, че сега не се мами.

Той застана пред вратата на аптеката, която вчера бе заключил с увереността, че вече никога няма да я отвори. В тъмната витрина се отразяваха отсрещният тротоар, минувачите и тълпата пред кабината на смеха.

Нерсес Мажан се обърна и разсеяно огледа хората, които търпеливо чакаха реда си. Вероятно за мнозина денят бе започнал с някаква неприятност или пък само така му се струваше. Ала се виждаше, че днес желаещите да се посмеят бяха повече от обикновено.

Той не отвори вратата на аптеката, а прекоси улицата и пристъпи към остъклената кабина. На „опашка“ се бяха наредили главно жени и млади момичета, чиито любопитни, тъжни, дръзки и дори умолителни погледи обгърнаха аптекаря. Той се помъчи да си придаде безразличен вид и в първия момент успя. Но след малко, без да знае защо, отново погледна към кабината и неволно срещна един настойчив поглед. Докато се досети къде е срещал тази жена, тя напусна „опашката“ и се приближи до аптекаря.

— Мадлен? Меластра!

Мадлен Джабез едва забележимо кимна и като го хвана приятелски под ръка, го поведе към бордюра.

— Не успяхте да заминете — рече Мадлен. Аптекарят не разбра тя радва ли се, или му съчувствува.

— Не успях — въздъхна дълбоко Нерсес Мажан, поглеждайки крадешком назад. Жените и момичетата, които чакаха реда си, сега ги гледаха гневно, с неприкрита завист, отправена по-скоро към Мадлен Джабез.

— Исках да се срещнем насаме…

— Доколкото разбрах, тук всички предпочитат да се срещат без свидетели.

— Това няма значение — Мадлен пак хвана Мажан под ръка. — Днес закъсняхте за работа.

— Да. Бях в кметството, за да изясня защо не ми позволяват да замина днес за Роджър.

— Е, изяснихте ли?

— Вие сте оптимистка.

— Макар аптеката да беше затворена, аз бях сигурна, че няма да заминете. И реших да използвам случая да се посмея… Много отдавна не съм се смяла.

— Тъжна шега — всички освен мен са сигурни, че няма да замина. А защо не сте се смели?

— Нямах време — Мадлен погледна към множеството пред кабината. — Меластър, може би тук не е най-подходящото място за срещи.

— Може би — съгласи се аптекарят.

Те се запътиха към аптеката. Нерсес почувствува с гърба си неприкритата враждебност на погледите, с които ги изпроводиха жените.

Полумракът в аптеката създаваше приятна, интимна атмосфера. Затова Мажан, с мълчаливото съгласие на Мадлен Джабез не вдигна щорите.

— Слушам ви, меластра.

— Много ли се беше променил Зенон? — Мадлен преметна крак връз крак и обгърна с ръце коленете си.

— Съвсем не.

Мадлен Джабез нервно се наведе напред.

— И това не ви ли учуди?

Въпросът не беше случаен и тя очакваше отговор.

— Зарадва ме, меластра. Зарадвах се искрено, че годините са минали покрай него, без да оставят следа.

— Да… годините са минали покрай него. Правилно сте забелязали това.

Мадлен Джабез млъкна и изпитателно погледна младия човек. Мажан поиска да избегне погледа й и се почувствува неловко. И реши, че единственият изход е да мълчи и да отговаря само когато се наложи.

— Нерсес — полумракът наистина предразполагаше към интимен разговор, — убеден ли си, че вчера си видял Зенон?

„Квадратна сфера“ — изруга наум аптекарят и стисна устни от гняв.

— Да — отвърна Мажан.

„Да… Ако изобщо някога съм срещал Зенон Джабез. А сега да направим първия извод. Джабез не желае да отрече версията за нашето запознанство, макар и много добре да знае, че то не е станало тук, в Сонт. Тогава защо се самозалъгва? Защо? Вероятно има някаква причина, за да се държи така. Но каква е тя?“

— Защо се усмихваш? — разтревожено попита Мадлен Джабез.

— Въпросът ви е малко необичаен.

— Нерсес — Мадлен Джабез се понаведе напред, сякаш поиска да преодолее невидимата бариера на недоверието. — Нерсес, можеш ли да бъдеш искрен с мен?

— Бъдете уверена, меластра…

— Да не съжаляваш после.

Аптекарят само кимна. Защо не? Пък може и да съжалява… Кой би могъл да знае… Кой може да гарантира…

— Мога много да разказвам — Мадлен говореше тихо, с нежен глас, в който се прокрадваха тревожни нотки.

— Моля, меластра… Ако мога да ви бъда полезен…

— Ти и твоят помощник сте първите, които сте дошли тук отвън през последните десетилетия.

— Не знаех това — Мажан си спомни приемната на града, където хората търпеливо или нетърпеливо, но във всички случаи отчаяно и покорно чакаха да ги призове тайнственият глас. — В приемната на града… — изрече аптекарят и тутакси млъкна.

— Не искаш да говориш — отбеляза Мадлен. — Ти каза „приемната на града“.

— Да — потвърди Нерсес, — исках да кажа, че Лета се намира далече от космическите пътища. А в приемната формалностите са толкова много и тъй досадни, че човек загубва желание да дойде пак по тези места, и то по тия заобиколни пътища.

— Ти не каза онова, което мислиш.

— Меластра…

— Зенон не е заминавал никъде — продължи Мадлен.

— Искате да кажете, че той е нямал причини да недоволствува от търговията с бельо? — простодушие запита Мажан, за да избегне опасния момент в разговора.

— Не съм искала да кажа подобно нещо. Жените наистина постепенно се отказват да носят бельо. Зенон изведнъж реши, че не е подготвен да се срещне с тебе. — Мадлен се намести по-удобно в креслото. — Нерсес, ти не искаш да бъдеш искрен с мен. А аз мога да ти разкажа много неща. Но… за това е необходимо да говоря в твое присъствие така, както бих разговаряла сама със себе си.

Изкушението за откровен разговор бе голямо. Но аптекарят реши да бъде благоразумен. Не беше изключено и всичко да е само една игра, обмислена предварително, до най-малката подробност, от Зенон Джабез.

— Повярвай ми, Нерсес — въздъхна Мадлен. — После ще бъде късно. Сега съм уверена, че пред мен седиш ти… Нашият нов аптекар, който наскоро е пристигнал в Сонт — и жената притисна ръце към гърдите си. — Сега ти вярвам. Но утре…

— Утре няма ли да ми повярвате, меластра? Жалко! Бъдете сигурна, че съм готов да изслушам и да споделя всичките ви душевни терзания.

— Не те упреквам, Нерсес. Зная, че така трябва да бъде. Дълго мислих, докато дойда тук, при тебе. И въпреки всичко дойдох. Дойдох… въпреки опасните последствия, които би имала тази моя стъпка. Дойдох, за да науча от тебе как е Зенон. — Мадлен Джабез млъкна, бавно се изправи, изгледа аптекаря отвисоко и продължи. — Как е той и какво прави? Наистина ли се чувствува щастлив без мен?… Аз все още го обичам, Нерсес…

Аптекарят стана, поразходи се из стаята и като прегърна приятелски Мадлен през раменете, прошепна:

— Вие наистина сте развълнувана и разстроена, меластра…

— Разбирам те, Нерсес — Мадлен леко разтърси рамене, за да отстрани ръката на Мажан. — Ужасно ще бъде, ако изведнъж решиш да отговориш на въпроса ми. Аз няма да те слушам, защото няма и да ти повярвам.

Тя пристъпи към вратата и като усети, че аптекарят се готви да я придружи, без да се обръща назад, рече:

— Довиждане!

… Яркосиният свят се превърна в тъмночервен, а после — в зелен.

Гроздобер. Вълшебен сок струи от шарапаните. Изумрудена есен. Така писа „Капутански вестник“ за настъпващата есен.

— Нека бъде изумрудена есен — съгласи се Нестор, без да скрива обаче недоволството си.

— Нека бъде — повтаряше младият Нерсес. — Само да е есен.

После поглеждаше към ширналите в далечината ливади, обгръщаше с поглед ниските и високи хълмове, осеяни с пръснати в безпорядък големи валчести камъни. Скоро, много скоро капутанските деца ще тръгнат тук на походи, забравяйки временно враждите си за крайречните земи. Пътешествията ще носят безброй приключения и открития. Открития?… Разбира се. За няколко години от юношеството си те откриха в себе си всичко онова, от което в бъдеще щяха да се изградят техните характери и техният светоглед.

— Не върви — след дълго мълчание казваше Нестор.

— Кое?

— Есента трябва да бъде златна — отвръщаше Нестор. — А изумрудена може да бъде само пролетта. Макар че не помня някой да е казвал изумрудена пролет.

— Кой? За какво говориш? — интересуваше се Нерсес.

И това не беше обикновено любопитство.

— За кого ли?… За хората, разбира се — отговаряше Нестор, — за онези, дето живеят на Земята. Те отдавна знаят, че пролетта е зелена, а есента — златна… Истинската пролет и истинската есен са точно такива.

— Значи нашата есен не е истинска?

— Вероятно и тя е истинска… За тебе. И за всички ония, които са деца на Джузарока — в гласа на Нестор прозвучаха печални нотки. Защото за него, изглежда, бе трудно да си представи, че хората могат да бъдат деца и на други планети, а не само на Земята. Защото той едва ли се досещаше с каква вяра хората предават от поколение на поколение своите странни спомени.

 

И само спомените си ли?…

Мажан погледна Нестор, който спокойно бършеше белите плочки на масата, подреждаше малките колби и епруветките, сложен и на поставки, сменяше местата на порцелановите хаванчета, стараейки се поне с това да внесе малко разнообразие и смисъл в тъжния, еднообразен живот на аптеката.

Нима картината на изумрудения свят, която преди малко се появи пред Мажан, бе само спомен? Нима разговорът с Нестор се стопи и изчезна в мъглата на далечните години? Нима Нестор не каза „Есента е златна“? Глас, който прозвуча ясно и необикновено близко?

Отколешна история. Минало.

Минало, което изведнъж се превръща в миг от настоящето.

Или време, което се връща под въздействието на някаква магическа сила?

Не. Просто времето се връща, за да помогне на затъналия в противоречия Нерсес Мажан. Детството често става опора за зрелия човек. Но кой знае защо хората мислят, че с житейския си опит могат да преодолеят всички трудности. Откъде наистина сме тъй уверени в този наш опит, защо смятаме, че любознателното детство ни напуска завинаги заедно с отлитналите години?

„Дойдох, за да разбера как живее Зенон… Какво прави той. Наистина ли е щастлив без мен?“

Тъкмо това е връщане на отминалото време, нали?

„Аз все още го обичам, Нерсес!“

Защо сега той е тук, в Сонт, където жените искат да узнаят нещо за мъжете си от чужденците? А тези мъже се самоубиват в другия край на Галактиката и сетне продължават условно да живеят с жените си. Тук всичко е много странно и нелогично.

Нерсес Мажан се опита да си представи, че е в кабината на звездолета, преодоляващ изкривеното пространство на път от Лета за Роджър.

Но не сполучи.

Защото вместо кабината той виждаше кабинета на сонтския кмет. А когато успя все пак да се отърси от тази картина, той се озова в окаяната си аптека. Тук беше също тъй скучно и тъжно, както и в целия град.

— Защо ме гледаш така? — попита Нестор.

— Как?

Нестор пристъпи към витрината, за да подреди и нея отново.

— Не те гледам — отвърна Мажан. — Мисля… Спомних си Капутан, изумрудената есен.

— Дааа — смутолеви старецът.

— Там всичко имаше смисъл. Подчиняваше се на една вътрешна логика. След синьото лято идеше зелената есен…

— Или след зеленото лято идеше златната есен — възкликна Нестор. — Това може би е по-точно. А вътрешната логика е различна за всеки човек.

— Може би — побърза да се съгласи Мажан, за да не му даде възможност за други размишления. — Може би… Но непознатият мъртвец не би могъл изведнъж, без никаква логическа връзка, да се появи отново и да разговаря с тебе като със стар приятел.

— Да, невероятно е — съгласи се Нестор. Застанал до витрината, той отваряше и затваряше гигантската хирургическа ножица, чиито резци описваха огромни дъги зад стъклата.

— И ако въпреки всичко се появи?…

Нестор безпомощно разпери ръце.

— А ако нашият зигзагообразен път от Виланк до Лета е бил не само в пространството, а и във времето? — попита Мажан.

— Възможно е.

— И нещо повече — аптекарят бе открил нова логическа връзка и вкопчен в нея, се стараеше да се добере до истината. — А ако времето на Лета и времето на Виланк текат в различни измерения?

— Трябва да се провери! — рече Нестор.

— На всяка цена… Но чуй продължението. Да предположим, че сега на Лета е още времето, когато Зенон Джабез не е отлетял за Виланк. А това означава, че не е извършил самоубийство.

— Линда Ло също смяташе, че в Капелата не е станало самоубийство — забеляза Нестор.

— Линда греши — каза Нерсес Мажан. — Сега ще се опитам да ти обясня как е станало… Лета се намира в потока на времето, изоставащ от потока на времето на Виланк и на другите планети. Може би тъкмо по тази причина Лета се е откъснала от съседите си.

— Ти ми говореше за Зенон Джабез — напомни му Нерсес.

— Да. Зенон Джабез все още не е отпътувал от Виланк. Вероятно в близко или пък в по-далечно бъдеще той ще замине. Това зависи от степента на различие във времената. На Виланк той ще се запознае с Оскар. Те ще станат партньори. Джабез ще срещне Урсула и завинаги ще забрави и Лета, и Мадлен. Ще минат години. И в един злокобен ден той ще се самоубие в Капелата.

— Защо?

— Не зная.

— Но това е важен въпрос.

— Важен е, но чуй по-нататък… Във Виланк ще започне разследване. Линда Ло ще отправи запитване до кметството на Сонт. Но имай предвид, че поради разликата във времената въпросът ще стигне в Сонт, по-скоро е стигнал в Сонт тогава, когато Зенон Джабез все още не е възнамерявал да отпътува от Лета.

— Ясно.

— Тоест за Зенон Джабез ние всъщност сме хора, дошли от неговото бъдеще. И всички недоразумения и нелепости идват именно оттук. Има и такива случаи. Спомни си как пътешествениците са откривали нови светове. Справочникът на Лоуел е пълен с подобни факти.

— Да. И въпреки тези обяснения все още много въпроси остават недоизяснени. — Нестор се отдръпна от витрината и със задоволство я огледа.

— Кои?

— Например този, че Зенон Джабез се представя за твой стар познат. Защо в твое присъствие си спомни за виланкските си срещи, преди да е заминал за Виланк, нещо, което за него ще се случи в бъдеще и което за нас вече е минало? А главният въпрос, на който ти не можеш да отговориш, е: защо Зенон Джабез се самоуби?… Хората не посягат на себе си току-така, от нямане какво да правят.

— Не се задълбавай толкова, Нестор. Ами ако Джабез вече се готви да заминава за Виланк?… Той вероятно знае за разликата във времената и затова се преструва.

— Защо?

— Навярно има причини.

— А защо Бааб Каспар за разлика от Джабез се преструва на непознат? Пак, ще кажеш, има причини… Но това не е отговор. С разликата в потока на времената можеш да обясниш много малко неща. Според мен ти избърза, като предаде писмото на Бианка. Повече от странно е, че бащата изпраща писма до децата си, въпреки че след час той ще се срещне с тях. Едва ли ще можеш да обясниш и това с разликата във времената на Лета и на Виланк?

„Моля, простете, ако не ви позная… Не се сърдете и не се опитвайте да ми припомняте, че сме се срещали в приемната на града. Иначе ще си докарате неприятности…“ — Мажан си спомни своя първи разговор с Бааб Каспар.

— Ти си прав, Нестор.

— От Бианка можеш да научиш какво е съдържанието на писмото — предложи Нестор.

— Ако имам възможност да я срещна пак.

— Аз ще ти помогна — обеща Нестор. — И ти още днес ще се срещнеш с момичето… в двора на църквата. Удобно ли е? Там никой няма да пречи на разговора ви.

— Провери и за възможната разлика във времената — помоли Мажан.

И разбирайки, че отново се замесва в история, която не се отнася до него, и че тази намеса не му предвещава нищо добро, Нерсес се помъчи да си представи, че се намира в кабината на звездолета, отлитащ за Роджър.

Градът с нежелание се предаваше в обятията на настъпващата нощ. Небето бе мрачно, облачно и обещаваше след полунощ да излее над града проливен дъжд.

На тъмния небосвод огромната църква изглеждаше величествена. А дърветата и храстите в парка тъй старателно поглъщаха здрачината, че Нерсес Мажан едва не се заблуди в тъмните алеи. После, когато вдясно на фасадата и на покрива на търговската къща изведнъж се появи ярката рисунка на прозрачен женски пеньоар, който после отстъпи място на огромните букви Д Ж А Б Е З, аптекарят закрачи по-уверено, защото мракът постепенно се стопяваше в блясъка на оранжевите и зелените светлини на рекламата.

— Меластър ние пак се срещнахме.

— Добър вечер, Бианка.

Момичето ловко вплете пръсти в пръстите на Мажан и той почувствува необикновената топлина, която излъчваше ръката й. Нерсес Мажан се смути, защото не намери у себе си подобни чувства, за да й отговори. И наистина, нужно ли бе да срещне това момиче на тази изолирана планета, толкова далече от Виланк, за да осъзнае изведнъж, че е запазил цялата си нежност и топлота за една-единствена жена. И в същия миг странна, безгранична тъга обхвана Нерсес Мажан. Видя се край брега на разбушувано море, където сред разноцветните водни пръски тъжно се усмихваше съдържателката на „Клуба на жителите кореняци.“.

— Да седнем, Бианка — след продължително мълчание предложи Мажан.

— Да седнем. — Бианка го поведе към каменната пейка, без да изпуска ръката му.

— Исках да се срещна с тебе.

— И аз, Нерсес.

— Да, разбирам — рече аптекарят.

— Какво разбираш?

— Разбирам, че си искала да се срещнеш с мен… Днес трябваше да замина оттук.

— Зная.

— Ти всичко знаеш, Бианка.

— Всичко ли? — момичето се изсмя сподавено. — Възможно ли е това?

— А възможно ли е хората да се смеят само на улицата?

— Не — отвърна Бианка.

— Виждаш ли?… А защо е тъй? — Мажан се опита да освободи ръката си, но момичето още по-здраво стисна пръстите му. — Възможно ли е, когато Зенон Джабез…

— Ти видя ли го?

— Да — аптекарят се ядоса, защото момичето непрестанно го прекъсваше.

— Къде?

— В аптеката — загубил търпение, отвърна Мажан.

— Позна ли го?

— Да.

— Как? — момичето още по-силно се притисна към Нерсес и се вгледа в него с полудетско, полуженско любопитство.

„Винаги ще си остана дилетант — помисли Мажан. — От мен никога няма да излезе следовател. Въпросите ми ги задават онези, чиито отговори очаквам аз.“

Тази мисъл го огорчи.

„Следовател… Но ти си само аптекар. Кой ти е казал, че трябва да станеш следовател?“

— Как го позна, Нерсес? — повтори Бианка.

Какво да се прави? Такава е човешката природа. Като презират житейския опит на бащите и дедите си, хората се изправят пред необходимостта да направят собствени изводи, да придобият собствен опит. Всичко това не се осъществява лесно, а ако се осъществи, е съпътствувано от малки и големи трагедии.

— Той не изглеждаше променен — отговори Мажан.

Момичето мълчаливо галеше пръстите му.

— Бианка, не мислиш ли, че във вашия град стават много странни неща?

— В нашия град всичко е твърде обикновено.

— Дори и когато хората се смеят само в кабините?

— Навън не е прилично да се смееш, просто не е позволено, Нерсес.

— Какво беше писал баща ти в писмото? — попита най-сетне аптекарят и мислено се укори за нетърпеливостта си.

Момичето пусна ръката му.

— Ако е тайна, можеш и да не ми отговаряш — побърза да добави Нерсес. — Исках само да отбележа, че и историята с това писмо е необикновена. Срещнах баща ти в приемната на града. Той влезе в Сонт много преди мене. Кажи ми, не е ли странно, че именно той ме помоли да предам писмото на тебе или на Кушар, след като му предстоеше да се срещне с вас? И това ли се смята за нещо обикновено?… Той отдавна ли бе отпътувал от града?

Бианка не отговори.

— Обиди ли ми се?

— Не.

— Тогава защо не ми отговаряш?

— Кой си ти, Нерсес?

Аптекарят се смути.

— Аз ли?… Аптекар съм… Нерсес Мажан. Или може би и ти вече не ме познаваш? — И след кратко колебание добави: — Както и твоят баща…

— Кой?

— Бааб Каспар.

— Той не те ли позна?

— Вече имам впечатление, че в Сонт е много трудно хората да се познават помежду си.

— Да — промълви Бианка.

— Защо?

— Мама казва, че човешката външност е измамна.

— Това е стара истина — усмихна се Нерсес в тъмнината. — А писмото наистина ли бе важно?… Защо мълчиш?

— Аз ти кимнах — отвърна Бианка.

— Не забелязах. Тъмно е — и аптекарят въздъхна дълбоко. — Значи ми кимна. Ясно. Писмото е било важно. Така си и мислех. Той беше уверен. Според тебе и това ли е нещо обикновено? А може би външността ми е измамна?

— Вероятно е нещо обикновено, Нерсес.

— Добре — съгласи се аптекарят. — А какво толкова важно имаше в това писмо?

Бианка не отговори.

— Жалко — рече Нерсес Мажан и се изправи. — Бях убеден, че ще разсееш съмненията ми.

— Отиваш ли си, Нерсес?

— Да вървим. Късно е вече.

— Татко казва в писмото…

— Какво?

— Защо стана? Искам да седиш до мене.

Аптекарят седна.

— Е?

— Пише, че много му е домъчняло за нас…

— После?

— Че възнамерява да опита още веднъж.

— Какво ще опитва?

— Не зная. А ако не успее, не му остава нищо друго, освен…

— Освен какво?…

— Да върви по дяволите.

— А!…

— Нерсес, какво означава „да върви по дяволите“.

— Означава… Впрочем това не е важно. А защо иска да върви по дяволите?

— Защото навремето е сгрешил и сега се разкайва: „Само аз съм виновен.“ Така пише в писмото. И моли да не казвам на никого за това писмо. Дори и на него.

— Как така?!… При вас и това ли се смята в реда на нещата?

— „Не казвайте нищо. Не ме питайте за нищо. Каквото беше необходимо, казах го в писмото си“ — повтори Бианка, имитирайки гласа на Бааб Каспар. — Татко предупреждаваше Кушар да не повтаря същата грешка.

— Каква грешка?

— Не зная. Вероятно Кушар е знаел. Жалко, че и той излезе от строя. Иначе би ни обяснил много неща.

Нерсес Мажан разбра, че повече нищо няма да научи.

— Баща ти отдавна ли отпътува от града? — попита той за последен път.

— Не.

— А кога?

— Татко не е заминавал никъде.

— И какво излиза тогава?! — възкликна аптекарят.

— Не зная, Нерсес — и момичето отпусна глава на гърдите му. — Нека останем тук, не искам да си ходя…

— Бианка!

Гласът му прозвуча строго и момичето вдигна глава.

— Ти си чудесно момиче, Бианка. Не съм искал да те обидя.

— Нерсес… Не ме изоставяй! Страхувам се. Всички казват, че при нас всичко е обикновено. Но това не е вярно… Страхувам се, Нерсес…

Аптекарят почувствува странна празнота в гърдите си.

— Исках да се срещна с тебе, Нерсес… Много исках.

— За да ми разкажеш всичко това?

— Не.

— Защо?

— Защото тези неща не са толкова важни.

— А кое е важно?

— Това, че аз съм на двайсет и две години, Нерсес.

Нерсес Мажан въздъхна: „Какво мога да дам на твоите двадесет и две години? — помисли си той. — Нищо. Нищо освен — съчувствие. Не искам да бъда на твоите двадесет и две години, Бианка…“

— Да вървим! — Нерсес Мажан се изправи. — На едно двадесет и две годишно момиче не приляга да седи в тъмните градинки с мъж, който е вече стар.

— Ти си млад, Нерсес!

— Така ти се струва — уморено въздъхна Нерсес Мажан. — Аз най-добре зная колко години съм живял. Да вървим, Бианка!…

— Много се забави — каза Нестор. — Дъждът ли те застигна?

— Както виждаш — отвърна Нерсес Мажан. — Тук и дъждът е гаден. Струва ти се, че се лее върху тебе не само отгоре, но и от всички страни.

— Проверих.

— Така ли?

— Между времената на Лета и Виланк няма никаква разлика.

Нерсес Мажан подсуши косата, лицето и брадата си и започна да сваля мокрите си дрехи.

— За Зенон Джабез ние изобщо не сме пришълци от бъдещето.

— Така излиза.

— Научи ли нещо за писмото?

— Колко е студено тук, Нестор!

— Пъхай се в леглото. Сега ще ти приготвя грог.

— Научих за писмото, Нестор. Бааб Каспар, когото срещнах в приемната на града, е сгрешил нещо и се е забъркал в много неприятна история. Толкова неприятна, че не иска да я признае и пред себе си.

— Как така?

— Между другото Бааб Каспар от Сонт напоследък изобщо не е пътувал.

— Не разбирам.

— И аз… Приготви грога. А дотогава ще се постарая да разбера в какво се състои работата.