Карен Симонян
Планетата на двойниците (4)

Четвърта глава

Сивото облачно небе тъй се беше снишило, че сякаш докосваше покривите на по-високите сгради. Ръмеше дъжд: тихо, кротко. Само водата, стичаща се по водосточните тръби, тържествено разнасяше тъжния химн на дъжда. Под тази мелодия, вдигнал яката на шлифера си, вървеше Нерсес Мажан и хранеше надежда, че на връщане дъждът ще спре, а той ще може да се разхожда свободно, необременен от грижи.

А сега бързаше. От двора на двуетажната къща, към която се бе запътил, изскочи с бясна скорост кафява закрита кола и се понесе по локвичките. Нерсес Мажан се отдръпна, за да не се измокри от пръските, и притиснат към каменната ограда, изпрати с поглед отдалечаващата се кола. После пъхна ръце в джобовете на шлифера си, не се огледа, влезе в двора и решително натисна тежката врата на централното управление на ПОСИЗУ.

Без да се интересува дали Линда Ло е там, той обясни на дежурния целта на посещението си, получи пропуск и някои указания за поведението, което трябва да се съблюдава при свиждане с хора под предварителен арест, и се запъти към приземния етаж.

Коридорът, по който вървеше, беше осветен от ярки лампи, скрити в малки ниши. Докато съобрази накъде да свърне, до него се приближи нисичък, дебеличък надзирател, който, изглежда, бе вече предупреден за посещението.

— Моля, меластър — рече той, без да поглежда Нерсес Мажан, защото за това бе нужно да се извърне. Но той беше горд човек и надзирател в ПОСИЗУ. — Аз ще ви придружа.

Надзирателят мина напред. Стъпките му кънтяха уверено в тихия коридор. Сякаш дълго се беше упражнявал стъпките му да отекват респектиращо за посетителя и съдбовно за онези, които се намираха в килиите — тоест да им известяват, че идва представителят на силата и властта.

— Какъв сте на арестуваната? — попита той и погледна Мажан изкосо.

— Приятел.

— Упорита жена. Изглежда, още дълго ще ни мъчи. И положението на Линда Ло не е за завиждане. Но каквото и да разправят, тя има здрави нерви.

— Урсула ли?…

— Не, за Линда става дума. И Урсула не й отстъпва. И все пак какъв сте на Урсула?

— Казах — приятел.

— Не се сърдете, меластър. Стори ми се, че не съм чул точно. Тукашните обитатели обикновено нямат приятели… — Той спря пред една от вратите, набра шифъра и издърпа резето. — Влезте, меластър. Не забравяйте, че времето за свиждане е ограничено.

— Няма да забравя — обеща Нерсес.

Вратата тихо щракна след него.

Урсула бе седнала на кревата, опряла лакти на възглавницата на коленете й. Мислеше. А може би мечтаеше!? Тя чу щракването на бравата, но не се обърна.

— Добър ден, Урсула…

Тя май си мислеше, че има слухови халюцинации.

— Урсула!…

Девойката не издържа, обърна се и възкликна сподавено.

— Нима си ти?…

На Нерсес Мажан му се прииска да й каже нещо ласкаво и нежно, но само успя да кимне.

— Ти дойде!… Усещах, че няма да ме оставиш. Чаках. Не вярвах, но чаках.

— Оплакаха ми се, че си престанала да говориш.

— Не говоря с тях, Нерсес.

— Значи с мене ще разговаряш?

Урсула се усмихна приятелски.

— Кажи, само мене ли очакваш?

Тя кимна.

— Може би и Оскар?

Урсула стана, отстъпи мястото си на Мажан и се доближи до стената срещу леглото.

„Дявол да го вземе, избързах. Сгреших и толкова. Не може така изведнъж… Може да не разговаря с мен…“

Урсула стоеше на един крак, а другия го бе сгънала в коляното и с него се опираше на стената. В тази непринудена поза тя изглеждаше независима. Мажан забеляза, че нагръдният й доспски знак е загубил ясните си очертания.

— Знаеш ли нещо за Оскар? — глухо промълви Урсула.

— Нали вчера ти го чакаше в аптеката?

— Къде е сега той?

— Сега ли?… Не зная. Вероятно се тревожиш, че вчера той не дойде? Май сте се били уговорили? Предполагам, че е закъснял, защото бе тръгнал да дири клиенти за спомените си. Бакалинът Теофил му обещал да свърши тази работа…

— Оскар дойде ли в аптеката все пак? — попита Урсула. — И кога?

— Посред нощ… Жалко! В този момент не се сетих, че е дошъл да се срещне с теб. Иначе щях да го поканя, защото ти още не беше заспала. Можехме да останем заедно до сутринта. Този Зенон е постъпил твърде некрасиво. Етично ли е да докараш човека, който ти е бил партньор в продължение на шест години, дотам, че да се реши да продава спомените си. Недостойна работа! Колко струва човекът без своите спомени? А знаеш ли защо Зенон изведнъж е решил да не връща спечелената сума?…

Урсула така енергично разтриваше ръцете си, сякаш бе премръзнала.

„Говори де, говори!…“

— Може би е искал да си отмъсти на Оскар?

— Защо?

— Вероятно е знаел, че се обичаме. Виновни ли сме за любовта си? Никога не съм отказвала да изпълнявам задълженията си спрямо Зенон… И защо стана така?… Ние твърдо бяхме решили да заминем. Искахме да се установим на планета, където няма излишни тревоги и грижи, и да се отдадем изцяло на любовта си… Да се обичаме до последния миг от живота си и да умрем заедно. На света няма по-голямо щастие от това!

— А Зенон?

— Зенон ли?… Зенон мислеше само за себе си. Той ме обичаше, но пак за свое удоволствие. Тежко ми беше да понасям такава обида, Нерсес. Но не можех да се откажа от задълженията си. Съжалявам само, дето срещнах Оскар късно, макар че, ако не беше Зенон, ние никога нямаше да се запознаем.

Урсула стоеше в същата поза с оголени колене.

— Ако съм дъщеря на Варвукс, това още не означава, че нямам право да живея човешки — добави тя отчаяно.

„И въпреки това трябва да опитам… Принуден съм… Прости ми, Урсула…“

— Той ли е?… — попита Нерсес. — Той ли го уби?

Урсула смутено погледна аптекаря.

— Откъде знаеш?

Нерсес Мажан сви рамене.

— Не разбирам какво си търсила в апартамента на Зенон! — изрече гласно мислите си Нерсес Мажан.

— И ти ли не разбираш, Нерсес?

— Не… Убеден съм само, че за убийството ти имаш толкова вина, колкото и аз…

Урсула се усмихна иронично.

— И следователката не ме разбира. Настоява на всяка цена да измисля някаква история за това, как е бил убит Зенон. Кажи, как да я измисля?

— И затова предпочиташ да мълчиш, така ли?

— Да. Глупаво момиче съм аз. Ако се опитам да съчиня някоя история, Линда ще ме обърка с въпросите си и се страхувам да не се изпусна, че убиецът е Оскар. И тогава вече ние никога няма да можем да се заселим на друга планета и няма да намерим щастието… Всичко ще рухне, всичко ще изчезне.

— Но и сега положението не е по-добро. Главните улики са против тебе. Ще те обвинят в убийство и отново всичко ще рухне и ще изчезне.

— Не! — Урсула леко тръсна глава и отметна немирното кичурче, паднало на челото й. — Не искаш да ме разбереш, Нерсес. Аз не съм престъпник. Как е възможно да ме обвиняват? Рано или късно следователката ще се убеди, че не съм виновна, и ще ме освободи. И тогава двамата ще можем да отпътуваме от Виланк. Мислиш ли, че това ще е трудно, щом се обичаме? После има ли значение, че Оскар е разорен. Нима ти, Нерсес, няма да ни помогнеш? Ние непременно за късо време ще ти се издължим. После ще те поканим да видиш къщата ни, построена на брега на някоя река, да се запознаеш с децата ни… Ние на всяка цена ще имаме деца. Наши деца. Не както на Варвукс. И ще станем основатели на голям род…

— Като Адам и Ева.

— Не се подигравай, Нерсес.

— Не се подигравам, непременно ще ви помогна… Но ако следователката не повярва?…

— И за това съм мислила. Тогава ще ме осъдят и мъките ми бързо ще свършат. Така дори ще бъде по-добре. А ако арестуват Оскар, аз оставам сам-самичка, ненужна на никого. Тогава вероятно ще се появи някой друг Зенон, който ще ме обича, ще бъде щастлив и ще живее само за себе си.

Урсула най-после отлепи гръб от стената, избута масичката, поставена до кревата, и седна на леглото до Нерсес.

— Виждаш ли колко е просто всичко?

— Да — съгласи се Мажан. — Ти съвсем не си глупава, напразно се подценяваш. Защото глупавите жени никога не обичат така, както ти обичаш Оскар. Но кажи ми, моля те, достоен ли е той за твоята любов?…

— Сега вече е късно да говорим за това… Аз никога нямаше да му позволя да го стори, бих попречила на престъплението, ако знаех предварително. Но сега вече е късно, връщане назад няма. Въпреки всичко съм спокойна. Не мога да търпя някаква следователка да се меси в моя живот. Не съм прегрешила. Толкова! Останалото си е нейна работа. Както и да приключи тази история, ще спечеля аз. Аз…

„Благодаря ти, Урсула… Ти нищо не скри от мен. А това бе необходимо преди всичко за тебе.“

— Но ти не ми каза, какво си търсила в апартамента на Зенон?

Урсула от сърце се разсмя на наивния въпрос.

— Това е толкова просто… Бях отишла да узная… как да ти обясня… дали няма нужда от мен? Всеки ден по едно и също време, когато той беше в апартамента, аз бях длъжна да удовлетворявам желанията му. Мъжете са много капризни. Струва им се, че могат да демонстрират силата на пола си с капризи, ако вече са успели да спечелят женското сърце, а ако се опитват да го спечелят, проявяват сантименталност.

Урсула преметна крак връз крак и прегърна коляното си. Изглежда, че тази поза й бе най-удобна, защото, докато говореше, можеше и да се поклаща напред-назад.

— Щом Зенон ме изпратеше вкъщи, аз и Оскар прекарвахме времето си заедно. Понякога в моето жилище, понякога…

— В механата.

— Вярно, в механата. Оскар ли ти каза?

— Не.

— А откъде знаеш?

— Линда ви е видяла. В същия ден тя до късно ви е чакала — тебе и Оскар — в механата.

— Оскар?… — Урсула тръсна глава, сякаш за да разсее тягостните си мисли.

— Ти искаш да кажеш нещо.

— Аз?… — Урсула въздъхна дълбоко. — Като видях Зенон Джабез в това състояние в спалнята…

— В какво?

— В мъртво — отвърна рязко Урсула.

— Като влезе в спалнята, той мъртъв ли беше?

— Разбира се… В първия миг страшно се изплаших. Ужасно е да видиш седнал мъртвец. Ужасно е. А той така се беше разположил на дивана, сякаш беше жив. Смутих се… защото веднага се досетих, че Оскар си е разчистил сметките с него. Учудващо е само, че той спокойно ми разреши да отида при Зенон. Поне да ме беше предупредил…

— Как ти хрумна, че го е убил Оскар?

Урсула учудено погледна Мажан.

— Кой друг освен Оскар имаше да разчиства сметки с него?

— Ти кога се срещна с Оскар?… Кога научи, че Зенон го е изиграл?

— По обяд Оскар сам дойде при мен… Беше бледен. „Пропилял съм всичките си пари… А срокът вече изтече“ — рече ми той. Стори ми се, че светът се преобърна. Не исках Зенон да ни безпокои и затова сама отидох при него да разбера има ли нужда от мен, желае ли нещо…

Урсула отново започна да се поклаща напред-назад и Мажан изведнъж почувствува, че това го дразни, но момичето не забелязваше нищо.

— Питаш ме как съм се сетила ли?… Сега не мога да си спомня. Сетих се, като видях револвера или може би…

— Какъв револвер?

— Револвера на Оскар — поясни Урсула, като се поклащаше. — Лежеше на пода, върху килима. Ох… беше ужасно! Дали пък именно затова Оскар не ми попречи да отида при Зенон?

Нерсес Мажан изведнъж ясно си представи как Оскар изпраща куршума в челото на партньора си, как стои като вкаменен няколко секунди или няколко минути пред дивана, мъчейки се да проумее целия ужас на станалото. Представи си празния му поглед, отпуснатите му треперещи ръце, револвера, паднал безшумно върху килима. После?… После Оскар се втурва навън. А може би бавно пристъпва към изхода, като в кошмарен сън. Нерсес се опита да си представи дали той ще се затвори в стаята си, или веднага ще отиде в апартамента на Урсула. Но това не му се удаде.

— Този револвер го бях виждала при Оскар — продължи Урсула. — Беше мъничък, като играчка. Върху дръжката му бяха гравирани две преплетени букви „О“.

— Върна ли го на Оскар?

— Да. И той, кой знае защо, се учуди. „Дори бях забравил за съществуването му — рече той. — Откъде го намери?“ А аз очаквах всеки момент камериерът на етажа да вдигне шум. И бързах. „Да заминем веднага — казах му, — да си отидем, докато още никой нищо не е забелязал.“ А той се изсмя. „Как да заминем? Нали ти казах преди малко, че съм пропилял цялото си състояние?“ „И защо го направи?“ — възкликнах отчаяно, защото бях убедена, че той е убил Зенон, за да си върне парите. „Че какво съм сторил!“ — учуди се той. Каза го толкова невинно, та в първия момент повярвах, че той няма нищо общо с убийството. Много бързах и затова му заявих, че сега не е време за чудене, че трябва да побързаме, защото камериерът ще се появи и ще открие трупа на Зенон. „Зенон!“ — възкликна Оскар и в първия момент се смути. После скри револвера си и изведнъж стана сякаш съвсем друг — решителен и груб. „Отивай веднага в аптеката на улица «Голямо куче»! Тя е наблизо. Там ще се срещнем“ — рече ми той. И ми заповяда първа да напусна Капелата. „Аз ще изчакам малко. Искам да видя какво ще стане по-нататък — каза ми той. — Ти провали всичките ни планове, Урсула.“ Не разбрах как съм ги провалила, но вместо да ми обясни, той настоя веднага да отида в аптеката и да го чакам там.

Урсула неочаквано млъкна, но все тъй се поклащаше напред-назад. Нерсес Мажан си помисли, че така мълчаливо се поклащат само хората, които таят дълбока мъка и искат да заплачат, но сълзите им са пресъхнали.

— Не можеш ли да седиш по-спокойно? — попита я Нерсес Мажан.

— Спокойна съм… Сега съм напълно спокойна.

Нерсес Мажан бе уверен в това. Знаеше, че тя е стигнала до определен извод и е взела решение. А доколко бяха верни изводите й, гледната й точка? Нерсес Мажан бе убеден, че ако девойката не е сигурна в позициите си, рано или късно ще промени отношението си и към живота, и към Оскар. Да, ако можеше само да разбере какво е решила тя!…

— А Зенон? — попита Нерсес. — Какво знаеш за него?

Нерсес Мажан си припомни думите на администратора, че Зенон е усещал приближаващата смърт, очаквал е със завидно хладнокръвие непредотвратимото.

— Кога се запознахте?

— Много отдавна… Може би преди седем-осем години. — Урсула тежко въздъхна. — Тогава той нямаше грижи. Само няколко дни след като се запознахме, ми предложи да сключим взаимно споразумение… за десет години. Подобно нещо рядко се случва, защото обикновено договорът продължава две или най-много три години. Зенон ме обичаше. Обаче по-късно разбрах, че ме обича от егоизъм.

— Той от Лета ли е?

— Да.

— Казваш, че в началото е бил безгрижен, а после?… Може би искаш да кажеш, че по-късно са го налегнали грижи, имал е тревоги?…

— Може би.

— С какво се е занимавал в Лета?

— Не зная. Не обичаше да разказва за себе си. Само непрекъснато ми повтаряше, че аз съм всичко за него.

— В смисъл?

— Не зная. Когато ми говореше така, ми беше добре. А той искаше да съм добре, да се радвам и да смятам, че съм щастлива. „Поне единият от нас трябва да е весел“ — казваше ми с усмивка.

— А защо после се е променил?… Може би е тъгувал за нещо? Мислила ли си за това?

— Не съм мислила… до срещата ми с Оскар. Но сетне започнах да се безпокоя… Струва ми се, че той знаеше или пък чувствуваше, че аз и Оскар се обичаме.

— Намекваше ли ти нещо?

— Никога — отвърна Урсула. — Може и да не е знаел… може само на мен да ми се е струвало така… Той беше затворен в себе си.

— Урсула, опитай се да си спомниш, той имал ли е желание завинаги да си замине оттук? Това е много важно…

— През последните години, винаги когато заминаваше за Лета, той се сбогуваше с мен, като казваше, че повече няма да се връща. Първия път му повярвах и се почувствувах много нещастна. В този миг разбрах, че съм влюбена в Оскар… Дотогава се бяхме срещали само в присъствието на Зенон. Оскар не ми предложи никакво споразумение, защото то не беше нужно нито на него, нито на мен. А скоро, съвсем неочаквано се върна Зенон. Сега си спомням, че беше натъжен. Дори и срещата ни не го зарадва. После няколко пъти годишно внезапно решаваше да отпътува за Лета. „Заминавам завинаги“ — казваше той. Но аз вече знаех, че отново ще се върне в Капелата.

— С какво обясняваше завръщането си?

— Не даваше обяснения. „Видя ли, пак се срещнахме и пак сме заедно“ — усмихваше се той. А аз станах по-предпазлива, защото бях убедена, че иска да провери дали съм му вярна. Такива са мъжете…

Нерсес Мажан стана.

— Отиваш ли си? — разтревожено попита Урсула. — Защо бързаш?

— Надзирателят сега ще дойде да ме предупреди, че времето за свиждане изтича — обясни Нерсес.

— Нерсес, може би отново…

— Непременно… пак ще те посетя…

— Сам-самичка съм и… това е най-ужасното.

— Страшно нещо е самотата — съгласи се Нерсес. — На всяка цена ще дойда пак. — Помълча малко и добави: — Урсула, на твое място нямаше да скрия нищо от Линда.

— Нерсес, моля те!… — възкликна момичето.

— Не се вълнувай… Нямам намерение да давам показания вместо тебе. Между другото при Зенон са намерили чекова книжка и пет хиляди седемстотин двадесет и един купюра в брой.

Урсула недоумяващо погледна Нерсес Мажан.

— Какво значение има колко пари са намерили у него?

— Не са открили само полицата и двадесетте хиляди — поясни Нерсес.

— Искаш да кажеш…

— Че Оскар е взел толкова, колкото е загубил, без да съобрази, че така се издава сам.

— Нерсес, той ми каза, че ние не можем да заминем… — добави Урсула. — Да, точно така каза: „Не можем… загубих всичко, което имах.“

— А може би не е искал да замине с тебе?

— Не! — възкликна Урсула. — Не!…

— Помисли все пак — посъветва я Нерсес, — струва ли си да мълчиш в такъв случай? Урсула поклати глава.

— Помисли! — повтори Нерсес.

— Не… На мен ми е все едно… Дори ако се окажеш прав. Нямам друг изход.

Урсула скръсти ръце и замислено погледна Нерсес Мажан.

— Сега ще бъде още по-добре… ако… Нерсес, аз не съм нужна и на себе си… Значи той не е искал да замине с мен за някоя далечна, спокойна планета. — Урсула млъкна. Трескаво мислеше. После каза шепнешком. — Няма да мълча, Нерсес… Ще говоря. Непременно ще говоря.

— Разказвай, без да криеш нищо! — оживи се Нерсес.

— Според мен Оскар не те заслужава.

— Ще съчиня чудесна история. — Урсула се усмихна.

— Чудесна история, как съм убила Зенон. Следователката много ще се зарадва. А Оскар ще може да замине. Нерсес Мажан я погледна изумено.

— Ти си луда… Няма да е зле да потърпиш ден-два, а?… Може би ще е по-добре аз да се срещна и да поговоря с Оскар. Той няма да скрие нищо от мен. Моля те, не съчинявай легенди. Обещаваш ли ми?… Хайде, обещай, че поне ще мълчиш!

Урсула стоеше отмаляла, облакътена на масата. После изведнъж скочи, хвърли се в прегръдките на аптекаря, притисна глава към гърдите му и завика глухо, през сълзи:

— Нерсес!

В килията се чу щракането на ключ.

 

Нерсес Мажан, приятно отпуснат, гледаше през притворените си клепачи прозрачното небе, в чиито глъбини се раждаха малки искрици и плуваха като спомени — ту бавно, ту бързо. Неуловими, нереални, те оставяха след себе си тъга и печал.

Нерсес Мажан се досети, че по-рано никога не се бе замислял къде изчезват спомените му за отминалите радостни и горестни събития. Къде бяха изчезнали например Естер, Маджо Дребосъка и най-вече кадифените есенни дни, които придаваха неповторима прелест на планетата Джузарока?

Есента на Джузарока… Горите отвъд хълмовете и полята още в първите есенни дни започваха да избледняват. И скоро след това яркосиният свят се обагряше в тъмночервено и зелено. Въздухът трептеше, ставаше ласкав, упояващ и едрите, сочни гроздове на лозниците ненаситно пиеха слънчевите лъчи.

Винаги когато в Капутан започваше гроздоберът, бащата на Нерсес се връщаше от Космоса. Сега дори е трудно да се каже — бащата ли се завръщаше по гроздобер, или неговото завръщане бе знак, че гроздоберът започва и…

Висок, широкоплещест и силен, баща му сръчно отрязваше тежките гроздове с бели, розови и черни зърна, с тънка непрозрачна ципица.

А после, навътре в лозето, под навеса, баща и син изцеждаха слънчев сок в каменните шарапани. Под техните силни, здрави нозе едрите зърна пукаха като мехури, чуваше се само еднообразното шльоп, шльоп, шльоп и…

— Нерсес, за какво мислиш?

И тръпчивия сок, гъст, дразнещ гърлото… Мажан-бащата трябваше от гроздовия сок с голяма бяла чаша, даваше на сина си да го опита и чак тогава пиеше и той. Сладък сок… който сетне прекипяваше и пак зашумяваше. Пак пукаха мехурчета, само че по-тихо, по-нежно. Бащата и синът всяка вечер слизаха в избата да послушат, да се насладят на новата опияняваща песен на гроздето и слънцето. В избата беше хладно като в гигантските пещери на Зугастра.

— Не ме обичаш ти, Нерсес… Есента линееше. Следобед духваше лек вятър, понасяше се над горите и полята и отвяваше червеникавите и зеленикавите листа на дърветата. Те кръжаха във въздуха, играеха си с лъчите на залязващото слънце, а сетне бавно падаха на земята, за да увеличат плодородието й.

— Нерсес, ти за Урсула ли мислиш?…

Минаваха дни, минаваха месеци. Гъстият гроздов сок се превръщаше в миро, полята и горите блестяха във великолепни багри. Мажан-бащата заминаваше в Космоса, отново се връщаше и после идваше синята пролет.

— Сега ще те пръсна с вода… Не се плаши!…

И в същия миг студени пръски обляха Нерсес. Той се стресна, седна, озърна се объркан, смутен. Забел се заливаше от смях и едрата й гръд трептеше под раираната хавлия.

Нерсес понечи да й се скара, но само се усмихна. Той легна на пясъка, опрял глава на дланите си, и се опита да обхване с поглед страстното, неспокойно море. Под ярките слънчеви лъчи водата изглеждаше зеленикава. Бясно гонещите се вълни се разбиваха в пясъка, а силният вятър ги шибаше и превръщаше в бяла пяна. Водата изчезваше в пясъка, но пяната оставаше да живее още малко.

И пяната си имаше своя песен. Каква ли беше тя? Нерсес Мажан се опита да я чуе, но песента на морето я заглушаваше. Вероятно, помисли си Нерсес Мажан, песента на пяната не се отличава кой знае колко от песента на шарапаните, щом и там, и тук звучи гласът на живота…

Легнал по гръб, Нерсес Мажан виждаше на мъглявия небесен фон късички къдрици, издължена шия, под чиято тънка, прозрачна кожа пулсираха сини вени. Високи, твърди хълмчета бяха скрити под раираната хавлия. Той видя тялото, дишащо с малките капчици пот, и леко разтворените, загорели от слънце нозе — божествено крехки и нежни, и едновременно силни и издръжливи, призвани да опазят тайнствения, животрептящ свят.

Като обгърна мургавите си златисти колене, Забел замислено се вгледа в морето и се разсмя още по-звънко.

Нерсес Мажан зажумя.

— Нерсес, не заспивай!…

Той не спеше.

Той слушаше шума на морето, песента на пяната, веселия и едновременно тъжен химн на Природата. Чувствуваше, че не е просто човек, получил в дар вечна младост. Едва сега осъзнаваше, че е частица от самия Живот.

Невероятно бе, че всичко това се случва на Виланк. Нали Виланк бе планета на самоизмамите, планета, където господстваше култът към доволството и където наистина не се правеше разлика между преселници и кореняци. Тук всеки, който умееше да мисли и не се отдаваше на удоволствия, се смяташе за чудак.

… Кестеняви, златисти, кестеняви къдрици. Естер или Забел? Сини ливади и Маджо Дребосъка, а може би и мургавият Ноел? Налети със слънце гроздови зърна и струящ вълшебен сок… И огромната планета Виланк, която в спомените му ставаше все по-малка, за да се превърне накрая в кратък пасаж от 137-то допълнено издание на „Пълния галактически справочник“ на Бенедикт.

— Нерсес!…

И той усети до ухото си неспокойния горещ дъх на Забел. После чу лекия шум на пясъка. Момичето се обърна.

Нерсес изведнъж си представи как гроздовият сок се превръща във вино…

Той се повдигна на лакти и погледна момичето, което с лениво съблазнително движение отново се обърна по гръб и разпери ръце, сякаш искаше да прегърне пурпурния радостен свят.

— Забел! — обади се шепнешком Нерсес.

— Чуваш ли как се вълнува морето? Морето бучеше, вълните дръзко се издигаха и заливаха брега. Въздухът бе нажежен, наситен с воден прах.

— Не затваряй очи!…

— Нерсес, колко е топъл пясъкът!

Вълните упорито се втурваха напред и най-смелите се сриваха, разливаха се, преди да стигнат брега.

Пясъкът дишаше жар в лицето на Нерсес. Небето вече не съществуваше, морето се бе превърнало в спомен, обагреният в цветовете на дъгата свят избухна с радостно ликуване.

— Ще викам!

— Викай! — прошепна Нерсес.

…И когато синьото слънце се спусна, за да потъне в морските дълбини, наоколо вече беше пусто. Вълните се издигаха все по-високо и с огромна сила се разбиваха в брега. Сега те оставяха по горещия пясък дълбоки следи. Морската пяна заливаше брега, а дребните песъчинки трепереха.

 

— Бих искал да зная какви слухове се носят за Урсула — каза Нерсес Мажан на Нестор късно вечерта, когато салонът на аптеката бе пълен с посетители.

Хората в салона знаеха за убийството в Капелата и сега наистина се опитваха да си спомнят момичето с нагръдния знак на Досп, което вчера седеше на масата в ъгъла. Някои успяваха да си го спомнят или пък измисляха някакви подробности, които останалите ловко подхващаха и свързваха с произшествието; и всички заедно се учудваха, че не са забелязали как вчера са седели до една чудовищна убийца.

Нерсес Мажан преметна крак върху крак, скръсти ръце, настани се в креслото и с помътнял поглед започна да се взира в насъбралите се, за които убийството в Капелата бе поредната сензация на планетата.

Трябваше да се анализират фактите и да се стигне до правилен извод, но това не се оказа лека задача, както изглеждаше на пръв поглед. Фактите приличаха на едра капка живак, която при силен натиск изведнъж се пръска и се разпада на безброй капчици. И всяка от тях има име… и е свързана с определени събития… Оскар — разсеяният продавач на спомени… Енергичният търговец от музикалния магазин (но каква връзка има той?)

… Урсула тук, в аптеката, а после там, в килията на централното управление на ПОСИЗУ… Забел!… Маджо Дребосъка… Зенон Джабез, седнал на дивана в спалнята си („Ужасно е да видиш седнал мъртвец!“)… Акробатът, който се люлее на опънатото въже и свири на цигулка. („Отивай си!… Отдавна вече тя ми принадлежи…“)

— Добър вечер, Нерсес!

Докато аптекарят дойде на себе си, Оскар придърпа стола и седна до него.

— Прости ми, че малко… — Оскар с мъка произнасяше думите. — Аз малко… не се чувствам добре… Прости ми, че съм пил сам… Но сега можем да продължим заедно… Аз черпя.

— Ти да не си ходил при Теофил? — попита Нерсес Мажан.

Оскар гледаше разсеяно аптекаря и Нерсес Мажан неочаквано дори за себе си се досети защо всъщност той иска да продаде спомените си. „Трябва да се избавя от спомените си… Те са ми тежко бреме…“

По всяка вероятност Оскар нямаше друг изход да се отърве от ПОСИЗУ.

Може би трябваше да забрави миналото си, да загуби достойнството си, за да се спаси от ПОСИЗУ. Ако вече е продал спомените си, Оскар е станал неуязвим пред закона. Купувачът едва ли може да бъде обвинен и съден, защото той не е длъжен да отговаря за чужди грехове. Това е всичко… И в резултат престъпникът не съществува нито фактически, нито юридически.

Изведнъж Нерсес Мажан го присви стомахът. Започна да му се гади. Болките се усилваха. Той се приведе и здраво се хвана за масата.

— Кой е този тъй наречен Теофил?… — сякаш отдалече чу гласът на Оскар. — Аа… Бакалинът ли?… — Оскар говореше така провлачено, че думите се сливаха. — Не, Нерсес… не. Снощи аз си възвърнах загубената сума… Да… Върнах си я. Ех, значи… пак две чаши „Легендарна земя“.

Нерсес все още не можеше да се успокои и да разбере за какво му говори Оскар. Някъде дълбоко от съзнанието му изплува нов въпрос: ако Оскар е продал спомените си, как тогава помни аптеката и аптекаря? Как не е забравил, че миналата нощ са пили „Легендарна земя“ в механата?

— Тук има само плодов сок — рече аптекарят и веднага се захвана за главното. — А как успя да си върнеш парите?

— Как ли?… — Оскар приятелски улови Мажан за ръката. — От самия Зенон.

Нерсес Мажан прокара длан по лицето си като човек, който се събужда от сън.

— Той бил шегобиец… А аз се съмнявах. Глупак… За себе си го казвам. Договорихме се на шега, но… — Оскар поклати глава, — но и това бе игра, истинска игра… И съм готов още сега да закрещя из целия Виланк, че само ние двамата сме истински играчи… Аз и Зенон. И Виланк повече няма да види такива майстори на хазарта… Никога! Ние играем заради преживяванията… които вече ги няма, изчезнали са. Хората са направили всичко, за да ги унищожат… за да убият всички преживявания… И са ги убили. Да, Нерсес, те са успели. А без преживявания… животът не струва пукнат грош. Една самоизмама и нищо повече.

Нерсес Мажан внимателно освободи ръката си и премести стола си колкото може по-далече от Оскар.

— Къде е Зенон? — Въпросът му явно бе безсмислен. — Искам да кажа, че за мен той беше мъртъв точно по обяд, когато се чу последният удар на часовника. Но аз съм се заблудил. Сега вече той не е мъртъв. И ние си оставаме единствените истински играчи. Ти все още ли се съмняваш?

— Аз ли?… — измърмори Нерсес, изтривайки лицето си със салфетка.

— Не… Не вярвам да са го убили — изкрещя Оскар и посетителите от съседните маси любопитно се обърнаха с надеждата да станат свидетели на нова развлекателна история. Но като видяха пльосналия се на масата пияница, продължиха разговорите си.

— Ти можеш да ми вярваш или да не ми вярваш — каза Мажан, — това нищо не променя.

— Нерсес, искам да те почерпя с един коктейл.

— Как успя да си върнеш парите?

— Как ли?… Може би ще е по-точно да се каже откъде?… От банковия клон. „Капела“, етаж — втори… сутринта, когато се разделихме, реших да се пошляя по улиците. — Оскар с голямо усилие успя да се изправи, подпря се на масата и се помъчи да си придаде вид на независим човек. — Случвало ли ти се е да се разхождаш рано сутрин?… Всичко е в синкав дим — къщите и дърветата, улиците и минувачите. Струва ти се, че… всъщност искам да кажа… бях убеден, че около мен всичко е прозрачно…

— И тъй, започна да се шляеш по улиците — припомни му Нерсес.

— Нямаше да се връщам вкъщи, но ми се приспа… И сега ми се спи. — Оскар сладко се прозина… — Нито през деня съм спал, нито нощес… Само съм пил… от радост… че на света има и хора като Зенон. Обикновено хората ми причиняват болка и скръб… А когато се случи да ме зарадват, тогава си заслужава да пиеш… и то така, че сърцето ти да пее в гърдите.

— И тъй, ти се върна вкъщи, защото ти се спеше — пак му припомни Нерсес.

— Срещнах касиера… Поздрави ме любезно и ме погледна заговорнически… „Меластър, на ваше име са внесени двадесет хиляди.“ На мое име!? Хванах този разбойник за яката. Не обичам да ме разиграват и да си правят с мен мечешки шеги. Веднъж, като бях в Рамзес, срещнах в орбиталния хотел… как ги наричат?… тези, дето пристигат от Лолиланс… кажи ги де, дето говорят без глас и без да си отварят устата… Но говорят…

— И така, касиерът ти съобщи, че на твое име са внесени двадесет хиляди?…

— На мое име! Не очаквах такова нещо от Зенон. Ако не бяха го убили, с него щяхме да разработим нов способ за възвръщане на загубеното…

— Зенон е внесъл парите на твое име в банката, така ли?

— Ами какво ти разказвам от толкова време насам? Ние сме единствените на Виланк…

— Да се качим горе… иначе може да заспиш на масата!

— На масата?… — Оскар опита дали се е хванал здраво за масата. — Седя ли изправен, Нерсес?

— Горе-долу…

— Нерсес, искам да те почерпя с един коктейл.

— Друг път — каза Мажан и се изправи. Оскар също се опита да стане, но личеше, че му е много трудно. — Друг път ще ме черпиш — повтори Нерсес Мажан, хвана го под ръка и го поведе към трапезарията. — Нестор, помогни ми да го отведем горе.

Нестор съчувствено поклати глава.

— Нека поспи малко — рече той. — После можем да му дадем ободряваща таблетка. — И помогна на Оскар да легне на дивана. — А не беше ли по-добре това момче да го отведем у дома му?

— Момче ли?… — проплака Оскар. — Така ме е наричала само мама.

— Той не може да направи сам и две крачки — каза Мажан.

— Нищо де, полицаите ще му помогнат — Нестор пренебрежително погледна към човека, изтегнал се на дивана. — Заспа ли?…

— Две нощи не е спал… Не искаше да си има работа с полицията.

Нестор кимна: „Разбирам!“ И като обърса ръцете си в кърпата, преметната на рамото му, побърза да слезе в салона.

 

„Спях ли?“

Нерсес Мажан разтърка очи и погледна към дивана. Оскар се беше събудил.

„Май наистина съм задрямал.“

— Как се чувстваш? — попита го Нерсес.

Оскар поклати глава.

— Глава ли те боли?

Оскар долепи длан до челото си, сякаш за да провери дали го боли главата.

Нерсес Мажан сложи бяла таблетка в чаша вода, после енергично разклати чашата и я подаде на Оскар.

— Пий и ще ти олекне.

— Благодаря — Оскар с отвращение изпи млечнобялата кисела течност, отметна одеялото и стана. — Дълго ли съм спал?

— Не зная — отвърна Нерсес. — И аз съм задрямал, ей тъй, както съм си седял.

— Хъм!… — Оскар го загледа загрижено.

— Ти май искаше да ми кажеш нещо?

Оскар енергично се почеса по тила.

— Може би… — и пак млъкна, вероятно за да намери подходящи думи. — Не са ли питали за мен?

— Кой?

— Да речем, жена на име Урсула — и Оскар въпросително погледна аптекаря.

— Преди два дни…

— Преди два дни!… — повтори той учудено. — Смятах, че преди два дни всичко е било приключено. Не виждах друг изход, освен да продам спомените си. Ти наистина ли не си се срещал с Урсула?

— Вие сте се били уговорили да се видите тук, в аптеката, така ли?

— Точно така — зарадва се Оскар.

— В деня на убийството тя беше в моята аптека… И преспа тук.

Оскар погледна смаяно Нерсес Мажан, очите му се разтвориха широко и той се разсмя.

— Защо се хилиш?

Оскар издаваше остри пронизителни звуци. Лицето му се зачерви. Сълзи потекоха от очите му.

— Аз и вчера се срещнах с Урсула — рече Нерсес Мажан.

— Така ли?… Ох… — Оскар сякаш се задавяше. — Значи… значи когато в механата Линда разпитваше за Урсула, тя спокойно си е спяла тук?

— Мисля, че е спала спокойно.

— Оох! — Оскар въздъхна с облекчение. — Добър човек си ти, Нерсес… Харесвам те. Значи… — Оскар пак избухна в смях. — Значи ти си скрил Урсула?… Но знаеше ли, че я търсят?

— Тя ми каза.

Оскар се развълнува.

— А ние бяхме решили — отново въздъхна той — завинаги да напуснем Виланк и да започнем нов живот на непозната планета… — Той шумно подсмъркна и избърса с кърпичка носа си. — С парите от продажбата на спомените си възнамерявах да я изпратя далече, колкото се може по-далече от този луд свят. Такова бе завещанието ми.

— Тя съгласна ли беше да замине?

— Урсула мечтаеше за това. Да замине завинаги…

— Но на всяка цена с тебе.

— Разбира се… Мисля, че щеше да ме отведе със себе си, макар че от истинския Оскар щеше да е останала само… обвивката. Щяхме да си построим къща край брега на някоя река и да си народим деца… Тя щеше да ми разказва… в смисъл не на мен, а на него, на изпразнения от спомени чувал… за истинския Оскар. И моят изпразнен мозък с удоволствие щеше да поглъща тези истории, щеше да ги възприема като вълшебни приказки — Оскар съжали себе си и от вълнение гласът му затрепери. — Сега вече положението е съвсем друго — утеши се той. — Ние можем да заминем още днес. Така ли е?… Аз съм ти длъжник, Нерсес…

— Защо?

— Защото си укрил Урсула. Когато бях пиян и я търсех, тя е била при тебе. Ако ПОСИЗУ я открие, отново всичко ще отиде по дяволите. Разбираш ли ме?…

— Едно само не мога да разбера — рече Нерсес Мажан. — Защо я преследва полицията?

— Не ти ли е ясно?… Заради Зенон.

— Искаш да кажеш, че Урсула е убила Зенон?

— Да — отвърна Оскар. — За съжаление е така… Не искам да скривам каквото и да е от тебе.

— Наистина ли?

— И не мога да си простя, че й казах за загубата си.

— На кого си казал?

— На Урсула… Трябваше да се удържа поне пет, десет минути… И през ум не ми минаваше, че е способна да извърши такова нещо. Сега вече я разбирам… Не всички могат хладнокръвно да гледат как рухват въздушните кули на мечтите им. Хората по-леко изтърпяват житейските удари… Но когато работата опре до илюзиите и химерите!… В тези случаи вече е много трудно да се изтърпи. Странно, но така е, нали?

— Може би.

— Какво ти „може би“… Мога да дам хиляда примера. Да вземем драмата, дето се разигра пред очите ми в Бенедикт…

— Ти искаш да кажеш, че Урсула…

— Да… Когато по обяд разбрах, че съм разорен, побързах първо да видя Урсула… Защото това се отнасяше не само до мен, но преди всичко до нея.

— И когато мина край вратата на Зенон Джабез, промени намерението си, тъй ли? — подхвърли Нерсес Мажан.

— Аз съм човек с достойнство — повтори Оскар. — Във всички случаи играта си остава игра. Но сега се упреквам, че тогава не се отбих при Зенон.

— Защо?

— Ако бях отишъл, всичко това нямаше да се случи. Окаяният ми вид би го зарадвал много. И съм уверен, че нямаше да се стърпи и щеше да ме изпрати в банковия клон, без, разбира се, да ми каже каква приятна изненада ме очаква там.

— За това не бях мислил — призна Нерсес Мажан. — Напълно е възможно.

— Кое?

— Нищо, нищо. И така, ти отиде при Урсула.

— И тя веднага забеляза, че съм притеснен. Отначало не исках да й казвам нищо. Но можеш ли да се удържиш, щом срещу теб е застанала жена, която още от пръв поглед е разбрала, че са те настъпили по мазола. Кажи, можеш ли?…

— Не знам.

— Невъзможно е… Разбери! В такива случаи жената става страшно упорита и настойчива. Макар и да се усмихва, тя ще ти извади душата, та ще ти остане само едно спасение — да си признаеш.

— С една дума, ти й разказа всичко?…

Оскар кимна с глава.

— Впрочем нямаше нищо особено за разказване. Казах й само: „Проиграх цялото си състояние. А сега вече мина дванадесет.“ Само толкова. И изведнъж тя бавно се свлече на пода и закри с ръце лицето си. Преживяваше минутите, за които ти говорих преди малко. Страшни мигове, когато и със затворени очи виждаш как рухва твоят лелеян свят. Поисках да я вдигна, но тя не пожела. Казах ти вече, че Урсула е упорита. Когато накрая се убеди, че от мечтите й са останали само руини, тя се изправи и без моя помощ и без да ме гледа, промълви: „Какво ще правим сега, Оскар?“ Отговорих й, че съм дошъл при нея да разрешим въпроса по някакъв начин. „Почакай… Искам да видя какво прави сега Зенон“ — каза ми тя и излезе от стаята.

— Не взе ли нищо от тебе?

— Какво например? — недоумяващо попита Оскар. Нерсес Мажан го изгледа явно разочарован.

— Защо изведнъж е решила да отиде при Зенон. Ти не я ли попита?

— Това е стара история… Ако знаех, че ще ни сполети такава беда, нямаше да й позволя да отиде. Би било по-добре Зенон да ни завари двамата в апартамента на Урсула. Впрочем веднъж, преди няколко години, той едва не ни хвана. Щеше да ни изненада заради нашата непредпазливост. Неопитни бяхме, а и Зенон беше заявил, че завинаги си отива от Виланк. След този случай Урсула винаги сама отиваше при него, за да разбере дали му е нужна.

— Сега вече ми е ясно — каза Нерсес Мажан.

Оскар се усмихна.

— Ние крадяхме от щастието на Зенон — обясни той.

— Тежко престъпление е кражбата и ние постъпвахме несправедливо спрямо Зенон. Затова пък като играехме, аз често нарочно губех. Така съвестта ми оставаше спокойна. И какво от това, че се намирахме на Виланк. Кой е казал, че тук е забранено хората да се любят?… Кажи, забранено ли е?

— Не — каза Нерсес Мажан, бършейки челото си. — Не е забранено.

— Не след дълго Урсула се върна… Никога не бях я виждал толкова бледа.

— Какво ти каза, като се върна? Помниш ли?

— Убеждаваше ме да не губим време и час по-скоро да заминем от Виланк. Нерсес, знаеш ли, че ти разпитваш много по-добре от Линда?

— Че аз разпитвам ли те? — смути се Нерсес Мажан.

— Тази история ми е много интересна. Нямам никаква вина за това, че сте се уговорили да се срещнете в моята аптека. Заради вас не мога да работя нормално през тези няколко дни. Съвсем излязох от релсите.

— Тогава не можах да се сетя за по-удобно място — оправда се Оскар.

— Случва се… Значи Урсула те убеждаваше час по-скоро да напуснете Виланк?

— Аз не успях да сдържа смеха си… Когато съм в безизходица, винаги ме избива на смях… Нервите ми изневеряват. Знай, че Виланк ми струва много скъпо. И тогава й рекох „Как да заминем, като нямам никакви средства. Всичко пропилях в играта.“ А Урсула без малко да ме набие. „Защо стоиш като мумия — разтърси ме тя, — камериерът ей сега ще довтаса и ще открие, че Зенон е убит.“ Чак тогава разбрах какво се е случило й се уговорихме да се срещнем в аптеката на улица „Голямо куче“. Настоях тя веднага да напусне Капелата. После се заключих в стаята и си взех студен душ, за да дойда на себе си. Изглежда, тъкмо в този миг съм решил да продам спомените си.

— Когато полицията почука на вратата ти, наистина ли не чу нищо?

— Не чух.

Нерсес Мажан се изправи, отиде при Оскар и застана зад гърба му.

— Ние си говорим тук за едно, за друго, а аз мисля за нещо съвсем различно — рече той.

— За какво? — запита Оскар, без да вдига глава.

— Уверен ли си, че тя е убила Зенон и…

— Уверен съм.

— А с какво би могла да го убие? — веднага попита Нерсес, заинтригуван от категоричния отговор на Оскар.

Оскар бавно извърна глава, погледна аптекаря и след кратко мълчание прошепна:

— С моя револвер.

Нерсес Мажан едва се удържа да не скочи и да не извика.

Оскар бръкна във вътрешния си джоб, извади малък пистолет и го подаде на Нерсес.

— Виждаш ли гравираните „ОО“, тоест Оскар Оскар.

— Как е попаднал у Урсула? Ти ли й го даде?

— Не… Не зная. Само предполагам.

— С предположения нещата не се променят. Оръжието е твое: ако Урсула е извършила убийството, което е малко вероятно, тогава кой може да докаже, че тя не е отишла при Зенон с предварително набелязана цел, за която ти вероятно си знаел? По-скоро това е било план, набързо скалъпен от тебе. Чудесен план! Но и великолепните планове имат уязвими места. Дори това да е случайността. В твоя план случайността се явява в образа на камериера. Но много по-вероятно е ти да си разчистил сметките си със Зенон, преди да се срещнеш с Урсула. Тогава е твърде възможно револверът да е останал в спалнята, особено ако Урсула не е имала навикала ходи при Зенон, за да узнава желанията му. Остава да сложиш ръка на сърцето си и да признаеш кой от тези два варианта е верният.

Оскар с детско простодушие и любопитство гледаше Нерсес Мажан и му се усмихваше.

— Длъжен си да отговориш — раздразнен от усмивката му викна Нерсес. — Защото Урсула е вече в централното управление на ПОСИЗУ. Да… те я бяха открили в момента, когато аз, ти и Линда си бъбрехме в механата.

Лицето на Оскар помръкна.

— Ако я… не… почакай, Нерсес. — Той извади портфейла си. Пръстите му трескаво затърсиха нещо и най-после го откриха. Подаде на Мажан сгънато на четири листче. — Няма какво да признавам… Чети там… Мисля, че беше преди две години… Годината е отбелязана. Веднъж Зенон ме помоли да му дам револвера. „За какво ти е?“ — попитах го аз. „Със заглушител ли е?“ „Да“ — отвърнах му. „Искам го просто така. Нека остане за известно време при мен.“ Попитах го защо не си купи от продавача на оръжие по-добър револвер, за да го има просто така при себе си. Отговори ми, че опитал, но законите във Виланк били по-особени, щял да си докара хиляди главоболия, ако купи оръжие, пък и все още нямал намерение ла заминава за Лета, а пък и там щял да има неприятности в това отношение. Настояваше всичко ла си е законно… Прочете ли?… Това е разрешително от полицията за предаване на оръжие на друго лице.

— Вземи си го — Нерсес върна разрешителното.

Оскар прибра листчето в портмонето си.

— Зенон оставяше револвера винаги близко до леглото си, до нощната лампа. Все ми се е струвало, че се бои от някого… Може би от мене?… Но защо?… Вероятно, като е видяла револвера, Урсула веднага е поискала да си отмъсти. Не толкова за мене… Тежко е човек да гледа как рухват мечтите му. Нерсес, готов съм да поема върху себе си всички обвинения. За това е нужно много малко.

— Може би — недоверчиво промърмори Мажан.

Оскар отново извади разрешителното и тънките му пръсти трескаво накъсаха листчето на парченца.

— Защо? — смаяно попита Нерсес.

Оскар с все сила духна парченцата от шепата си.

— Прости ми — рече той. — Отворих му работа на твоя старец. Значи разрешителното вече го няма. Сега вече мога да използвам втория ти вариант. Линда Ло тъй се страхува да не прояви женска чувствителност или слабост, че с готовност ще ми повярва. И особено ако сложа този револвер на масата й като веществено доказателство.

На Нерсес Мажан му се сви сърцето.

— Виланк все още не ме е довършил напълно, Нерсес.

— Но ти убеден ли си, че Урсула ще остане доволна?

— По-важно е аз да съм доволен от себе си… Нерсес, разбери, че на човек веднъж в живота му се удава да обича истински… Имал ли си такава любов?

— Имам я — отвърна Нерсес.

— Тогава ще ме разбереш… Моля те, позволи ми да пренощувам тук. За последен път искам да се наспя както трябва…

 

— Нестор, не си отивай!

Старецът се обърна.

— Не стой прав, седни!

Нерсес Мажан неспокойно сновеше из стаята — от библиотечния шкаф до тъмния прозорец и обратно. И от време на време незабелязано хвърляше погледи към Нестор, който, настанил се в креслото, отново витаеше в света на спомените си, опитвайки се да стигне оня благословен бряг, откъдето започваше скиталчеството му в космическото пространство. Бряг, който носеше краткото и странно име „Земя“. На мнозина това име не говореше нищо, но у него то събуждаше прекрасни спомени — за онзи далечен, чудесен край, за радостното общуване между хората, за родното огнище, за предците.

Нерсес Мажан знаеше, че на Нестор всичко му е ясно. Толкова ясно, че смяташе за излишно да говори на Нерсес за това. В богатия свят на времето и пространството Нестор понякога си позволяваше да се види в един от градовете на планетата Виланк от съзвездието Зугастра и по-точно в скромната и незабележима аптека, за чието съществуване знаеха само клиентите на салона и ония, които идваха да си поръчат овални таблетки за придобиване на настроение.

— Оскар заспа ли?

— Отдавна — отвърна Нестор.

Нерсес отвори продълговатата кутия, която стоеше на масата.

— Виждал ли си флейтата ми?

Нестор не отговори.

С крайчеца на пръстите си Нерсес погали гладките лъскави копчета.

— Нестор, ти май се сърдиш за нещо?

— Късно е. Скоро ще съмне. Да не си решил и тази вечер да не спиш?

— Не се сърди, Нестор — Нерсес Мажан пристъпи до прозореца, дълго гледа светлите облачета, пръснати по тъмния небосклон. После рязко се обърна. — Това е такава флейта, Нестор — показвайки му отворения калъф, рече Мажан, — която свири само една-единствена мелодия. Създадена е, за да я изсвири само веднъж. Да си чувал някога за подобни необикновени флейти?

— В звездния свят няма нищо ново.

— Интересно каква ли е мелодията?

— Обикновена — рече Нестор. — Съвсем обикновена.

— Не вярвам.

— Защото все още не си я чул. Винаги е така.

— До известна степен май имаш право да се сърдиш. Ако продължава тъй, ще бъдем принудени да затворим аптеката.

— И вместо нея ще открием пансион — отбеляза Нестор. — Или по-точно странноприемница за всички, чиито пътища по стечение на обстоятелствата се кръстосват с пътищата на ПОСИЗУ. Не мисли, че те осъждам. Напротив, доволен съм от теб.

Нерсес Мажан така и не разбра от какво е доволен Нестор и го погледна смутено.

— Виждам, че момичето не ти дава мира. Мажан въздъхна дълбоко.

— Тайна ли е?

— Не — рече Нерсес. — Не крия нищо от тебе… Отначало тази история просто ме заинтригува. И едва по-късно открих нейния трагичен, дълбок смисъл… Оказа се, че Урсула и Оскар са от хората, които Виланк не е успял да смаже.

— Виланк е в състояние да смаже дори кореняците.

— Може би… но тях не е успял да погуби. По стечение на обстоятелствата двамата са се забъркали в отвратителна история. И ако единият от тях се е превърнал в престъпник, това е само защото не са искали да станат жертва на Виланк. Трябва да им се помогне, Нестор! Но кой тук би могъл да мисли за тях? Кой се вълнува от това, че те се обичат истински?… Напротив: всеки, който чуе това, се учудва или се надсмива. Но трябва да им се помогне, защото бъдещето винаги е принадлежало на дръзките и непокорните.

— Да те чуеше баща ти! — каза Нестор — Той знаеше, уверен беше, че този знаменателен ден ще настъпи и за тебе.

— Знаменателен ли?… Защо?

— Твоите прадеди не признаваха продължителната младост и отхвърляха целта, която тя преследва.

— Каква цел?

— Да се замрази животът… Да се попречи на бързата смяна на поколенията, да се забави напредъкът, който създава неприятности за мнозина. А какъв прогрес може да се очаква от еднообразния, сив, застинал живот?… Баща ти беше сигурен, че не греши… Не зная как успя да се събудиш от измамната, приятна дрямка. Не зная и какво мислиш за бъдещето, но съм доволен от тебе… Много съм мислил защо хората, след като напуснаха Земята, не можаха да запазят всичко онова, което бяха създали предците им през вековете и хилядолетията!…

— Ти помниш ли Земята?

— Помня я… Бих желал вечно да я помня, да живея на нея и никога да не съм променял моя естествен човешки облик, да не съм надявал маска с човешки образ — Нестор с отвращение посочи тялото си. — Не искам да скитам с хилядолетия от звезда на звезда, от галактика в галактика и да бъда паметта на древния ти род, а навреме да си отида от света и да се слея с праха на дедите ми от Земята.

Тъмният прозорец неусетно бе станал син, за да придобие по-късно акварелни оттенъци под лъчите на двете слънца.

Нерсес Мажан извади флейтата от кадифения калъф.

— Сега, ако натисна това копче, ще чуем единствената мелодия, Нестор. И ще получа отговор на всичките си въпроси и може би ще узнаем как да живеем по-нататък.

— Вероятно — отвърна Нестор. — Но защо трябва да изчезне завинаги тази рядка мелодия? Може да се наложи чрез нея да разрешим някой много по-сложен въпрос.

— По-сложен от този не виждам. — И Нерсес Мажан доближи флейтата до устните си и почти докосна копчето, което определяше съдбата на рядката мелодия. — Защо понякога става така, че едно незначително копче, един най-обикновен клавиш придобива такова значение.

— Това го правят хората. Те го искат.

— И там ли?… — Нерсес вдигна флейтата нагоре, сякаш искаше да покаже превърналата се в легенда Земя. — Как постъпват там, когато им се налага да направят своя избор?

— За това ли си се загрижил?

— А малко ли е, когато не знаеш на кого от двамата да повярваш?

— Заради такава нищожна причина не си заслужава да натискаш копчето. Повярвай и на двамата. Повярвай, без да правиш избор. И виж какво ще излезе от всичко това.

Нестор отиде при Нерсес, взе флейтата, сложи я в калъфа и шумно затвори кутията.

— Слизам долу — рече той, — след малко ще започнат да се тълпят за рецепти. Ще поспиш ли, или да ти приготвя закуската?

— Ще се опитам да поспя.

— Тогава лека нощ, макар че вече е утро.

— Лека нощ, Нестор.